№ 582
гр. Варна, 30.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Весела Гълъбова
мл.с. Христо Р. Митев
при участието на секретаря Димитричка Д. Г.
като разгледа докладваното от Весела Гълъбова Въззивно гражданско дело №
20253100500360 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 66394/16.08.2024г., подадена от
Военно формирование 32140-Варна срещу решение № 2904/31.07.2024г.,
поправено с решение № 81/08.01.2025г., постановено по гр.д. № 16928/2022г.
на РС-Варна, 49 състав, с което Военно формирование 32140-гр. Варна е
осъдено да заплати на И. Н. И., ЕГН **********, сумата от общо 38761,40
лева, представляваща стойност на неизплатено обезщетение за фактически
отработено служебно време над нормативно установеното, което не е
компенсирано с почивка, за периода от 01.04.2002г. до 16.12.2022г., с
продължителност от 932 дни или 7456 часа, на основание сключен между
страните Договор за кадрова военна служба № 01 от 30.04.1998г., ведно със
законната лихва върху главницата, дължима от датата на подаване на исковата
молба в съда – 23.12.2022г. до окончателното изплащане на задължението.
Във въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на решението, като постановено при съществени
процесуални нарушения и при неправилно прилагане на материалния закон.
Излага се, че първоинстанционният съд не е обсъдил и съобразил всички
събрани по делото доказателства, което води и до необоснованост на
решението. Поддържа се, че съдът не е приложил правилно нормата на
закона - чл.145, ал.2 от ПКВС /отм./, т.4.2 от Заповед на Министъра на
отбраната № ОХ-313/08.05.2001г., т.17 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012г.,
1
издадена от Министъра на отбраната, указващи, че за дните, включени в 24-
часовата продължителност на дежурството, служебното време на лицата се
зачита в размера по 12 часа. Въззивникът поддържа, че в решението няма
изложени съображения защо съдът приема, че всяко делнично дежурство
следва да се компенсира с 16 часа. Счита, че изчислените часове
некомпенсирано служебно време са в силно завишен размер. , като на
практика се получава дублиране на 8 часа служебно време за всеки от дните в
дежурството, което време вече е включено при изчисляване на месечната
норма. Сочи още, че решението е постановено при неправилно прилагане на
чл.76 от ЗЗД. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да
бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен, а в
условията на евентуалност да бъде отменено решението в частта, с която
ответникът осъден да заплати сумата над 2841,60 лева и съответните лихви.
Претендират се и направените пред двете инстанции разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна на И. Н. И., ЕГН **********, с който жалбата
се оспорва като неоснователна. Въззиваемият счита изводите на
първоинстанционния съд за правилни и законосъобразни, както и че съдът е
обсъдил и оценил всички доказателства по делото. Моли решението да бъде
потвърдено, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски.
Постъпила е още частна жалба вх.№ 80490/09.10.2024г., подадена от И.
Н. И., ЕГН ********** срещу определение № 10610/20.09.2024г., постановено
по гр.д. № 16928/2022г. на РС-Варна, 49 състав, с което е оставена без
уважение молба с вх. № 68454/27.08.2024 г., депозирана от ищеца И. Н. И. с
искане за изменение в частта за разноските на решение № 2904/31.07.2024г.,
постановено по гр.д. № 16928/2022г. на РС-Варна, 49 състав.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на определението.
Счита, че предметът на делото е с особена фактическа и правна сложност.
Моли определението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено
ново, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца направените
разноски за адвокатско възнаграждение в пълния размер от 4800 лева.
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от
насрещната страна Военно формирование 32140-Варна, с който жалбата се
оспорва като неоснователна. Сочи, че по спорните въпроси има богата
съдебна практика, която определя по-ниска сложност на делото. Излага, че
действително има проведени няколко съдебни заседания, но това се е дължало
на неорганизираност на някои от участниците в процеса – вещото лице, а не на
сложността на спора. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.
По въззивната жалба
Въззивната жалба е редовна, подадена са в срок от надлежна страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269
ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение в обжалваната част, а по останалите въпроси –
ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
2
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност,
поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването
на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя
неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по
съществото на спора.
Производството пред РС – Варна е образувано по искова молба на И. Н.
