№ 838
гр. Стара Загора, 09.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20235530105094 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание – 1/ по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1
ЗЗД, чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 9 ЗПК за сумата от 800,00 лв., представляваща
неплатена главница по договор за паричен заем кредирект № ******/*******
г., 2/ по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 67,88 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода ******* г. – ****** г., и 3/ по чл. 86, ал. 1
ЗЗД за сумата от 134,81 лв. представляваща лихва за забава за периода ******
г. – 20.07.2023 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.
Ищецът „АПС Бета България“ ЕООД твърди, че на ******* г.
ответницата Н. Б. Д., е сключила Договор за потребителски кредит №******
със „Сити Кеш“ ООД, по силата на който получила сумата от 800,00 лева,
срещу което се съгласила да върне 5 броя вноски в по 273,00 в срок до
******г., когато е падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план,
1
неразделна част към Договора за потребителски кредит. Уговорен бил и
фиксиран лихвен процент в размер на 40,05%, както и годишен процент на
разходите в размер на 48,63%.
В чл.31, ал.3 от Общите условия по Договора за потребителски кредит
страните се съгласили, че Длъжникът ще дължи обезщетение за забава в
размер на действащата законна лихва върху забавената сума за всеки ден
забава.
В чл.33, ал.2 от Общите условия по Договора за потребителски кредит
било уговорено „Сити Кеш“ ООД да уведомява Длъжника чрез писма, покани,
съобщения или други документи ще се считат за получени от Кредитора, ако
бъдат изпратени на e-mail адрес или доставени на официалните адреси за
кореспонденция, посочени от него при подписването на договора за кредит.
Горепосочените договори били по електронен път по силата на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Договорът бил
сключен като част от системата за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от кредитодателя, при което от отправяне на
предложението до сключване на договора страните са използвали средства за
комуникация от разстояние. При сключването на процесния договор на
ответника е предоставена цялата информация, изискуема по закон. Съгласно
чл.6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние
бил всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече.
С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от
13.01.2022г. г. „Сити Кеш“ ООД като цедент е прехвърлило своите вземания
към Длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера
„АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Вземането срещу длъжника по настоящото
производство било индидуализирано на ред/стр. №70 от Приложение № към
договора за цесия. Длъжникът бил уведомен за цесията на посочения от него
настоящ адрес на дата - година, както и със CMC на посочения от него
телефонен номер.
Връчването на съобщението за сключения договор за цесия от цедента -
2
на длъжника, имало за цел длъжникът да бъде уведомен за кредитора, на
който следвало да изпълни надлежно и съответно да бъде предотвратено
изпълнението на лице, което не е титуляр на вземането. Ако се приемело, че
уведомяването на длъжника - ответник на посочения от него имейл адрес не
било извършено надлежно, то моли да се приеме за надлежно връчването на
уведомлението, извършено с исковата молба.
С оглед наведените по делото факти и обстоятелства, следвало съдът да
приеме за установено, че ответникът, дължи на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“
ЕООД парично вземане, конкретизирано в т.9 на предявеното Заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по образуваното ч.гр.д.
№****/2023 г., а именно сумата в общ размер от 1002,69 лева, формирана
както следва: 1/ главница в размер на 800 лева; 2/ договорна възнаградителна
лихва върху главницата в размер на 67,88 лева за периода от *******г. до
******г.; 3/ законна лихва за забава върху главницата в размер на 134,81 лева
за период от ******г. до 20.07.2023г.; 4/ както и лихва за забава върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно
изплащане на вземанията.
Претендираната сума за лихва за забава представлявала обезщетение за
забавено плащане в размер на законната лихва, определена с Постановление
№426 на МС от 18.12.2014г. за просрочени парични задължения. Същата се
дължала от Длъжника по силата на чл.2, раздел X. „Забава. Предсрочна
изискуемост“ от ОУ, неразделна част от Договора за кредит, съгласно който
член при забавяне на плащането на погасителна вноска Длъжникът ще дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка
забавена погасителна вноска. За периода от 13 март 2020г. до 13 юли 2020г.
законна лихва за забава по Договора за кредит не е била начислявана, т. е.
претендираната лихва е изцяло съобразена с изискванията на чл.6 от Закон за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на народното събрание от 13 март 2020г. и за преодоляване на
последиците /загл. доп. - дв, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г./.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено със
сила на пресъдено нещо по отношение на ответника Н. Б. Д., че същият дължи
на „АПС Бета България“ сумата в общ размер от 1002,69 лева, формирана
както следва: 1/ главница в размер на 800 лева; 2/ договорна
3
възнаградителна лихва върху главницата в размер на 67.88 лв. за периода от
*******г. до ******г.; 3/ законна лихва за забава върху главницата в размер на
134,81 лева за период от ******г. до 20.07.2023г.; 4/ както и лихва за забава
върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно
изплащане на вземанията.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
адв. Д. П.-Г., назначен за особен представител на ответника, в който заема
становище за неоснователност на исковете.
Оспорва исковата молба изцяло и всички твърдения в същата като
неверни, оспорва твърдените в исковата молба факти и обстоятелства. Между
ищеца и ответника не съществували твърдените в исковата молба отношения.
Ищцовото дружество не било кредитор на ответницата. Оспорва твърденията,
че ищецът е кредитор на ответника и че е встъпил в правата на кредитор въз
основа на валидно правно основание, както и че е придобил права върху
конкретното вземане. Оспорва всички твърдения в исковата молба относно
качеството на ищеца като кредитор, както и основанията, на които твърди, че
го легитимират като такъв-твърдения договор за цесия. Оспорва наличието на
вземания, оспорва, че твърдените вземания са цедирани, тъй като те не били
предмет на договора за цесия, а приложение №1 не било подписано в частта,
където било посочено името на ответницата, още повече, че в него липсвали
изискуемите данни по закон, то не представлявало договор, не било
двустранен документ при липса на подпис на една от страните, нямало данни
за конкретно вземане, липсвало описание и индивидуализация по основание,
характер, размер, падеж, което правело договора за цесия нищожен поради
липса на съгласие и липса на предмет.
