№ 59
гр. П., 15.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Николинка Н. Попова
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Въззивно гражданско
дело № 20225200500752 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския
процесуален кодекс.
С решение № 1096/ 11.10.2022 г. по гр.д. № 20215220104535 по описа за 2021 г.
на Пазарджишки районен съд е признато за установено, по предявения иск от Т. Д. Б. с ЕГН
********** и И. Д. Б. с ЕГН ********** - двамата от с.С., общ.П., обл.П., ул. „6-а“ №9 , че
ответникът - Държавата, представлявана от Министъра на земеделието, гр.С., бул.„Х.Б.“
№55, не е собственик на поземлен имот с идентификатор 65468.135.62 по КККР на
земеделската територия на с.С., общ.П., обл.П., одобрени със заповед №РД-18-
122/30.06.2017г. и последно изменени със заповед №КД-14-14/17.03.2020г. и двете на
изпълнителния директор на АГКК, с площ на имота от 3554 кв.м., трайно предназначение на
територията – земеделска, начин на трайно ползване – за друг вид застрояване,
при съседни имоти: 65468.135.60, 65468.135.80, 65468.135.50,65468.135.87,
65468.135.86, 65468.135.7, 65468.135.5, 65468.135.58 и 65468.135.61. Присъдени са
съответните разноски.
Против така постановеното решение е постъпила жалба от Държавата ,
представлявана от Министъра на земеделието,чрез надлежно упълномощения процесуален
представител К. К. , изпълняващ длъжността Директор ДАПФСДЧР при ОДЗГ гр. П..В
жалбата се излагат подробни съображения за недопустимост и незаконосъобразност поради
неправилност на обжалваното решение. На първо място се поддържа , че съдът се
произнесъл без да е налице правото на иск на ищците.Предявен бил иск с правно основание
1
чл.124, ал.1 от ГПК, но за ищците не бил налице правен интерес от предявяването на такъв
иск , поради което се моли съда обжалваното решение да бъде обезсилено , паради липсата
на абсолютна процесуална предпоставка и производството по делото да бъде прекратено.
Излагат се съображения и за неправилност. По своята същност процесният имот бил
земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ и той подлежал на реституция по реда и в
сроковете на този специален закон. Нямало постановено решение в административно
производство по ЗСПЗЗ, легитимиращо като собственик на имота друг правен субект,
различен от Държавата в лицето на Министерството на Земеделието.Фактът че, имота не е
включван в ТКЗС, не означавало, че той не подлежи на реституция по реда на ЗСППЗ.
Такава възможност съществувала дори когато в имота е извършено строителство , както в
конкретния случай. В съдебното решение било прието че, имота никога не е бил държавна
или общинска собственост , поради което и не намират приложение разпоредбите на чл.10
б,ал.5, 24, ал.1 и чл. 19 от ЗСПЗЗ. Правото на собственост за държавата било възникнало при
хипотезата на предложение трето на чл.77 от Закона за собствеността - по друг начин
определен в закона. В конкретния случай чрез осъществяване на фактическият състав на
чл.10 б,ал.5, 24, ал.1 и чл.19 от ЗСПЗЗ. Твърди се , че в настоящия случай били осъществени
всички предпоставки на нормата на чл. 10 б ал.5 ЗСПЗЗ . Процесният имот бил земеделска
земя и бил застроен и това били двете правнорелевантни предпоставки за възникване
правото на собственост в полза на държавата. Законодателят не бил поставил условие ,
имотите да са били включени в ТКЗС или ДЗС. От друга страна имотът попадал в
хипотезата на чл. 53 ППЗОЗЗ. Видно от данните по делото , сградата в процесния имот била
посторена преди приемане на ЗСПЗЗ през 1991 г. и както самите ищци твърдели , липсват
данни земята да е отчуждена , предоставена или да е променяла предназначението си по
установения ред , поради което са налице всички предпоставки за да се приеме , че имота е
държавна собственост. Още повече в следващите разпоредби бил уреден редът и начина за
провеждане на административно производство за придобИ.е на право на собственост върху
имоти земеделски земи, в които е извършено строителство от лица собственици на
построената сграда.
