Решение по дело №2773/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 от Административнопроцесуалния кодекс АПК/, във вр. с чл. 172 ал. 5 от Закона за движението по пътищата /ЗдвП/.

Производството е образувано по жалба от И. П. С., [ЕГН] от [населено място], обл. Варна, чрез адв. П. П. от *** срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 23-1085-000600/25.09.2023г. на Началник Група към ОДМВР [област], сектор Пътна полиция, с която на оспорващия е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) на основание чл. 171, т. 2А, буква „а“ от Закона за движение по пътищата – „прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 9 месеца“.

С жалбата се твърди, че заповедта е неправилна и незаконосъобразна, тъй като вече е налице влязло в сила определение на РРС по НОХД № 2095/2023г., с което била реализирана наказателната отговорност. Твърди се, че при наличие на вече наложено наказание, приведено в изпълнение, връчването, съответно налагането на ПАМ се явява второ наказание. Твърди се също липса на мотиви, тъй като не са изложени такива при определяне на размера на наказанието, в т.ч. налице ли са смекчаващи или отегчаващи вината обстоятелства. Моли съда да отмени заповедта за налагане на принудителната административна мярка.

В проведеното съдебно заседание жалбоподателят редовно призован не се явява, не се представлява.

Ответникът по жалбата – Началник Група към ОДМВР [област], сектор Пътна полиция, редовно призован не се явява, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от гл. юрисконсулт Т. Й. – процесуален представител на старши инспектор С. П. Й. - Началник Група към ОДМВР [област], сектор Пътна полиция, издател на оспорената заповед. Изразява становище за законосъобразност на заповедта, като издадена от материално компетентен орган, за законосъобразност по същество. ПАМ не е наказание, за налагането й не е нужно да е налице виновно поведение, тъй като същата е вид административна принуда без санкционен характер. Размерът на срокът, за който е наложена мярката е определен съобразно събраните от органа данни за поведението на водача. Заповедта е съответна на целта на закона – опазване живота и здравето на участниците в движението по пътищата и преустановяване на административни нарушения. Налагането на мярката е станало след като е установено, че жалбоподателят не притежава СУМПС, което не представлява наказание, както се твърди в жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, ако уговореният хонорар е над минималния размер по Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

 

Настоящият съдебен състав на Административен съд-Варна, като се запозна с доводите на страните, прецени събраните доказателства в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна:

На 23.09.2023г. около 17.20 ч. в [населено място], [улица], ГКПП Дунав мост, за излизане от страната, жалбоподателят С., като водач на МПС – Мерцедес CLA 200d с рег. № *****, управлява автомобила без да е правоспособен водач, с което е нарушил чл. 150 от ЗДвП. По делото са представени Докладна записка /л. 4 от адм. преписка/ от мл. автоконтрольор Ч., искане за извършване на експертно изследване /л. 9 от адм. преписка/ и експертна справка № 52 /л. 10 от адм. преписка/ от които е установено, че представеното полско СУМПС [номер]/ издадено на 18.04.2023г. на името на жалбоподателя С. е неистинско. Съставен е АУАН, иззети са СРМПС № 53734532 и 2 броя регистрационни табели.

Заповедта е връчена лично на С. на 08.11.2023г., жалбата срещу нея е подадена на 21.11.2023г.

 

При така установената по делото фактическа обстановка и при извършената, на основание чл. 168 ал. 2 от АПК проверка за валидност и законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, настоящият съдебен състав на Административен съд-Варна прави следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима, подадена е в преклузивния срок за обжалване, срещу годен за оспорване административен акт и от надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 172 ал. 1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, т. 2, т. 2а, т. 4, т. 5, буква "а", т. 6 и т. 7, се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Съгласно Заповед № 8121з-1632 от 02.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи, в сила от 01.01.2022 г., според посоченото в нея, приложена по делото, на основание чл. 165, чл. 186, ал. 1 и чл. 189, ал. 1, ал. 5 и ал. 12 от Закона за движението по пътищата, чл. 37, ал. 1, б. "б", чл. 39, ал. 2а и чл. 47, ал. 2, във връзка с ал. 1, б. "а" от Закона за административните нарушения и наказания, чл. 45, ал. 2, т. 13 от Правилника за устройството и дейността на Министерството на вътрешните работи и чл. 33, т. 9 от Закона за Министерството на вътрешните работи, са определени да осъществяват контрол по Закона за движението по пътищата няколко основни структури на Министерство на вътрешните работи, като в т. 1. 3. от заповедта изрично са посочени областните дирекции на Министерство на вътрешните работи /ОДМВР/ и Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/, в рамките на обслужваната територия и съответно, съгласно т. 3.11 - от началниците на групи в СПП при ОДМВР. От представените в преписката по издаване на оспорвания акт Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. и Заповед № 363з-3170/31.12.2021 г., се установява по несъмнен и недвусмислен начин, че оспорваната заповед е издадена от оправомощен материално и териториално компетентен орган и не страда от порок по смисъла на чл. 146 т. 1 от АПК, който да е основание за прогласяване на нейната нищожност.

