№260047
гр. Силистра, 30.03.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Силистренският
окръжен съд, в открито заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Неделчев
ЧЛЕНОВЕ: 1. Добринка
Стоева
2. Огнян Маладжиков
при съдебния секретар Галина Йовчева, като разгледа
докладваното от младши съдия Маладжиков в.гр.д. № 429 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е второто въззивно дело по същия спор, след като
Решение № 93 от 19.07.2019 г. по в.гр.д. № 121/2019 г. на Окръжен съд Силистра
е отменено с Решение № 82 от 10.12.2020 г. на ВКС по гр.д. № 4141/2019 г., I-во
г.о. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Силистренския
окръжен съд.
Делото
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуалния представител на „Лъки
СИС“ ЕООД и „Търговия на едро – СС“ ЕООД, срещу Решение № 427 от 20.12.2018 г.
по гр.д. № 237/2018 г. на Силистренския районен съд, с което е уважен
установителният иск за собственост на недвижим имот – подробно индивидуализиран
в диспозитива на обжалвания акт – който иск е предявен от „Бояна“ ООД с ЕИК
*********.
Изтъкват
се доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, като се моли
същото да бъде обезсилено изцяло, евентуално само спрямо „Търговия на едро –
СС“ ЕООД, евентуално да се отмени изцяло решението в частта на уважените искове
за сградата и за комуникациите и след като окръжният съд разгледа възраженията
в отговора на исковата молба, да постанови решение, с което да отхвърли
исковете.
Процесуалният
представител на въззиваемото дружество „Бояна“ ООД счита жалбата за
неоснователна, оспорва наведените с нея доводи за недопустимост и неправилност
на първоинстанционното решение, като моли то да бъде потвърдено. Претендира
разноски за въззивната инстанция.
Въззивното
производство има за предмет също така частната жалба на виззиваемото дружество
срещу Определение № 371 от 07.02.2019 г. на районния съд, с което е оставено
без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските.
Адвокат М. – представител на въззивниците, счита частната жалба за
неоснователна и моли да се остави без уважение.
Окръжният съд, като обсъди становищата на страните в
двете инстанции, доказателствата по делото и оплакванията в жалбата, приема за
установено от фактическа страна следното:
На 08.11.2010 г. по искане на ЧСИ във връзка с
изп.д.№ 20107670401397 е вписана възбрана върху поземлен имот (ПИ) в гр.
Силистра с идентификатор 66425.514.502 и площ от 18066 кв.м., както и върху
построените в имота сгради, сред които: сграда с идентификатор 66425.514.502.19
с площ 147 кв.м. - павилион, собственост към онзи момент на „Търговия на едро –
СС“ ЕООД.
С нотариален акт № 66 от 17.01.2011 г. на нотариус
Румен Тодоров „Търговия на едро – СС“ ЕООД продава на „Лъки СИС“ ЕООД 13,04 %
ид.ч. от поземления имот, заедно с 13,04 % ид.ч. от всяка една сграда в него, в
т.ч. тази с идентификатор
66425.514.502.19 и площ 147 кв.м. – павилион.
С постановление от 05.04.2016 г. по изп.д.№
20107670401397 ищецът „Бояна“ ООД придобива правото на собственост върху процесната
сграда – павилион, заедно със съответните ѝ 347/18066 ид.ч. от поземления
имот.
Изрично в постановленията е посочено, че заедно със
собствеността върху сградата павилион „Бояна“ ООД придобива съответните идеални
части от изградените в поземления имот комуникации, без обаче да се
конкретизира какво включват те.
При издаване на скица от СГКК за сградата, като
собственици се посочват „Лъки СИС“ ЕООД с 13,04 % ид.ч. и „Бояна“ ООД с 1/1
ид.ч. Причината е, че в службата по вписванията към имотния регистър са вписани
както нотариалният акт от 17.01.2011 г. за сделката между ответниците, така и
възлагателното постановление, с които ищецът се легитимира като собственик, а в
такива случаи чл. 41, ал. 6 от ЗКИР изисква в скиците да се отразяват всички
конкуриращи се собственици.
„Бояна“ ООД счита, че правото му на собственост е
смутено, тъй като от записванията в имотния и кадастралния регистър се създава
привидно правно положение, че не е единствен собственик на процесната сграда.
На това основание завежда установителен иск пред районния съд, с който моли да
бъде признат за собственик спрямо двамата ответници на 13,04 % от 347/18066
ид.ч. от правото на собственост върху поземления имот и на 13,04 % ид.ч. от
правото на собственост върху сградата павилион, заедно със съответните идеални
части от изградените в поземления имот комуникации.