На следващо място, с оглед характера на договора за заем като реален,
не били представени доказателства, че сумата е усвоена и получена от
ответницата, т.е. липсвал такъв договор.
Оспорва твърденията в исковата молба за уведомяване на твърдения
длъжник, в случая ответницата, за която твърди, че не е била и не е длъжник
по претендираните вземания. Ищецът нямал качеството на кредитор спрямо
ответницата. Представеният договор за цесия не е могъл и не може да породи
валидно правно действие спрямо твърдения длъжник, поради
неуведомяването му. Съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД при прехвърляне на вземания
4
предишният кредитор бил длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и
да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които
установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото
прехвърляне. По отношение на длъжника прехвърлянето на вземане има
действие от деня, когато то му бъде съобщено от предишния кредитор - чл.99,
ал.4 ЗЗД. В случая ответницата не е имала договор със „Сити кеш”ООД, тъй
като няма данни да е получавала твърдяната сума, не е била длъжник на това
дружество. След като „Сити кеш“ ООД не е бил кредитор на ответницата, той
не може да прехвърли вземане, което не притежава. Ищецът не е станал
кредитор на ответницата, тъй като не е придобил твърдяното вземане.
Отделно договорът за цесия не бил съобщен на ответницата по предвидения в
закона начин.
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД
прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня, когато то му бъде
съобщено от предишния, първоначалния кредитор. В случая прехвърляне
нямало, а и да има то не било съобщено на длъжника по начина и реда,
предвиден в закона, както е признато в самата искова молба. Оспорва и
твърденията, че прехвърляне на вземане било съобщено на ответника,
липсвало уведомяване, доказателства за това и за връчване на уведомление.
По отношение на длъжника и третите лица прехвърлянето на вземане имало
действие от деня, когато то бъде съобщено на длъжника от предишния
кредитор. Оспорва, че в настоящия случай връчването на исковата молба
можело да се приеме като съобщаване на прехвърляне на вземане, с оглед
спецификата на казуса, а именно, че връчването на исковата молба не било
лично на длъжника, нито на упълномощено от него или по силата на закона
лице, а на назначен от съда особен представител, който не разполагал с пълна
представителна власт и не можело да приеме такова уведомление редовно,
тъй като не е упълномощен от страна, а назначен от съда и не притежава
представителна власт да приема волеизявления, свързани с промяна в
материални правоотношения.
Евентуално, дори да се счете, че било налице заемно правоотношение,
то исковете били неоснователни като погасени по давност, за главницата
поради изтичане на петгодишния давностен срок, както и исковете за лихви
били погасени поради изтичане на тригодишния давностен срок. Моли за
отхвърляне на исковете.
5
В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а се
представлява. Моли съда да уважи предявените искове и да му присъди
направените разноски.
В съдебно заседание ответницата, редовно призована, не се явява, в
становище депозирано преди о.с.з. нейният процесуален представител
оспорва исковете.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
От представените и приети като писмени доказателства договор за
паричен заем кредирект № ****** от дата ******* г., с приложение към него
/л. 9 от делото/, Общи условия /л. 49-57 от делото/, лог файл по договор за
паричен заем /л. 10-12 от делото/, се установява, че на ******* г. страните са
сключили Договор за потребителски кредит за сумата от 800,00лв. т.е.
установяват се правнорелевантните обстоятелства, че между „Сити Кеш“
ООД, като кредитодател, и ответницата Н. Б. Д., като кредитополучател, е
сключен на ******* г. договор за паричен заем кредирект № ******/*******
г., като сумата по кредита била реално предоставена от кредитора и усвоена от
длъжника.
Потребителят се е задължил да върне предоставената сума на кредитора,
при условията, посочени в договора и Общите условия към него съгласно
погасителния план, т.е. да изплати кредита на пет вноски в срок до ****** г.
По силата сключения потребителски договор „Сити Кеш“ ООД се е
задължило да предостави сумата от 800,00 лв. за срок от пет месеца, при
годишен фиксиран лихвен процент от 40,08%, и годишен процент на
разходите от 47,49 %. Месечният размер на вноската по кредита е посочен в
погасителния план към договора, а общата дължима сума 894,60 лв. В чл. 5 от
договора изрично е посочено, че при изчисляване на ГПР е включена
единствено договорната лихва, тъй като не са включени възможни разходи,
които заемателят може да се задължи да заплати при неизпълнение на
договорните си задължения. В чл. 6 от договора, е уредено задължение за
ответницата - в тридневен срок от сключване на договора да предостави
обезпечение за изпълнение на задължението си – поръчители отговарящи на
определени изисквания или предоставяне на банкова гаранция, като е
6
уговорено при неизпълнение на това задължение тя да дължи неустойка в
размер на 470,40 лв. /неустойка за неизпълнение на задължение/, която
кредиторът е разсрочил в погасителния план чрез добавяне на суми към всяка
от анюитетните вноски и така всяка анюитетна вноска е в размер на 273,00 лв.
Съгласно погасителния план, последната падежна вноска е на ****** г.,
поради което следва да се приеме, че към датата на приключване на съдебното
дирене пред настоящатата инстанция, цялото задължение по договора е
станало изискуемо, респ. фактът дали е обявена предсрочната изискуемост на
кредита е без значение /така решение № 41/21.07.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г./. До приключване на съдебното дирене
ответникът не твърди или установява да е заплатил суми по договора.
