РЕШЕНИЕ
№ 45
гр. Бургас, 16.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно търговско дело
№ 20222001000036 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивната жалба на „Г.“ ООД – в
ликвидация, подадена чрез пълномощник – адв. Г.Д., срещу решение № 328
от 3-ти ноември 2021 г., постановено по т. д. № 515/2019 г. по описа на
Бургаски окръжен съд, с което предявените от въззивното дружество против
въззиваемия „Б.“ ЕООД искове: за заплащане на сумата 231 439.23 лв.,
представляваща неизпълнената част от задължение за връщане на паричен
заем, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата
молба до окончателното плащане; за заплащане на сумата 140 586. 47 лв. –
договорена годишна лихва от 7% за периода от 10-ти юли 2010 г. до 27
януари 2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
подаване на исковата молба до окончателното заплащане плащане, както и
сумата 16 329.33 лв., представляваща неустойка за забава за периода от 28-ми
януари 2019 г. до 4-ти октомври 2019 г., ведно със законната лихва от датата
на завеждане на делото до окончателното заплащане, са отхвърлени като
неоснователни, като е отхвърлена и претенцията за заплащане на сторените от
въззивника деловодни разноски и същият е осъден да заплати на въззиваемия
1
– ответник деловодни разноски.
Решението се обжалва като неправилно, необосновано, постановено в
нарушение на процесуалните правила и материалния закон.
С исковата молба въззивникът е претендирал заплащането на сумите
във връзка със сключен между дружествата договор за заем от 10-ти юли 2009
година, като заемната сума е била предоставена предварително, а с писмения
договор били уредени отношенията по повод на вече предоставения паричен
заем. Въззиваемият – ответник извършил неколкократно частични плащания,
а въззивникът декларирал договора надлежно с данъчната декларация по чл.
50 ЗДДФЛ. По повод на това спорните обстоятелства между страните са
относно автентичността на договора и наличието на съгласие относно падежа
на задължението и дължимата лихва, достоверността на датата на договора за
заем, факта на узнаването от въззиваемия за сключения договор за заем и
липсата на своевременно противопоставяне, както и наличието на факти
прекъсващи давността за процесните задължения под формата на признание и
осчетоводяване на задължението.
Поддържа се възражение за изменение на възраженията от страна на
ответника в хода на съдебното производство и по този начин в нарушение на
правилата на чл. 147 ГПК били събрани нови доказателства. Не се сочи, които
доказателства въззивникът счита за такива, но се настоява въззивният съд да
извърши селекция по този критерий и да изключи доказателствата, събрани в
нарушение на правилата за преклузия.
Въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства
за оспорване авторството на подписа на Д.Ф.Г. като представляващ заемателя
по процесния договор, с оглед признанието за получаване на паричните
средства и данните в заключението по назначената съдено-счетоводна
експертиза, във въззивната жалба са развити доводи относно наличието на
предпоставките на чл. 301 ТЗ. Поддържа се, че правоотношенията се уреждат
именно от договора за заем от 10-ти юли 2009 г., който макар и подписан от
лице без представителна власт, обвързва въззиваемия предвид узнаването му
от надлежен представител, посредством осчетоводяването по сметка 499
„Други кредитори“ и подписването на ГФО за 2009 г., без да е изразено
своевременно противопоставяне. Ако не на 10-ти юли 2009 г., то най-късно в
края на 2009 г. и началото на 2010 г., договорът е бил представен за
2
осчетоводяване на упълномощения по ЗСч от дружеството счетоводител – Р.
Г. Неделчева. Твърдението за признание по смисъла на чл. 301 ТЗ на
сключения договор за заем от 10-ти юли 2009 г. като сключен без
представителна власт се аргументира от въззивника и с осчетоводяването на
задълженията по него в периода 2016 г. – 2017 г. като дългосрочни (над 1
година), която корекция останала непроменена и след поемането на
счетоводството от друго дружество (счетоводител). Настоява се, че фактът на
узнаването следва от подписването от надлежен представител и
представянето за обявяване на ГФО на дружеството за 2017 г., в който
договорът за заем е отразен и фигурира като дългосрочен и липсвало
противопоставяне въпреки включването на договора в счетоводните отчети и
ГДД, подавани в периода от 2009 г. до 2018 г.
С оглед гореизложеното в подкрепа на тезата за потвърждаване на
договора за заем от 10-ти юли 2009 г. в хипотезата на чл. 301 ТЗ, във
въззивната жалба се поддържа също, че е установена и достоверността на
датата съгласно чл. 181 ГПК.
В обобщение се настоява, че фактическите твърдения на въззиваемия
като ответник изложени в отговора на исковата молба са били неясни и под
формата на доуточняване са променяни в хода на делото; в заключенията по
назначените експертизи не се съдържали отговори на допуснати в доклада на
съда въпроси, като във въззивната жалба не се посочват такива въпроси;
настоява се, че в решението липсват мотиви относно приложението на чл. 301
ТЗ; изразени са най-общо съмнения относно експертните заключения, без
конкретни възражения.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор от въззиваемия - „Б.“
ЕООД, чрез пълномощника – адв. Д. В., в който въззивната жалба се оспорва
като неоснователна и се иска обжалваното решение да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно, предвид изложените в него фактически,
логически и правно издържани мотиви.
На първо място се оспорва тезата на въззивника, че претенцията е
основана на договор за заем, оформен само документално на 10-ти юли 2009
г., като в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, исковете са
основани на договора за заем, сключен на 10-ти юли 2009 г.
Възраженията за неяснота на фактическите твърдения и процесуално
3
недопустими действия от името на въззиваемото дружество пред
първоинстанционното производство се оспорват като несъстоятелни. Посочва
се, че въззиваемият – ответник надлежно е възразил и оспорил, както следва:
основанието, на което в исковата молба се поддържа, че са извършени
междуфирмени трансфери; съществуването на договорености за лихва, падеж
и неустойка; съществуването на неуредени финансови отношения между
дружествата, чиито собственици са близки родственици, поради което не е
имало причина за документално оформяне на отношенията; подписването на
договора от представител на въззиваемия – ответник, автентичността на
подписа, достоверността на датата, довеждането му до знание на въззиваемия
– ответник; обвързването на последния от разпоредбите на договора;
оспорени са всички приложени към исковата молба доказателства и
осчетоводяването на вземания в полза на въззивника, произтичащи от
приложения от него договора за паричен заем; въведено е възражение за
погасяване на вземанията по давност. Настоява се, че за яснота твърденията и
възраженията са уточнявани и коментирани писмено по делото, при пълна
прозрачност на защитната теза на въззиваемия – ответник.
Оспорва се защитната теза на въззивника относно наличието на
предпоставките по чл. 301 ТЗ за потвърждаване на договора за заем от 10-ти
юли 2009 г. Изложени са подробни аргументи по възражението за това, че от
счетоводните записи и обявените ГФО не се обосновава извод за признание
на договора за заем от 10-ти юли 2009 г. и факта на узнаването на
сключването му. Подчертава се, че документите са без превод - изготвени на
български език, който не бил говорим и разбираем за управителя. При всички
случаи в ГФО и счетоводните записи липсват задължения за лихви, неустойка
и данни за падеж, поради което установените задължения биха могли да се
отнасят само за главница във връзка с парични преводи в периода 2008 – 2009
г.
Поддържа се, че моментът на узнаване от страна на въззиваемото
дружество на договора за заем и извършените действия без представителна
власт съвпада с връчването на исковата молба, за които е налице незабавно
противопоставяне – с отговора на исковата молба.
Поддържа се, че в хода на делото не са допуснати нарушения, засягащи
правото на защита на въззивника и правилността на решението, в което
4
хипотезата на чл. 301 ТЗ е обсъдена и отхвърлена.
Изразено е становище, че чрез възраженията във въззивната жалба за
допуснати нарушения на правилата за процесуална преклузия се цели
заобикаляне на ограниченията на чл. 266, ал. 1 ГПК.
Във връзка с възражението за настъпила погасителна давност, въведено
с отговора на исковата молба се поддържа, че макар въззивникът да е основал
претенцията си изцяло на договора за заем от 10-ти юли 2009 г., предвид
нищожността му същият е неотносим към определянето на падежа на
вземанията във връзка с установените постъпления по сметка на „Б.“ ЕООД
на 21-ви ноември 2009 г., 9-ти декември 2008 г., 30-ти декември 2008 г. и 26-
ти януари 2009 г.
Предвид изложеното се иска въззивната инстанция да потвърди
обжалваното решение на първоинстанционния съд по изложените в него
решаващи изводи или с оглед възраженията и съображенията по
основателността на предявените искове и доказателствата, изложени в
отговора на въззивната жалба.
В с. з. за въззивника „Г.“ ООД – в ликвидация се явява представител по
пълномощие – адв. Д., който поддържа жалбата, като подчертава, че спорът
между страните е изцяло правен.
За въззиваемия - „Б.“ ЕООД, се явява представител по пълномощие –
адв. В., който поддържа възраженията в отговора на въззивната жалба. В
представено писмено становище по реда на чл. 149, ал. 3 ГПК доразвива
възраженията срещу наличието на предпоставките по чл. 301 ТЗ за мълчаливо
признаване и обвързване на заемателя от договора от 10-ти юли 2009 г., като
сключен без представителна власт. Поддържа, че освен този договор за заем
няма въведени други основания на предявения иск, а ако такова се изведе от
установените парични трансфери в периода 2008 г. – 2009 г., то вземанията се
явяват погасени по давност. Оспорват се всички възражения във връзка се
евентуална недобросъвестност на експерта по назначената СПЕ при изготвяне
заключението, което не е било оспорено надлежно от въззивника.
Бургаски апелативен съд с определението си от 18 март 2022 г.,
постановено по чл. 267, ал. 1 ГПК прие, че въззивната жалба е допустима,
като по основателността й намира следното:
В извършената служебно проверка за валидност и допустимост на
5
обжалваното решение въззивният съд не намира основание за постановяване
на решение по чл. 270, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
По поставените от страните въпроси във връзка с правилността на
обжалваното решение БАС съобразява следното:
Предмет на делото са предявените от „Б.“ ЕООД против „Г.“ ООД – в
ликвидация искове на основание чл. 286 ТЗ, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във
връзка с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл. 92 и чл. 86, ал. 1 във вр. с чл. 84, ал. 1
ЗЗД, а именно – за заплащане на сумата 231 439.23 лв., представляваща
предоставен от ищеца заем на ответника по Договор за паричен заем от 10-ти
юли 2009 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на делото до
окончателното й заплащане; за сумата от 140 586.47 лв., представляваща
дължима уговорена лихва в размер на 7% за периода 10.07.2010 год. до датата
на падежа на задължението – 27 януари 2019 г., ведно със с законната лихва
от датата на завеждане на делото до окончателното й заплащане и за сумата
от 16 329.33 лв., представляваща неустойка за забавата периода от 28 януари
2019 г. до 4-ти октомври 2019 г. ведно със с законната лихва от датата на
завеждане на делото до окончателното й заплащане.
„Б.“ ЕООД предоставило с четири превода: на 21 ноември 2008 г. –
25 000 €; на 9-ти декември 2008 г. – 30 000 €; на 30 декември 2008 г. – 10 000
€ и на 26 януари 2009 г. – 56 333 € или от общо 121 333 € с левова
равностойност – 237 306.72 лв., като след частично погасяване на
задълженията, на падежа останала неплатена сумата в левова равностойност
от 231 439.23 лв. За така предоставените суми бил сключен договор за заем от
10-ти юли 2009 г., в който била уговорена лихва за срока на договора –
считано от 10 юли 2010 г., в размер на 7% върху заетата сума, с падеж на
задължението – 27 януари 2019 г., а при неизпълнение на задълженията след
тази дата – неустойка в размер на законната лихва върху неизпълнената част
от задълженията по договора. С договора била уговорена и неустойка, в
случай на забава за връщане на заетата сума, която била договорена в размер
на законната лихва за целия срок на забавата.
В рамките на продължения по чл. 62 ГПК срок за отговор на исковата
молба, въззиваемия „Б.“ ЕООД е подал такъв, с който исковете са оспорени
като неоснователни. Оспорено е получаването на посочените суми в заем и
наличието на заемно правоотношение по договора от 10-ти юли 2009 г., като
6
е оспорена неговата истинност – автентичността на положения в договора и
за двете дружества техен – общ редставител; достоверност на датата;
наличието на неуредени задължения между двете дружества. Посочено е, че
на посочената в договора дата 10 юли 2009 г. като управител на „Б.“ ЕООД е
бил вписан Д.Ф.Г. – брат на вписания на 12-ти януари 2010 г. управител на
„Г.“ ООД – в ликвидация – Л.Д.Г., като към 19 ноември 2009 г., когато Д.Г. е
продал дяловете си от „Г.“ ООД – двамата братя са уредили изцяло
отношенията между двете дружества. Оспорено е извършването на превод на
сумите на посоченото основание „фирмен заем“, като се касаело за „лични
капиталови трансфери между свързани лица“. Обичайно отношенията били
уреждани в Ирландия като държава по местоживеене на двамата управители,
с което се обяснявано и липса на представени на съответните документи в
счетоводството на дружествата в България, поради което и счетоводните
записи не били коректни.
Оспорени са всички представени с исковата молба писмени
доказателства.
В условията на евентуалност, ако се възприеме посоченото в
преводните документи основание, в отговора на исковата молба е направено
възражение за погасяване по давност на задълженията за връщане на сумите.
Възраженията в отговора на исковата молба са оспорени с
допълнителната искова молба, без да са въведени нови уточнения и
фактически твърдения. Оспорена е представената с нея на английски език
„декларация за плащане“ от 20 януари 2010 г. на сумата от 140 000 € с
потвърждение за липсата на неуредени отношения между дружествата, която
след неизпълнение на задължението по чл. 183 ГПК – за представянето й в
оригинал, е изключена от доказателствата по делото.
С отговора по допълнителната искова молба са направени
доказателствени искани в оспорване на твърденията и съображенията на
въззивника – ищец.
На основание чл. 193 ГПК в първото по делото с. з. пред
първоинстанционният съд е открито производство по оспорване истинността
на представените с исковата молба копия от писмени доказателства, както и
положения от името на заемател и заемодател подпис в писмения договор за
заем от 10 юли 2009 г.
7
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства, чието
оспорване не е проведено успешно съобразно указаната от
първоинстанционния съд доказателствена тежест, както и въз основа на
данните от заключенията на вещите лица по назначените СПЕ и СИЕ, БАС
намира за установени следните релевантни факти и обстоятелства по делото:
Липсва спор и се установява от представените писмени доказателства,
както и от извършената в рамките на назначената СИЕ проверка на
извлечения от банкови сметки на „Б.“ ЕООД и „Г.“ ООД – в ликвидация в
„П.“ АД, че от банкова сметка на „Г.“ ООД по банкова сметка на „Б.“ ЕООД
са били преведени, с посочено основание „фирмен заем“ следните суми: 25
000 € - на 21 ноември 2008 г., 30 000 € - на 9ти декември 2008 г.; 10 000 € -
на 30 декември 2008 г. и 56 333 € - на 26 януари 2009 г. В периода, в който са
извършени плащанията, управители и представляващи двете дружествата са
били братята - Л.Д.Г. и Д.Ф.Г., като на 10 юли 2009 г., която дата е посочена
за сключването в писмена форма на договора за заем, управител и
представляващ двете дружества е бил Д.Ф.Г., от чието име са положени
подписите за „заемател“ и „заемодател“.