Тази фактическа обстановка е възприета и от районния
съд, а въззивната жалба не съдържа оплаквания по фактите.
Районният съд след десезиране е прекратил производството
в частта за правото на собственост върху поземления имот. В останалата част е
уважил исковете.
С оглед на прекратената и уважената част от исковата
молба са присъдени разноски на двете страни. Първата инстанция е приела, че
всеки от двамата ответници е платил по 1200 лева хонорар на адв. М. за защита
срещу два установителни иска – за земята и за сградата. Недоволен е останал
ищецът, който счита за прекомерно осъждането му за общо 550,50 лева разноски за
двамата ответници (по 275,25 лева на всеки). С Определение № 37/07.02.2018 г.
молбата му по чл. 248 от ГПК е оставена без уважение, тъй като съдът е приел,
че претенцията за собственост над идеалните части от поземления имот, прилежащи
към процесната сграда павилион, е самостоятелен иск. Приел е също, че
адвокатският хонорар, който е договорен и платен от ответниците, не е
прекомерен.
Въззивният съд установява, че в първоинстанционното
производство се намира само един договор за правна защита и съдействие, страни
по който са ответните дружества, от една страна, и адв. М., от друга; а общо
платената сума по него е 1200 лева. В списъка по чл. 80 ГПК са посочили, че
всеки е направил разноски по 600 лева, изрично отбелязвайки, че това са 1/2 от
платените 1200 лева.
От правна страна въззивният съд намира следното:
Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно,
а въззивната жалба срещу него е неоснователна.
Съгласно чл. 496, ал. 2, изр. второ ГПК
разпоредителната сделка от 17.01.2011 г. между ответниците е непротивопоставима
на ищеца, който е придобил собствеността върху процесната сграда павилион с
влязлото в сила възлагателното постановление, поради което искът е основателен.
Неоснователно е оплакването по т. 1 от въззивната
жалба, че липсва правен интерес за ищеца от завеждането на установителен иск
срещу ответниците, щом сделката от 17.01.2011 г. не му е противопоставима. Това
е въпросът, по който е допуснато касационното обжалване на първото въззивно
решение по казуса. При положение че се касае не изобщо за решение по чл. 290 от ГПК по сходен предмет, а за решение на ВКС по конкретния казус, то
осъщественият касационен контрол и дадените указания са задължителни за
въззивния съд и настоящият състав не може да пререшава въпроса, дал повод за
отмяна на Решение № 93 от 19.07.2019 г. по в.гр.д. № 121/2019 г. на Окръжен съд
Силистра.
Неоснователно е оплакването по т. 2 от въззивната
жалба, че установителният иск по чл. 124 от ГПК е погасен по давност, тъй като
от сделката между ответниците са минали повече от пет години. Напълно погрешно
е разбирането, че ищецът се опитва да установи недействителността на сделката
от 17.01.2011 г. Предмет на делото е установяване правото на собственост върху
спорна идеална част от него, а не прогласяване недействителността на
покупко-продажбата. Законът не предвижда давност за предявяване на
установителните искове, защото не е ясно в кой момент ще възникне правният спор
и докога ще продължи. За ищеца правният интерес от завеждане на настоящия иск е
възникнал от момента, в който е влязло в сила постановлението на ЧСИ за
възлагане на процесния имот нему. И оттогава не е преставал да съществува,
защото правото му на собственост продължава да е смутено от вписания договор за
покупко-продажба между ответниците. Затова установителните искове, в частност и
този за собственост, не се погасяват по давност, тъй като защитата, която се
дири с тях, е винаги допустима, докато е наличен правен интерес за ищеца от
нея.
Неоснователно е оплакването по т. 3 от въззивната
жалба, че придобитите от „Лъки СИС“ ЕООД 13,04 % идеални части от правото на
собственост върху процесната сграда павилион не противоречат на предявените с
исковата молба 13,04 % идеални части върху същата сграда. С това възражение се
навежда довод за липса на правен интерес при така определения петитум, оттук че
постановеното по този иск решение е недопустимо. Правилно е съждението, че
идеалните части не са конкретно определяем обект (физически). Това обаче не е
пречка те да се индивидуализират юридически, и точно това е сторено в исковата
молба, като е посочено, че 13,04-те % ид.ч. от сградата „са предмет на договор
за продажба, сключен с нотариален акт № 66, том I…“. Именно с конкретната
сделка се оспорва правото на собственост на ищеца в посочения обем – 13,04 %.
