Решение
гр.
София, 19.05.2017 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданска
колегия, І-18 състав, в публично заседание на четвърти май през две хиляди и седемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРИСТИНА ФИЛИПОВА
при секретаря И. Апостолова, като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 14 051 по описа за 2013 г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са
искове с правно основание чл. 124 вр. чл. 422 ГПК.
Ищецът „Ю.Б.” АД
твърди, че сключил с ответницата Н.Ц.Н. договор за кредит за покупка на
недвижим имот № НL 41074 от 22.07.2008 г. Твърди се, че ответницата
преустановила плащане на 10.05.2012 г., и поради факта, че не били платени три
последователни вноски, ищецът поддържа,
че остатъка от договора на основание чл. 19, ал. 2 станал предсрочно изискуем
на 10.07.2012 г. По гр.д. № 9920/13 г., 58 с-в, СРС, издал заповед за изпълнени
в полза на банката, но ответницата депозирала възражение. Ето защо ищецът
претендира да се признае за установено, че към 6.03.2013 г. ответницата дължи
88 276, 06 швейцарски франка главница за периода от 10.05.2012 г. до 6.03.2013
г., 6216, 81 лв. швейцарски франка договорна лихва за периода от 10.05.2012 г.
до 6.03.2013 г., 627, 73 швейцарски
франка такси за периода от 10.07.2012 г. до 6.03.2013 г., както законна лихва
от 7.03.2013 г. и разноски. Оспорва тези на ответната страна.
Ответницата Н.Ц.Н.
твърди, че искът необосновано е предявен в швейцарски франкове, без да е
посочено към кой курс е направено изчислението. Твърди, че предсрочна
изискуемост не е настъпила. Изтъква се, че вноските по договора за кредит били
увеличени въз основа на нищожните клаузи на чл. 3, ал. 1 и 5, чл. 6, ал. 3, чл.
13, ал. 1 и чл. 24, ал. 1 и 2, които попадат в приложното поле на чл. 143 ЗЗП.
Отделно сочи, че са налице неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 10,
12 и 13 ЗЗП и чл. 146, ал. 2 ЗЗП (тъй като те са във вреда на потребителя и
банката има право едностранно да променя условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание, както и поради това, че кредитополучателя няма
право да се откаже от договора и с оглед факта, че договора не е с индивидуално
уговорени условия). Изтъква се, че е нарушена и Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 г. Изтъква се още, че банката не е имала право да увеличава
месечните анюитетни вноски, а е следвало да ги намали. Оспорва правилното
изчисляване на лихвата. Претендира разноски и оспорва тези на ищеца.
В допълнителната
искова молба се излагат съображения, че валутата на кредита е уговорена изрично
между страните в приложение към договора. Твърди се още, че не се касае до
хипотеза от ЗЗП.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема
за установено следното от фактическа и правна страна:
С
заявление от 7.03.2013 г. ищецът „Ю.Б.“ АД е поскал по гр.д. № 9920/13 г., СРС,
58 с-в, да се издаде заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу Н.Ц.Н. за
главница от 88 276, 06 швейцарски франка за периода от 10.05.2012 г. до
6.03.2013 г., договорна лихва в размер на 6216, 81 швейцарски франка за същия
период, 627, 73 швейцарски франка такси
и застраховки за същия период, както законна лихва от 7.03.2013 г. и разноски.
Посочено е, че претенцията се основава на неплащане на главница и лихва по
договор за банков кредит № HL41074 от
22.07.2008 г. Представено е извлечение от сметка към 6.03.2013 г., в която са
посочени претендираните суми. Приложен е договорът за банков кредит сключен
между банката и ответницата.
Със
заповед от 21.03.2013 г. по гр.д. № 9920/13 г., СРС, 58 с-в, е разпоредено
ответницата Н.Н. да заплати на банката визираните в заявлението суми. Длъжникът
е депозирал възражение по чл. 414 ГПК в срок и в месечен срок банката е
предявила установителен иск по чл. 422 ГПК пред настоящия съд.
По
делото са изслушани и приети основно и допълнително заключение на ССЕ.
При така
очертаната фактическа обстановка, се налагат следните правни изводи:
Съгласно чл. 60,
ал. 2 ЗКИ банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по
реда на чл. 418 ГПК, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради
неплащането на една или повече вноски. Предсрочната изискуемост съставлява форма
на изменение на договора. За нейното настъпване е необходимо волеизявление на
една от страните и наличие на още две предпоставки - обективният факт на
неплащане на задължения от длъжника и упражняване от страна на кредитора на правото
му да обяви кредита за предсрочно изискуем. Необходимо е изрично изявлението на
кредитора, че ще счита целият кредит или непогасен остатък от него за
предсрочно изискуем, което включва вноските с ненастъпил падеж, които не са
изискуеми към момента на изявлението. По своето естество правото да се трансформира
вземането за целия кредит в предсрочно изискуемо е потестативно - с
упражняването му една от страните едностранно внася промяна в съдържанието на
облигационната връзка. Ето защо за да настъпят правнорелевантните последиците
от упражняването на това право е необходимо изявлението да достигне до насрещната страна. В този смисъл предсрочната
изискуемост настъпва от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на
кредитора, и то в случай, че към този момент са настъпили обективните факти,
обуславящи настъпването й. Постигната в договора предварителна уговорка, че при
неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става
предсрочно изискуем автоматично и без да уведомява длъжника кредиторът може да
събере вземанията си, не поражда действие,
ако
банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, което изявление да е достигнало до кредитополучателя. В
този смисъл т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. № 4/2013
г.
По изложените
съображения за основателността на иска по чл. 422 ГПК на първо място е
необходимо да се установи обстоятелството дали кредитът е обявен за предсрочно
изискуем и това изявление да е достигнало до длъжника. В този смисъл и
задължителната практика - решение № 64 от 09.02.2015 г. по гр. д. № 5796/2014
г., IV ГО на ВКС, решение № 85 от 21.10.2015 г. по т. д. № 597/2014 г., I ТО на
ВКС, и пр. В настоящия случай няма твърдения и не се установява банката -
заявител да е отправяла волеизявление за настъпила предсрочна изискуемост до
длъжника, още по-малко същият да е бил уведомен за такова. Само на това
основание следва да се приеме, че за кредитора не е налице основание да
претендира предсрочно получаване на
вземането си по договора в пълен размер.
Според
преобладаващата практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК (решение
№ 123 от 9.11.2015 г. по т.д. № 2561/14 г., ІІ т.о., решение № 76 от 25.09.2015
г. по т.д. № 620/12 г ., І т.о., решение № 129 от 9.11.2015 г. по т.д. №
1977/14 г., ІІ т.о., решение № 420/14 от 11.02.2015 г. по гр. д. № 3079/14 г.,
ІV г.о., решение № 176 от 16.07.2015 г. по гр. д. № 5092/14 г., ІV г.о. решение
№ 115 от 11.01.2016 г. по т.д. № 2427/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и др.), вземането
произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение от банката-кредитор по реда на чл. 418, вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл.
60, ал. 2 ЗКИ, не е възникнало на заявеното основание и не е изискуемо в предявения размер, като предявеният иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК подлежи на отхвърляне изцяло, включително и за месечните вноски с настъпил падеж
към подаване на заявлението, тъй като предметът на исковото производство е
обвързан от основанието и размера на вземането, заявено в заповедното
производство и е недопустимо в исковото производство да се изменя основанието,
от което същото произтича (т. 11б, ТР № 4/14 г.). В посоченото по-горе решение
№ 123 по т.д. № 2561/14 г., ІІ ТО, е възприето, че когато в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение главницата и договорната лихва са посочени
като глобални суми, на основание
именно предсрочната изискуемост на кредита, липсва надлежно обявяване на
предсрочната изискуемост. Поради това е прието, че за тези хипотези е
неотносимо разрешението дадено в решение № 139 от 05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012
г. на ВКС, I т.о.
Предвид
изложените доводи, без да се налага обсъждане на останалите възражения на
ответната страна (вкл. относно наличие на неравноправни клаузи и пр.) следва да
се приеме, че искът по чл. 422 ГПК е изцяло неоснователен и същият следва да се
отхвърли.
При този изход
на спора на ответницата се следват разноски в размер на 4800 лв., като съдът не
споделя възражението за прекомерност на адвокатския хонорар на ответната страна
– същият е в размерна 4000 лв., а с оглед цената на иска минималният размер по
Наредба № 1 от 2004 г. надхвърля 5000 лв.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ иска с
правно основание чл. 124 вр. чл. 422 ГПК, предявен от „Ю.Б.” АД, ЕИК *********,
срещу Н.Ц.Н., ЕГН **********, за признаване за установено на
основание чл. 422 ГПК, че Н.Ц.Н. дължи на „Ю.Б.“ АД сумата от 88 276, 06
швейцарски франка като главница за периода от 10.05.2012 г. до 6.03.2013 г., сумата
от 6216, 81 лв. швейцарски франка като договорна лихва за периода от 10.05.2012
г. до 6.03.2013 г., сумата от 627, 73
швейцарски франка такси за периода от 10.07.2012 г. до 6.03.2013 г., както
законна лихва от 7.03.2013 г., като неоснователен.
ОСЪДЖА „Ю.Б.” АД
да заплати на Н.Ц.Н. разноски в размер на 4800 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението може
да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от получаване на съобщението.
ГРАДСКИ
СЪДИЯ: