№ 179
гр. София, 06.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН
НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Яника Т. Бозаджиева
Членове:Андон Г. Миталов
Виктория Р. Стоилова
при участието на секретаря ЛЮБА СТ. СТАТЕЛОВА
в присъствието на прокурора Д. М. Д.
като разгледа докладваното от Яника Т. Бозаджиева Въззивно частно
наказателно дело № 20241800600770 по описа за 2024 година
Софийски Окръжен съд е инстанция по въззивен контрол в производството
по глава XXI - чл.250, ал.4, вр. чл. 341, ал.1, пр.1 НПК, против определение за прекратяване
на наказателното производство, постановено в закрито заседание на 26.09.2024г. по НОХД
№ 199/2024г. по описа на РС К., инициирано по жалба на адв. Р. П.- повереник на
пострадалия - А. Т. М..
Жалбоподателят атакува това определение като неправилно и
незаконосъобразно, заявява, че същото е постановено в противоречие с процесуалния закон-
разпоредбата на чл.250, ал.1 НПК, послужила като основание за определението за
прекратяване. Твърди се, че при постановяване на атакуваното определение е допуснато
процесуално нарушение, като не е ясно изразена волята на решаващия съд, касателно
основанието за прекратяване - по чл.24, ал.1 т.1 , пр.2 НПК- деянието не съставлява
престъпление /което не фигурира сред основанията за прекратяване по реда на чл.250 НПК/
или по чл.250, ал.1, т.2 НПК - описаното в обвинителния акт деяние не съставлява
престъпление.
В случай , че е налице втората хипотеза, при преценката си дали деянието, описано в
обвинителния акт съставлява престъпление, съдия- докладчикът следва да се основава само
и единствено на изложените факти в обвинителния акт, без да обсъжда събраните
доказателства на предварителната- досъдебната фаза. Тогава, когато, въз основа на
релевантните факти, изложени в ОА, е описано такова човешко поведение, което изобщо не
съдържа изначално признаците на инкриминирано деяние по чл.9 НК. В обжалваното
определение, докладчикът е напуснал пределите на своите правомощия, като е нарушил
1
процесуалните разпоредби и е обсъждал доказателствата- клаузите на договора между
подсъдим и пострадало лице.
По -нататък в жалбата се твърди, че обвинението е повдигнато спрямо привлеченото
към отговорност лице С., като извършено под двете форми на изпълнително деяние по
чл.209, ал.1 НК- „възбуждане“ и „поддържане“ на заблуждение.
Разграничението между престъплението измама и т.нар. гражданска измама-
неизпълнение на поето договорно задължение е прокарано с редица решения от
константната съдебна практика на ВКС, задължителни за съда.
Първият съд не би могъл да се произнесе дали се касае за престъпление без да събере
и провери доказателствата в условията на същинското състезателно съдебно производство и
по този начин да установи релевантните факти с процесуално годни доказателства. Като в
крайна сметка следва да се произнесе с присъда, без значение -осъдителна или оправдателна,
по повдигнатото с ОА обвинение против подсъдимия.
На следващо място, във връзка с позоваване на приетото в ТР № 2/2002г. на ОСНК в
жалбата се инвокира оплакване, че с постановяване на атакуваното определение първият съд
е нарушил правото на защита на пострадалия, което съставлява самостоятелно основание за
отмяната на същото.
С жалбата се отправя молба за отмяна на постановеното незаконосъобразно
определение и връщане на делото на РС К. за продължаване на съдопроизводствените
действия с насрочване на РЗ, но от друг докладчик, тъй като с постановяването на
определението настоящият докладчик се е ангажирал с определена позиция, т.е -налице е
предубеденост по чл.29, ал.2 НПК.
В съдебно заседание от името на жалбоподателя, процесуалният му представител-
адв. Р. П., поддържа жалбата, както и искането си за отмяна на атакуваното определение и
връщане на делото за разглеждане от друг състав на РС К.. По същество на делото
повереникът излага подробни съображения в подкрепа на наведените доводи, аргументира
позицията си за незаконосъобразност на постановеното определение на основата на закона и
правната теория, както и цитира и се позовава на съдебната практика на ВКС по казуси със
сходен предмет.