Представени са също по делото рамков договор от 13.01.2022 г. за
прехвърляне на вземания, сключен между „Сити Кеш“ ООД и „АПС Бета
България“ ЕООД /л. 13-18 от делото/ като съгласно Приложение 1 /л. 19-48 от
делото/, вземането на „Сити Кеш“ ООД към договора за цесия с длъжник -
ответницата, е било прехвърлено на ищеца. „Сити Кеш“ ООД и „АПС Бета
България“ ЕООД са договорили в целия пар. 4 договора за прехвърляне на
вземания от 13.01.2022 г., че „АПС Бета България“ ЕООД в качеството си на
цесионер по договора за прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г. от свое име
и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия.
От приложеното ч.гр.д. № ****/2023 г. на Старозагорски районен съд се
установява издаването на заповед за изпълнение на парично задължение, с
която е разпоредено Н. Б. Д. да заплати на „АПС Бета България“ ЕООД сумата
от 800,00 лв. - главница, 67,88 лв. - договорно възнаграждение за периода
******* г. до ****** г. и 134,81 лв. – обезщетение за забава за периода ******
г. – 20.07.2023 г., по сключен между страните договор за паричен заем
кредирект № ******/******* г. за които е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. ****/2023 г. на Старозагорски районен съд, ведно със
законната лихва от 21.07.2023 г. до окончателното плащане. С разпореждане
№ 5788/02.10.2023 г. заявлението е отхвърлено по отношение на
претендирани такси и неустойка по чл. 6 от договора. Срещу заповедта за
изпълнение длъжникът ответник е подал възражение и на кредитора са дадени
указания за предявяване на установителен иск. Исковата молба е подадена в
месечния срок, като паричните вземания, предмет на исковата молба са
7
идентични на паричните вземания по заповедта за изпълнение, поради което
установителните искове са допустими.
При така установените правнорелевантни обстоятелства, чрез събраните
в първата съдебна инстанция доказателствени средства, съдът по правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК приема следното от правна страна:
За основателността на предявения иск ищецът следва да установи
следните кумулативни предпоставки: 1. наличие на валидно облигационно
правоотношение както между „Сити Кеш“ ООД и ответницата с предмет
предоставяне на заемна сума, 2. реалното предоставяне на заемната сума в
размер на 800,00 лв. и 3. наличие на валиден договор за цесия между „Сити
Кеш“ ООД и ищеца, за който длъжникът е бил уведомен.
„АПС Бета България“ ЕООД представлява финансова институции по
смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
С оглед обсъдените по-горе писмени доказателства се налага извода, че
„Сити Кеш“ ООД и ответницата са били в договорни правоотношения
възникнали от договор за паричен заем кредирект № ******/******* г., като
заемната сума е била предоставена на ответницата. Представеният по делото
договор за паричен кредит и платежните документи, установяват
възникналото заемно правоотношение между кредитора „Сити Кеш“ ООД и
ответницата, по силата на което ответницата е получила сумата в размер на
800,00 лева и се е задължила да я върне.
Неоснователни са възраженията от особения представител на
ответницата за несъществуване на облигационно отношение между „Сити
Кеш“ ООД и ответницата, тъй като е налице договор за кредит от разстояние,
сумата е била реално предоставена на ответницата и изтеглена от нея.
Сключването на договора, предоставянето на заемната сума и изтеглянето й от
ответницата е било в един и същи ден – ******* г. Особеният представител на
ответницата оспорва наличието на облигационно правоотношение, но сам не
твърди между „Сити Кеш“ ООД и ответницата да са съществували други
правоотношения, които да служат като основание за получаване на сумата от
800,00 лв. от ответницата по делото. В случая е налице договор за
8
потребителски заем сключен от разстояние. Регламентацията на договора за
потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит – ЗПК
/Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима редакция
– изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г. / – чл. 9, като това е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Формата за
действителност на договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1
ЗПК – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора /дефиниция на
понятието „траен носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки
носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него
информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и
който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация/. ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит
да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9,
кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски
формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за
предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на
потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по
смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което
не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или
друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон
като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр.
105 от 22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила
9
от 16.10.2009 г. /, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно
пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество,
както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от
разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора.
Въз основа на приетите по делото писмени доказателства, настоящият
съд приема за доказани твърденията на ищеца, че между неговия праводател и
ответницата е налице облигационна връзка, възникнала по силата на сключен
между тях договор за паричен заем кредирект № ******/******* г., с включен
в него погасителен план, и общи условия към него. Тези факти се установяват
от приложените писмени доказателства, цитирани по-горе, които
удостоверяват по безспорен начин и изложените от ищцовата страна
твърдения относно сключването на процесния договор за предоставяне на
10
кредит от разстояние между страните по делото по инициатива на
потребителя чрез използване на средства за комуникация от разстояние, по
смисъла на ЗПФУР, както и времето, проведена между страните
кореспонденция на електронни носители, начина и условията на сключването
на процесния договор и неговите съществени условия, в т.ч. възникналите
задължения за кредитополучателя.
В тази връзка от приетия по делото лог файл от ******* г. /датата на
сключване на договора/, настоящият съд намира за установен по делото и
факта, че кредиторът е изпълнил задължението си да преведе предоставения
от него потребителски кредит в размер от 800,00 лв. на ответницата чрез „Изи
Пей“ АД.
В случая настоящият съд изцяло съобрази приложимата практика на
Старозагорски окръжен съд обективирана в решение № 314/10.11.2022 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 407/2022 г., съгласно която в случая
между страните е сключен договор за паричен заем от разстояние по реда на
ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични
кредити от разстояние. Според съдебната практика /решение №70/19.02.2014
г. на ВКС по гр.д. № 868/2012г., IV г.о./, електронното изявление се счита за
подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се
счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с
електронното изявление за установяване на неговото авторство. Когато е
създаден подписан електронен документ, неговата доказателствена сила е
такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, а ако се
касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на
изявлението /чл.180 ГПК/. В случая договорът за кредит е сключен във
валидна електронна форма, съгласно изискванията на специалния закон.