И., ЕГН ********** срещу Военно формирование 32140-Варна, с която е
предявен иск по чл. 194, ал. 1 от ЗОВСРБ за заплащане на сумата от сумата от
38761.40 лева (след допуснато увеличение в размер на иска), представляваща
стойност на неизплатено обезщетение за фактическо отработено служебно
време над нормативно установеното, което не е компенсирано с почивка, за
периода от 01.04.2002 година до 16.12.2022 година в размер общо на 932 дни
или 7456 часа, на основание сключен договор за кадрова военна служба № 01
от 30.04.1998г., ведно със законната лихва върху главницата, дължима от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
възнаграждението.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 30.04.1998 година бил
назначен на първа длъжност „Санитарен инструктор” със звание „Мл.
сержант“ в поделение на СВ към МО със Заповед на Командира, а именно
поделение 36250 - Добрич и подписал Договор за кадрова военна служба №
01/30.04.1998 г. След закрИ.е на поделението от 01.04.2002 г. със заповед на
командира бил преназначен в поделение/военно формирование 38920 Е -
Варна, пряко подчинено и влизащо в състава на ответното поделение/военно
формирование 32140 - Варна на длъжност „Санитарен инструктор“ със
същото звание. Твърди, че през годините бил повишаван в звание и длъжност
като последната му длъжност била „Старши санитарен инструктор“ в
Медицинска служба на корвета със звание „Главен старшина“ в същото
военно формирование. Твърди, че със Заповед № ЛС-01-31/07.12.2022 г. на
Командира на военно формирование 38920 – Варн бил прекратен Договора му
за военна служба, като бил освободен от длъжност и от военна служба и
зачислен в запаса на основание чл. 146, т. 3, чл. 161, т. 3, чл. 162, т. 2 от
ЗОВСРБ - при навършване на пределна възраст. Със Заповед № ЛС-01 -
34/15.12.2022 година на Командира на военно формирование 38920 - Варна,
ищецът бил отчислен от списъчния състав на ответното военно
формирование, считано от 16.12.2022 г. и било начислено за изплащане от
Служба „Финанси“ на по-висшестоящото военно формирование, което е в
състава му, а именно ответното военно формирование 32140 - Варна парично
обезщетение за прослужени 20 години на военна служба в размер на 40680
лева на основание чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ, парично обезщетение за
неизползвани общо 43 дни полагаем платен годишен отпуск за 2021 г. и 2022
г. в размерна общо 4 231.35 лева на основание чл. 199 от ЗОВСРБ, парично
обезщетение за неизползван вещеви лимит за 2021 г. и 2022 г. в размер общо
на 1 044.15 лева на основание чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ, както и
еднократно допълнително вещево доволствие в размер на 650 , съгласно чл.
227, ал. 5 от ЗОВСРБ. Твърди, че служебното време на военнослужещите е
3
регламентирано в ЗОВСРБ, като се прилага и Заповед № ОХ-313/08.05.2001г.
В случаите когато военнослужещият изпълнявал дежурство по график, за
който това не е основна служебна функция, получавал допълнително
възнаграждение. По време на служебното си правоотношение ищецът бил
назначаван освен на дежурства по график, така и на бойни дежурства,
дежурства „Дежурен кораб“ и други, които се отразяват в Заповедните книги
на съответните поделения и в корабния дневник на съответния кораб/фрегата,
така и на т.нар. външни дежурства, както следва: Дежурен в медицински
пункт на в. ф. 32140 - Варна; Помощник дежурен по Комендантство в
Комендантството (което се намира до Катедралата в центъра на град Варна);
Дежурен по медицински пункт във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ - Варна, които се
отразяват както в Заповедните книги на ответното военно формирование
32140 — Варна, така и в съответните военни формирования по
местонахождение на дежурството. През периода на военната си служба бил
неколкократно командирован, заедно с целия екипаж на кораба в гр. Бургас за
продължителни периоди, през което време също давал 24-часови дежурства,
които се отразявали в Заповедните книги на тогавашната Военноморска база
Бургас. Твърди, че не му било позволено ползването на приблизително 498
дни почивки или 3984 часа, след изпълнявани дежурства по график, бойни
дежурства, дежурства „Дежурен кораб“, щурмова готовност, Дежурен в
медицински пункт на в. ф. 32140 - Варна, Помощник дежурен по
Комендантство, Дежурен по медицински пункт във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ -
Варна и други външни дежурства в ответните поделения на ВМС към
Министерство на отбраната на РБ, а именно поделение/военно формирование
38920/Е/ - Варна и ответното военно формирование 32140 - Варна. Твърди, че
съгласно чл. 194, ал. 1 и 2 от ЗОВСРБ седмичната продължителност на
служебното време на кадровите военнослужещи е 40 часа, като общата
продължителност на служебното време в денонощие не може да надвишава с
повече от ½ максималната продължителност на работното време, установена с
трудовото законодателство. В писмената заповед, с която се увеличава
нормалната продължителност на служебното време се определял график по
дни, с които на лицата да им бъде осигурено ползването на намалено работно
време, в рамките на общата продължителност на служебното време за месеца.