В законовия срок по делото е постъпил отговор на жалбата от защитника на
подсъдимия- А. П.. В отговора са изложени подробни съображения в подкрепа на
процесуалната допустимост и годност на постановеното определение от съдията докладчик,
именно в фазата за осъществяване на подготвителни действия, преди насрочване и
провеждане на разпоредителното заседание по реда на чл.250, ал.1 т.2 НПК, за което
защитникът на свой ред прави позоваване на съдебна практика. Оспорва се също така
твърдението в жалбата, че за да вземе решение и да мотивира определението за
прекратяване на наказателното производство, съдът е обсъждал и тълкувал доказателствата.
Обратното- извода за липса на съставомерност е изграден от РС К. само и единствено въз
основа на твърдените в ОА факти.
2
В отговора се съдържа искане за отхвърляне на жалбата и за потвърждаване на
определението на РС за прекратяване на наказателното производство.
Към това становище изцяло се присъединява подсъдимият.
В последната си дума моли да бъде потвърдено определението.
В съдебно заседание представителят на СОП застъпва становище в подкрепа на
жалбата. Не споделя изводите на съда, че от изложените в ОА факти следва несъставомерно
деяние. Счита, че по това дали има извършено престъпление РС К. е следвало да се
произнесе с присъда, след събиране и обсъждане на доказателствата и установяване от
съвкупната им преценка на наличието или отсъствието на съставомерни признаци от
обективна и субективна страна. В обобщение заключава, че определението на РС К. е
незаконосъобразно и счита, че следва да бъде отменено.
Въззивният съд като разгледа подадената жалба, прецени становищата на страните, в
съответствие с правомощията си по чл.314,ал.1 НПК, на основата на приложимия закон,
прие за установено следното:
Въззивният съдебен състав не споделя като правилно становището на жалбоподателя,
оспорващ процесуалната възможност на съдията докладчик, предварително- при
запознаване с внесения обвинителен акт да констатира липсата на съставомерност на
описаното деяние в същия и да прекрати наказателното производство.
Дублиращата до известна степен процедура по чл.248, ал.1, т.2 НПК, предвиждаща
прекратяване на наказателното производство в разпоредително заседание, но вече – в
условията на открито съдебно заседание, с възможност за изразяване и аргументиране на
позиции от насрещните страни, не представлява аргумент в противната насока, нито
обсновава процесуална недопустимост на постановения съдебен акт по реда на чл.250, ал.1
т.2 , стига в определението си, което поставя окончателен край на наказателното
производство, съдът да е мотивирал убедително изначалната и категорична липса на
съставомерност на описаното в ОА деяние.
Законът и съдебната практика поставят обаче едно изключително изискване, констацията за
несъставомерност да се извлича от фактите, а не- от доказателствата. С други думи, извода
на съда да се основава единствено на фактите, изложени в обстоятелствената част на
обвинителния акт, без да се подлагат на преценка и да се тълкуват доказателствата. В редица
свои решения ВКС подчертава, че констатираната несъставомерност на деянието като
престъпление следва да е изначална, фактическата рамка на обвинението, така както е
представена в обстоятелствената част, да описва деяние, което не съдържа признаците на
чл.9, ал.1 НК, нито за престъплението за което е внесен ОА, нито на друго инкриминирано
деяние по НК. В редица свои решения съдебната практика свързва константно преценката
на съда по чл.250,ал.1 т.2 НПК, с изрична забрана на съда да пристъпва към разглеждане на
доказателствата, да тълкува , преценя и основава изводите си за липса на съставомерност въз
основа на доказателствен анализ, дори когато е анализирано едно – единствено
доказателство.
3
Наказателния процес в България според КР България и процесуалния закон е състезателен,
централната фаза- съдебната гарантира събирането и проверката на доказателствата в
условията на устност и на публичност с участието на двете страни, на които са предоставени
равни права и еднакви възможности на защитата им. Основните начала в наказателния
процес обезпечават и гарантират установяването на обективната истина, поради което-
нарушаването на което и да е от тях –води до процесуална недопустимост на порочното
действие, което ги конфронтира или заобикаля.
Процесуалният закон не овластява решаващия съд в процедурата по чл.250, ал.1 НПК
еднолично и самостоятелно да осъществява тълкуване на доказателствата, което изключва
публичността и елиминира участието на страните. Доказателствата в процеса се събират и
проверяват по предвидения в процесуалния закон ред. Такова едно процедиране на съдията-
докладчик съставлява противоречие с основните принципи, отстраняване от участие на
страните и осуетяване правото на защита на привлеченото към отговорност лице, обуславя
детерминантно процесуална порочност, чиято последица е отмяна на постановения съдебен
акт.