Затова правилно искът е предявен за този обем, а не за 100 % върху
собствеността, както неоснователно настояват въззивниците, че би следвало да се
предяви. В последната хипотеза за горницата над 13,04 % искът би бил недопустим
поради липса на правен интерес, тъй като сделката между ответниците не смущава ищцовото
право на собственост в тази му част – за 86,96 % ид.ч. Точно това е разликата с
прекратеното производство в частта за поземления имот, от който ищецът
притежава само 347/18066 ид.ч., или приблизително 1,92 %. При него действително
13,04-те % ид.ч. на ответника „Лъки СИС“ ЕООД се съвместяват с ищцовите 1,92 %
ид.ч. от ПИ, за разлика от собствеността върху сградата павилион, която е 100 %
собственост на ищеца. Ето защо аналогията, черпена от мотивите на Решение № 22
от 20.02.2018 г. по гр.д.№ 1381/2017 г. на ВКС, първо г.о., което се цитира в
жалбата, е неоснователна.
Неоснователно е оплакването в т. 4 от въззивната
жалба, че ответникът „Търговия на едро – СС“ ЕООД не е пасивно легитимирана
страна да отговаря по предявения иск, тъй като не оспорва правата на „Бояна“
ООД. Същото се поддържа и в хода на устните състезания: че с отменителното Решение № 82 от 10.12.2020 г. по
гр.д. № 4141/2019 г., I-во г.о. Върховният касационен съд е обосновал правния
интерес от воденето на делото само срещу ответника „Лъки сис“ ЕООД, защото само
той се посочва като конкуриращ собственик в издаваните скици. Този довод
изрично е поставен на вниманието на ВКС с отговора на касационната жалба срещу
първото въззивно решение. Въпреки че формално фирмата на прехвърлителя не е сред
посочените собственици в издадената скица (л. 8 от първоинст.дело), от значение
е обстоятелството, че в нея е посочено правното основание, на което „Лъки сис“
ЕООД се легитимира като собственик, а именно нотариалният акт за сделката от
17.01.2011 г. В отменителното решение ВКС цитира т. 3Б от Тълкувателно решение
№ 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ОСГК, за да обоснове правния
интерес от воденето на делото и срещу прехвърлителя по непротивопоставимата
сделка от 17.01.2011 г. – „Търговия на
едро – СС“ ЕООД, защото и към момента на завеждане на иска ответниците
продължават да оспорват правото на собственост на ищеца и предявения от него
иск – не само като недопустим, но и като неоснователен. Решението на ВКС се
явява задължително за настоящата инстанция, тъй като е постановено по
конкретния казус, и настоящият съдебен състав не може да пререшава въпроса,
като прекрати производството спрямо „Търговия на едро – СС“ ЕООД, въпреки
указанието делото да се гледа отново, в т.ч. спрямо същите страни.
Неоснователно е оплакването по т. 5 от въззивната
жалба, че решението в частта за комуникациите е недопустимо. Пак по същата
причина: че този въпрос изрично е бил поставен на вниманието на ВКС, а
отменителното решение, с което делото се връща за ново разглеждане, не съдържа
произнасяне за частично оставяне в сила на първото въззивно решение по
отношение на комуникациите, означава, че предмет на настоящото въззивно
производство следва да е решението на районния съд, както го е постановил. Включително
в частта за комуникациите, което прави възражението за недопустимост отхвърлено
със задължителна за настоящата инстанция сила. Освен това ВКС е имал възможност
да се произнесе по този въпрос по аналогично дело срещу същите ответници, като
е намерил възражението за неоснователно с мотива, че „Липсата на конкретизация
е без значение, предвид същността им на общи части по смисъла на чл. 38 от ЗС“
– Определение № 473 / 22.10.2019 г. на ВКС по гр.д.№ 2015 / 2019 г, на първо
г.о. Първоинстанционното решение не е неправилно и необосновано в частта за
комуникациите, тъй като то възпроизвежда петитума на исковата молба, а тя –
възлагателното постановление, с което ищецът е придобил собствеността върху сградата
павилион „…заедно със съответните идеални части от изградените в поземления
имот комуникации,…“
Като е уважил установителния иск за сградата
павилион, Силистренският районен съд е постановил валидно, допустимо и правилно
съдебно решение, което следва да се потвръди.