На този етап от производството не се спори и от заключението по
назначената СПЕ се установява, че и двата подписа са положени от едно и
също лице, като изследването въз основа на събраните по делото сравнителни
образци от документи с автор - Д.Ф.Г., сочи, че последният не е автор на
положените в договора подписи. Заключението е прието като доказателство
по делото без оспорване от страните по въпросите от т. 1 до 5, касаещи
изследването относно авторството на положените в писмения договор за заем
от 10 юли 2009 г. подписи. Липсват данни, дискредитиращи
добросъвестността на вещото лице при изготвяне на експертизата. Във връзка
с повдигнатите пред въззивната инстанция въпроси в такава насока, данните
касаят единствено начина на изплащане на възнаграждението, но не и
предоставянето на облаги извън това.
От заключението по назначената по делото СИЕ се установява, че
съгласно посочени в платежните нареждания контировки, при „Г.“ ООД
сумите по преводите на сумите в полза на „Б.“ ЕООД са посочени в сметка
498 – „Други дебитори“, а при „Б.“ ЕООД – в 499 „Други кредитори“.
В приложената по делото счетоводна справка на „Б.“ ЕООД по сметка
8
499 – аналитичен признак „Г.“ ООД – в ликвидация, за 2009 г. кредитното
салдо е в размер на 237 306.72 лв., а за 2017 г. – в размер на 231 439.23 лв.
При „Г.“ ООД кредитното салдо по сметка 498 на „Б.“ ЕООД за 2015 г., както
и за 2019 г. е 231 439.23 лв.
От предоставените на вещото лице оскъдни счетоводни документи –
аналитични оборотни ведомости и изследването на ГФО салдото между двете
дружества е в посочения по-горе размер на претендираната по делото сума, но
липсват данни, от които да се направи извод за основанието, на което са
записани счетоводните операции. Информацията се съдържа само в ГФО, в
които се съдържа само обща синтезирана информация, като поради липса на
счетоводни регистри – оборотни ведомости, счетоводни справки не е
възможно да се отговори как са представени в баланса на дружествата, като
за посочените по-горе салдо на задълженията пред 2016 г. за „Б.“ ЕООД и
през 2017 г. за „Г.“ ООД е променена срочността на задълженията от
краткосрочни, в дългосрочни. В проучените документи вещото лице не е
установило осчетоводени приходи, съответно – разходи за лихви, които да е
възможно да се свържат с тази - уговорена в процесния договор. Поради
липсата на конкретни счетоводни записвания вещото лице не може д ададе
отговор относно начина на отчитане на процесната сума при двете дружества,
като е невъзможно да се отговори от наличната документация, къде в
отчетите на дружествата са оповестени процесните вземания. Годишните
финансови отчети на „Б.“ ЕООД са подписвани от Д.Ф.Г., но по делото и на
вещото лице не са били представени първични счетоводни документи и от
съдържащите се в събраната документация данни не може да се направи
извод, въз основа на какви първични счетоводни документи е извършена
промяната в срочността при осчетоводяване на задължението от 231 439.23
лв.
Във връзка с така установените обстоятелства, обсъдените
доказателства са представени своевременно и допуснати с определението на
съда по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като допълнителните уточнения от страните
на въпросите към СИЕ и ползването от вещото лице на обявените по
партидата на дружествата информация от ГФО не представлява нарушение на
процесуалните правила по чл. 147 ГПК. Във връзка с откритите особени
производства по чл. 193 ГПК, по своевременно заявеното оспорване от
страните, допълнително представените доказателства според указаната и
9
разпределената от съда доказателствена тежест не представлява нарушение на
принципа на концентрационното начало и процесуална преклузия.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, от правна страна
се налага изводът, че предявените искове са неоснователни, като е
неоснователна и подадената въззивна жалба срещу решението на Бургаски
окръжен съд.
Страните са търговци и с оглед субективните критерии по чл. 286, ал. 3
вр. ал. 1 ТЗ процесната сделка се характеризира като търговска, но доколкото
Търговският закона не съдържат особен правила относно договора за заем
извън „договора за банков кредит“, в отношенията между страните, които не
са кредитни институции по смисъла на ЗКИ, намират приложение общите
правила по ЗДД. Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят
предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а
заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество. Посочената дефиниция на закона определя договора
за заем като реален и същият се счита сключен с на факта предаването на
сумата и поемането на задължение от страна на заемателя за връщането й,
като при липсата на друго уговорено между страните, падежът настъпва
съгласно чл. 240, ал. 3 ЗЗД с изтичането на едномесечен срок от отправянето
на покана от заемодателя. При кумулативното наличие на факта на
предаването на сумата и поемането на задължение за връщането й от
заемателя, законът не поставя ограничения за страните в последствие да
уговорят отношенията помежду си във връзка с договора за заем чрез
уговорка относно настъпването на падежа и/или поемането на задължение по
чл. 240, ал. 2 ЗЗД – за заплащане на лихва за срок на договора, както и за
уговарянето на обезщетение – неустойка за неизпълнение, която при парични
задължения има характер на такава за забава.
Съобразявайки гореизложеното, БАС намира, че между страните
предвид доказания по делото факт на предаване на сумите в периода през
2008 г. и началото на 2009 г., в общ размер на 121 333 € и изрично посоченото
в платежните нареждания и прието без възражение основание за извършения
превод – „фирмен заем“, следва да се приеме, че между страните е възникнало
заемно правоотношение за връщането им с падеж на задължението,
определяем в хипотезата на чл. 240, ал. 3 ЗЗД – в едномесечен срок след
10
отправена от заемодателя покана. Съгласието за поемане на задължение за
връщане на сумите като получени по договор за заем следва от посочените в
платежните нареждания „контировки“ - при „Г.“ ООД сумите по преводите в
полза на „Б.“ ЕООД са посочени в сметка 498 – „Други дебитори“, а при „Б.“
ЕООД – в 499 „Други кредитори“. Наличието на задължение от страна на
„Б.“ ЕООД към „Г.“ ООД – в ликвидация в размер на претендираната по
делото главница е било осчетоводено от двете дружества, предвид данните от
заключението на вещото лице, като спорът по делото във връзка с
произтичащото от посоченото в платежните нареждания основание за
вземанията на въззивника – ищец, е съсредоточен по въпроса относно
валидното обвързване с посочените в представения по делото договор за заем
от 10 юли 2009 г.
Предвид успешно проведеното оспорване на истинността на
представения по делото договор за заем от 10 юли 2009 г., въззивникът като
ищец не еизпълнил възложената от закона – чл. 154, ал. 1 ГПК,
доказателствената тежест относно неговата валидност, поради което се налага
изводът, че във връзка с насрещното осчетоводяване на задължения в размера
на главницата от 121 333 € - с левова равностойност от 231 439.23 лв.,
отношенията между страните не се уреждат съгласно посочените в него
уговорки.
Възражението на въззивника за обвързаност на страните от условията на
писмения договор за заем от 10 юли 2009г. в хипотезата на мълчаливо
потвърждаване на извършените без представителна власт действия съгласно
чл. 301 ТЗ е неоснователно. Съществено за презумпцията на мълчаливо
потвърждаване, освен отрицателния факт на липса на противопоставяне е
доказването, че длъжникът е узнал за извършените без представителна власт
действия в момент, предхождащ връчването на исковата молба. Такива
доказателства по делото не са представени и в тази насока твърдението не се
доказва от факта на осчетоводяването по сметка 499 „Други кредитори“ и
подписването на ГФО за 2009 г., ако не на 10-ти юли 2009 г., то най-късно в
края на 2009 г. и началото на 2010 г. Този извод на вещото лице се базира на
„контировката“ във връзка с платежните нареждания, като по делото няма
данни процесният договор за заем от 10 юли 2009 г. да е послужил като
първичен счетоводен документ. Извод за извършването на счетоводните
записи въз основа на този договор не може и не се обосновава само с оглед с
11
осчетоводяването на задължения в общ размер от 121 333 € в периода 2016 г.