На следващо място- в зависимост от критерия, определен от практиката на ВС
констатираната несъставомерност да бъде изначална, следва и друга характеристика-
същата да бъде категорична, несъмнена, т.е фактите изложени в ОА по никакъв начин да не
обосновават деяние определено в закона- чл.9,ал.1 НК като престъпление, изцяло и
категорично да липсват признаците на престъпно деяние, субсумирано под правна норма на
особената част. Съществува ли колебание и съмнение в едната или в другата насока, везните
се накланят в зависимост от доказателствата, подкрепящи фактическата рамка на
обвинението.
В практиката такива случаи са малко.В повечето случаи за преценката за съставомерност е
необходимо обсъждане на доказателствата, които се сочат в подкрепа на правно-
релевантните факти. Класическа илюстрация за това е състава на престъплението
„измама“, която в повечето случаи от практиката се смесва и прелива в т.нар. „гражданска
измама“, която най-често се изразява в неизпълнение на поето договорно задължение.
Налице е тънка червена линия между двете. Поради горното, състави на ВКС са посветили
множество решения за разграничението между двете- а именно : кога се касае до
неизпълнение на поето облигационно задължение и кога е налице измама, като практиката
на ВКС категорично и константно е извела сигурен критерий, позициониран в субективната
страна на деянието а именно : „ За разлика от гражданските правоотношения ,
престъплението измама ще е винаги налице, тогава когато деецът сключвайки „договор“ по
граждански ред , изначално не е имал намерение да се задължи“ В този случай се касае за
отношения, имитиращи нормалните отношения по гражданския оборот по сключване и
изпълнение на вид граждански договор.
Характеристиката на измамата според този критерий, по мнение на настоящия състав, почти
изключва преценката на съда за несъставомерно деяние в процедурата по чл.250, ал.1, т.2
НПК, тъй като обективно предпоставя и изисква установяване на действителния умисъл на
4
дееца – който от своя страна се обективира в конкретни, значими, конклудентни действия:
преди сключване на договора-/ по какъв начин е мотивирана жертвата, какво е
представянето на „бизнес-дейността“ на извършителя/, пряко- при самото договаряне и
постигане на съгласие и по време на НЕизпълнението. Мисловно- логическа дейност по
преценка на поведението на извършителя в тези най- малко три етапа на възбуждане и
поддържане на заблуждение, включва още обективно проверка на личната подготовка и
пригодност, на състоянието и техническата и специалната подготовка на т.нар. „бизнес
предприятие“ на извършителя –обещателя по договора- която преминава през изследване-
има ли дееца предприятие, с притежава ли техническо оборудване, пригодно да извършва
дейността, наемал ли е такова в предходни периоди , има ли назначени работници и
служители в т.нар. „фирма“, с каква квалификация и подготовка са, адекватна ли е
същата,спрямо поетите ангажименти по договора, извършвани ли са подобни дейности в
последните години, предоставяни ли са подобен род услуги на други съконтрахенти, дали
последните са получили стоки и услуги, съответстващи по вид, количество и качество на
заплатеното от тях и др. под. Едва след изследване на значимите обстоятелства, би могъл да
се установи действителния предварителен умисъл на дееца, имал ли е истинско намерение
да се задължи или е въвел другата страна в заблуждение, за извличане на определена полза
за себе си.
От всичко изложено по- горе, касателно престъплението „измама“ става ясно, че
преценката дали се касае до граждански договор или престъпно деяние, не би могла да
се осъществи изначално с прочитане на обвинителния акт, такава преценка би могла да
бъде осъществена само при анализиране и тълкуване на доказателствата.
Безспорно, съдът в съдебната фази, като решаващ орган е овластен в преценката дали е
осъществено или не престъпно деяние, като в мотивите си изложи съображение на
релевантността, годсността, достатъчността и надеждността на събраните доказателства.
Но събирането на доказателствата следва да се осъществи в открито заседание, с активното
участие на страните, при спазване на процесуалните правила за събирането им и
съблюдаване на правата на страните. След което съдът дължи произнасяне по чл. 301,ал.1
т.1 и т.2 НК- съответно дали деянието съставлява престъпление.
