Решение по дело №57/2020 на Районен съд - Бургас

Р  Е Ш  Е  Н  И  Е

№ 274

 

гр.Бургас, 28.02.2020г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46–ти наказателен състав, в публично заседание на осемнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:

                                                                     

          

                                                 РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ

 

при участието на секретаря М.Р., като разгледа НАХД № 57 по описа на БРС за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по повод жалба на М.И.П. с ЕГН: **********, с посочен съдебен адрес: ***, против Наказателно постановление № НГ-1-02-00697059/30.12.2019г., издадено от Ръководител на ТП на НОИ-Бургас, с което за нарушение по чл. 108, ал.2 КСО и на основание чл. 349, ал. 1 КСО на жалбоподателката е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 100 лева.

С жалбата се иска отмяна на обжалваното наказателно постановление, поради незаконосъобразност и необоснованост, както и поради допуснати съществени нарушения на административнонаказателните правила. Посочва се, че нарушението е довършено най-късно на 23.07.2019г., поради което и тримесечният срок за съставяне на АУАН по чл. 34, ал.1 ЗАНН е изтекъл на 23.10.2019г., много преди съставянето на акта. Застъпва се, че липсва техническа възможност за изпълнение на предписанието, доколкото изначално информацията през 1999г. е въведена некоректно, най-вероятно поради грешка на самия НОИ. Счита се, че липсва пасивна легитимация за носене на отговорност, защото дружеството е било заличено на 13.08.2019г. – т.е. четири месеца преди съставянето на АУАН ликвидаторът е загубил представителна власт по отношение на дружеството-работодател.

В открито съдебно заседание жалбоподателката се представлява от пълномощник – адв. Светлана Проданова – БАК, която поддържа жалбата по изложените в нея доводи, които допълва и доразвива. В допълнение посочва, че изначално липсва нарушение по чл. 108, ал.2 КСО, доколкото тази разпоредба касае представянето на документни, сведения и т.н., а вмененото на жалбоподателката деяние не се вписва в тези рамки. Пледира за отмяна на санкционния акт.

За Административнонаказващият орган, се явява юрисконсулт Вълкова, надлежно упълномощена, която оспорва жалбата. Посочва, че вменено нарушение е доказано по безспорен начин, като са спазени процедурите на ЗАНН, поради което и моли за потвърждаване на наказателното постановление.

Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН, доколкото видно от приложеното известие за доставяне (л.9) НП е връчено на жалбоподателката на 02.01.2020г., а жалбата е депозирана на 03.01.2020г. Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е и основателна по следните съображения:

            Във връзка с обявено производство по ликвидация на дружеството „***“ ООД св. К.Р. – главен инспектор по осигуряването в ТП на НОИ-Бургас, извършила проверка, при която установила, че за 1999г. фигурират данни, подадени по партидата на дружеството, за лица, които не са били вписани във фирмената ведомост. В тази връзка на 17.06.2019г. свидетелката издала задължителни предписания № ЗД-1-02-00585941/17.06.2019г., с които задължила „***“ ООД, чрез ликвидатора си – М.П. в 15 дневен срок да заличи подадената информация за осигурителен стаж и доход на няколко лица, изрично описани в документа. Предписанията били връчени на 01.07.2019г. (л.8) и в срок не били обжалвани. В определения 15 дневен срок задължителните предписания не били изпълнени, като това се случило едва на 15.01.2020г.

            При това положение св. Р. преценила, че с поведението си ликвидаторът М.П. не е изпълнила задължителните й указания в срок до 22.07.2019г., при което на 09.12.2019г. съставила срещу нея АУАН с № АН-1-02-00690264/09.12.2019г. Актът бил съставен в отсъствие на нарушителя, след което бил изпратен по пощата за връчван и достигнал до адресата си на 11.12.2019г. (л.7). В срока по чл. 44, ал.1 ЗАНН писмени възражения не били депозирани.

            Административнонаказващият орган, сезиран с преписката по акта, също счел фактическите констатации за безспорно установени и издал обжалваното постановление, с което за нарушение на чл. 108, ал.2 от КСО и на основание чл.349, ал.1 от КСО наложил на жалбоподателката „Глоба” в размер на 100 лева.  

