№ 275
гр. София, 12.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ани Захариева
Членове:Доротея Кехайова
Теодора Анг. Карабашева
при участието на секретаря Таня Ст. Георгиева
като разгледа докладваното от Теодора Анг. Карабашева Въззивно
наказателно дело от частен характер № 20221100600785 по описа за 2022
година
С присъда от 06.10.2021 г., постановена по н.ч.х.д. № 6774/2020 г. по описа на
Софийски районен съд, НО, 116-ти състав съдът е признал подсъдимия Н. Р. Н. за
невиновен в това, че за периода от 15.11.2019 г. до 06.01.2020 г. в гр. София, в качеството си
на длъжностно лице – директор на НЦТХ, не е изпълнил влязло в сила решение № 261690,
постановено по гр.д. № 20749/2019 г. по описа на СРС, ГО, 123-ти с-в, за възстановяване на
неправилно уволнен служител – частната тъжителка Т. В. Д., поради което и на основание
чл. 304 от НПК подсъдимият е оправдан по повдигнатото му за престъпление по чл. 172, ал.
2 от НК обвинение.
На основание чл. 190, ал. 1 от НПК съдът е осъдител частната тъжителка Т. В. Д. да
заплати на Н. Р. Н. сумата от 1 000.00 лв., представляващи сторени пред СРС разноски.
Против така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от Т. В. Д., в която
са изложени доводи за нейната неправилност и незаконосъобразност. Оспорва се и
отхвърлянето на предявения граждански иск за претърпени имуществени вреди като
неоснователно и недопустимо. Сочи се, че присъденият хонорар в размер на 1 000.00 лв. е
прекомерен. Прави се искане присъдата да бъде отменена и съдът да постанови нова, с която
да признае подсъдимия за виновен по така повдигнатото му обвинение, а отхвърления
граждански иск да бъде уважен като основателен и доказан в претендирания му размер.
По делото е постъпило становище от страна на защитата, с което се излагат подробни
1
съображения за неоснователност на подадената въззивна жалба. Твърди се, че постановената
присъда от СРС е правилна и законосъобразна, като изводите на първоинстанционният съд
съответстват на събрания по делото доказателствен материал. Прави се искане
първоинстанционната присъда да бъде потвърдена.
С определение № 456/07.03.2022 г., постановено по в.н.ч.х.д. № 785/2022 г. по описа
на СГС, НО, XII-ти въззивен състав въззивната жалба в частта, с която се обжалва
протоколно определение от 15.06.2021 г. на първоинстанционния съд по н.ч.х.д. №
6774/2020 г., с което е отказано да бъде приет за съвместно разглеждане граждански иск в
наказателния процес, е оставена без разглеждане като процесуално недопустима.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция частният тъжител – жалбоподател
във въззивното производство моли присъдата да бъде отменена и да бъде постановена нова,
с която подсъдимия да бъде осъден по така повдигнатото му обвинение. Счита се, че в
случая се касае изцяло за гражданско-правни отношения, както и е подсъдимият, в
качеството му на директор е именно лице, което в кръга на своята служба, е длъжно да
указва контрол по всички актове на своите служители и той следва да понесе наказателната
отговорност.
В съдебното заседание пред въззивния съд защитата излага доводи, че подадената
въззивна жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционната присъда да бъде потвърдена, тъй като липсвали доказателства
подсъдимият Н. да е осъществил както от обективна, така и от субективна страна състава на
172 НК.
Подсъдимият заявява, че не се счита за виновен и подкрепя казаното от защитника си.
В последна дума подсъдимият моли да бъде потвърдена първоинстанционната
присъда.
Софийски градски съд, наказателно отеделение, ХII- ти въззивен състав, като се
запозна с материалите по делото, взе предвид доводите и възраженията на страните,
намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е приел, че с трудов договор № ЛС-325/22.02.2016 г.
частната тъжителка Т.Д. била назначена на работа в Национален център по трансфузионна
хематология (НЦТХ) на длъжност „Главен счетоводител“, а с допълнително споразумение
№ ЛС-325/16.08.2018 г. била преназначена на длъжност „експерт, стопанско управление“
към НЦТХ, в което била включена клауза за изпитване за срок от 6 месеца в полза на
работодателя. Директор на НЦТХ към този момент бил подсъдимия Н.. На 18.02.2019 г. в
срока за изпитване със заповед РД-13-4 и на основание чл. 71, ал. 1 КТ трудовото
правоотношение било прекратено.