Времето за дежурство било служебно време, т.е. всяко превишаване на
служебното време над нормативно определената месечна продължителност по
чл. 194 ЗОВСРБ съставлявало извънреден труд. Счита, че ответникът след
положено дежурство е длъжен не само да му заплати допълнително
възнаграждение, но и възнаграждение за извънреден труд. Ищецът претендира
заплащане на обезщетение за положен от него извънреден труд за периода от
01.04.2002 година до 16.12.2022 година. Положените от него часове труд са
3984 часа. Задължението е в размер на 17649.12 лева.
В законоустановения срок ответникът е депозирал писмен отговор, с
който оспорва иска като неоснователен. Твърди, че на ищеца не се дължи
обезщетение за положен извънреден труд, нито обезщетение за служебно
време над нормативно установеното, т.к. същият е бил надлежно компенсиран
с намалено служебно време в рамките на съответния месец, в рамките на
следващия календарен месец или пред по – късен период, като по този начин
служебното време на ищеца не е надхвърляло нормативно установената обща
4
продължителност на служебното време за съответния период. Не се спори, че
ищецът е бил военнослужещ през процесния период. Не се спори, че за
периода ищецът е заемал длъжности, чиито основни функции и дейности не са
носене на дежурство. Направено е възражение за изтичане на погасителна
давност на всички претенции за периода от 01.04.2001г. до 15.09.2019г..
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от
фактическа страна:
Безспорни между страните са, а и се установяват от представените
писмени доказателства, следните обстоятелства:
На 30.04.1998 г. ищецът е назначен на първа длъжност „Санитарен
инструктор” със звание „Мл. сержант“ в поделение на СВ към МО със Заповед
на Командира, а именно поделение 36250 - Добрич и подписал Договор за
кадрова военна служба № 01/30.04.1998 г.
След закрИ.е на поделението от 01.04.2002 г. със заповед на командира
ищецът е преназначен в поделение/военно формирование 38920 Е - Варна,
пряко подчинено и влизащо в състава на ответното поделение/военно
формирование 32140 - Варна на длъжност „Санитарен инструктор“ със
същото звание.
През годините ищецът е повишаван в звание и длъжност като
последната му длъжност е „Старши санитарен инструктор“ в Медицинска
служба на корвета със звание „Главен старшина“ в същото военно
формирование.
По време на служебното си правоотношение ищецът е назначаван освен
на дежурства по график, така и на бойни дежурства, дежурства „Дежурен
кораб“ и други, които се отразяват в Заповедните книги на съответните
поделения и в корабния дневник на съответния кораб/фрегата, така и на т.нар.
външни дежурства, както следва: Дежурен в медицински пункт на в. ф. 32140
- Варна; Помощник дежурен по Комендантство в Комендантството (което се
намира до Катедралата в центъра на град Варна); Дежурен по медицински
пункт във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ - Варна, които се отразяват както в
Заповедните книги на ответното военно формирование 32140 — Варна, така и
в съответните военни формирования по местонахождение на дежурството.
През периода на военната му служба ищецът е бил неколкократно
командирован, заедно с целия екипаж на кораб в гр. Бургас за продължителни
период, през което време също е давал 24-часови дежурства, отразявани в
Заповедните книги на тогавашната Военноморска база Бургас.