В настоящия случай: видно от текста на ОА – в обстоятелствената част е осъществено
цитиране на съдържанието и позоваване на доказателства – договор, платежен документ за
превеждане на определена сума, свидетелски показания на съсед, заключение на
Строително- техническа експертиза. Видно от мотивите на постановеното определение
съдът цитирайки /не съвсем коректно/ съдебната практика за този вид престъпления, е
анализирал договора сключен между пострадалия и подсъдимия – определяйки неговия вид,
клаузи-уговорки, застъпвайки становище за степен на изпълнение, т.е анализирано е
доказателство, което не е събрано по предвидения процесуален ред.
В редица свои решения ВКС приема, че анализа на доказателства, избирателно от
съвкупността и дори – тълкуването само на едно единствено- доказателство в преценката за
несъставомерност в процедурата по чл.250,ал.1 т.2 НПК обосновава процесуална порочност
5
на постановеното прекратяване.
В т.смис. Решение №154/12.04.2013г. по НД № 149/2013г. по сходен казус: „Съдът е приел,
че деянието не съставлява престъпление.В условията на закрито съдебно заседание, при
което на практика е лишил страните от възможност за участие в процеса е взел решение за
обективната и субективна съставомерност на деянието. При това изводите си е направил
като е обсъждал не само правната природа на договора за лизинг като търговска сделка, но и
конкретния договор, посочен в обвинителния акт, каквато правна възможност законодателят
не допуска в разпоредбата на чл.250, ал.1 т.2 НПК. Съдията- докладчик при преценката дали
деянието, описано в обвинителния акт съставлява престъпление, може да се основава
единствено от изложеното в обстоятелствената му част, без по същество да обсъжда
доказателствата, посочени в подкрепа на изложените в него фактически положения. Такава
преценка може да бъде направена след събиране на доказателства в съдебното следствие с
участието на страните и едва тогава със своя краен съдебен акт може да се произнесе по
същество по основателността на обвинението. Съдът не може предварително и в
отсъствието на страните да обсъжда клаузите на договора, предмет на обвинението и
съобразно тях да преценява поведението им по него…“
В същия смисъл Решение №396/27.11.2014г. по НД №1237/2014г. с докладчик съдия Л. П.:
„Преценката дали е налице основание по чл.250,ал.1 т.2 НПК може да се основава
единствено на изложеното в обстоятелствената част на ОА, като е недопустимо на този етап
на производството да се обсъждат доказателства, посочени в подкрепа на формулираните в
обвинението фактически положения, въз основа на които се претендира наказателна
отговорност… Това нарушение е съществено по своя характер, защото, обсъждането на
доказателствата, събрани на досъдебното производство, може и следва да бъде направено
едва при постановяване на съдебния акт по същество, след събиране и проверка на
доказателствата в открито, състезателно производство. В етапа на действия на съдия-
докладчик основанието за прекратяване на наказателното производство е само, когато
деянието описано в ОА не съставлява престъпление и това основание е налице само, ако
изложените от обвинението фактически обстоятелства изначално не могат да се субсумират
под престъпния състав по възприетата от прокурора правна квалификация и не сочат и на
осъществено друго престъпление“.
Изложеното по- горе обосновава, че атакуваното определение е постановено в нарушение на
процесуалния закон, което детерминантно обуславя неговата отмяна и връщане на делото на
РС К..
Доколкото съдията- докладчик постановил определението е изразил определена позиция,
квалифицирайки и определяйки релевантните факти като неизпълнение на задължение по
граждански договор, съдът споделя искането на жалбоподателя, при връщане на делото да
бъде разгледано от нов състав –различен от досегашния, основание за което намира в чл.6,
параграф1 от ЕКПЧ и Решение № 212/26.04.2011г. по НД 1174/2011г. на Първо НО на ВКС.
Предвид изложеното по-горе на основание чл.250,ал.4, вр.чл. 334,ал.1 т.1, вр.чл. 335,ал.2
НПК, съдът
6
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА Определение от 26.09.2024г., за прекратяване на наказателното
производство, постановено по НОХД №199 /2024г. по описа на РС К. и ВРЪЩА делото
на РС К. за произнасяне от друг състав, за продължаване на съдопроизводствените действия
по внесения обвинителен акт.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7