На 10.04.2019 г. частната тъжителка Д. предявила искове срещу заповедта, с която се
прекратявало трудовото правоотношение, с правно основание чл. 344, ал. 1 ,т. 1, т. 2 и т. 3
от КТ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
заплащане на сумата, като поискала от съда да признае клаузата за изпитване за
2
недействителна, да признае уволнението за незаконно, да я възстанови на работа и да
бъде изплатено обезщетение за оставането без работа за период от 6 месеца. С решение №
261690, постановено по гр.д. № 20749/2019 г. по описа на СРС, ГО, 123- ти с-в, предявените
от Д. искове били уважени като доказани както по основание, така и по размер.
След като в НЦТХ разбрали за постановеното решение, свидетелят М., който заемал
длъжността „главен юрисконсулт“ в НЦТХ, предложил на подсъдимия – в качеството му на
директор, да не обжалват решението. Работодателят се съгласил, не издал съобщение за
възстановяване на работа, но наредил да бъде подготвено ново работно място за
служителката в самостоятелен кабинет, който да бъде оборудван с необходимото, за да може
последната да изпълнява трудовите си задължения. Свидетелят М. разяснил на подсъдимия
Н., че двуседмичният срок за възстановяване на работа започва да тече от влизането на
решението в сила, поради което му предложил да бъде издадена нова заповед за уволнение
на неявилата се на 29.11.2019 г. Д. на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 вр. чл. 245, ал. 1 КТ, която
била изпратена по пощата за връчване неуспешно. Свидетелят М., в кръга на компетенциите
си, издал заповед до охраната да не допуска в обекта лицето Т.Д. с изключение на
определени помещения, която заповед не била съгласувана с подсъдимия.
С молба с вх.№ 5197512/26.11.2019 г. процесуалният представител на Д. е поискал
заверен препис от влязлото в сила съдебно решение и оригинала на издадения изпълнителен
лист, които ѝ са предадени лично – на ръка на 06.12.2019 г.
На 10.12.2019 г. въз основа на издадения изпълнителен лист Д. подала молба за
образуване на изпълнително дело № 69916/2019 г. при ЧСИ М.Б. с рег.№ 838 на КЧСИ, с
район на действие – СГС.
На 10.12.2019 г. Т.Д. подала заявление по имейл адрес до НЦТХ, подписано чрез
електронен подпис, в което изразила желание да започне работа на 06.01.2020 г. На
16.12.2019 г. било изпратено по електронен път било изпратено писмо до Д. заедно с новата
заповед за уволнение, като било посочено, че срокът за възстановяване на работа е изтекъл
на 28.11.2019 г. и в деня, следващ деня на изтичане, а именно – 29.11.2019 г., на основание
чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ е издадена заповед за уволнение.
След получената по имейл заповед за уволнение, въпреки това на дата 06.01.2020 г.
сутринта Д., с цел да започне работа на възстановената длъжност „експерт стопанско
управление“, отишла в сградата на НЦТХ, но на входа на сградата охраната не я допуснала
до други помещения, освен до деловодството и до отдел „човешки ресурси“. Свидетелите И.
и Л. излезли от сградата, за да разговарят с Д., като последната се обадила на спешен
телефон 112, в резултат на което пристигнали двама служители на МВР – свидетелят Г. и
полицай Каменски, които снели данни от лицата намиращите се пред сградата лица, но не
установили скандали и спречквания между тях.
Фактическите констатации на първоистанционния съд са направени след пълен и
задълбочен анализ на събраните по делото доказателства – показанията на свидетелите И.,
М., Л. и Г., писмените доказателства – трудов договор, допълнително споразумение, заповед
за уволнение от 18.02.2019 г., заповед за прекратяване на трудовото правоотношение от
3
29.11.2019 г., решение на СРС от 31.10.2019 г., удостоверение, изисканите и приложени
прокурорска преписка и трудово досие на частната тъжителка Д., както и от приобщения по
реда на чл. 283 от НПК доказателствен материал.
От приложената по делото справка за съдимост съдът е приел за установено, че
подсъдимият е неосъждан.
