Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№………….
Гр.София, 17.05.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ, IV” в” състав, в открито съдебно заседание,
проведено на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е.
Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка
Чолева
Димитър Ковачев
при участието
на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия
Зл.Чолева гр.дело № 4694 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
Обжалва се решение
№ 38501 от 13.02.2019год., постановено по гр.д. № 64368 /2018г., по описа на СРС, 76 състав,
с което е отхвърлен предявеният по реда
на чл.422,ал.1, вр. с чл.415,ал.1 от ГПК от „Топлофикция София“ ЕАД положителен
установителен иск срещу Ц.П.Ц., с
правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- за сумата от 221,28лв., претендирана като
мораторна лихва за периода 15.02.2015г. - 16.01.2018г. , натрупана върху
главница от 1 605,69лв.-стойност на ТЕ за периода м.12.2014г.-
м.04.2017г.
Въззивникът, „Т.С.“ ЕАД поддържа доводи за
незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Твърди, че неправилен
е извода на съда, с който е прието, че от страна на ответника е заплатена
исковата сума- представляваща дължими мораторни лихви върху платена главница-
стойност на ТЕ. Поддържа, че в нарушение на процесуалните правила от първата
инстанция не са допуснати поисканите от него ССЕ и СТЕ, които да установят
дължимостта на процесното вземане. С
изложените доводи, въззивникът-ищец мотивира искането си за отмяна на
обжалваното решение и вместо него- постановяването на друго, с което
предявеният иск да бъде уважен. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Въззиваемата страна , Ц.П. Ц.-
не заявява становище по жалбата.
Третото
лице- помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД – не заявява становище по жалбата.
Софийски градски съд, като взе предвид
становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в
рамките на въззивната жалба, приема за установено следното:
При извършената
проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав
установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на доводите, заявени с
въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на
чл.269,изр.последно от ГПК.
Настоящият съдебен състав споделя извода на първата инстанция
за липса на вземане на ищеца за претендираната лихва , по следните мотиви:
Между страните
няма спор, че в рамките на съществуващо облигационно правоотношение между
страните ответникът е дължал стойност на доставена ТЕ за периода м.04.2014г.-
м.04.2017г., в размер на 1 605,69лв. Няма спор между страните, а и от
представеното в рамките на заповедното производство платежно нареждане от
18.12.2017г. , /прието като част от доказателствения материал по настоящото
дело/, се установява, че главницата от 1 605,69лв. е платена на датата
18.12.2017г., когато е преведена от ответницата по сметка на ищеца сумата от
1 886,37лв. – преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК
/30.01.2018г./ за вземането за лихва- предмет на настоящия исков процес по
чл.422 от ГПК. Правният спор е по въпроса
дали от ответницата се дължи лихва за забава върху вземането за главница
за исковия период в претендирания размер и дали с плащането на сумата от
1 886,37лв. от ответницата е погасено и вземането на ищеца за натрупаната
и дължима лихва за забава върху главницата.
Настоящият
съдебен състав приема, че за вземането на ищеца за главницата- стойност на ТЕ,
доставена за периода от време за м.04.2014г.-
27.06.2016г., претенцията по чл.422 от ГПК , вр. с чл.86,ал.1 , е неоснователна.
Размерът на начислената по счетоводни данни на ищеца мораторна лихва върху тази
главница, съгласно приетото по реда на чл.266,ал.3 от ГПК във въззивното
производство заключение на ССЕ възлиза на сумата от 135,36лв. за исковия
период. Съдът приема, че ответницата не
е изпаднала в забава за плащане на главницата, представляваща стойността на ТЕ
за горепосочения период от време, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и
ал.2 от приложимите за този период от време ОУ от 2014г. / в сила от
12.03.2014г./. С посочените договорни
клаузи е регламентиран падежът за изпълнение на задължението за плащане на
стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и
чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от Закона
за защита на потребителите, като неравноправни - противоречащи на общия принцип
за добросъвестност, установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до
значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на
потребителите /купувачи/ - ответници по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж
за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.
Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или
смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за
достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически
положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде
задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване
с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират
достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния
договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо, настоящият
съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г.
противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита на
потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от
ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за
вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ за периода м.04.2014г.- 27.06.2016г., които
попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, съдът
приема, че ответницата не е изпаднала в забава в рамките на заявения от ищеца
исков период, тъй като липсва договорен падеж, както и покана за плащане от
страна на ищеца, съгласно изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД. По отношение на главницата- стойност на ТЕ за
периода 28.06.2016г.- м.04.2017г., по отношение на която приложение намират ОУ
от 2016г. , одобрени с Решение № ОУ-1
от 27.06.2016 г. на КЕВР, съдът приема,
че на основание чл. 33,ал.4 от тях, ответницата дължи лихва, считано от
изтичането на 45 дн.срок от издаването на общата фактура по чл.33,ал.2 от ОУ.
Размерът на натрупаната мораторна лихва за времето на забавата за плащане на
тази главница за исковия период е в размер на сумата от 75,27лв., съгласно
приетото във въззивното производство и неоспорено от страните заключение на
ССЕ. От друга страна, съдът приема, че дължимата от ответницата лихва в размер
на сумата от 75,27лв., е платена с извършеното плащане на общата сума от
1 886,37лв. с платежното нареждане от 18.12.2017г. От неоспореното заключение на ССЕ , прието
във въззивното производство по реда на чл.266,ал.3 от ГПК и уточнението,
направено от вещото лице в съдебно заседание се установява, че при спазване на
приложимото в случая правило на чл.76,ал.2 от ЗЗД, с извършеното плащане
погасена се явява както дължимата от ответницата лихва върху вземанията за
главница-стойност на ТЕ за периода, попадаща в приложното поле на ОУ от 2016г.
– от 75,27лв., така и претендираната, но
недължима на ищеца лихва върху главницата за периода, попадащ в приложното поле
на ОУ от 2014г. /от 135,36лв./ и самата
главница от 1 605,69лв. От заключението на ССЕ и уточнението на вещото
лице се установява, че част от сумата по платежното нареждане в размер на
исковата сума от 221,28лв. е отнесена от
ищеца счетоводно към други задължения на ответницата, извън процесния период от
време, в нарушение на приложимото в случая правило на чл.76,ал.2 от ЗЗД.
С оглед изложените мотиви, настоящият съдебен състав
приема, че правилно с обжалваното решение е прието, че частта от дължимата от
ответницата лихва в размер на 75,27лв. е погасена чрез плащане преди датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК,
поради което искът за това вземане е отхвърлен като неоснователен, а за
останалата част от претендираното вземане за лихва- до пълния заявен размер от
221 28лв., претенцията се явява неоснователна, тъй като ответницата не е
изпаднала в забава за плащане на част от главницата по гореизложените мотиви.
Поради
съвпадане на извода за неоснователност на предявения иск на настоящата
инстанция с този на първата – обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба
срещу него- оставена без уважение, като неоснователна.
При
този изход на делото въззивникът-ищец дължи на въззиваемата-ответник
направените във въззивното производство разноски, на основание чл.78,ал.3 от ГПК, но тъй като от последната не е заявено искане за присъждането им, такива
на въззиваемата страна не се следват.
Воден от горните мотиви Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 38501 от
13.02.2019год., постановено по гр.д. № 64368 /2018г., по описа
на СРС, 76 състав.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/