Основателна е жалбата срещу Определение № 371 от
07.02.2019 г. по гр.д.№ 237/2018 г. на Силистренския районен съд, постановено
по реда на чл. 248 от ГПК. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално
представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се
определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях
поотделно. Съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредбата пък, база за определяне на
размера на минималното адвокатско възнаграждение е материалният интерес. В
практиката на съдилищата се наблюдават противоречия по приложението на чл. 7,
ал. 2 и чл. 2, ал. 5 от Наредбата. Според настоящия състав, размерът на
минималното адвокатско възнаграждение следва да се определя върху интереса,
като сбор от цената на всички искове, в случаите когато с една искова молба са
предявени няколко обективно съединени иска, чийто предмет произтича от едно и
също правоотношение между страните – напр. от един договор, от едно увреждащо
събитие и т. н. Когато спорният предмет на предявените с една искова молба
обективно съединени искове произтичат от различни правоотношения между
страните, нямат връзка на преюдициалност или акцесорност, възнаграждението
следва да се определи по всеки иск поотделно. Това е така защото се касае за
различни интереси и единствено по волята на ищеца исковете са предявени с една
искова молба, с което се постига процесуална икономия и избягване на разходи за
събиране на доказателства /напр. – посредством експертизи/ по всяко дело. В
същия смисъл е изменението на чл. 72, ал. 1 от ГПК с ДВ, бр. 86 от 2017 г., с
което законодателят е възприел защитавания интерес като критерий за определяне
на държавната такса, а не аритметичния сбор на исковете. В настоящия случай
претенциите на ищеца са основани на един правопораждащ факт – договорът за
покупко-продажба от 17.01.2011 г. между ответниците, който засяга правата му на
собственост върху земята и сградата павилион, придобити с процесното
възлагателно постановление. Тоест, касае се за различни искове в защита на един
интерес, което налага присъждането на разноски на ответниците съобразно
пропорционалната част на прекратения иск спрямо цената на исковата молба. Впрочем,
така ги е възприел и районният съд, защото, ако беше го сторил съобразно чл. 2,
ал. 5 от Наредба № 1 за… трябваше да присъди в пълен размер онази част от
платения хонорара, която се отнася за защита срещу прекратения установителен
иск за земята (половината от 1200 лв = 600 лв), т.е. по 300 лева на двамата
ответници. Вместо това районният съд е присъдил на двамата ответници по малко
над 275 лева, която сума се явява пропорционалната част на данъчната оценка на
иска за земята (301,43 лв = 13,04% от 2311,60 лв), спрямо общата данъчна оценка
(1314,12 лв = 13,04% от 10077,70 лв земя+сграда); или, това са 22,94%
(301,43/1314,12) от 1200 лева. Точната сума е 275,28 лева. Неправилността на
решението в частта за разноските, оттам и на обжалваното определение по чл. 248 ГПК, се състои в приетото от първоинстанционния съд, че двамата ответници са
платили по 1200 лева хонорар, който факт не намира опора в доказателствата по
делото, напротив – списъкът на разноските потвърждава, че са платили общо 1200
лева. Оттук тази сума от 275,28 лева е дължима общо към двамата ответници. Ето
защо същите имат право на съответната половина, или – по 137,64 лева, което
налага обжалваното определение да се отмени и да се постанови друго, с което да
се измени решението в частта за разноските.
На съдебния състав служебно е известно Решение № 139
от 02.10.2019 г. на ВКС по гр.д. № 1087 / 2019 г., I-во г.о., прието по
аналогичен казус между същите ответници, но с друг ищец, в което касационната
инстанция бе дала указания на въззивния съд да се произнесе по приложението на
чл. 41, ал. 6 от ЗКИР за необходимостта от записването на ответника в
кадастралния регистър като легитимен носител на правото на собственост. В
отменителното касационно решение по настоящия казус не се съдържа подобно
указание, но това не означава, че въззивния съд не следва да приложи закона
точно. Съгласно чл. 53, ал. 1, т. 2 от ЗКИР измененията в кадастралния регистър
на недвижимите имоти се извършват при отпадане на основанието за извършеното
записване по чл. 41, ал. 6 от ЗКИР. Това изменение, на основание чл. 53а, т. 1
от ЗКИР, се извършва без административна заповед, а в изпълнение на влязло в
сила съдебно решение. Ето защо, след влизане в сила на настоящото съдебно
решение, следва да се изпрати заверен препис от него на Службата по геодезия,
картография и кадастър – гр. Силистра, като се разпореди заличаване на
записването в кадастралния регистър, че „Лъки СИС“ ЕООД с ЕИК ********* се
легитимира като собственик по силата на нотариален акт № 59 том 1 рег. 226 от
17.01.2011 г., издаден от Службата по вписванията гр. Силистра, на 13,04 % от
правото на собственост върху недвижим имот: сграда с идентификатор
66425.514.502.19, площ 147 кв.м. С това разпореждане не се излиза извън
предмета на въззивното дело, тъй като изменението в кадастралния регистър на
недвижимите имоти по чл. 53, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 53а, т. 1 от ЗКИР е
законова последица на решението, а не самостоятелен иск. Така приема и ВКС в
Определение № 488 от 09.11.2020 г. по гр.д.№ 1720/2020 г., на второ г.о., с
което не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 162 от
13.12.2019г., постановено по в.гр.д.№ 267/2019г. на Силистренския окръжен съд,
в което е разпоредено абсолютно същото, по аналогичен казус. Логично е разпореждането
да изхожда от първоинстанционния съд по служебна инициатива, тъй като СГКК
изпълнява публични функции в обществен интерес и затова е предвидена законовата
възможност съдът пряко да разпорежда съответните изменения. Този ред обезпечава
по-висока гаранция за правната сигурност и доверие в предоставената от СГКК
информация. В същото време, щом такова разпореждане липсва в обжалваното
решение, няма пречка въззивният съд да го постанови – защото не се касае за
произнасяне по непредявен иск, а за законова последица от установителното
решение.