Решението било неправилно и поради нарушение на материалния закон и то на
„основната материално правна норма" - чл. 79 ал.1 от Закона за собствеността. В конкретния
случай считат че, са налице съществуващи във времето забрани за придобИ.е по давност на
имота държавна собственост. Съдът е приел че, владението на имота от наследодателите им
е започнало през 1941 г. , но с приемането на чл. 2 ЗС през 1951 г. в чл. 86 ЗС била
залегнала забраната за придобИ.е на държавни имоти по давност. С промяната на
редакцията от 1990 г. до 1996 г. също е предвидена такава забрана и за двата вида
собственост – държавна и общинска. След 1997 г. била въведена категорична забрана с
разпоредбата на чл. 24 ал.7 ЗСПЗЗ за придобИ.е по давност на земи от държавния поземлен
фонд. Въпреки , че наследодателите на ищците са упражнявали фактическата власт върху
процесния имот, не бил изтекъл необходимия срок на владение за придобИ.е на
собствеността върху този имот по давност. Молят решението да бъде отменено и
2
предявеният иск отхвърлен.
В срок е постъпил писмен отговор.Ответниците по въззивната жалба чрез своят
процесуален представител считат,че имат правен интерес от предявяване на иска , тъй като с
включването на имота в ДПФ се оспорват правата им.Искът бил основателен , тъй като
имотът не представлявал земеделска земя ,а имал жилищен характер. Твърди се , че в
настоящия случай нормите на чл. 10 б ал.5 , чл. 24 ал.1 и чл. 19 ЗСПЗЗ , както и чл. 53
ППЗОЗЗ нямат приложение по настоящия спор, тъй като процесният имот не попадал под
действието на ЗСПЗЗ. Поддържа се , че този имот бил застроен с жилищни и стопански
постройки и има селищен характер. Спрямо него не следвало да се прилага забрана на чл.
86 ЗС за придобИ.е по давност , тъй като имотът бил запазил статута си на жилищен и не е
придобивал земеделски характер. Молят решението да бъде потвърдено.
В съдебно заседание, страните чрез техните процесуални представители и в
представени писмени бележки -поддържат своите доводи и възражения , така както са
изложени в подадената въззивна жалба и отговор.
Съдът , като прецени валидността и допустимостта на съдебното решение ,намери ,че
се касае за валиден и допустим съдебен акт.
Предявен е отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124
ал.1 ГПК. Доводите за недопустимост на иска, респективно на съдебното решение са
неоснователни.
Установителен иск е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши
граждански спор със сила на присъдено нещо, както е в случая. Спор може да възникне
относно всяко гражданско право, затова установителният иск е допустим относно всякакви
граждански права. Интересът от установителния иск се разкрива, когато по делото
ответникът оспорва претендираното от ищеца право или претендира правото, което ищецът
отрича. Следователно, за да съществува интерес от установителния иск е достатъчно да се
оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от него право.
Според това, дали установителният иск цели да установи съществуването или
несъществуването на спорното право той е в първия случай – положителен, а във втория –
отрицателен. Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било за
отрицателен установителен иск – зависи коя от двете страни ще вземе инициативата за
съдебното разрешаване на спора. Да се уважи отрицателен установителен иск е равнозначно
на отхвърляне на положителен такъв – това обяснява защо и по двата иска разпределението
на доказателствената тежест е едно и също.
Правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за
собственост или други вещни права ще е налице, когато се установи, че ищецът притежава
самостоятелно право, което се оспорва, както и когато се позовава на фактическо състояние
или на възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Така е и в
настоящия случай. С включването на процесния имот в ДПФ ответникът е оспорил правата
на ищците и те имат правен интерес от установяване липсата на права у ответника върху
3
имота , във владение на който се намират и по отношение на който , ще могат да се позоват
на придобивна давност,.