Със Заповед № ЛС-01-31 от 07.12.2022г. на командира на военно
формирование 38920-Варна е прекратен договора за военна служба на И. Н. И.
и същият е освободен от длъжност и военна служба и е зачислен запаса.
По делото е прието изготвено заключение и допълнително такова по
допусната съдебно-счетоводна експертиза. От същото се установява, че до
31.05.2006 г. всяко дежурство започва от 16:00 часа, като за
почивни/празнични/ дни се считат петък и събота, за което се полагат 3/три/
дни компенсации. От 01.06.2006 г. дежурството започва от 08:00 часа, като за
почивни /празнични/ дни се считат събота и неделя, за което се полагат 3/три/
5
дни компенсации. През периода 01.04.2002 - 16.12.2022 г. ищецът е положил
дежурства и ползвал компенсации, отбелязани в приложените заповедните
книги помесечно, отразени за целия процесен период в табличен вид.
Таблицата, изготвена във вариант по въпроси на ищеца, отразява положените
дежурства и полагащите се за тях компенсации през работни и през
почивни/празнични дни, отработеното време в часове, получените
компенсации, фактически отработеното време в часове и разликата норма-
фактическо отработено. Съгласно таблицата разликата между нормативно
предвиденото и фактически отработеното, е 7456 часа. Вещото лице изрично
е отразило в забележка към таблицата, че в всички ползвани почивки
(компенсации), за които няма посочен конкретен наряд, са отнесени към
положени дежурства от същия или предходния месец. Всички часове под
нормативно определеното работно време за съответния месец (тези с
отрицателен знак) са в резултат на ползвани почивки, които надхвърлят
двумесечния период съгласно нормативните актове. В експертизата са
посочени също всички почивки, определени с конкретна заповед, за които
няма посочено конкретно дежурство или са ползвани след двумесечния срок,
които са в общ размер от 3952 часа. В следваща таблица тези 3952 часа, по-
късно ползвани почивки, са прехвърлени към най-старите некомпенсирани
дежурства (по изрично искане на ищеца). В експертизата е посочено, че
полагащите се, но неизползвани почивки (компенсации), за положен
извънреден труд съгласно различните периоди от време се заплащат на
военнослужещите съгласно чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ /отм./, чл. 159 от ПКВС
/отм./, т. 26.2 от M3№ОХ-313/08.05.2001г., Наредба за определяне размера на
възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, приета с
ПМС №74/23.03.2001г. Заповед на Министъра на отбраната на РБ № ОХ-296
от 19.05.2011г. и Заповед № ОХ-348 от 07.06.2011г. и Наредба № Н-18 от
19.12.2012 г. на Министъра на отбраната на РБ. Изчислено общо в
съответствие с приложимите нормативни актове през различните подпериоди,
дължимото обезщетение за фактически отработено служебно време над
нормативно установеното, което не е компенсирано с почивка, е в размер на
38761.40 лева.
В допълнителното заключение експертизата е изготвена в друг вариант –
по въпроси на ищеца, като изчисленията за на база нормативно предвидени
полагащи се часове компенсация, като при наличие на неизползвани
компенсации същите да се отнасят към най-близкото некомпенсирано
дежурство. В този вариант разликата между нормативно установеното и
фактическо отработеното се явява 1032 часа, а остойностено дължимото
обезщетение е в размер на 2841.60 лева.
При изслушването си в съдебно заседание вещото лице е разяснило, че
при изчисленията в първия вариант на експертизата като налични
компенсации е взело предвид само тези, за които има издаден изрична
заповед. Експертът посочва, че в ежедневните заповеди, които се издават от
командира на поделението, има различни раздели – в първия раздел се
назначават военнослужещите в дежурство, а в по-следващ раздел се посочва
кои лица ползват за съответния ден компенсация за положени дежурства
(именно тези заповеди с номерата им са посочени в експертизата). Сочи, че
след 2013г. в ежедневните заповеди едновременно със заповедта за
6
дежурството се вписва и дните, в които лицето ще ползва компенсации.