По разноските:
С оглед изхода на делото на въззиваемия ищец следва
да се присъдят сторените разноски за производството пред Окръжен съд Силистра
по в.гр.д. № 121/2019 г. в размер на 600 лева за адвокатски хонорар и 15 лева
държавна такса за частната жалба, а за това пред Върховния касационен съд – 600
лева за адвокатски хонорар и 80 лева за държавни такси; общо 1295 лева –
дължими от двамата ответници солидарно, на основание чл. 53 от ЗЗД, тъй като
отговорността за разноски е вид деликтна отговорност, която е ангажирана заради
общите действия на ответниците по сключването на сделката от 17.01.2011 г.
В настоящото дело разноски от страна на „Бояна“ ООД
не са сторени и не се претендират.
Водим от гореизложеното, Силистренският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 427 от 20.12.2018 г. по гр.д.№ 237/2018 г. на Районен съд Силистра.
ОТМЕНЯ
Определение № 371 от 07.02.2019 г. по гр.д.№ 237/2018 г. на Районен съд
Силистра, като вместо него
ИЗМЕНЯ
Решение № 427 от 20.12.2018 г. по гр.д.№ 237/2018 г. на Районен съд Силистра в
частта, с която „Бояна“ ООД е осъдено да плати 275,25 лева разноски на „Лъки
СИС“ ЕООД и 275,25 лева на „Търговия на едро – СС“ ЕООД, като НАМАЛЯВА
присъдените суми на 137,64 лева (сто тридесет и седем лева и шестдесет и четири
стотинки) за „Търговия на едро –
СС“ ЕООД и на 137,64 лева (сто тридесет и седем лева и шестдесет и четири
стотинки) за „Лъки СИС“ ЕООД.
ОСЪЖДА
„Търговия на едро – СС“ ЕООД с ЕИК ********* и „Лъки СИС“ ЕООД с ЕИК *********
солидарно да платят на „Бояна“ ООД с ЕИК ********* сумата в общ размер на 1295
лева (хиляда двеста деветдесет и пет лева) за разноски по в.гр.д.№ 121/2019 г.
на СсОС и гр.д.№ 4141/2019 на ВКС, първо г.о.
РАЗПОРЕЖДА
на Службата по геодезия, картография и кадастър – гр. Силистра, ДА ЗАЛИЧИ от
кадастралния регистър записването, че „Лъки СИС“ ЕООД с ЕИК ********* се
легитимира като собственик по силата на нотариален акт № 59 том 1 рег. 226 от
17.01.2011 г., издаден от Службата по вписванията гр. Силистра, на 13,04 %
ид.ч. от правото на собственост върху недвижим
имот: сграда с идентификатор 66425.514.502.19,
площ 147 кв.м. и с адрес гр. Силистра,
п.к. 7500, ИНДУСТРИАЛНА ЗОНА ЗАПАД, разположен в поземлен имот с идентификатор
66425.514.502.
След влизане в сила на решението, ако остане в сила
изцяло, да се изпрати заверен препис от него на Службата по геодезия,
картография и кадастър – гр. Силистра за сведение и изпълнение, заедно с
преписи от първоинстанционното решение и евентуално от последващите актовете на
ВКС по касационен контрол на настоящото решение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС
при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.