За да се произнесе по съществото на спора ,съдът взема предвид следното:
В исковата си молба против Държавата, представлявана от Министъра на
земеделието, ищците Т. Д. Б. и И. Д. Б. твърдят, че през 1940 г. техният дядо Т. Б. Б.
/известен още като Т. Б. К./ закупил с неформален договор едно дворно място с площ
около 3800 кв.м. в с.С., оградил го и през 1941 г. построил в него жилищна сграда, в
която е заживял със семейството си. Твърдят, че в първия регулационен план на с.С. от
1951 г. това дворно място е нанесено като имот с пл.№148 с площ от 3320 кв.м., който е
записан в разписната книга към плана на името на дядо им Т. Б. К., както и че имотът е
урегулиран, като е предвидено от него да са образуват три парцела – парцел ІV – 148 в кв.21
с площ около 1120кв.м., парцел ХVІІ-148 в кв.21 с площ около 800 кв.м. и парцел V-148 в
кв. 32 с площ около 1700 кв.м. Поддържат, че регулационният план не е приложен, а имотът
е изключен от регулацията на с.С. по силата на ПМС №216/1961г. с цел увеличаване фонда
на обработваемата земя. Същият е останал извън регулация и по плана от 1962 г., както и по
действащия регулационен план на селото от 1992 г. Твърдят, че по действащата КККР на
с.С., одобрена със заповед №РД-18-122/30.06.2017 г. на изпълнителния директор на
АГКК, имотът е нанесен с идентификатор 65468.135.62, с площ от 3554 кв.м., трайно
предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – за друг вид
застрояване, и е записан като земя от държавния поземлен фонд. Ищците твърдят, че имотът
никога не е представлявал земеделска земя, не е включван в блок на ТКЗС, ДЗС или други
земеделски организации и не е заявяван за възстановяване по реда на чл.11 ЗСПЗЗ,
както и че винаги е служил за задоволяването на жилищните нужди на тях и на
техните наследодатели. Твърдят, че до 1960 г. дядо им Т. Б. Б. е живял в него заедно със
своите три деца: Д. Т.ов Б., който е баща на ищците, Б. Т.ов Б. и А. Т.ов Б.. След това
последните двама напуснали имота и се заселили съответно в гр.П. и гр.П.. Дядо им
и баща им останали в имота до смъртта си, съответно през 1991 г. и 1983г., а ищците
и до момента продължават да живеят в него. Твърдят, че те и баща им са построили в него
втора жилищна сграда с площ от 88 кв.м. и много постройки на допълващото застрояване –
общо 12 на брой. Твърдят, че те и техните наследодатели са владели като собственици
процесния имот и всички постройки в него, а владението не е било прекъсвано или
смущавано до момента. Поддържат, че в резултат на упражняваното от тях и
присъединеното по наследство давностно владение на наследодателите са придобили по
давност имота при равни права
– по ½ ид. част. Твърдя, че собствеността им не може да бъде призната от нотариус чрез
констативен нотариален акт, тъй като имотът неправилно е записан като земя от
държавния поземлен фонд. Затова искат от съда да установи, че Държавата не е негов
собственик. Претендират присъждане на съдебни разноски.
В срока по чл. 131 ГПК , ответникът представляван от Министъра на земеделието
на основание чл. 24 ал.12 ЗСПЗЗ, не е подал отговор на исковата молба.