Установи се, че ответницата е получила заемната сума от 800,00 лв. В
настоящия случай е представен по делото договора, сключен между страните
в писмен вид, като възпроизвеждането на електронния документ върху
хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл.184 ал.1 изр.1
ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис,
заверен от страната, като преписът е годно и достатъчно доказателство за
авторството на изявлението и неговото съдържание. Приложените към
исковата молба документи в своята цялост представляват годни
11
доказателствени средства, установяващи валидното сключване на договор за
кредит по реда на чл. 6 ЗПФУР и предаването на договорената сума от страна
на ищеца на ответника. Следва да се посочи и решение № 286/27.10.2022 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 333/2022 г., решение №
212/04.08.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 174/2022 г.,
решение № 8/09.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1172/2020 г., съгласно които легалната дефиниция на договори от разстояние
се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗПФУР, съгласно която договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече. В разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР са посочени подлежащите на
доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за
предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е
възложена на ищеца-доставчик на услугата. За доказването на
преддоговорната информация и на електронните изявления, отправени
съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния документ и електронния
подпис – сега Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги /загл., изм. с ДВ, бр. 85 от 2017 г./, а съгласно, ал. 3
преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон,
друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или
електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.
В разпоредбата на чл. 3 от Закона за електронния документ и електронния
подпис в редакцията му действала към момента на сключване на твърдения
договор за кредит от разстояние /ред. ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г./
електронният документ представлява електронно изявление, записано върху
магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде
възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които законът изисква писмена
форма, независимо дали същата е за действителност или за доказване, тя се
счита спазена, след като е съставен електронен документ. Електронното
изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ,
според който за електронен подпис се счита всяка електронна информация,
12
добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване
на неговото авторство, като законът въвежда три форми на електронния
подпис – обикновен, усъвършенстван и квалифициран. Разпоредбата на чл. 13,
ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП допуска страните да се съгласят в отношенията помежду
си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен.
По настоящото дело са представени доказателства, че е постигнато съгласие
между страните, чрез договаряне, осъществено посредством средства за
комуникация от разстояние. Комуникацията между страните е осъществена
посредством електронната страница на кредитора, на която
кредитополучателят е подал искане за получаване на кредит, предоставена е
необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем. Поради
това настоящият съд намира, че страните са постигнали съгласие по смисъла
на чл. 13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП, че ще признават стойността на електронния
подпис на саморъчен в отношенията помежду си. Ето защо следва да се
приеме, че представеният договор за кредит представлява подписан частен
електронен документ, който се ползва с формална доказателствена сила
относно авторството на обективираните волеизявления съгласно чл. 180 ГПК
/решение № 70/19.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 868/2012 г., IV г.о./. Следва
да се съобрази и решение № 231/19.08.2022 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 252/2022 г., в което се сочи, че при сключване на договора за
кредит от разстояние съгласие за неговото сключване е налице, доколкото
договорът за заем е реален и се счита сключен с получаване на сумата по него,
а насрещните волеизявления относно съществените му условия са отправени
„от разстояние“ по смисъла на ЗПФУР, чиито особени изисквания към самия
договор са изпълнени. Договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние се сключва между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика,
при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние, т.е.
не е необходимо едновременното им физическо присъствие /арг. чл. 6 вр. пар.
1, т. 2 от ДР на ЗПФУР/ – напр. електронни формуляри в интернет, разговори
по телефон, кореспонденция по имейл и др. Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 1 и ал. 2
ЗПФУР , доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информация на потребителя, като за доказване на
преддоговорната информация и изявления, се прилага чл. 293 ТЗ, а за
13
електронните изявления – Законът за електронния документ и електронния
подпис. Електронното изявление е словесно изявление, представено в цифрова
форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на
информацията, като негов автор е физическото лице, което в изявлението се
сочи като негов извършител, а титуляр – лицето, от името на което е
извършено електронното изявление / чл. 2, ал. 1 вр. чл. 4 ЗЕДЕУУ/. По
смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ , вр. чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) 910/2014
г. „електронен документ“ означава всяко съдържание, съхранявано в
електронна форма, включително в текстови запис. За „електронен подпис“ по
смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ , вр. чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) 910/2014
г. се считат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в
електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на
електронния подпис използва, за да се подписва. В случая както се посочи
кореспонденцията между кредитодателя и кредитополучателя е била
проведена посредством електронна комуникация. Относно процедурата по
кандидатстване ответникът е имал регистриран профил в системата на
дружеството, за което и се прилагала информация на хартиен носител,
ответникът е предоставил лични данни и му били изпратени имейли в хода на
процедурата по сключване на договора за кредит, както и изпратени SMS с
уникален код за сключването на договора за кредит на посочен от него
телефонен номер.
Не е спорно, че крайният срок за изпълнение на договора е ****** г., а
не се твърди, че ответницата да е извършила плащане на погасителна вноска.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Сити Кеш“ ООД и кредитополучателя – ответница,
предоставяне на заемната сума в размер на 800,00 лв. следва по възраженията
в отговора на исковата молба да се прецени дали договорът е действителен.
Преди всичко следва да се посочи, че правните въпроси относно
действителността на договора предмет на настоящото дело вече са били
обсъждани по друго дело със страна „Сити Кеш“ ООД и същия договор за
кредит и са намерили разрешение в решение № 706/29.07.2022 г. на
Старозагорски районен съд по гр.д. № 738/2022 г. /постановено от настоящия
съдебен състав/, потвърдено по въззивна жалба на „Сити Кеш“ ООД с
окончателно решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по
14
в.т.д. № 457/2022 г. и поради това ще бъдат изложени напълно идентични
съображения.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищцата има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищцата разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
15
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г.,
ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които
може да се установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с
потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза,
сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
16
или доставчика и потребителя.
Настоящият съд констатира, че процесния договор за кредит е нищожен
на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
17
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесния договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочения
размер обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя
сума в общ размер съответно на 1365,00 лв. /чл. 6 от договора/ неправилно не
е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната
постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на обезпечение
по договори за кредити да бъде включена в ГПР обективирана напр. в
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г., решение № 2261/18.08.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д.
№ 14174/2021 г., решение № 1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1298/2022 г., решение № 974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г.
на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г., решение №
553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., в които
е прието, че уговорена неустойка, дължима при непредставяне на обезпечение,
е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване на
кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс
10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
18
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. В тази връзка
предвидената неустойка в процесния договор за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, която да се кумулира към
месечните погасителни вноски, води до скрито оскъпяване на кредита.
Дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено плащане,
неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и
представлява сигурна печалба за заемодателя. Същата излиза извън
присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Принципно няма
пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но в
случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като
неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за
обезпечаване на главното задължение. Следователно и санкционната функция
в случая не е налице, тъй като само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на
процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата
на връщане сума по договора. При това положение е нарушена разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по
кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта
на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит
19
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на
потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на
други задължения. Да се приеме обратното означава, да се допусне
възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК
чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения,
различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се
включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при уговорено
задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при изчисляване на
посочения годишен процент на разходите, в резултат на което последният не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата
на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се
калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според
настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната
лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни. Поради това не може да бъде направен и
извод, че за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
20
посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно задължение
на потребителя по договора, а именно да върне предоставения му кредит, а не
неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното би означавало да
се допусне възможност за заобикаляне на императивни законови разпоредби
чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на задължения -
различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват в
ГПР. При сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза
– уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при
неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него
разход не е взета предвид при определяне на ГПР, в резултат на което
последният е различен от посочените в договорите и не отговаря на
изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е нарушена и императивната норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение № 448/02.04.2024 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г., решение № 553/03.05.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., решение № 249/28.02.2022 г.
на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3313/2021 г., решение №
32/19.01.2022 г. на Благоевградски окръжен съд по в.гр.д. № 688/2021 г.
решение № 21/07.01.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
2692/2021 г./. Също решение № 415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд
по в.гр.д. № 226/2022 г., решение № 341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 24/2022 г., в които се сочи, че действително, съгласно чл. 19,
ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, но в случая
предвидената неустойка в договора за заем няма характер на неустоечно
съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е
предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури
обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното
задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването
на вреди за кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване
на договора за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без
21
обезпечение. В случая уговорената в процесния договор неустойка за
непредоставяне на гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или
санкционна функция, а целта на същата е да се предвиди допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.нар. скрита
възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с оглед условията на които следва да
отговаря обезпечението и срока за предоставянето му, е уговорена по начин,
че да бъде максимално затруднено изпълнението на задължението. Това е
уговорена глобална сума в договора, с начин на разсрочено плащане,
аналогично на погасителните вноски по договора, предварително заложена
като разход в договора. Следователно тези разходи се явяват добавък към
погасителните вноски по кредита. Ето защо, доколкото така уговорената сума
не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение
на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното, то
се явява скрита печалба за кредитора. По делото е безспорно, че сумите за
неустойката по договора не е била включена в ГПР – така договор за кредит
/вж. чл. 3, ал. 2/.
В обобщение – след като съобрази цитираната съдебна практика, която
изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по
предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от жалбоподателя по
занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ,
поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с
непосредствената икономическа цел – реализиране на търговска печалба и в
този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който
възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било изгодно
за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това означава,
че обявяването за нищожна на клаузата за неустойка, която всъщност
представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще повлече
нищожност на целия договор. В същото време значителното оскъпяване на
кредита, скрито под включената договорна клауза за неустойка /без тя да има
функциите на такава/ и укриването на тази информация от
кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и
добрите търговски практики, поради което и на това основание така
сключения договор се явява изцяло нищожен. В частност общото задължение
22
на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от
договора за кредит, сборни плащания, в които се включват и задължението за
неустойка по чл. 11 вр. чл. 5 от договора. Месечният размер на вноската е
определен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и горница
ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за непредставяне на
обезпечение в определения срок обаче не е отразена като разход при
формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включена в общия дълг и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар
формално процесния договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1
ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.
10 – годишния процент на разходите по кредитите и общата сума, дължима от
потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
която възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива 2008/48/ЕО е нарушена
поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени
допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са
изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС
по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит
относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният процент на разходите по кредита
се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В процесния
случай в договора е посочен само ГПР без да се посочва как е формиран и
какво точно се включва в него, т. е какви компоненти включва. В тази връзка,
според настоящия съдебен състав, въпросната неустойка не попада в
посочените изключения, поради което е следвало да бъде включена в ГПР,
посочен в договора. На практика, касае се за реален ГПР по договорите
различен от посочения от кредитора /така изцяло решение №
369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г.,
решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1038/2021 г./. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на
всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесния
23
договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка /така и решение № 24/10.01.2022 г. на
Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г.
