№ 1203
гр. Велико Търново, 09.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря МИЛЕНА ИВ. РАДКОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело №
20234110101329 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Г. Й. Ц. срещу „А. Т. Е. Г.”
АД, с която се моли да бъде прогласен за недействителен Договор за
потребителски кредит № 537281 и Анекс № 557265 към същия, а в условията на
евентуалност – да се прогласи за недействителна клаузата на чл. 4 от Приложение
№ 5 към договора, респ. клаузата на чл. 2 от Приложение № 4 към договора.
Ищцата твърди, че на 10.4.2023 г. между страните е сключен Анекс № 557265
към договор за потребителски кредит № 537281. Сочи, че съгласно чл. 2 от
Приложение № 1 към Анекса, главницата по кредита е в размер от 1 300.00 лева,
че съгласно чл. 4.1. размерът на погасителната вноска с одобрено обезпечение е на
стойност от 133.57 лева, а съгласно чл. 4.2. размерът на погасителната вноска без
одобрено обезпечение е на стойност от 250.61 лева, че съгласно чл. 7 размерът на
годишната лихва за забава е в размер от 27.66 %, а съгласно чл. 9 ГПР е в размер
от 49.00 %. Заявява, че в чл. 4 от Приложение № 5 към Анекса е посочена и
неустойка за непредоставяне на обезпечение, възлизаща на 3.84 лева средно на
ден, която не трябва да надвишава 1% от главницата по кредита и чиито общ
размер възлиза на 1 398.48 лева за целия срок на договора. Счита, че изискването,
заложено в чл. 1-3 от Приложение № 5 към Анекса, за осигуряване на обезпечение
под формата на поръчителство на две физически лица или банкова гаранция,
което да бъде представено в еднодневен срок от сключването на договора, е
1
нищожно и че по същество същото представлява скрито възнаграждение, което е
следвало да бъде включено в ГПР или към размера на възнаградителната лихва.
Заявява, че по този начин не са спазени изискванията на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК,
поради което само на това основание договорът за кредит е нищожен на
основание чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК. Твърди, че уговорената
клауза за неустойка е неравноправна, а самата неустойка е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави. Счита, че посочването само в цифрово
изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите
изисквания, доколкото изрично и изчерпателно следва да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на
ГПР. Намира за недопустима уговорената такса по чл. 2 от Приложение № 4 към
договора, тъй като същата е начислена за изпълнение на законово задължение на
кредитора.
Ответникът оспорва исковете. Заявява, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК не следва да се тълкува разширително, тъй като противното би
представлявало тълкуване и прилагане по разширителен начин на възприетото от
Европейския парламент и Съвета правило в чл. 10, параграф 2, б. „ж“ от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.4.2008 г.,
което е недопустимо, при положение, че националното законодателство е
възприело и транспонирало посоченото правило по точен и пълен начин чрез
ЗПК. Счита, че установената в чл. 22 ЗПК санкция следва да намира приложение
единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размерът на
задължението и начина на неговото формиране, а в процесния случай това
задължение е установено в глобален размер и като част, която се добавя към
размера на вноска по кредита, поради което за потребителя съществува яснота
относно точния размер на задължението и общата стойност на кредита. Сочи, че
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не предвижда в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи,
включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при
изчисляването на ГПР. В тази връзка счита, че е приложимо единствено първото
базово допускане по т. 3, буква „а“ на Приложение № 1 към ЗПК, което е
императивно посочено в закона и се прилага за всеки договор за потребителски
кредит, а неговото непосочване, само по себе си, не е от естество да обоснове
недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Изразява становище, че
задължението за неустойка не е разход по кредита, който следва да се включи в
ГПР, както и че в договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР,
2
доколкото в случая ГПР е неизменен и формиран е от фиксирано вземане
/възнаградителна лихва/, което не се променя при никакви условия. Заявява, че
уговорената неустойка представлява адекватно обезщетение за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора за
кредит, имайки предвид, че кредиторът поема голям риск, давайки необезпечен
кредит. Оспорва и твърдението, че уговорената в чл. 2 от Приложение № 4 към
договора такса е недопустимо начислена.
В проведеното открито заседание страните не изпращат представители, като с
писмени молби поддържат заетите от тях становища.
Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявени са установителни искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с
чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК и по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства е видно,
че между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на
който „А. Т. Е. Г.“ АД предоставил на Г. Й. Ц. сумата от 1 300.00 лева, която
последната се е задължила да върне на 12 вноски в срок до 10.4.2024 г. при
фиксирана лихва в размер от 27.66 % и годишен процент на разходите в размер от
49.00 %.
В чл. 1 от Приложение № 5, неразделна част от договора, е посочено, че
кредитополучателят се задължава в срок до края на следващия ден, считано от
сключване на договора, да предостави на кредитодателя следните обезпечения по
кредита: 1/ поръчителство на поне две физически лица, които да отговарят на
следните условия: да имат нетен размер на осигурителния си доход да е в размер
на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен
трудов договор; да имат не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да
не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително
и такъв с ответника; да нямат неплатени осигуровки за последните 2 години; да
нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако имат –
кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-
лош от „Редовен“; 2/ банкова гаранция в размер на 1 602.84 лева, представляваща
сбор от дължимата главница и лихва за ползване на кредита, със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по
договора. В случай, че не се предостави някое от посочените обезпечения,
3
съгласно чл. 4 от Приложение № 5 кредитополучателят дължи неустойка в размер
на 3.84 лева средно на ден, като същата не следва да надвишава 1 % от
главницата.
В чл. 2 от Приложение № 4, неразделна част от договора, пък е посочено, че
кредитополучателят следва да заплати на кредитодателя такса в размер на 99.96
лева за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит и
представената от клиента преддоговорна информация, подготовка на договора и
допълнителните приложения към него, оценка на кредито-способността и
финансовите възможности на клиента и проверка на вероятността за погасяване на
кредита.
Предвид събраните писмени доказателства, съдът приема, че между страните
е бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние, по силата на който
ответникът е предоставил на ищцата сумата от 1 300.00 лева.
Съдът намира, че в разглеждания случай изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7, 8, 9, 11 и 12 и 20 ЗПК са спазени. Доколкото в случая е договорен
фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е било необходимо посочването
на методика за изчисляване на референтен лихвен процент, като в случая нито се
твърди, нито се установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени
проценти. Изготвен е и погасителен план, който съдържа информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и
разпределение на същите между различните неизплатени суми /чл. 11, ал. 1, т. 11
ЗПК/, като в случая договорът съдържа и предупреждение за последиците за
потребителя при просрочие на вноските, както и наличието на право на отказ на
потребителя от договора, срок, в който това право може да бъде упражнено,
включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената
главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, с което са спазени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Доказано е също, че ищцата е получила своевременно
преддоговорната информация във формата на стандартен европейски.
По отношение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
размера на ГПР, съдът съобрази, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК в годишния
процент на разходите се включват както дължимите лихви, така и други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора. В чл. 19, ал. 3 от ЗПК са
посочени изключенията и те са свързани с разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит,
4
разходите, различни от покупната цена на стоката или услугата, които
потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; и разходите за
поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите
за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. В този смисъл
уговорената в чл. 4 на Приложение № 5 неустойка при непредоставяне на
обезпечение не представлява разход, който следва да намери отражение при
изчисляването на ГПР, тъй като по съществото си е разход, който
кредитополучателят заплаща при неизпълнение на свое задължение. Тук следва да
се има предвид също, че в договора е посочен размерът на ГПР и общо дължимата
от кредитополучателя сума, изчислена към момента на сключването му, към
който момент не е могло да се предвиди дали клиентът би изпълнил задължението
си за представяне на обезпечение, поради което въпросната неустойка не е имало
как да се включи в ГПР. Именно по тази причина в чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК е
предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит.
Същевременно обаче, настоящият съдебен състав приема, че уговорената
неустойка за непредоставяне на обезпечение е нищожна поради противо-речието
й с добрите нрави. Предоставянето на обезпечение, само по себе си, обезпечава
изпълнението на главното задължение на кредитополучателя да върне заетата
сума в уговорените срокове. В общия случай предоставянето на обезпечение е
условие за сключване на договора, респ. при непредоставянето му от страна на
кредитополучателят кредиторът не би предоставил заемната сума или ако я
предостави, то това ще се отрази на размера на уговорената лихва. В случая обаче,
задължението за предоставянето на обезпечение е уговорено за след сключването
на договора, след като заемната сума е предоставена на кредитополучателя. Освен
това, изхождайки от характера на неустойката /да обезщети изправната страна за
претърпените вреди, без да се налага същите да бъдат установявани по размер/, на
практика от непредоставянето на обезпечение не може да настъпи вреда,
доколкото обезпечението представлява допълнителна гаранция за изпълнение на
едно парично задължение. Вреди могат да настъпят от неизпълнението на
5
главното задължение на кредитополучателя да върне заетата сума. Липсата на
обезпечение не представлява вреда, а е фактор, свързан с кредитния риск. За това
непредставянето на обезпечение не може да се санкционира с неустойка.
Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с
претърпените вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. А според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите
нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В същото решение като критерии при
преценката на съда дали дадена неустоечна клауза е нищожна, поради
противоречие на добрите нрави, са заложени: 1/ естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; 2/ дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3/ вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; 4/ съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като
изброяването е примерно. По-горе вече беше изложено, че вреди от
непредоставянето на обезпечението не може да има, още повече към момента на
сключване на договора /към който момент съдът дължи преценка на посочените
критерии/, когато кредитополучателят не е бил в неизпълнение на главното
задължение на кредитора. Съобразявайки размера на уговорената неустойка,
размера на предоставения кредит, както и условията по кредита, за съда се налага
извод, че кредиторът във всички случаи би се обогатил неоснователно с размера
на уговорената неустойка.
Уговорката в чл. 2 от Приложение № 4 също е нищожна поради прякото й
противоречие със закона - с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, каквито по същество са
разглеждането и оценката на заявката за кандидатстване за кредит и
представената от клиента преддоговорна информация, подготовката на договора и
на допълнителните приложения към него, оценката на кредито-способността и на
финансовите възможности на клиента и пр.
Нищожността на горните две клаузи обаче, не влече след себе си нищожност
на целия договор, доколкото в случая може да се предположи, че същият би бил
6
сключен и без да бъдат предвидени неустойки за непредоставяне на обезпечение
и такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита /чл. 26, ал. 4
ЗЗД/.
По разноските:
При този изход от спора за ищцата възниква право на разноски, като същата е
доказала извършването на такива в размер от 124.25 лева – заплатена държавна
такса.
Процесуалният представител на ищцата също претендира разноски за
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, което за двата
уважени иска оценява на 1 007.82 лева. Макар в настоящия случай да се касае за
два кумулативно съединени иска, съдът намира, че не следва да се присъжда
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв за всеки от тях, както
претендира процесуалният представител. Това е така, тъй като и двата уважени
иска /а и трите предявени/ се основават на облигационно правоотношение,
произтичащо от един и същи юридически факт – договора за потребителски
кредит. В този случай цената на иска и материалният интерес по смисъла на чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1/9.7.2004 г. е сборът от цената на кумулативно съединени
исковe. В противен случай, при прилагане на правилото на чл. 2, ал. 5 от
Наредбата, без да се държи сметка и за общия материален интерес във всеки
отделен случай, би довело до присъждане на възнаграждения по чл. 38, ал. 2 от
ЗА в размери, които да съответни и дори надвишаващи този интерес и в случаите,
когато исковете произтичат от едно и също правоотношение и престираната по
всеки от тях защита е еднаква /какъвто е настоящият случай/ би се стигнало до
неоснователно обогатяване. Освен това, при оказана безплатна адвокатска помощ
присъденото възнаграждение не съставлява присъждане на разноски по смисъла
на чл. 78 от ГПК, а обезщетение за положения от адвоката труд, основан на
принципа за неговата възмездност, което обезщетение следва да се определи
съобразно престираната защита, която е в пряка връзка с фактическата и правна
сложност на делото, каквато в случая не е налице, имайки се предвид, че същото е
решено в едно открито заседание без събиране на допълнителни.
С оглед на горното, съдът намира, че в полза на адв. А. Д. следва се присъди
възнаграждение в размер от 540.00 лева съобразно общия материален интерес по
двата уважени иска.
С оглед отхвърлянето на главния иск в ползва на ответника също следва да се
присъдят разноски в размер на 400.00 лева – половината от заплатеното от него
7
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. Й. Ц., ЕГН ********** срещу „А. Т. Е. Г.“ АД,
ЕИК *** иск, с който се моли да бъде прогласен за недействителен Договор за
потребителски кредит № 537281 и Анекс № 557265 към същия, на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА , на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД,
клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към договор за потребителски кредит №
557265 от 31.1.2023 г., сключен между „А. Т. Е. Г.“ АД, ЕИК *** и Г. Й. Ц., ЕГН
**********, която клауза предвижда заплащането на неустойка за непредоставяне
на обезпечение.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА , на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 10а, ал. 2 ЗКП, клаузата на чл. 2 от Приложение № 4 към договор за
потребителски кредит № 557265 от 31.1.2023 г., сключен между „А. Т. Е. Г.“ АД,
ЕИК *** и Г. Й. Ц., ЕГН **********, която клауза предвижда заплащането на
такса в размер от 99.96 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „А. Т. Е. Г.“ АД, ЕИК *** да
заплати на Г. Й. Ц., ЕГН ********** сумата от 124.25 лева – разноски за
заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, „А. Т. Е. Г.“ АД, ЕИК ***
да заплати на адв. А. Д. от САК, личен № **********, сумата от 540.00 лева –
възнаграждение за процесуално представителство на ищцата по гр. д. №
1329/2023 г. на Районен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, Г. Й. Ц., ЕГН ********** да
заплати на „А. Т. Е. Г.“ АД, ЕИК *** сумата от 400.00 лева – разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на преписи от същото на страните.
8
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
9