4
В хода на устните състезания Държавата ,като ответник по предявения иск чрез
процесуален представител оспорва иска , като излага подробни доводи и обосновава своите
твърдения, че процесният имот има характера на земеделска земя, която е останала след
възстановяването на правата на правоимащите собственици, тъй като е застроена и върху
нея са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността по
реда на чл.10 ЗСПЗЗ. Затова на основание чл.10б, ал.5 и чл.24 ЗСПЗЗ същата е останала
държавна собственост, без значение дали е била включена в трудовокооперативни
земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства. На следващо място поддържа,
че държавната собственост е възникнала при условията на чл.53 ППЗОЗЗ, тъй като
строителството е извършено преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, без земята да е отчуждена,
предоставена или да е променено предназначението по установения ред.
Съдът , като прецени всички доказателства по делото и доводите на страните ,прие за
установено следното:
По делото е безспорно установено, че ищците Т. Д. Б. и И. Д. Б. са
наследници по закон на Т. Б. Б., б.ж. на с.С., починал на 06.08.1991 г. Двамата са
наследници по право на заместване на своя баща Д. Т.ов Б., починал на 24.09.1983 г., който
е син на общия наследодател. В тази връзка освен , удостоверението за наследници следва да
се вземе предвид и представеното удостоверение за идентичност на лице с различни имена,
според което наследодателят Т. Б. Б. е бил известен и като Т. Б. К..
За изясняване на спора от фактическа страна по делото е допусната СТЕ ,
заключението по която съдът кредитира изцяло като компетентно изготвено и неоспорено
от страните. Според експерта, процесният имот с идентификатор 65468.135.62 по
действащата кадастралната карта на земеделската територия на с.С., е идентичен с имот пл.
№148 по плана на с.С. от 1951 г. Съгласно кадастралната основа към плана от 1951 г. имотът
е с площ около 3300 кв.м. и в него е заснета двуетажна масивна жилищна сграда с площ
около 50 кв.м. В разписната книга имотът е записан на Т. Б. К.. По план имотът е предвиден
за индивидуално жилищно застрояване и за него са отредени парцели, както следва: парцел
ІV– 148 в кв.21 с площ около 1120кв.м., парцел ХVІІ-148 в кв.21 с площ около 800 кв.м. и
парцел V-148 в кв. 32 с площ около 1070 кв.м. Регулацията не е приложена. Във връзка с
прилагането на ПМС №216/1961г. квартал 21 и квартал 32 са изключени от регулацията
на селото с цел увеличаване фонда на земеделската земя. През 1962 г. е одобрена
преработка на плана от 1951 г., при която имотите в двата квартала, в т.ч. имот пл. №148 са
заснети извън строителните граници на селото. По действащия план на с.С. от 1992г. частта
от бившия имот пл. №148, за която са били предвидени парцел ІV – 148 в кв.21 и парцел
ХVІІ-148 в кв.21 е отразена като имот с пл. №39 с площ около 2240 кв.м., който е записан в
разписната книга на Т. Б. К.. Останалата част от бившия имот пл. №148 е отразена като имот
пл. №15 с площ около 2020 кв.м., който е записан в разписната книга като имот на АПК.
При изработването на плана за южната част от имот пл. №39 е бил предвиден парцел VІІ-39
в кв.3, но при неговото одобряване имот пл. №39 и имот пл.№15 са останали извън
регулацията на селото, съобразно плана от 1962 г. В изработената Карта на старите граници
5
на земеделската територия на с.С. /по-късно Карта на възстановената собственост/
бившият имот пл. №148 /имот пл. №39 и имот пл.№15 по действащия план/ е отразен като
имот №000371. Със заповед №РД-18-122/30.06.2017г. на изп. директор на АГКК са
одобрени КК и КР за земеделската територия в землището на с.С., като в имот с №000371 е
нанесен като имот с идентификатор 65468.135.62 с площ от 3554 кв.м. и е записан като
държавна частна собственост в земеделска територия с начин на трайно ползване „за друг
вид застрояване“. В имота са заснети общо 11 сгради, две от които са жилищни, една
представлява гараж, а останалите са със стопанско предназначение. При огледа на
място вещото лице е установило, че имот с идентификатор 65468.135.62 се намира в
застроената част на селото и граничи със застроени имоти. Същият е ограден по имотните
граници на имот пл. №148 по плана от 1951г. Няма характер на земеделска земя и не е
включван в блокове на ТКЗС, ДЗС и други земеделски организации.