Оспорваната в това съдебно производство Заповед за прилагане на принудителна административна мярка е издадена в изискуемата писмена форма и съдържа задължителните от закона реквизити, посочени са правните и фактическите основания за издаването й. Описани са фактите и обстоятелства за обосноваване на възприетото от административния орган наличие на материално-правната предпоставка за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171 т. 2а б. „а“ от ЗДвП. Следователно, не е налице основание за отмяна на обжалвания административен акт като незаконосъобразен поради това, че същият не е издаден при спазване на изискванията за форма на акта, съобразно чл. 146 т. 2 от АПК.

Правилно е приложен и материалният закон. Съгласно чл. 150 – „Всяко пътно превозно средство, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач“… В конкретния случай административният орган е приел наличието на хипотезата на законовата разпоредба - моторно превозно средство е управлявано от лице, което не е правоспособен водач. Несъмнено се установява, че към момента на проверката е установено, че СУМПС, което е предоставено на проверяващите, е неистинско. Като управлявал собственото си МПС, като водач, който е неправоспособен, жалбоподателят е реализирал хипотезата на чл. 171 т. 2а б. "а" от ЗДвП. Ето защо оспорената заповед е съответна на материалния закон.

Същата съответства и на целта на закона. Съгласно разпоредбата на чл. 171 т. 2а б. "а" от ЗДвП административният орган действа при условията на обвързана компетентност, което означава, че при установяване на фактическите основания, визирани в хипотезата на правната норма, както е в случая, същият няма право на избор или на свободна преценка дали да наложи принудителната административна мярка или не, а в условията на обвързана компетентност е длъжен да издаде административен акт с указаното от закона съдържание.

Анализът на разпоредбата на чл. 171 от ЗДвП сочи, че мерките от вида на процесната имат две цели. Те са с превантивен характер и целят осуетяване възможността за извършване на други подобни нарушения и едновременно с това имат преустановяващ ефект, тъй като са насочени към прекратяване на деянието, осъществяващо състав административно нарушение. В конкретния случай оспорената заповед е издадена в съответствие с целта на закона -предотвратяване и преустановяване на възможността лицето да извърши нарушения по ЗДвП, респ. да допусне собственият му автомобил да бъде управляван от лице, което е лишено от СУМПС; за осигуряване безопасността на движението по пътищата, с цел опазване живота и здравето на участниците в движението, като се осуети възможността на дееца да извърши други нарушения на правилата за движение по пътищата. В случая административния орган е наложил мярката за срок който е съответен на регламентирания от законодателя, като при определянето му органът действа в условията на оперативна самостоятелност. В този смисъл, съдът не споделя становището на жалбоподателят, че заповедта представлява санкция и след приключване на производството по НОХД № 2095/2023г., по което е ангажирана наказателната отговорност на С., заповедта е безпредметна.

Заповедта е съобразена с целта на закона и при определяне на срока на ПАМ. Действително в акта не са изложени конкретни мотиви за това, но продължителността на срока на мярката е определена съобразно данните по преписката и високата степен на обществена опасност на деянието. В случая, собственикът на МПС е използвал съзнателно неистинско свидетелство за управление, което сам е заявил в обяснението, приложено на л. 7 от адм. преписка. Настоящият съдебен състав споделя преценката на ответния административен орган, че проявите на трайно незачитане на правилата за движение по пътищата /сред които и настоящата/, създават реална опасност за живота и здравето на участниците в движението и предпоставят настъпването на много по – тежки последици при едно евентуално нарушение и/или ПТП, поради което определеният при оперативна самостоятелност срок от 9 месеца, на ПАМ не противоречи на целта на закона и е съобразен с принципа на съразмерност по чл. 6 от АПК.

Съдът намира, че са не налице основания за отмяна на оспорения акт. Заповедта за налагане на принудителна административна мярка е законосъобразна и жалбата срещу нея следва да бъде отхвърлена.

При този изход на спора, основателно се явява искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 143 ал. 3 от АПК, но не в претендирания размер от 240 лв., а в размер на 100 лева, предвид това, че делото не се отличава с фактическата и правна сложност и процесуалното представителство се изразява в представяне на писмено становище.

 

Съдът, на основание чл. 172 ал. 2 от АПК и чл. 172 ал. 5 от ЗДвП

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на И. П. С., [ЕГН] срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 23-1085-000600/25.09.2023г. на Началник Група към ОДМВР [област], сектор Пътна полиция.

 

ОСЪЖДА И. П. С., [ЕГН] да заплати на ОДМВР – [област] юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. /сто/.

 

Решението не подлежи на обжалване.