на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно
практиката на Съда на ЕС по тълкуване на разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредити, която е транспонирана в българското
право посредством Закона за потребителския кредит /Решение на Съда от
21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на кредита включва всички
предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включва
тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния
кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. В
настоящия случай в договора за кредит в противоречие с изискванията на
директивата и ЗПК е посочен общ размер на кредита, невключващ
неустойката, което е оказало влияние върху точното изчисление на ГПР по
кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно
посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в
заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
24
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в
светлината на цитираната Директива, при сключване на договорите е
допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно
минималното необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от
съответните компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв
е размерът на общото задължение и разход по кредита, след включване към
тях и на задължението за заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
25
и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит
не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до неговата недействителност /така
определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о.,
решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни неустойката
следва да е включена в ГПР, тъй като това е възнаграждение по самия договор
за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено и по този начин,
заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от петкратния размер на
законната лихва. В договора трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
неустойката, която е сигурна печалба за кредитора. Тя затова е уговорена и
като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, заедно с
всяка погасителна вноска. След като това е така, налага се извод, че договора
за кредит противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. В случая
следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй
като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото лихвата е част
от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. Това не е сторено, поради което е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК. Посочените в договора за кредит по-ниски стойности, представляват
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява
26
да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се
изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на
уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната
съставлява нарушение на законовата разпоредба. Не е ясно по какъв начин е
формиран ГПР, неясни са елементите, които включва /така изцяло решение №
143/27.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./.
Обстоятелството, че длъжникът се бил запознал със Стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити не
променя направените изводи по делото, защото този формуляр съдържа само
общи принципни положения.
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
по договора за кредит потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната цена на кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО. Договорът за кредит реално не съдържа посочване на ГПР,
поради което не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради
което и съгласно чл. 22 ЗПК се явява недействителен /така също определение
№ 50685/30.09.2022 г., на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение №
730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г.,
решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1065/2023 г./. В решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1130/2023 г. се сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване
на общия размер на кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл.
11, т. 9/.
Договорът за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл.
11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не е съдържал основните
договорки. Ето защо договора за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
С оглед горните констатации, настоящият съд намира, че на основание чл. 22
ЗПК, процесния договор е недействителен, защото при сключването му не са
спазени горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК
/чл. 22 ЗПК/ - така изцяло актуалната практика на Старозагорски окръжен съд
27
напр. решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д.
№ 1128/2021 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1038/2021 г./.
Действително в хипотезата на чл. 23 ЗПК длъжникът би дължал да
възстанови чистата стойност на кредита, но в случая ищец е не кредиторът
„Сити Кеш“ ООД, а цесионера „АПС Бета България“ ЕООД и поради това
/вкл. с оглед на конкретно въведените възражения в отговора на исковата
молба/ следва да се даде отговор на въпроса дали надлежно е цедирано
вземането на ищеца, с оглед доказателствената тежест на ищеца за
установяване на този факт, от който извежда своето право /обосновава своята
претенция/ и правните възражения, направени от особения представител на
ответника.
По делото няма представено нито едно доказателство уведомлението
да е връчено на ответницата преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение - обратни разписки, известия за доставяне
установяващи опити за уведомяване /въпреки указанията по чл. 146, ал. 2
ГПК/, т.е. очевидно преди неговото образуване ответницата не е била
уведомена за извършената цесия и поради това ищецът в исковата си молба е
направил изрично искане на ответницата да бъде предоставено уведомлението
заедно с исковата молба. Исковата молба обаче е връчена на назначения на
ответника особен представител, а не на ответницата.
Въпросът обаче дали е възможно уведомяване за извършена цесия с
исковата молба да бъде прието от назначен по делото особен представител е
намерил отговор в актуалната практика на Старозагорски окръжен съд
обективирана в решение № 166/30.06.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 87/2022 г., решение № 34/15.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 1109/2021 г., решение № 149/04.05.2020 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1031/2020 г., решение № 142/15.04.2020 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1022/2020 г., решение №
129/07.04.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1039/2020 г.,
решение № 115/25.03.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1020/2020 г., решение № 46/14.02.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1421/2019 г., решение № 563/17.10.2019 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.гр.д. № 1325/2019 г., решение № 210/19.04.2019 г. на Старозагорски
28
окръжен съд по в.т.д. № 1028/2019 г., решение № 385/25.07.2019 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1237/2019 г., решение №
361/17.07.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1219/2019 г.,
решение № 371/19.07.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1256/2019 г., решение № 346/11.07.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1195/2019 г., решение № 352/12.07.2019 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1163/2019 г., решение № 121/05.03.2019 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1387/2018 г., решение № 43/22.01.2019 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1342/2018 г./, като е прието, че това
не е възможно. От доказателствата по делото не се установява да са
изпълнени изискванията на чл. 99 ЗЗД, за да породи договора за цесия
действие по отношение на длъжника, предвид на което ищецът не притежава
вземане спрямо ответника и не е активно материално легитимиран по
настоящите искове.
Не е спорно по делото и се установява от представените писмени
доказателства наличието на сключен договор за прехвърляне на вземания –
цесия, по силата на който вземане на „Сити Кеш“ ООД спрямо ответницата Н.
Б. Д. е преминало в полза на ищеца по делото. Цесията обаче не е породила
своето действие спрямо длъжника, тъй като същият не е бил уведомен, както
предвижда разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съгласно константната съдебна практика, включително на върховната
съдебна инстанция /Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на
ВС, решение № 156/30.11.2015 г. на ВКС по т.д. № 2639/2014 г., II т.о.,
решение № 137/02.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5759/2014 г., III г.о./, за да
породи извършената цесия действие по отношение на длъжника, следва до
него да е достигнало волеизявлението на досегашния кредитор – цедента за
прехвърляне на вземането. В този смисъл е разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД,
съгласно която предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на
длъжника за прехвърлянето на вземането.
