Р Е Ш
Е Н И Е
№………….
гр.София, 11.04.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично
съдебно заседание на единадесети март
две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА
ГЪЛЪБОВА
МЛ.СЪДИЯ СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
съдия Анастасова гр. дело № 11410 по описа за 2018
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение № 425860 от 08.06.2018 г. на
СРС, II-ро гражданско отделение, 74-ти
състав е отхвърлен предявеният от М. Н.Ч. – Д. срещу Висш съдебен съвет на
Република България иск правно основание чл.225, ал.1 ЗСВ, предявен като
частичен иск за сумата от 2 000 лв. от иск в общ размер от 133 732,15
лв. като неоснователен.
Срещу горепосоченото решение, в законоустановения двуседмичен срок е постъпила въззивна
жалба от ищеца в първоинстанционното производство. Във
въззивната жалба са изложени доводи за неправилност
на атакуваното решение поради постановяването му при допуснато нарушение на
материалния закон, както и поради необоснованост. Изложени са правни и
фактически доводи, че ВСС не е формален ответник, а е пасивно материално правно
легитимирана страна по спора, доколкото правото на обезщетение е възникнало по
време, в което ищцата е била изборен член на Съвета. Жалбоподателят сочи, че неправилно
районният съд е приел, че стажът, докато е била изборен член на ВСС, не е стаж
по см. на чл. 225 ЗСВ. Излага правни доводи, че съгласно чл.29, ал.3 ЗСВ
стажът, като изборен член на ВСС се зачита като стаж по чл.225, ал.1 ЗСВ.
Отправено
е искане за отмяна на постановеното от СРС решение и постановяване на друго, с
което предявените искове бъдат уважени.
В законоустановения двуседмичен срок е постъпил отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК от ответника ВСС. Изложено
е становище за неоснователност на жалбата. Отправено е искане за потвърждаване
на постановеното от СРС решение като валидно, допустимо, правилно,
законосъобразно и обосновано. Претендират се разноски за възнаграждение за
юрисконсулт.
Изложени
са правни и фактически доводи, че не ВСС, а органът, в който ищецът е полагал
труд като магистрат е пасивно правно легитимиран да отговаря по претенцията за
обезщетение. Според ответникът, правилно първоинстанционния
съд е обсъдил Решение на Пленума на ВСС от 16.03.2017 г., което няма правопораждащ за ищцата ефект, тъй като с него Пленума на
ВСС е извършил тълкуване на разпоредбата на чл.29 и чл.225 ЗСВ. Оспорва доводът
на въззивника, че правоотношението й с ВСС е елемент
от комплексния фактическия състав, породил правото й на обезщетение по чл.225 ЗСВ възникнало в пълния си обем след приключване на мандата й като изборен член
на Съвета. Изразено е становище, че разпоредбата на чл.29, ал.3 ЗСВ е
материално правна и има действие занапред след влизането й в сила – 09.08.2016
г., като същата създава единствено фикция по отношение на продължителността на
стажа, въз основа на който да бъде определено обезщетение за магистрат при
освобождаването му от длъжност като такъв по реда на чл.225, ал.1 ЗСВ. В случая
правоотношението на ищцата като изборен член на ВСС е било прекратено преди
влизането в сила на разпоредбата на чл.29, ал.3 ЗСВ.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа
и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Според
уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно
по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Решението
на СРС е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Производството
пред СРС е образувано по искова молба с вх. № 2024679/03.10.2017 г., с която М. Н.Ч. – Д. е отправила претенция за постановяване
на решение, с което Висш съдебен съвет на Република България да бъде осъден да
й заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 2 000 лв., като част от общо дължима сума в размер на
133 732,15 лв. представляваща еднократно обезщетение за прослужено време в
органите на съдебна власт.
В
исковата молба са изложени правни и фактически доводи, че в случая са налице
предпоставките на цитираната разпоредба и от страна на ВСС, който ищцата е била
изборен член е отговорен за изплащането на еднократно обезщетение в размер на 20
брутни възнаграждения.
В
депозирания в срока по чл. 131 ГПК отговор ответникът Висш съдебен съвет на
Република България е оспорил предявения иск, като недопустим и неоснователен
/недоказан по основание и по размер/. Направено е и възражение за погасяване по
давност на претенцията.
Първоинстанционният
съд е приел, че пасивно легитимиран по иска не е Висш съдебен съвет на
Република България, доколкото последен работодател на ищцата до 07.04.1997 г. е
Софийска градска прокуратура. Изводът е формиран, макар след посочената дата
ищцата да е била изборен член на ВСС до 03.10.2012 г., тъй като съобразно
установената практика на ВКС отговорен за заплащане на еднократното обезщетение
е органът, в който магистрата е полагал труд преди прекратяване на
правоотношението му.
В
производството е установено, че ищцата е заемала следните длъжности: в периода
14.11.1980 г. – 01.11.1983 г. – „младши съдия“ в Софийски градски съд; в
периода 07.11.1983 г. – 05.12.1991 г. – „заместник районен прокурор“ в Софийска
районна прокуратура; в периода 05.12.1991г. – 08.06.1992 г. – „районен
прокурор“ в Софийска районна прокуратура; в периода 08.06.1992г . – 07.04.1997
г. – „прокурор“ в Софийска градска прокуратура; в периода 03.10.2007г. –
03.10.2012г. – „изборен член на Висш съдебен съвет“.
В ЗСВ
не е определен начинът, по който се формира брутното трудово месечно
възнаграждение при изчисляването на обезщетението но чл. 225, ал. 1 от ЗСВ, по
силата на препращащата правна норма по чл.229 от ЗСВ, следва да се приложи
Кодекса на труда /КТ/, на база възнаграждението за месеца, предхождащ месеца, в
който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното
получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение,
доколкото друго не е предвидено в разпоредбата на чл. 228 от КТ. В този смисъл
е установено, чрез приетата в първата инстанция и възприемана от настоящия
състав като обективно и професионално изготвена съдебно-счетоводна експертиза,
че брутното трудово възнаграждение на ищцата за последния пълен отработен месец
– м.09.2012г. е 4 990.40 лв.
Съгласно
чл. 225, ал. 1 от ЗСВ, при освобождаване от длъжност съдия, прокурор или
следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност има право на
еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни
възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но
не повече от 20.
Страните
не спорят, че ищцата е заемала длъжността „прокурор“ в Софийска градска
прокуратура в периода 08.06.1992г . – 07.04.1997 г. С Решение на ВСС, което
произвежда действие от посочената дата 07.04.1997 г. същата е била освободена
от длъжност и правоотношението й в този орган на съдебната власт е било
прекратено.
Страните
не спорят, че в полза на ищцата се е породило право по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ да
получи еднократно парично обезщетение за прослужено време в органите на
съдебната власт, което не е било упражнено в срока по чл.358, ал.1, т.3 КТ вр. чл.358, ал.2, т.2 КТ вр.
чл.229 ЗСВ- три години. Настоящият състав намира, че в този случай към този
момент Висшият съдебен съвет няма правомощие да се произнесе по искането за
еднократното парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ. За определяне на дължимите по закон обезщетения при освобождаване от
длъжност компетентен е органът, с който лицето е в трудови или служебни
отношения. Съгласно чл. 160 от ЗСВ Висшият съдебен съвет избира, повишава,
премества и освобождава от длъжност прокурора. Магистратът е осъществявал
дейността си в Софийска градска прокуратура, която по силата на чл. 136, ал. 1
във връзка с чл. 137 ЗСВ е към Прокуратурата на Република България. Последната
е със статут на юридическо лице - чл. 137 ЗСВ. Ето защо компетентният орган в
случая е бил Главния прокурор на Република България или надлежно упълномощено
от него длъжностно лице. Това е органът, овластен с
правомощието да се произнесе по наличието или липсата на предпоставките и
размера на дължимите по закон парични обезщетения на прокурорите. Във връзка с
извода, че ВСС не е компетентния орган да се произнася по молби за обезщетения
е налице константна съдебна практика на Върховния административен съд -
определение № 9155 от 25.06.2012 г. по адм. д. №
14780/2011 г.на ВАС, VII о., определение № 336/2012 г. по адм.
д. № 16177/2011 г. на ВАС, решение № 1341/2011 г. по адм.
д. № 4551/2010 г. на ВАС, V отделение, която се възприема от настоящия състав.
Съгласно
чл. 17 ЗСВ (ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г.) Народното събрание избира членове на
Висшия съдебен съвет измежду съдии, прокурори, следователи, хабилитирани учени
по правни науки, адвокати или други юристи. Народното събрание е следвало да
избере членовете на Висшия съдебен съвет от своята квота до 28 септември 2007
г. - § 4. ПЗР от ЗСВ. Така ищцата е избрана от Четиридесетото Народно събрание
на 28.09.2007 г. и е встъпила в
длъжност, като член на ВСС на 03.10.2007 г. с акт № 3. Изпълнявала е възложените функции на
член на ВСС до 03.10.2012 г. Към момента на избора си е била адвокат. Така до
момента на встъпването си, ищцата не е на длъжност в органите на съдебната
власт - на длъжността съдия, прокурор или следовател.
Настоящият
състав намира за правилен изводът на СРС, че приетото Решение на Пленума на ВСС
от 16.03.2017 г. няма правопораждащ ефект за претендираните от ищцата права, тъй като с него Пленума на
ВСС е извършил тълкуване на разпоредбата на чл.29 и чл.225 ЗСВ.
Правоотношението на ищцата с ВСС не е елемент от комплексния фактическия
състав, породил правото й на обезщетение по чл.225 ЗСВ. Разпоредбата на чл.29,
ал.3 ЗСВ е материалноправна и има действие занапред след влизането й в сила –
09.08.2016 г. при липса на изрична разпоредба установяваща обратното й действие
/чл.14 от ЗНА/. С цитираната разпоредба /ДВ,
бр. 62 от 2016 г., в сила от 9.08.2016 г./ е създадена единствено фикция по
отношение на продължителността на стажа, въз основа на който да бъде определено
обезщетение за магистрат при освобождаването му от длъжност като такъв по реда
на чл.225, ал.1 ЗСВ. В случая правоотношението на ищцата като изборен член на
ВСС е било прекратено преди влизането в сила на разпоредбата на чл.29, ал.3 ЗСВ
– на 03.10.2012 г.
Дори и
да се приеме, че към този момент за ищцата е възникнало право за получаване на
еднократно обезщетение за прослужено време в органите на съдебната власт от
този момент - 03.10.2012 г. до датата на подаване на исковата молба в съда –
03.10.2017 г. е изтекъл период по-дълъг от предвидения тригодишен срок,
приложим на основание чл.358, ал.1, т.3 КТ вр.
чл.358, ал.2, т.2 КТ вр. чл.229 ЗСВ. Възражението на
ответника за погасяване по давност на претенцията се явява основателно.
Действително
нормата на чл. 29, ал. 3 ЗСВ /ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 9.08.2016 г./ е
материалноправна, на която не е придадено обратно действие. Същата не е
действаща към момента, в който правоотношение между ищцата и ВСС е прекратено.
Въпреки това следва да се вземе предвид чл. 28 ЗСВ, който определя, че
изборният член за времето, през което е бил член на Висшия съдебен съвет, се зачита за
стаж по чл. 164, ал. 1 – 5 ЗСВ. Дори да не е било изрично прието, че
стажът като член на ВСС се зачита за стаж по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, то същия е бил
уреден като такъв /съгласно чл. 28 ЗСВ/, като парично обезщетение в размер на
толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има във ВСС се
дължи.
Предвид
горното, настоящият състав намира, че след освобождаването й като изборен член
на ВСС на 03.10.2012 г. за ищцата е възникнало право на еднократно парично
обезщетение по чл.225, ал.1 ЗСВ, чийто размер следва да се определи при
съобразяване, че същата не е получавала обезщетение по чл.225, ал.1 ЗСВ при
предишното й освобождаване от органите на съдебна власт – като „прокурор“ към
СГП на 07.04.1997 г. / чл. 225, ал. 4 ЗСВ/.
Настоящият
състав възприема изразеното становище в Решение № 167 от 24.07.2013 г. на ВКС
по гр. д. № 1372/2012 г., III г. о., ГК, в което е прието, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ се
определя според броя на прослужените години в съдебната система и се съизмерява със съответстващия им брой месечни брутни
възнаграждения. В ЗСВ не е определен начинът, по който се формира брутното
месечно възнаграждение при изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ. По силата на препращането,
регламентирано в нормата на чл. 229 от ЗСВ за неуредените в закона случаи се
прилага КТ.
С оглед
препращането към КТ, то приложимост намира и чл. 358 КТ, който предвижда
сроковете, в които следва да се предявят претенциите. Така за настоящото
вземане е приложим чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ - 3-годишен - по всички останали
трудови спорове, тъй като не е спор относно т. 1 и т. 2 на същата разпоредба.
Като в ал. 2 е определено, че срокът започва да тече от деня, в който правото,
предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено. С оглед
това правото на ищцата е се погасява с 3-годишна давност, като е започнал да
тече от момента на прекратяване на правоотношението й със Заповед №
95-00-309/02.10.2012 г. на ВСС. Направеното от ответника възражение за погасяване
по давност е направено в срок, като следва да бъде обсъдено. По-горе бе
посочено, че искът е предявен на 03.10.2017 г., като от датата на
прекратяване на правоотношение и датата на подаване на исковата молба са
изминали повече от три години. С оглед горното съдът приема за основателно
възражението за давност.
Ето
защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По разноските
При
този изход на спора на въззивника не се дължат
разноски.
На
основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК
въззивникът дължи да заплати на въззиваемия
направените във въззивното производство разноски в
размер на 300.00 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.
С оглед
на цената на иска въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр.
с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
По
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 425860 от 08.06.2018 г. на
СРС, II-ро гражданско отделение, 74-ти
състав
ОСЪЖДА М. Н.Ч. – Д. с ЕГН ********** да
заплати на Висш съдебен съвет на Република България, сумата от 300.00 лв.
разноски за възнаграждение за юрисконсулт.
Настоящото
решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.