По делото за установяване на спорните обстоятелства са събрани гласни
доказателства. В показанията на свидетелите Е.К.Р. и К.А.Т. твърдят , че ищците владеят
имот с площ около 3500 кв.м. , находящ се в края с.С.. Свидетелите установяват , че този
имот им е наследство от техния дядо Т. Б., който през 1940-1941 г. построил в него
двуетажна къща, а през 1981 г. баща им Д. Б. построил втора къща. В тях наследодателите
живели до смъртта си, а сега там живеят ищците. Освен къщите, в имота има стопански
сгради, които са строени и ползвани от наследодателите, а сега ги владеят ищците. Имотът е
водоснабден и електрифициран. Показанията на свидетелите са конкретни и
последователни и не се опровергават от други доказателства събрани в настоящото
производство, поради което съдът ги кредитира изцяло.
Няма спор по делото ,че по отношение на процесния имот не е провеждана
процедура за реституция по ЗСПЗЗ.Не е установено по делото конкретно този имот да е бил
внасян по съществуващия ред в ТКЗС.
При тази безспорно установена фактическа обстановка,съдът намира ,че
предявеният отрицателен установителен иск е основателен.
Тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства. Въпросът
за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената
тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна
последица, чийто юридически факт не е доказан. Общото правило за разпределение на
доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената
тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които
именно за това претендира като настъпили – чл.154 ГПК. За разпределението на
доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната,
решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва
непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните факти
така и спрямо кои лица възникват техните правни последици.
В настоящия случай по отношение на процесния имот безспорно не е
6
извършвана процедура по ЗПЗЗ, а тъй като и към момента е извън регулацията, със Заповед
№ РД -18-122/30.06.2017 г. на ИД на АГКК – С. процесният имот в землището на с. С. е
отразен като частна държавна собственост в земеделска територия и начин на трайно
ползване – за друг вид застрояване.
Разпоредбите на ЗСПЗЗ са неприложими по отношение на дворно място,
изключено от регулационния план на населеното място, за което липсват данни да е
включено в ТКЗС или фактически да е отнето, след надлежно обезщетяване на собственика.
Изключването на имотите от регулация би довело до отнемане на собствеността само при
изпълнение на предпоставките на ПМС 216 /1961г. за обезщетяване на собствениците и
преценка за наличието или липсата на други имоти, достатъчни за жилищните и стопански
нужди на собствениците и на членовете на семействата им./Опр. по гр.д.№ 2754/2017 г. Іг.о.
ВКС/. Данни за приложение на такава процедура , не са налични по настоящото дело.
За да се обхване от приложното поле на земеделската реституция по ЗСПЗЗ, земята
не само следва да има земеделски характер по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, но по отношение на
нея да е било извършено одържавяване, респ. обобществяване по някоя от реституционните
хипотези на чл. 10, ал. 1-ал. 14 ЗСПЗЗ. По реда на ЗСПЗЗ се възстановява правото на
собственост върху земи, които са били земеделски по своя характер към момента на
отнемането им или включването им в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях
селскостопанска организация. Следователно, ако една земя е имала земеделски характер, но
не е включвана в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански
организации; не е била отчуждавана по чл. 12, ал. 2 ЗСГ/отм./; не е отстъпвана безвъзмездно
на ТКЗС или на държавата; не е отнемана неправомерно по друг начин; не е стопанисвана
като дворно място от ТКЗС, ДЗС; не е отчуждавана по реда на ЗТПС и не е отнемана по
някой от изброените в чл. 10, ал. 14 ЗСПЗЗ нормативни актове, тя не подлежи на реституция,
тъй като собствеността върху нея не е била отнемана или ограничавана.