Разяснява, че когато ищецът не е бил посочен изрично в заповед, че почива за
конкретен ден, не е вземал предвид, че по презумпция той трябва да е почивал
на следващия работен ден след положеното дежурство. Вещото лице сочи
още, че е проверявал проверявало както ежедневните заповеди, така и
годишните заповеди на командира, съгласно които автоматично трябва да се
ползва почивка след или преди положено дежурство, като е констатирало
несъответствия, т.е. че не винаги се спазват ежегодните заповеди, като не
винаги първият ден след дежурството е вписван като ден за компенсация.
Уточнява, че в някои дни е вписван първият ден, а в други – не и във варианта,
в който почивките се броят по презумпция и по изрична заповед, се получават
повече почивки.
При така установените факти по въведените с жалбата оплаквания,
съдът намира следното от правна страна:
Предявеният иск е с правно основание чл.194 от ЗОВСРБ и чл.203 от
ЗОВСРБ (отм.).
Относими към процесния период са разпоредбите на ЗОВСРБ, (отм.),
ПКВС (отм.), действащия ЗОВСРБ – обнародван в ДВ бр. 35/12.05.2009 г. в
сила от 12.05.2009 г. с последна редакция ДВ бр. 14 от 10.02.2023 г., в сила от
10.02.2023 г., ППЗОВСРБ, Заповед на МО на РБ № 0Х-313/08.05.2001 г. (отм ),
МЗ № 0Х-241/10.04.2001 г. и МЗ № 0Х266/27.04.2005 г., Заповед на МО на РБ
№ 296/19.05.2011 г. и Наредба № Н-18/19.12.2012 г.
Удълженото служебно време при 24-часови дежурства не е извънреден
труд по смисъла на чл.194, ал.3 от ЗВОСРБ, но некомпенсираното такова с
намалено служебно време до прекратяване на правоотношението по договор
за кадрова военна служба се заплаща като извънреден труд. Тази парична
компенсация е различна от дължимото по силата на чл.196 от ЗОВСРБ
допълнително възнаграждение по чл.214, ал.1, т.1 от същия закон за
специфични условия при изпълнение на военната служба за часовете при
дежурства, поради което заплащането на едното не изключва заплащането на
другото. Такава е трайно установената практика на ВКС, която настоящия
състав споделя, обективирана в Решение № 165/02.06.2016 г. по гр. дело №
6064/2015 г. на ВКС, IV-то гр. о., Решение № 128/26.05.2010 г. по гр. дело №
282/2009 г. на ВКС, IV-то гр. о., Решение № 389/31.05.2010 г. по гр. дело №
194/2009 г. на III-то гр. о., Решение № 439/01.07.2010 г. по гр. дело №
1733/2009 г. на III-то гр. о. и др. В този смисъл са и разясненията в мотивите
км Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022г. по т.д. № 6/2017г. на ОСГК на
ВКС.
Разпоредбите на чл.195, ал1 и ал.2 от ЗОВСРБ предвиждат, че
военнослужещите могат да бъдат назначавани за носене на дежурства при
условия и по ред, определени с уставите на въоръжените сили и с други
нормативни и административни актове, издадени от министъра на отбраната,
като максималната продължителност на дежурството не може да превишава
24 часа, а общо за един месец - 168 часа. Времето за дежурство е служебно
време. Аналогично на чл.203, ал.1 и ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), разпоредбите на
чл.194, ал.1 и ал.2 от ЗОБСРБ установяват, че нормалната продължителност
на служебното време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично
7
при 5-дневна работна седмица, общата продължителност на служебното време
на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от 1/2
нормалната дневна продължителност - т. е. удълженото служебно време не
може да е повече от 12 часа – чл.194, ал.1 и ал.2 от ЗОВСРБ. В случаите на
превишаване общата продължителност на служебното време по ал. 2 на
военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1,
т. 3 - възнаграждение за извънреден труд. Ал. 8 предвижда, че редът за
разпределяне на служебното време, на неговото отчитане и компенсиране
извън нормалната продължителност, се определя с акт на министъра на
отбраната. Със същия акт, съобразно нормата на ал. 5 (ДВ, бр. 98 от 2016 г.), се
определят и условията и редът, по които служебното време над нормалната му
продължителност се компенсира с намалено служебно време.