На базата на възприетите фактически обстоятелства районният съд правилно е
достигнал до извода, че подсъдимият Н. нито от обективна, нито от субективна страна е
осъществил състава на престъпление по чл. 172, ал. 2 от НК, която норма гласи:
„Длъжностно лице, което не изпълни заповед или влязло в сила решение за възстановяване
на неправилно уволнен работник или служител, се наказва с лишаване от свобода до три
години.“
От обективна страна за да бъде осъществен престъпнитя състав на престъплението по
чл. 172, ал.2 от НК, следва да са изпълнени всички негови съставомерни признаци, свързани
с изпълнителното деяние на същото. Правилно районния съд в това отношение е отчел
факта, че подсъдимият Н. има качеството на "длъжностно лице" по смисъла на чл. 93, ал.1,
б."б" от НК, защото само и единствено такова лице би могло да бъде субект на
престъплението по чл. 172, ал.2 от НК предвид предвидената от законодателя диспозиция,
касаеща неизпълнение на заповед или влязло в сила решение за възстановяване на
неправилно уволнен работник или служител. Това е така, защото подсъдимия към
инкриминирания период 15.11.2019 г. – 06.01.2020 г. е заемал длъжността "директор на
НЦТХ", която съгласно длъжностната си характеристика е имал задължението да ръководи,
представлява и отговаря за дейността на центъра, да назначава и да освобождава служители
от нейния състав. Доколкото субекта на престъпление по чл. 172, ал.2 от НК е специален, то
в случая и поведението му се явява специално предвид особеността на действията, които
следва да бъдат реализирани от него във връзка с изпълнителното деяние на състава на
престъплението. В конкретния случай от обективна страна подсъдимия Н. е бил длъжен да
изпълни едно влязло в сила съдебно решение, за което страните не спорят. Действително
разпоредбата на чл. 172, ал.2 от НК не предвижда извършването на някакви последващи
действия от страна на работодателя, защото престъплението е формално, на чисто
извършване, а предвижда единствено съзнателното неизпълнение на един влязъл в сила
съдебен акт. Въпреки това работодателят, в случая подсъдимия Н., в кръга на своите
правомощия е длъжен да съобрази своето поведение и да предприеме такива действия, които
да са в съгласие с приетите за изпълнение и задължителни за нея. Вярно е, че не се изискват
и отрицателни съставомерни последици, защото с факта на отказа за възстановяване на
предишната работа на един възстановен служител, престъплението е извършено, а деянието
довършено.
На следващо място, въпреки всички изложени до момента правни съображения,
съдът е длъжен да съобрази конкретиката на разглеждания случай, който е очертан с
изложените факти и обстоятелства в частната тъжба, както и тези, които са установени в
хода на съдебното производство пред двете съдебни инстанции. В конкретния случай по
4
делото чрез всички събрани и проверени гласни и писмени доказателства от съда се
установява по безспорен и категоричен начин, че не е ограничен достъпа на частната
тъжителка до деловодството на НЦТХ, като следва да се отчете, че и тя самата е депозирала
чрез изпращане по имейл на подписано с електронен подпис на заявление за възстановяване
на предишната длъжност предвид влязлото в сила съдебно решение, което обстоятелство
се сочи и в тъжбата. На следващо място е видно, че в изпълнение на правомощията си
подсъдимият е предприел активни действия по възстановяване на частната тъжителка на
заеманата преди уволненито длъжност. Това е така, защото съгласно чл. 345, ал.1 от КТ при
възстановяване на работника или служителя на предишната му работа от работодателя или
от съда, той може да я заеме, ако в двуседмичен срок от получаване на съобщението за
възстановяване се яви на работа, освен когато този срок не бъде спазен по уважителни
причини. Този срок обуславя задължение на работника и възниква съответно задължение на
работодателя да изпълни решението, като създаде всички условия за това. От друга страна,
посочената разпоредба предвижда и една правна възможност за възстановяването на работа
на уволнен служител от работодателя въз основа на съдебно решение и след този срок, т.е. в
един по-късен момент, ако са налице уважителни причини за това. Отклонението от
съответно поведение на работодателя, вменено му по силата на акта за възстановяване, при
правомерно поведение от страна на работника, го поставя в трайно състояние на
неизпълнение, на престъпно бездействие.
