Р
Е
Ш
Е Н И
Е № 195
13.02.2020г,
гр.Пловдив
В
И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивски окръжен съд, въззивно гражданско отделение, девети граждански състав,
в
публичното заседание на пети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: Виолета Шипоклиева
Членове: Фаня Рабчева
Св.Узунов
С участието на секретаря Пенка Георгиева като разгледа докладваното от съдията Ф.Рабчева в.гр.д.№ 80/
2020г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.258, ал.1 и сл. ГПК.
Въззивното производство е
образувано по въззивна жалба
„Сиенит“ООД-гр.Пловдив, представлявано от Управителя инж.В. К., чрез адв.Б. Г.Д.
, с посочен съдебен адрес:*** против Решение № 4305/ 12.11.2019г. по гр.д.№
12194/ 2019г. по описа на Пловдивски районен съд – ХV гр.с., в частта, в която е признато за установено в отношенията между страните по
делото, че “Сиенит” ООД- гр.Пловдив,
представлявано от В. К. К., дължи на З.Н.З.,***, сумата от 395,37 лв, представляваща
неизплатено
трудово възнаграждение за м.юни 2016 г., след приспадане на нормативно
установените удръжки, сумата от 97,75лв - обезщетение за забавено плащане на
това възнаграждение от 01.08.2016 г. – 07.01.2019 г., ведно със законната
лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 28.01.2019 г., до окончателното й изплащане, за които е издадена Заповед № 1837 от 26.02.2019г. за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № 1522 / 2019 г.
по описа на Районен съд – Пловдив, ІІ бр. състав, като на ищеца са присъдени
направените разноски за исковото
производство в размер на 360 лв, както и направените за заповедното
производство в размер на 387 лева, както и в полза на бюджета на съдебната
власт 100 лева за ДТ и 60 лева за разноски за ССЕ. По изложени доводи в жалбата
се иска отмяна на обжалваното решение като неправилно и постановяване на такова от въззивния съд, с
което се иска да се отхвърлят предявените искове. Претендира се присъждане на
разноски по делото.
Постъпил
е отговор по въззивната жалба от въззиваемата страна З.Н.З., чрез процесуалния
си представител адв.Е.К., с посочен съдебен адрес:***, Легис център, ет.4,
оф.4-4Б, оспорва се въззивната жалба като неоснователна, моли се да се потвърди
обжалваното решение като правилно, като се претендира присъждане на разноските
за настоящото производство, както и тези за първоинстанционните производства.
Пловдивски
окръжен съд като взе предвид представените по делото писмени доказателства,
намери следното:
Жалбата
изхожда от надлежна страна и е в законния по чл.259, ал.1 ГПК преклузивен срок,
като процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
Съдът
е сезиран с обективно съединени искове по чл.422, ал.1 вр. с чл.415, ал.1 ГПК с
материално правно основание по чл.128, т.2 и чл.245, ал.2 КТ, за установяване
предявени в заповедно производство вземания на ищцата З.Н.З. във връзка с
дължимост на трудово възнаграждение за м.юни 2016г. в размер на сумата от
395,37 лева и обезщетение за забава за периода 01.08.2016г – 07.01.2019г. в
размер на 97,75 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението в съда – 28.01.2019г. до окончателното й изплащане. Ответникът е оспорил исковете в
първоинстанционното производство с възражението за наличие на изплащане на
претендираните суми.
При
безспорност на фактическите обстоятелства относно съществувалото между страните
трудово правоотношение за периода до неговото прекратяване на основание чл.327,
ал.1, т.2 КТ, считано от 08.06.2016г. и въз основа на приетото по делото
компетентно изготвено и неоспорено от страните заключение по ССчЕ, районният съд
е уважил исковите претенции като основателни. Обжалваното решение е постановено
в съответствие с доказателствения материал по делото.
С
въззивната жалба ответното дружество оспорва правилността на обжалваното
решение с доводите, че неправилно районният съд не е взел предвид
обстоятелството, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.327,
ал.1, т.2КТ със Заповед № 160601/
08.06.2016г., а същевременно се претендира възнаграждение за месец юни 2016г ;
независимо от това дори и при приемане дължимост на претендираното
възнаграждение, се счита, че същото е погасено по давност и искът следва да се
отхвърли , тъй като исковата молба е подадена на 23.07.2019г. след изтичане на
предвидената погасителна давност по чл.111, б.“А“ ЗЗД, което формулирано пред
въззивния съд възражение за погасителна давност се основава на Тълкувателно
решение №1/2000г. на ОСГК на ВКС.