Съгласно чл.16, ал.1 от Наредба № Н-18/19.12.2012 г. , максималната
продължителност на служебното време при носене на дежурство не може да
превишава 24 часа, а общо за един месец - 168 часа. Според разпоредбата на
чл. 17, при носене на 24 часови дежурства служебното време се зачита в
размер на 12 часа за всеки от дните, през които се носи дежурството,
независимо от разпределението му по часове в тези дни. Чл. 19 урежда, че
ръководителят на съответната структура или командирът (началникът) на
военното формирование издава писмена заповед за носене на дежурство,
която съдържа: 1) дежурството, което ще носи военнослужещият, и неговата
продължителност; 2) дните, в които военнослужещият ще ползва почивни дни
в рамките на месечната продължителност на служебното време.
В ЗОВСРБ, както и в подзаконовите му нормативни актове, не са
уредени случаите на положен труд по увеличено служебно време,
некомпенсирано с намалено работно време до прекратяване на
правоотношението по договора за военна служба. Наличието на нормативна
непълнота в тази насока следва да бъде преодоляно по предвидения в чл.46,
ал.2 от Закона за нормативните актове ред - чрез прилагане на разпоредби,
отнасящи се до подобни случаи. Поради възприетия принцип, че удълженото
работно /служебно/ време се компенсира с почивка, такава разпоредба в
случая се явява чл.136а, ал.5 от КТ, а именно - ако до прекратяването на
служебното правоотношение с военнослужещия той не е бил компенсиран с
почивка за удълженото служебно /работно/ време при носене на 24-часови
дежурства, само тогава то се заплаща като извънреден труд. Това разрешение
е в съответствие и с принципната забрана в трудовото законодателство
работодателят да замества с парична престация дължимата на работника
/служителя/ почивка, освен при прекратяване на трудовото правоотношение,
когато вече е невъзможно ползването на съответната почивка да се осъществи
при същия работодател.
Спорът пред въззивната инстанция е за конкретния начин на
изчисляване на дължимите компенсации за положения труд над нормативно
установения, съответно на обезщетението за същия, което се следва на ищеца.
Оплакванията на въззивника са досежно изводите на съда, че следва да бъде
съобразен първия вариант на съдебно-счетоводната експертиза, изготвен по
въпросите на ищеца, вместо обективирания в допълнителното заключение
вариант, изготвен по въпросите на ответника.
В настоящия случай от заключението на съдебно-счетоводната
8
експертиза, което съдът кредитора като обективно и компетентно изготвено,
се установяват конкретният брой дежурства, дадени от ищеца през процесния
период и съответният брой на часовете почивка, с които следва да бъде
компенсиран. Установи се още, че в заповедните книги са налични изрични
заповеди, част от ежедневните такива, издавани от командира на поделението,
с които са посочени изрични дни, които да се ползват от ищеца като
компенсация, като част от тях не са отнесени към конкретни дежурства.
Изрично разяснено от вещото лице е, че в първия вариант на експертизата от
всички дължими часове компенсация са приспаднати само тези, за които има
изрична заповед. По този начин, дори и да е положено 24-часово дежурство,
като фактически отработен е съобразяван и денят, следващ дежурството, при
липса на заповед военнослужещият да почива в този ден. Ответникът се
позовава на разпоредбата на чл.154, ал.2 от Правилник за кадровата военна
служба (отм.) и на чл.17 от Наредба № Н-18/19.12.2012 г., съгласно които при
носене на 24-часово дежурство служебното време се зачита в размер на 12
часа за всеки от дните, през които се носи дежурството, независимо от
разпределението му по часове в тези дни. При нормална продължителност на
служебното време от 16 часа за два последователни работни дни, въззивникът
счита, че при носене на 24-часово дежурство, остават за компенсиране 8 часа.
Този извод би бил правилен, ако се приеме, че след дежурството
военнослужещият почива по презумпция. В първия вариант на експертизата е
прието, че почивките не са по презумпция, а само определени със заповед и
именно по този начин, в случай, че в заповедта не е изрично посочен деня след
дежурството, за компенсация се получават 16, а не 8 часа. Вторият вариант на
експертизата е изработен именно при презумиране, че военнослужещият
почива веднага след дежурството. При този вариант вещото лице е дало като
недостатък обстоятелството, че се получават твърде много почивки, доколкото
тези, които са определени със заповед, не могат да бъдат изключени или
преизчислени за други дни извън изрично посочените в заповедта.