– 2017 г. Относно фигурирането на задължение в такъв размер в ГФО на
дружеството за 2017 г., вещото лице в обясненията пред съда на основание чл.
200, ал. 2 ГПК е пояснило, че счетоводният запис не се основава на първичен
счетоводен документ. Липсата на първичен счетоводен документ за така
извършената промяна е в противоречие с принципа за документална
обоснованост. Счетоводният регистър по смисъла на чл. 4, ал. 4 от
приложимия ЗСч, в сила 01.01.2016 г. е само носител на хронологично
систематизирана информация за стопански операции и само подкрепя
основното доказателство /първичен счетоводен документ, но по обратен ред
не би могло да се направи извод кои са документите, въз основа на които е
направен счетоводен запис в нарушение на принципа за документална
обоснованост.
Следователно, падежът на задълженията за връщане на сумата от общо
121 33 €, преведена с основание „фирмен заем“, с четирите платежни
нареждания, се определя в хипотезата на чл. 240, ал. 3 ЗЗД – в едномесечен
срок от връчването на покана от страна на заемодателя. На основание чл. 84,
ал. 2 ЗЗД, длъжникът изпада в забава след поканата за изпълнение, каквато не
се доказва да е налице преди датата на завеждане на предявения иск.
Съобразно това е основателно възражението за погасяване по давност, с
изтичането на общия срок на погасителна давност от пет години съгласно чл.
110 ЗЗД, считано от момента на извършване на превода с посоченото в него
основание – „фирмен заем“ от страна на „Г.“ ООД, и осчетоводяването му
като задължение по сметка 499 „други кредитори“ от страна на „Б.“ ЕООД.
Така за задълженията по отделните преводи, правото на кредитора да поиска
връщане на сумите е погасено по давност съответно на 21 ноември 2013 г. за
сумата от 25 000 €; на 9-ти декември 2013 г. – за сумата от 30 000 € ; на 30
декември 2013 г. – за сумата 10 000 € - на 26 януари 2014 г. – за сумата 56 333
€.
Предвид нищожността на договора за заем от 10-ти юли 2009 г. като
сключен без съгласието на надлежен представител на дружеството, за „Б.“
ЕООД не е възникнало задължение за заплащане на лихва в размер на 7 %
върху заетата сума за срока по договора, считано от 10-ти юли 2010 г. до 26
януари 2019 г., нито относно предвидената неустойка след настъпване на
падежа по договора – считано от 27 януари 2019 г., като неоснователни
12
поради това се явяват и акцесорните претенции за лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С оглед гореизложеното, обжалваното решение следва да се потвърди,
като в полза на въззиваемия да се присъдят сторените пред настоящата
инстанция разноски от въззиваемия за настоящата инстанция, в размер на
9 500 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 328 от 3-ти ноември 2021 г.,
постановено по т. д. № 515/2019 г. по описа на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА „Г.” ООД - в ликвидация, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас, ж.к. Л. №, бл. *, ет. партер, представлявано от
ликвидатор - М.Д., чрез адв. Г.Д., със съдебен адрес: гр. С., ул. „Т.“ № *, ет. *,
да заплати на „Б. ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. Б.,
ж.к. Л., бл. *, ет. партер, представлявано по делото от пълномощника – адв. Д.
В., сумата 9 500 лв. (девет хиляди и петстотин лева), представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13