Несъстоятелно е обвинението, че с неиздаването на съобщение за възстановяване на
работа от страна на работодателя, последният е извършил деяние по чл. 172, ал. 2 от НК, тъй
като самата разпоредба не изисква и не предвижда работодателят да издава изрично
съобщение за възстановяване на работа. Това е валидно още повече и в случая, когато е
налице влязло в сила решение в тази насока, като задължението да се изпрати съобщение до
възстановения работник/служител е именно на първоинстанционния съд. В тази насока е и
Тълкувателно решение № 3/ 2.12.2021 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2019 г., според което
двуседмичният срок за явяване на работа по чл. 345, ал. 1 КТ започва да тече само от
получаването от страна на работника или служителя на нарочното съобщение за
възстановяване на работа, изпратено от разгледалия делото първоинстанционен съд. Ако не
е получено съобщение, срокът започва да тече от деня, в който с явяване в предприятието
или по друг начин работникът или служителят изяви пред работодателя желанието си да се
върне на работата, на която е възстановен.
В тази връзка мотивите на районния съд не са в разрез с възприетото в мотивите на
тълкувателното решение, напротив – въпреки обстоятелството, че към момента на
постановяването на съдебния акт на СРС не е било налице тълкувателното решение по чл.
345 КТ, то крайният извод е правилен и законосъобразен. Това е така, тъй като с
изпращането на имейла на 06.12.2019 г. от страна на Д. е било изразено желание да се върне
и да заеме конкретната длъжност, т.е. тя е узнала за влязлото в сила решение на гражданския
съд и последиците от него, като е посочила, че ще се яви на работа на 06.01.2020 г. Предвид
гореизложеното, двуседмичният срок за заемане на длъжността започва да тече от момент на
5
изпращането на имейла от 06.01.2019 г. и изтича на 20.12.2019 г. (включително). Писмената
молба на Д. е достатъчна, за да се приеме, че лицето е поискало ясно и недвусмислено да
заеме длъжността, от която незаконно е била уволнена, без да е необходимо личното
явяване за тази цел (така Решение № 245/28.06.2010 г., постановено по гр.д. № 1048/2009 г.
на ВКС, ГК, IV-то г.о.). Въпреки това обаче с издаването на новата заповед за уволенение на
Д. от страна на работодателя от 29.11.2019 г., поради неспазен срок за явяване на работа,
настоящият състав се солидаризира с извода на СРС, че не е осъществен съставът на
престъплението по чл. 172, ал. 2 от НК. Това е така, тъй като за частната тъжителка не е
преклудирана възможността и за нея съществува правен интерес да атакува като неправилна
и незаконосъобразна тази заповед пред гражданския съд, понеже спорове с подобен
характер се разрешават именно от граждански, а не от наказателен съд. Затова и
неправилното изчисляване на срока за явяване на работа не представлява годно основание за
ангажиране на наказателната отговорност на лицето, а по-скоро би могло да се
интерпретира като съществен порок при постановяване на процесната заповед за уволнение,
т.е. отново касае гражданско-правен въпрос.
На следващо място, досежно релевираното обвинение срещу подсъдимия Н. за
недопускане на жалбоподателя Д. до сградата на НЦТХ, от събрания по делото
доказателствен материал едностранно и непротиворечиво се установява, че именно
свидетелят М. е издал заповедта до охраната на центъра да не бъде допускано лицето Т.Д.
до сградата, освен до конкретно посочени помещения. В теорията и практиката е константно
прието схващането, че наказателната отговорност е лична, респективно след като се
установява от доказателството по делото, а и това се поддържа във въззивната жалба, че не
подсъдимият Н., а свидетелят М. е издал заповедта за недопускане на Д. до сградата, без да е
уведомил подсъдимия Н. за това си разпореждане, то съдът споделя извода на първата
инстанция, че подсъдимият Н. не е извършил деяние, осъществяващо признаците на състава
по чл. 172, ал. 2 НК. Следва да се посочи, че жалбоподателката Д. е имала възможност да
посети част от посещенията от сградата, но не го е направила. Напълно житейски логично е,
че след като охраната на сградата е била запозната с обатоятелството, че Т.Д. не е служител
в НЦТХ, а и след изричната заповед от страна на свидетеля М., то обосновано последната не
е била допусната до всички помещения в сградата, тъй като достъп се предоставя
единствено на лица, които заемат длъжност по трудово правоотношение при работодателя.