Както се посочи по-горе, съгласно чл.19 от Наредба № Н-18/19.12.2012
г. ръководителят на съответната структура или командирът (началникът) на
военното формирование следва да издаде писмена заповед за носене на
дежурство, която съдържа не само дежурството и неговата продължителност,
но и дните, в които военнослужещият ще ползва почивни дни в рамките на
месечната продължителност на служебното време.
При констатациите на вещото лице, че в някои случаи с ежедневните
заповеди, с които се посочват осен дежурствата и дните на компенсации, като
компенсация се включва деня след дежурството, а в други – не, е налице
неяснота, дали всеки път след 24-часово дежурство ищецът действително е
почивал. С оглед структурата, в която полага труд, съдът намира, че това
обстоятелство, не може да се презумира, въпреки посоченото в разпоредбата
на чл.247, ал.7 от УВС на ВС на РБ, на която се позовава въззивника, че в деня
на сдаване на дежурството военнослужещите се освобождават от изпълнение
на служебните задължения до края на служебното време. В чл.245 на същия
устав е посочено, че всекидневно със заповед по военно формирование се
назначават застъпващите зa следващия ден дежурни, а както се посочи
заповедта трябва да съдържа и дните за компенсация.
По гореизложените съображения настоящата съдебна инстанция споделя
9
извода на районния съд, че трябва да се приеме първият вариант на
експертизата, в който са съобразени само компенсациите, изрично посочени
със заповед на командира на поделението. Извод в такъв смисъл е формиран и
в Решение № 50164/19.12.2022 г. по гр. дело № 587/2019 г. на ВКС, IV-то гр.
о., с което е прието, че при определяне на компенсацията следва да бъде
съобразен вариантът на експертизата, „при който вещото лице е взело предвид
фактическата продължителност на служебното време в дни и часове, като е
приспаднало само дните, за които е имало нарочна заповед за почивка.
Релевантни са само почивките, за които е имало издадени заповеди, тъй като
графиците са изготвяни предварително и могат да не се изпълнят“. Макар и в
друг контекст в Решение № 50229/05.05.2023 г. по гр. дело № 3703/2019 г. на
ВКС, IV-то гр. о. е посочено, че „изпълняваните от военнослужещите
задължения са от такова естество, че не дават възможност те сами да
преценяват кога трябва да преустановят тяхното изпълнение“, както и че
относимите актове /ЗОВСРБ действащ и отм., ПКВС и Наредба № Н-
18/19.12.2012 г./ съдържат правила, че определянето на времето, през което
военнослужещия ще се ползва от намалено работно време, се извършва със
заповед на командира на съответното военно формирование.
Следващото оплакване във въззивната жалба е за неправилно прилагане
на чл.76 от ЗЗД, като компенсациите, за които не е уточнено към кое
дежурство се прилагат, са отнесени към най-старите задължения, а не към
най-обременителните, които са по-новите /съобразно часовата ставка/.
Настоящият въззивен състав счита, че разпоредбата на чл.76 от ЗЗД е
принципно неприложима в настоящия случай, тъй като се отнася задължения
от облигационен характер, които подлежат на самостоятелно изпълнение.
Въпреки това при липса на друга разпоредба, относима към служебно
задължение за компенсиране на военнослужещия с почивка при липса на
конкретно посочване за кое дежурство се отнася, по аналогия на чл.76 от ЗЗД
следва неуточнените компенсации да бъдат съотнесени към най-старите
дежурства, доколкото в настоящия случай не може да се говори за по-
обременителни задължения. Аналогията на въззивника с часовата ставка не
може да бъде споделена, защото задължението за компенсиране с почивка е
непарично и се „остойностява“ едва с прекратяване на служебното
правоотношение, т.е. към момента на изпълнението му, то не е имало
стойност (макар и понастоящем да има такава).
При съобразяване на първия вариант на експертизата, който въззивният
съд намира за релевантен, некомпенсираните с почивка фактически
отработени от ищеца часове са 7456 /932 дни/, като дължимото обезщетение за
тях е 38761,40 лева.
По всички изложени съображения съдът намира, че е предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен изцяло.
Поради съвпадане крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба
Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен
интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.