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото доказателства, обективирани в гласните и в писмените доказателства и доказателствени средства, които са непротиворечиви и допълващи се. По делото не се събра доказателствен материал, който да поставя под съмнение така установените факти. Горната фактическа обстановка, като цяло, не се оспорва и от страните.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

            Наказателно постановление е издадено от компетентен орган, а АУАН е съставен от оправомощено за това лице, видно от приобщеното към материалите по делото копие на Заповед № 1230/24.01.2019г., Заповед № 1016-40-765/27.06.2016г., Заповед № 2859/21.02.2019г. и Заповед № 30965/02.12.2019г./23.12.2015г. Въпреки това, съдът счита, че при издаването на НП е допуснато съществено нарушение, което е опорочило производството и е довело до издаването на незаконосъобразно наказателно постановление. Това е така по следните причини:

            Производството по установяване на административни нарушения и издаване на наказателни постановления е строго формален процес, който се провежда в стриктно регламентирани срокове, част, от които са регламентирани в разпоредбата на чл. 34 от ЗАНН. Съгласно въпросната разпоредба - сроковете по чл. 34 ал. 1 от ЗАНН са давностни (Тълкувателно постановление №1/27.02.2015г. на ОСС на ВКС и ВАС, Тълкувателно решение № 48 от 28.XII.1981 г. по н.д. № 48 / 81 г., ОСНК на ВС; Тълкувателно решение № 112 от 16.ХII.1982 г. по н. д. № 96 / 82 г., ОСНК на ВС; Тълкувателно решение № 44 от 29.XII.1983 г. по н. д. № 29 / 82 г., ОСНК на ВС). Наказателната и административнонаказателната доктрина приема, че давността е институт на материалното право. Следователно за давността по чл. 34 ал. 1 от ЗАНН съдът трябва да следи служебно. Началото на тримесечната административнонаказателна давност е обусловено от откриването на нарушителя (чл. 34 ал. 1 от ЗАНН). Под откриване на нарушителя следва да се разбира не моментът, в който съответното длъжностно лице е изградило своята субективна представа относно индивидуализиращите белези на нарушителя, а моментът, в който е било обективно възможно да се изгради тази субективна представа. Обратното би означавало, че предметът на доказване ще трябва да обхване субективните преживявания на едно длъжностно лице, което е практически трудно осъществимо и че началото на един давностен срок ще зависи от свободното усмотрение на длъжностното лице, а именно – кога същото ще реши да възприеме факта на нарушението и неговия извършител. Коментираният давностен срок не може да бъде поставен в зависимост от подобни субективни състояния и решения. Той трябва да предпоставя само и единствено обективни дадености. При неспазване на една от двете алтернативно предвидени предпоставки по чл.34 ал.1 от ЗАНН, а именно да не се състави АУАН в срок от три месеца от откриване на нарушителя или ако е изтекла една година от извършване на нарушението (две и повече години за определени нарушения), не следва да се образува административнонаказателно производство, а образуваното се прекратява.

            Видно от константната съдебна практика /Решение № 80/02.05.2011г. по КАНД № 59/2011г. по описа на Адм.С-София, Решение № 678/11.04.2011г. по КАНД № 45/2011г. по описа на АдмС-София, и др./ щом даден орган или длъжностно лице са овластени да установяват определени административни нарушения, то те са и задължени да следят дали такива нарушения са извършени. Това е така, тъй като реализирането на административнонаказателна отговорност не е свързана само с предоставяне на определени публични права на конкретни органи или длъжностни лица, но и със задължението те да упражняват въпросните права. Тези органи, респ. длъжностни лица, не разполагат с оперативна самостоятелност (последната е типична само за административното право, но не и за административнонаказателното право). Затова реализацията на административнонаказателната отговорност не може да бъде оставена на усмотрението на овластените правни субекти, така че те да избират кога да формират своите субективни представи за състава на административното нарушение и индивидуализиращите белези на нарушителя и кога да предприемат дължимите действия по установяването и налагането на административно наказание. Това те са длъжни да направят в рамките на законоустановените срокове, които както вече се спомена по-горе, имат за свой начален момент обективни, а не субективни юридически факти т.е. те са длъжни  еx officio /служебно, по свой почин/ да предприемат действия по установяване на лицата осъществили състава на нарушението. Следователно, компетентността се определя като система от правомощия, т.е. съвкупност от права и задължения от особен характер, предоставени на органа за осъществяване на държавна власт, вкл. и административнонаказателна. Правата на органа са права спрямо гражданите и юридическите лица, но тяхното осъществяване е задължение спрямо държавата като част от неговата компетентност. Недопустимо е органът да извърши „отказ от компетентност”. /”Коментар на АПК”, К.Лазаров, Ем.Къндева, Ал.Еленков, София 2007г., ЦОА ”Кр.Цончев”, стр.170 - стр.181/.

Следователно, определената с нормата на чл. 53 от ЗАНН компетентност на органите на НОИ да съставят АУАН, по дефиниция означава освен право да привличат към административнонаказателна отговорност субектите извършили нарушения, още и задължение за тези длъжностни лица за установяват своевременно нарушенията и техните извършители. Ето защо и реализацията на административнонаказателната отговорност на правните субекти не може да бъде оставена на усмотрението на овластените администрации, така че те да решават кога и по какъв начин да формират субективните си представи относно съставите на административните нарушения, техните автори и вината, както и кога да предприемат дължимите действия по тяхното установяване по чл. 36 ЗАНН и съответното им санкциониране по реда на чл. 52 - чл. 57 ЗАНН. Това те са длъжни да правят по силата на закона /с предоставената им нормативна компетентност/ и в пределите на законно установените срокове, които както стана въпрос по-горе имат за свой начален момент обективни юридически факти, в конкретния случай – изтичането на нормативен срок за подаване на декларацията в законно определения срок. Изрично в горния смисъл е и константата практика на касационната инстанция, например Решение от 02.11.2012г. по КНАХ дело № 527  по описа на АдмС-Бургас, където изрично се приема, че денят, следващ крайния срок за извършване на съответното действие е моментът, от който нарушителят става известен на административнонаказващия орган, а дали административният орган “ще узнае” този факт е въпрос на полагане на дължимата грижа в разумни срокове

Тук следва да се подчертае, че пропускането на по-краткия тримесечен срок не е основание за прилагане на по-дългия едногодишен/двугодишен срок от извършване на нарушението при преценката за срочното съставяне на акта за установяване на нарушението. Двата срока се намират в определено съотношение помежду си, което се изразява в поглъщането на тримесечния срок от откриването на нарушителя от едногодишния/двугодишния срок от извършването на нарушението. Т.е. след изтичане на по-дългия срок за компетентния орган се погасява правото да състави акт за административно нарушение, независимо че не е изтекъл тримесечният срок от откриване на нарушителя. Съответно след изтичане на тримесечния срок от откриване на нарушителя се погасява административно наказателната отговорност на нарушителя и респективно правото на компетентното длъжностно лице да състави акт, макар и в рамките на едногодишния/двугодишния срок от извършване на нарушението.

В конкретния случай, както приема актосъставителя и АНО, крайният срок за изпълнение на задължителните предписания е 22.07.2019г. Нарушението е на просто извършване и е осъществено с бездействието на задълженото лице към първия работен ден, след датата следваща последния срок 22.07.2019г., а именно 23.07.2019г. (вторник). Контролните органи на администрация на ТП на НОИ-Бургас са имали обективната възможност да констатират нарушението, тъй като всички данни, даващи основание да се прецени извършено ли е нарушение или не, са били на разположение на наказващия орган през цялото време, без да е било необходимо извършването от негова страна на каквито и да било допълнителни действия по разкриване на нарушителя и фактите, даващи основание за преценка извършено ли е или не нарушението. Не е представлявало никаква пречка да се установи дали указанията с изпълнени в срок или не, доколкото цялата база данни се е намирала на разположение на контролните органи и те са можели още на 23.07.2019г. да установят дали данните, които е следва да се заличат са заличени или не – т.е. дали предписанията са изпълнени или не. Тримесечният срок, в който може да се състави на жалбоподателя, в конкретния случай започва да тече от 23.07.2019г. Актът за установяване на административно нарушение е съставен на 09.12.2019г., след изтичане на тримесечния срок, предвиден в разпоредбата на чл. 34, ал.1 от ЗАНН. Административнонаказващият орган не е съобразил това обстоятелство и като е издал обжалваното наказателно постановление, въз основа на така съставения акт, е допуснал съществено процесуално нарушение, което не може да бъде „санирано” в съдебната фаза на производството и налага отмяна на обжалвания акт като незаконосъобразен.

Всичко това води до извода, че жалбата е основателна и следва да се уважи само на това основание без да се налага да се изследват останалите доводи на жалбоподателката.

Към момента е настъпила законодателна промяна и в разпоредбата на чл. 63, ал.3 ЗАНН (нова - ДВ, бр. 94 от 2019 г.), съгласно която - в производството по обжалване на НП принципно въззивният съд може да присъжда разноски на страните. Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който пък от своя страна препраща към чл. 77 и чл. 81 ГПК, регламентиращи, че съдът дължи произнася по възлагане на разноските, само ако съответната страна е направила искане за присъждането им. В конкретния случай, нито една от страните не е направила искане за присъждане на разноски в производството, поради което и съдът няма как служебно да присъди такива.

Така мотивиран, на основание чл.63, ал.1, предл.3 ЗАНН, Бургаският районен съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ Наказателно постановление № НГ-1-02-00697059/30.12.2019г., издадено от Ръководител на ТП на НОИ-Бургас, с което за нарушение по чл. 108, ал.2 КСО и на основание чл. 349, ал. 1 КСО на М.И.П. с ЕГН: ********** е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 100 лева.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр.Бургас в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.

ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.

 

 

 

                                                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Баев

Вярно с оригинала: М.Р.