Дори да се приеме, че от обективна страна подсъдимият Н. не е изпълнил
задълженията си по възстановяване на частната тъжителка на предишната работа, то
според въззивния съд не е налице субективната страна на престъплението за което е
ангажирана неговата наказателна отговорност. Престъплението по чл. 172, ал.2 от НК може
да бъде извършено единствено при форма на вина пряк умисъл. Това е така, защото едно
лице в кръга на своите правомощия и задължения, с които разполага по смисъла на чл. 93,
ал.1, б."б" от НК и не изпълни съзнателно влязло в сила съдебно решение, следва да понесе
и своята наказателна отговорност. В конкретният случай подсъдимият е съзнавал, че има
влязло в сила съдебно решение, което следва да изпълни. Сезиран е от частната тъжителка
6
със заявление, че желае да бъде възстановена на заеманата до уволнението длъжност, като
междувременно подсъдимият вече е бил предприел и активни действия в тази насока. В
процесния случай не може да се ангажира наказателната отговорност на подсъдимия, след
като липсва една от кумулативните предпоставки за това, а именно вина под формата на
пряк умисъл за осъществяване на деянието. Интелектуалният момент на умисъла включва
съзнаване от страна на дееца на всички елементи от обективната страна на състава на
престъплението. В настоящия случай подсъдимият е съзнавал, че има влязло в сила съдебно
решение на гражданския съд, което е решил да изпълни – доказателство за това са именно
предприетите активни действия, изразяващи се в издаването на разпореждане от страна на
подсъдимия Н. да се подготви ново работно място за Д., като се осигури кабинет и всички
необходими средства за упражняване на дейността , в която са насока са и свидетелските
показания на М. и Л.. Извършването на подобни действия означава, че в съзнанието си
подсъдимият Н. е възприел, че трудовото правоотношение между него – в качеството му на
работодател, и Д., вече в качеството на възстановен работник/служител, е възстановено.
Фактът, че в последствие работодателят е издал последваща заповед, с която се прекратява
трудовото правоотношение по отношение на Т.Д., не представлява деяние, изпълващо
признаците на състава, регламентиран чл. 172, ал. 2 от НК, тъй като липсва умисъл от страна
на дееца, че не изпълнява влязло в сила съдебно решение на гражданския съд.
Обстоятелството, че от страна на подсъдимия е издадена нова заповед за уволнение навежда
на извода, че същият се е съобразил с решението на гражданския съд, т.е. възприел е
възстановяването на трудовото правоотношение, като в кръга на правомощията, с които
разполага в качеството си на работодател, последният е издал нова заповед за прекратяване
на трудовото правоотношение. Неправилното или неточното изчисляване на сроковете,
регламентирани в КТ, не обуславя наличието на съставомерно извършено деяние по
смисъла на НК. Предвид изложеното настоящият състав подкрепя извода на
първоинстанционния съд, че от субективна страна не е налице неизпълнение на влязло в
сила решение за възстановяване на неправомерно уволнен работник или служител. В
допълнение следва да се посочи, че ако жалбоподателката Д. е недоволна от постановената
втора по ред заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, то същата разполага с
възможността да защити правния си интерес и да ангажира отговорността на работодателя
си по същия начин, по който вече се е защитавала и преди, а именно по съдебен ред пред
граждански съд.
При това положения правилно и законосъобразно районният съд, въз основа на
събраните пред него доказателствени материали, е преценил, че от подсъдимия Н. не са
извършвани нито активни, нито пасивни действия, представляващи създаване на обективна
пречка пред възможността частната тъжителка Д. да бъде възстановена на предишното си
работно място и да заеме длъжността си до уволнението и по този начин съзнателно да е
отказал да изпълни влязло в сила съдебно решение.
В обобщение на казаното, може по категоричен и несъмнен начин да се посочи, че
повдигнатото обвинение на подсъдимия Н. с частната тъжба за извършено от него
7
престъпление по чл. 172, ал.2 от НК е несъставомерно, поради което правилно и
законосъобразно районният съд го е признал за невинен и оправдал.
В хода на производството пред първоинстанционния съд не са допуснати съществени
нарушения на процесуални правила, не се обосновават основания за изменение или отмяна
на постановената присъда.
С оглед изложеното и на основание чл. 338 във вр. с чл. 334, т. 6 от НПК, Софийски
Градски съд, НО, ХII въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Присъда от 06.10.2021 г., постановена по н.ч.х.д. №
6774/2020 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 116-ти състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8