10
Разгледана по същество, частната жалба е основателна, като
съображенията за това са следните:
Видно от представения договор за правна защита и съдействие е, че
ищецът е заплатил на процесуалния си представител адвокатско
възнаграждение в размер на 4800 лева. От ответника е направено възражение
за прекомерност на същото.
По отношение на конкретния размер настоящият състав споделя
изводите на първоинстанционния съд, че с оглед даденото с решението на
СЕС по дело C-438/22 тълкуване, съдът не е длъжен да прилага Наредба №
1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/ и
да съобразява посочените в същата минимуми на хонорари. В този смисъл е и
постоянната практика на ВКС след постановяване на соченото решение.
Приема се, че минималните размери по Наредбата могат да служат като
ориентир при определяне служебно на размер на възнаграждения. Тези
размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството
на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на
делото /в този смисъл Определение №50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г.
по описа на ВКС, I т.о./. В Определение № 2995/13.06.2024г. по ч.гр.д. №
991/2024г. по описа на ВКС, IV г.о. също се сочи, че с изискването
заплатеното адвокатско възнаграждение да е „съобразно действителната
правна и фактическа сложност на делото“, преценката се концентрира върху
характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело, а с
изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен
еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят
възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност.
В настоящия случай делото се характеризира с обичайна фактическа и
правна сложност. Съдът не споделя становището на насрещната страна по
жалбата, че делото не е сложно, тъй като по дела от подобен характер е налице
многобройна съдебна практика. Действително е налице изобилна практика,
включително на ВКС, но утвърдената такава не е по всички спорни в
настоящото производство въпроси /извън давността/. Основният спор между
страните е за начина на изчисление, при това в конкретния случай, който има
собствени специфики. По този въпрос не е налице трайна и безпротиворечива
съдебна практика, особено предвид, че се преценката е във всеки конкретен
случай съобразно ангажираните по делото доказтаелства.
Съгласно чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ минималният хонорар в настоящия
случай е в размер на около 3750 лева. Отделно от това съгласно ал.9 на същата
разпоредба при защита по дело с повече от две съдебни заседания за всяко
следващо заседание се заплаща допълнително по 250 лева. Независмо, че
провеждането на три съдебни заседания не се е наложило с оглед поведението
на страните, а на вещото лице, адвокатът е следвало да се яви, за да защити
интереса на клиента си, за което му се следва възнагржадение. С оглед на
изложеното, минималният съгласно НМРАВ адвокатски хонорар е в общ
размер от 4000 лева, който с оглед конкретния случай се явява справедлив и не
следва да бъде допълнително намаляван.
Поради несъвпадане на правните изводи на двете инстанции,
11
обжалваното определение следва да бъде отменено, като вместо него бъде
постановено друго, с което молбата по чл.248 ГПК на И. Н. И. да бъде
частично уважена и присъдените в негова полза разноски за платено
адвокатско възнаграждение бъдат увеличени от 2800 лева на 4000 лева.
С оглед изхода на спора по въззивната жалба, и на осн. чл.78, ал.3 от
ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия
направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 4250 лева за
платено адвокатско възнаграждение /при липса на възражение за
прекомерност/.
Водим от горното, съдебният състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 81/08.01.2025г., постановено по гр.д. №
16928/2022г. на РС-Варна, 49 състав.
ОТМЕНЯ определение № 10610/20.09.2024г., постановено по гр.д. №
16928/2022г. на РС-Варна, 49 състав, с което е оставена без уважение молбата
на частния жалбоподател за изменение на решение № 81/08.01.2025г.,
постановено по гр.д. № 16928/2022г. на РС-Варна, 49 състав, и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 81/08.01.2025г., постановено по гр.д. №
16928/2022г. на РС-Варна, 49 състав, както следва:
УВЕЛИЧАВА разноските, които Военно формирование 32140-Варна, е
осъдено да заплати на И. Н. И., ЕГН ********** от 2800 лева на 4000 лева,
на основание чл.248 от ГПК.
ОСЪЖДА Военно формирование 32140-Варна да заплати на И. Н. И.,
ЕГН ********** сумата от 4250 лева, представляваща направени във
въззивното производство разноски за платено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд
в едномесечен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие
на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12