Действително няма спор, че по силата на принципа на свободата на
договаряне предвидена в чл. 9 ЗЗД, предишният кредитор /цедентът/ може да
упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник, като това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД /така
29
решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение №
96/17.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3049/2017 г., IV г.о., решение №
114/07.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т.о./. Като факт, настъпил в
хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на
делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Спорен обаче е въпросът достигнало ли е до длъжника уведомлението за
извършената цесия в хода на настоящото производство. Както вече се посочи в
конкретния случай по делото няма данни да е налице надлежно връчване на
съобщение на длъжницата за извършеното прехвърляне на вземането преди
образуване на исковото производство. Уведомлението за сключения договор за
цесия с предмет процесното вземане представлява приложение към исковата
молба. При опит за връчването му връчителят е установил, че ответника не
живее на регистрираните постоянен и настоящ адреси и са събрани данни, че
не е в трудовото правоотношение. На ответника е бил назначен особен
представител, който притежава особено процесуално качество да защитава
интересите на длъжника в хода на съдебното производство. Затова в
конкретния случай, приложеното към исковата молба уведомление за цесия е
връчено на назначения от съда /след провеждане на процедура по чл. 47, ал. 5
ГПК/ особен представител на ответника. Представителната власт на особения
представител се изчерпва с осъществяване на процесуалното
представителство по конкретното гражданско дело, по което същият е
назначен, и не обхваща получаването на материалноправни изявления,
адресирани до представлявания от особения представител отсъстващ
ответник. Особеният представител може да извършва всички
съдопроизводствени действия, освен тези, свързани с разпореждане с
предмета на делото – арг. от чл. 29, ал. 5 вр. чл. 34, ал. 3 ГПК, защото не е
страната по спорното материално правоотношение. Следователно
получаването от негова страна на изявления, които принципно биха довели до
промяна в това материално правоотношение, като например заменянето на
предходния кредитор с нов, няма да произведе този ефект /така решение №
2350/07.04.2017 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 5905/2016 г./.
Следователно, до фактическо връчване на книжата, сред които и
уведомлението за прехвърляне на вземането, с материалноправен ефект по чл.
30
99, ал. 4 ЗЗД, не се е стигнало и предаването на уведомлението на
процесуалния представител не може да се приравни на нотифициране на
длъжника, поради особения характер на представителството, осъществявано
от назначен от съда, по чл. 47, ал. 6 ГПК, представител. Като взе предвид
изложеното, съдът стига до извода, че длъжника не е валидно уведомен от
цедента за прехвърляне на вземанията му на нов кредитор – ищецът, поради
което правата на последния да търси вземанията си от длъжника по процесния
договор не са консолидирани, непротивопоставими са на него и цесионерът не
може да претендира изпълнение на задълженията по процесния договор за
потребителски кредит. Настоящият съд намира, че не е осъществено връчване
на уведомление до ответника за прехвърляне на вземанията в хода на
производството с материалноправния ефект по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, като част от
приложенията към исковата молба е получено от назначения от съда особен
представител и предаването му не може да се приравни на нотифициране на
длъжника предвид особения характер на представителството от назначения от
съда по чл. 47, ал. 6 ГПК процесуален представител и обема на неговите
правомощия /така и решение № 60/06.03.2019 г. на Сливенски окръжен съд
по в.гр.д. № 64/2019 г./. Последният не представлява упълномощен да
получава материално-правни изявления представител на ответника.
Правомощията на особения представител се изчерпват с процесуално
представителство по конкретното дело, имащо за цел осигуряване защита на
интересите на ответника в исковото производство. Същите не обхващат
получаването на материалноправни изявления, адресирани до него. Предвид
на това получаването от негова страна на изявления, които принципно биха
довели до промяна в материално правоотношение, каквото е заменянето на
предходния кредитор с нов, не може да произведе ефект. Длъжникът не е
валидно уведомен за прехвърлянето на вземанията към него на нов кредитор -
ищцовото дружество, поради което правата му да търси вземанията си от него
са непротивопоставими на длъжника, спрямо когото цесията има действие от
момента, в който прехвърлянето на вземанията бъде съобщено от предишния
кредитор или от упълномощено от него лице /така решение № 74/27.07.2017 г.
на Бургаски апелативен съд по в.т.д. № 154/2017 г., което не е допуснато
до касационно обжалване с определение № 567/18.09.2018 г. на ВКС по т.д.
3153/2017 г., II т.о., както и актуалната практика на Старозагорски
окръжен съд подробно описана по-горе в настоящото решение. В рамките
31
на осъществените действия по чл. 47 ГПК не може да се изведе надлежно
известяване на ответника, тъй като тази норма не замества изискването на чл.
99, ал. 4 ЗЗД /така решение № 89/13.03.2019 г. на Хасковски окръжен съд по
в.гр.д. № 51/2019 г., решение № 269/05.03.2019 г. на Пловдивски окръжен съд
по в. гр. д. № 2699/2018 г./. В конкретния случай исковата молба е връчена при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и ответника се представлява от особен
представител, на когото са връчени съдебните книжа. При това положение
връчване на книжата, а от там и на уведомленията за прехвърлянето на
вземането по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, не се е осъществило /така решение
№ 62/22.03.2019 г. на Ловешки окръжен съд по в. гр. д. № 18/2019 г./.
Налице и второ самостоятелно основание за отхвърляне на
предявените искове. Според нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може
да прехвърли своето вземане, само ако законът, договорът или естеството на
същото позволяват това, а в случая императивната норма на чл. 26, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/, не е позволявала на първоначалния
кредитор „Сити Кеш“ ООД, да прехвърли на ищеца с приложение № 1/ към
рамковия договор за цесия от 13.01.2022 г. процесните вземания срещу
ответника по договора за потребителски кредит от ******* г. Последният,
както се посочи и по-горе, представлява договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, към който се прилагат поради това и нормите на
чл. 143-148 ЗЗП /чл. 24 ЗПК in fine/. А според нормата на чл. 143, т. 15 ЗЗП,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като дава възможност на търговеца или доставчика
без съгласието на потребителя да прехвърли правата и задълженията си по
договора, когато това може да доведе до намаляване на гаранциите на
потребителя, какъвто е случая.
В чл. 43 от общите условия на процесния договор за кредит е
предвидено, че кредиторът има право по всяко време да прехвърли правата си
по договора за кредит на трето лице. Понеже същата клауза не е уговорена
индивидуално в текста на процесния договор за заем /л. 9 от делото/, а само в
общите му условия /чл. 146, ал. 2 ЗЗП/ - тя е нищожна по силата на чл. 146, ал.
1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК. Поради това несъществува в правния мир от
датата на сключване на този договор на ******* г. А в последния няма друга
32
клауза, която да предвижда възможност за кредитора да прехвърли
вземанията си по него срещу ответника на трето лице /л. 9 от делото/.
Съгласно чл. 26 ЗПК обаче, кредиторът може да прехвърли на трето лице
вземането си по договора за потребителски кредит само при условие, че
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. А в случая
процесният договор за кредит не предвижда такава възможност, защото в него
това не е уговорено, а клаузата на чл. 43 от общите му условия, е
неравноправна съгласно чл. 143, т. 15 ЗЗП и поради това нищожна по силата
на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, тъй като не е уговорена
индивидуално, а друга такава няма уговорена в него /така изцяло решение №
149/30.03.2018 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1021/2018 г.,
решение № 900/09.02.2018 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
7956/2017 г./. Разпоредбата на чл. 146, ал. 3 ЗЗП предвижда, че
обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не изключва
прилагането на този раздел към останалата част от договора, а съгласно чл.
147а, ал.5 клаузата за съгласие с общите условия на договора и деклариране на
получаването им от потребителя, включена в индивидуалните договори, не е
доказателство за действителното приемане на общите условия и получаване
на екземпляр от потребителя.
Съгласно трайно установената съдебна практика /напр. решение №
98/25.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 535/2016 г., I т.о./ индивидуално уговорена
клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е
била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е
била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел.
Индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до
определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието
между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата,
която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, съгласно
чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Подписването на договор за банков кредит от потребителя
не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в
договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били
индивидуално уговорени с него.
По делото не се представиха доказателства, че чл. 43 от Общите условия
33
са индивидуално уговорени клаузи и на кредитополучатея е дадена
възможност да коментира тези уговорки, поради което и на основание чл. 146,
ал.1 ЗЗП следва да се приеме, че те са неравноправни и тъй като не са
уговорени индивидуално, са нищожни. Този извод не се променя дори и
кредитополучателят да бе декларирал, че е запознат и приема Общите условия
към договора за текущо потребление, представляващ неразделна част към
този формуляр, тъй като съгласно чл. 147а, ал.5 клаузата за съгласие с общите
условия на договора и деклариране на получаването им от потребителя,
включена в индивидуалните договори, не е доказателство за действителното
приемане на общите условия и получаване на екземпляр от потребителя.
С оглед на така направения анализ следва да се приеме, че доколкото в
процесния договор няма изрична договорка, че кредиторът може да
прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго лице, а уговорката в чл.
43 от ОУ представлява неравноправна клауза, следва да се приеме, че
вземането не е надлежно прехвърлено, то не е произвело целените правни
последици и ищецът не се намира в материалноправна връзка с ответника,
поради което само на това основание искът му се явява неоснователен и
следва да бъде отхвърлен. Дори е неоснователно позоваването на чл. 99 и сл.
от ЗЗД, тъй като в случая той се явява общ закон по отношения на специалния
Закон за потребителския кредит, който изрично регулира договорите за
предоставяне на кредити за потребление в тяхната разновидност /така
решение № 478/0 7.12.2017 г. на Пазарджишки окръжен съд по в. гр. д. №
685/2017 г., решение № 301/03.08.2015 г. на Пернишки окръжен съд по в.
гр. д. № 184/2015 г. /.
Горното води до извод, че договорът за цесия, с който дружеството -
ищец се легитимира като кредитор, не е породил действие спрямо ответницата
– длъжник. Следователно ищецът не е активно материално-правно
легитимиран да търси изпълнение по отношение на спорното право, което
води до неоснователност на предявените от него искови претенции, които
следва да бъдат отхвърлени /така определение № 274/26.05.2015 г. на ВКС
по т.д. № 2748/2014 г., II т. о. /.
При този изход на делото, с оглед задължителното тълкуване на закона,
дадено в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по
тълкувателно дело № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът, който
34
разглежда иска по чл. 415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. С оглед изхода на спора, неоснователно се явява
искането на ищеца за присъждане на направените в настоящото производство
разноски, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът дължи на ответницата
направените от нея разноски. Доколкото по делото не са претендирани и не са
представяни доказателства за направени такива от назначения особен
представител, разноски не следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ №
81В, установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 9 ЗПК, чл. 240, ал. 2 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на Н. Б. Д., ЕГН:
********** и адрес *********************************, че дължи на „АПС
Бета България“ ЕООД, следните суми: 800,00 лв., представляваща неплатена
главница по договор за паричен заем кредирект № ******/******* г., 67,88 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода ******* г. – ****** г., и
134,81 лв. представляваща лихва за забава за периода ****** г. – 20.07.2023 г.,
ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение до окончателното плащане, което
вземане произтича от неизпълнено задължение по договор за паричен заем
кредирект № ******/******* г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и Н. Б. Д.,
за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК № ****/02.10.2023 г. по ч.гр.д. № ****/2023 г. по описа на
Старозагорски районен съд, като неоснователни.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
35
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
36