В конкретния случай няма данни земята да е била отнета от собствениците в
някоя от изброените хипотези.Няма никакви данни за това ,имотът предмет на иска да е
станал държавна собственост.
От доказателствата по делото се установява, че към настоящия момент имотът е
включен в ДПФ. Възможността за включване на имоти в ДПФ е била предвидена в нормата
на чл.26 ал.2 от ЗТСУ,която в редакцията и към влизане в сила на закона през 1973 година и
е предвиждала ,че недвижимите имоти, които се изключват от строителните граници
на населеното място, се включват в държавния поземлен фонд, а когато собствениците са
кооператори - във фонд на трудово-кооперативното земеделско стопанство, след като
собственика се е обезщетявал по предвиден в закона ред. Освен това заповедта за включване
на имота в държавния поземлен фонд, съответно във фонда на трудово-кооперативно
земеделско стопанство, се съобщавала на заинтересуваните по реда на Гражданския
процесуален кодекс и е подлежала на обжалване. В настоящия случай не се твърди и няма
данни за проведена такава процедура. Нормата на чл.12 ал.2 от ЗСГ също е предвиждала
процедура по отчуждаване на притежаваните в повече земеделски имоти,като отново няма
7
данни за провеждане на такава процедура.
Няма как да е налице хипотезата на чл.10б ал.5 от ЗСПЗЗ,тъй като в конкретния
случай не се касае до застрояване ,извършено от други лица или до реализиране на
мероприятие ,а до застрояване със сграда на собственика на земята.
Ответникът всъщност основава правата си единствено и само с наличието на
основание за приложението на разпоредбите на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ. В съдебната практика се
приема ,че не всички земеделски земи, подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, тъй като
целта на закона е да се върне едно предходно фактическо или правно положение, което е
било създадено в резултат на отнемане /ограничаване/ от държавата на правото на лична
/частна/ собственост на земеделските земи. Съгласно чл. 10, ал. 1-14 ЗСПЗЗ на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети
фактически или юридически от собствениците им. В случаите, когато имотът не е бил
коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван - например
съгласно чл. 12, ал. 2 ЗСГ /отм./, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна
собственост и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Затова и включването на такива земи във фонда по чл. 19,
ал. 1 ЗСПЗЗ и придобИ.ето им в собственост от общината,респективно държавата не намира
опора в закона.
Като е приел това,позовавайки се и на съдебната практика и е уважил
отрицателния установителен иск, първонстанционният съд е постановил едно правилно
решение ,което следва да бъде потвърдено. При условията а чл.272 от ГПК въззивният съд
изцяло споделя мотивите на първоинстанционния.
С оглед на изхода от делото , на ответниците по въззивната жалба следва да бъдат
присъдени сторените съдебно- деловодни разноски пред въззивна инстанция, които са в
размер на 900,00 лв. за адвокатски хонорар съгласно представения договор за правна защита
и съдействие и приложения списък по чл. 80 ГПК. Неоснователно е възражението за
прекомерност на адвокатския хонорар на ответниците, направено в представените в
последното по делото заседание писмени бележки от жалбоподателя , тъй като този хонорар
е под минималния размер предвиден в чл.7 ал.5 НМРАВ /изм. ДВ бр. 88 / 04.11.2022 г. /.
Мотивиран от изложеното Пазарджишки окръжен съд :
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1096/11.10.2022 г.,постановено по гр.д.№ 4535 по
описа на Пазарджишки районен съд за 2021 г.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на земеделието, с адрес
град С., бул.“Х.Б. “№55 да заплати на Т. Д. Б. с ЕГН ********** и И. Д. Б. с ЕГН
********** - двамата от с.С., общ.П., обл.П., ул. „6-а“ №9 – разноски пред въззивната
8
инстанция в размер на 900,00 лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9