Жалбата
е неоснователна. Както се посочи безспорни са между страните фактите, че
помежду им е съществувало трудово правоотношение до неговото прекратяване на
основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, считано от 08.06.2016г. С разпореждане от 16.09.2019г. съдът е разпределил
доказателствената тежест между страните съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК
, съобразно която норма всяка страна носи доказателствената тежест относно
фактите, на които основава исканията и възраженията си, от които черпи
благоприятни за себе си правни последици. Безспорно се приема по делото
обстоятелството между страните, че до прекратяване на трудовото правоотношение,
считано от 08.06.2016г. ищцата е престирала труд в ответното дружество, което
включва отработен период и за месец юни 2016г. и за който период в
доказателствена тежест на ответния работодател е установяване на възражението
си, че за престирания труд ищцата е получила насрещната от работодателя
престация за заплащане на трудово възнаграждение за част от отработения
процесен месец. По ангажираната от
ищцовата страна ССчЕ установено се
явява, че е налице неизплатено трудово възнаграждение за посочения месец в
нетен размер, възлизащ на сумата от 395.37 лева, като обезщетението за забава
за исковия претендиран период възлиза на 97,75 лева. Изготвеното заключение е
след проверка на личното трудово досие на ищцата и ведомостта за заплати за
м.юни 2016г, поради което е прието като компетентно и неоспорено от страните.
По
депозираното пред въззивния съд възражение за изтекла погасителна давност на
претендираните вземания следва да се отбележи, че с т.4 от ТР №1 от 9.12.2013г.
по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че „ възраженията на ответника
срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на
исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК, поради което не могат да се направят за
първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и
придобивна давност.“ С цитираното
Тълкувателно решение №1/2013г на ОСГТК на ВКС се допуска приемане въвеждането на тези възражения пред
въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените
правила не е могла да ги заяви пред първата инстанция, в който случай част от постановките на т.6 и т.12 от ТР №1/
2001г. по гр.д.№ 1/2000г. на ОСГК на ВКС се явяват актуални при действието на
ГПК в сила от 01.03.2008г. Настоящият случай не е такъв.
Независимо
от горното възражението за погасителна давност би било неоснователно, доколкото
изискуемостта на процесното вземане за трудово възнаграждение настъпва на
съответната дата на месеца, следващ месеца , през който е престиран труда от
служителя или работника, в случая от 01.08.2016г. Съдебното предявяване на
вземането е с подаване на Заявлението по чл.410 ГПК в заповедното производство
от ищцата на датата 28.01.2019г и към който момент не се явява изтекла
предвидената специална тригодишна давност както за вземането на главницата – за
трудово възнаграждение, така и за изтеклите лихви, съобразно чл.111, б.“а“ и
„в“ ЗЗД.
По
така изложените съображения следователно жалбата се явява неоснователна,
предявените искове доказани по своето основание и размер, а обжалваното решение
като правилно подлежи на потвърждаване.
На
основание чл.78, ал.1 ГПК с настоящото решение на въззиваемата страна следва да
се присъдят направените само за въззивната инстанция разноски за
адв.възнаграждение в размер на 380 лева, доколкото за първоинстанционните
производства са присъдени с решението на районния съд, което и в тази част
подлежи на потвърждаване.
Водим
от горното и на основание чл.271, ал.1, пр.І ГПК, въззивният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4305/ 12.11.2019г. по гр.д.№ 12194/ 2019г. по
описа на Пловдивски районен съд – ХV гр.с., в частта, в която е признато за установено в отношенията между страните по
делото, че “Сиенит” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.Пловдив, Югоизточна промишлена зона, ул.”Инж.Асен Йорданов” № 7,
представлявано от В. К. К., дължи на З.Н.З., ЕГН **********
***, сумата от 395,37 лв, представляваща
неизплатено
трудово възнаграждение за м.юни 2016 г., след приспадане на нормативно
установените удръжки, сумата от 97,75лв - обезщетение за забавено плащане на
това възнаграждение от 01.08.2016 г. – 07.01.2019 г., ведно със законната
лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 28.01.2019 г., до окончателното й изплащане, за които е издадена Заповед № 1837 от 26.02.2019г. за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № 1522 / 2019 г.
по описа на Районен съд – Пловдив, ІІ бр. състав , както и в частта на разноските, в която на ищцата са
присъдени направените за исковото производство разноски в размер на 360 лева и
направените за заповедното производство разноски в размер на 387 лева, както и
в частта, в която в полза на бюджета на съдебната власт са присъдени разноски в
размер на 60 лева за ССЕ и ДТ в размер на 100 лева.
В
необжалваната част решението е влязло в законна сила.
Осъжда
“Сиенит” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.Пловдив, Югоизточна промишлена зона, ул.”Инж.Асен Йорданов” № 7,
представлявано от В. К. К. да
заплати на З.Н.З., ЕГН **********
***, сумата в размер на 380 лева / триста и осемдесет лева/ - направени разноски
за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: Членове: