Р Е Ш Е Н И Е № 260323
гр.Русе, 08.04.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, II-ри граждански състав, в публичното съдебно
заседание на 30-ти март, две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН
ПЕТРОВ
при секретаря ТЕОДОРА ПЕТРОВА, като разгледа докладваното от
съдията гр.дело № 5826 по описа за 2020 г., за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството е образувано по искова молба на „Кредит
Инс” АД- гр. София, представлявано от М.Г.
А.против Д.Р.Р., с която се иска да бъде прието за установено съществуването на
вземания на ищеца спрямо ответницата за сумите от 1077.81 лв. – главница, дължима по договор за потребителски
кредит „Екстра” № 84946/15.03.2019 г., 144.00
лв. - договорна
лихва за периода 15.07.2019г. - 15.03.2020г.,
740.00 лв. - договорна
такса „гарант” за периода 15.07.2019г. -
15.03.2020г. и 128.52 лв. - лихва за забава за периода 16.07.2019г. - 11.08.2020г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението до
окончателното погасяване на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3443/2020 г. по описа на РРС. Претендират
се разноски.
В ИМ се твърди, че ответницата е кандидатствала за
получаване на потребителски кредит, предоставяйки личните си данни чрез
попълване на регистрационната форма за кандидатстване, при спазване
изискванията за предоставяне на финансова услуга от разстояние. В резултат на
подадената заявка и предоставените данни, служител на ищеца се е свързал с Р.
на посочения от нея телефонен номер, като същата е потвърдила самоличността си,
истинността на предоставената информация и желанието си да получи кредит в
размер на 1500.00 лв. След обработване на данните кредитът е бил отпуснат, като с ответницата по
електронен път бил сключен договор за потребителски кредит „Екстра” №
84946/15.03.2019 г. и посочената главница е била преведена чрез системата „Е-pay”
и получена от Р. на каса в офис на „Изипей” АД. Твърди се и че ответницата е
поела задължение да върне предоставения кредит, ведно с уговорената договорна
лихва и такса „гарант”, като общият размер на задължението възлизал на 2826.00
лв., платим на 12 равни месечни вноски с падежни дати за периода 15.04.2019г.- 15.03.2020г.
В законоустановеният срок е постъпил отговор от
ответницата Д.Р.Р., в който предявените искове се оспорват частично.
Ответницата не оспорва факта, че е сключила процесния договор за кредит с
ищеца, както и че е получила заемната сума от 1500.00лв. Счита обаче, че са
налице неравноправни клаузи в договора по смисъла на ЗЗП, касаещи определянето
на договорното възнаграждение и лихвения процент, както и визираната
в договора такса „гарант“. Моли съда да постанови решение, с което да уважи
иска само до размер на сумата от 628.00лв.-чистия размер на предоставената й
сума, след приспадане на заплатените от нея суми. Претендира разноски, както за
исковото, така и за заповедното производство.
От фактическа страна:
От приложеното ч.гр.д. №
3443/2020 г. по описа на РРС се
установява, че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
срещу ответницата за
вземания, съвпадащи с посочените в исковата молба. Актът е връчен редовно
на длъжника, който е подал възражение по чл.414 ГПК в законовия срок. Съдът указал на заявителя, че може в 1-месечен срок да
предяви иск за установяване на вземането си. Разпореждането е връчено на
страната на 10.11.2020г. Исковата
молба по настоящото дело е подадена чрез БП на 10.12.2020 г.
От приложените по делото заявка за
кредит /л. 7-8/ се
установява, че на 15.03.2019
г. ответницата е подала заявка за предоставяне
на кредит в размер на 1500.00 лв. В заявката е посочено, че до 15.03.2020
г., Р. следва да върне сума в размер на 3150.00 лв., както и че същата е поискала банкова
гаранция, чийто
размер и други условия относно начина на предоставянето й не са уточнени. В представения договор за потребителски кредит
„Екстра” № 84946/15.03.2019г./л.10 и
сл./ са уговорени размерът на кредита - 1500.00 лв., срокът на връщане на
предоставената сума – 12 месеца, ГЛП - 36.00 % и ГПР-49.7%. Посочено е/чл.4/, че
кредитополучателят е избрал опция кредитодателят да ангажира дружество гарант,
което да гарантира вноските му по кредита, за което се е съгласил да заплати такса „Гарант”, разсрочена
към месечните му вноски съгласно приложения към договора погасителен план. В приложение
№1 към договор за кредит са уговорени общият размер на
договорната лихва - 216.00 лв. за целия срок
на договора, размера на такса „Гарант” - 92.50 лв. месечно /общо 1110.00
лв. за целия
срок на договора/ и месечната вноска по кредита в размер на 235.50 лв., която включва
част от главницата, уговорената лихва и такса „Гарант”. Видно от представения
от ищеца договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014 г./л.21 и сл./, сключен между ищеца и „Бикнел Корп” ООД, последното
дружество е поело задължение да гарантира вземанията на ищеца по отпуснати
потребителски кредити, ако такава опция е била избрана от съответния
кредитополучател при подаване на заявката за отпускане на кредит и същата е
била одобрена.
От представения препис на разписка за извършено плащане /л.9/ се установява, че на 15.03.2019 г. от страна на ищцовото дружество е наредено чрез система за електронни плащания ePay.bg на ответницата да бъдат
заплатени 1500.00 лв.
По делото е приета, неоспорена от страните
съдебно-икономическа експертиза, чието заключение съдът цени като ясно, пълно,
обосновано и обективно.
От правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно задължението
си, кредиторът има право да иска изпълнение заедно с обезщетение за забавата.
Уважаването на иска за реално изпълнение предполага кумулативното наличие на
три предпоставки: наличие на облигационно правоотношение, по силата на което да
възниква задължение за изпълнение, пълно или частично неосъществяване на
дължимия резултат от страна на длъжника, реалното изпълнение на облигационното
задължение да е възможно.
По делото са
представени договор за потребителски кредит „Екстра” № 84946/15.03.2019г., приложение № 1 към него,
общи условия на договора за кредит и др., от които се установява
задължение в размер на 1500.00 лв.-главница. Сумата е преведена на
ответника на 15.03.2019г. чрез системата на „Изи Пей“ /вж.разписка за
плащане-л.9/. Ответницата не оспорва факта, че е усвоила тази сума. Установи се
и че на 15.03.2019г. между ищцовото дружество- кредитодател и ответницата- като
кредитополучател, е сключен договор за кредит по смисъла на чл. 6 ЗПФУР. С
получаване на заемната сума и при спазване на уговорените срокове ответницата
се е задължила да върне на заемодателя общо сумата от 2826.00 лв.
Съгласно чл. 6 ЗПФУР,
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. За да е
налице валиден договор, сключен от разстояние, е необходимо електронните
документи, да съдържат електронни изявления на двете страни, отправени една до
друга, изразяващи волята си за сключване на договора. Възпроизвеждането на
електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му, нито
пък сочи до липсата на такъв. Съгласно чл.184,ал.1, изр.1 ГПК, той се представя
по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната /Решение
№ 70/19.02.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 868/2012 г., IV г. о./.
Доколкото от
представените по делото доказателства се установява, че ответницата е получила
сумата от 1500.00 лв., съдът приема за установено, че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по процесния договор за кредит. В тежест на ответницата
е да докаже, че е върнала предоставената й в заем сума по договора. Видно от
приетата и неоспорена от страните експертиза ответницата е заплатила на
ищеца главница в размер на 422.19лв.,
договорна лихва-72.00лв., такса „гарант“-370.00лв. и 7.81лв.-лихва за забава.
Изхождайки
от предмета на договор за потребителски кредит „Екстра” № 84946/15.03.2019г. и една от страните по
него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките
на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност,
съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора
за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
Съдът на ЕС
многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива
93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Настоящият
състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушава
разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
На първо
място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна
процентна стойност - 49.7 %. Не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото
е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и
до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем
начин /чл.10, ал.1 ЗПК/. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание
за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
Следва да се
отбележи и че съгласно чл.8.1 от Общите условия, с цел гарантиране и обезпечаване
погасяването на всички дължими и изискуеми вземания на кредитодателя към
кредитополучателя, до три дни след одобрение на кредита последният следва да
представи оригинал на банкова гаранция, покриваща пълния размер на дължимата по
кредита сума, което е задължително условие за отпускане на кредита. Ако такава
гаранция не бъде представена, кредитодателят може да предостави на
кредитополучателя гаранция от посочено и одобрено от страните дружество гарант,
като в този случай кредитодателят се задължава да събира дължимите гаранционни
такси от името на избраното от кредитополучателя дружество гарант. В чл.4 от договора
е указано, че кредитополучателят е избрал кредитодателят да ангажира дружество
гарант за гарантиране връщане на вноските по кредита, за което се е съгласил да
заплати на кредитодателя и такса "Гарант", разсрочена към месечните
му вноски, като не се посочва кое е дружеството гарант, въпреки, че в заявката
за отпускане на кредит кредитополучателят е посочил, че желае
банкова гаранция, което е в нарушение на неговите права и липсва съвпадение
между изразеното от потребителя желание за обвързване с конкретна договорна
клауза и отразеното в договора.Съдът при тълкуване на чл.4 от договора във
връзка с чл.8 от ОУ, намира, че клаузата, установяваща дължимост на такса
"гарант" в размер на 1110.00лв., заобикаля закона – чл.21, ал.1 вр.
чл.19, ал.4 ЗПК, и противоречи на добрите нрави, доколкото целта, за която
същата е уговорена, излиза извън естеството на нейните обезпечителни и
обезщетителни функции. В случая таксата "Гарант", посочена като
глобална сума 1110.00лв., се кумулира към погасителните вноски, което води до
скрито оскъпяване на кредита и дава възможност за неоснователно обогатяване на
търговеца за сметка на потребителя. Тази такса в размер на 74.00% от размера на
главницата, заобикаля и изискването на чл.19, ал.4 ЗПК и установените
максимално допустими размери на годишния процент на разходите по потребителски
кредити.
Съгласно чл.
26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни
части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една
от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми
на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в
него не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по
него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Предвид на
това, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и нищожността на
посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия договор. В
обобщение, съдът намира, че сключения между страните договор за потребителски
кредит „Екстра” № 84946/15.03.2019г. следва да бъде прогласен за нищожен, на осн.
чл.26, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.22 вр.
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие със закона, като на осн. чл. 23 ЗПК,
ответницата дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита.
Вещото лице
е посочило, че дължимата се главница възлиза на сумата от 1077.81лв. Ответницата
обаче е заплатила на ищеца освен сумата от 422.19лв.-главница и сумите от
72.00лв.- договорна лихва,370.00 лв.- такса „гарант“ и 7.81лв.-лихва за забава.
Т.е. сумата от 449.81лв. е недължимо платена и на ищеца следва да се присъди
само сумата от 628.00лв.
Предвид всичко гореизложено следва да се
признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищцовото
дружество сумата от 628.00лв. – главница, дължима по договор за
потребителски кредит „Екстра” №
84946/15.03.2019г., ведно със
законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 13.08.2020г. до окончателното
й изплащане, по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 3443/2020г. по описа на РРС. Искът следва да се
отхвърли в частта да се признае за установено, че ответницата дължи на ищеца
сумите от 144.00 лв. -
договорна лихва за периода 15.07.2019г. - 15.03.2020г., 740.00 лв. -
договорна такса „гарант” за периода
15.07.2019г. - 15.03.2020г., 128.52 лв. - лихва за забава за периода 16.07.2019г. - 11.08.2020г., и главница над сумата от 628.00лв. до пълния
предявен размер от 1077.81 лв., като неоснователен.
И двете
страни по делото са претендирали разноски. По настоящото производство, ищецът
е доказал разноски в размер на 708.19лв.-заплатени държавна такса, адв.
възнаграждение и възнаграждение за вещо лице. Ответницата е доказала разноски в
размер на 400.00лв.-заплатено адв.възнаграждение, като направеното от процесуалния
представител на ищеца възражение за прекомерност на това възнаграждение с молба
от 24.03.2021г./л.58/ е неоснователно, т.к. са предявени 4 обективно съединени
иска и съобразно чл.2, ал.5 Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита
и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и
броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно.
На основание
чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК и съобразно уважената/отхвърлена част от иска, ищцовото
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ответницата сумата от
67.07лв.-разноски по компенсация.
Според указанията по т.12 от Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото
производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските
в заповедното производство. За
заповедното производство от ответницата са претендирани разноски за заплатено адв. възнаграждение
в размер на 300.00 лв. В случая обаче е основателно възражението на ищеца за
прекомерност на това възнаграждение. Фактическата и правна сложност по делото в
случая обаче се явяват несъразмерни на претендираното адвокатско възнаграждение
от 300.00 лв., тъй като действията, извършени от процесуалния представител на
длъжника се изчерпват единствено с депозирането на възражение по чл. 414 ГПК.
Претендираният размер адвокатско възнаграждение според настоящият съдебен
състав, е несъразмерен с посочените действия, извършени във връзка с
представителството в заповедното производство.Процесуално представителство за подаване на възражение по чл.414 ГПК от
длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не е сред изрично предвидените в
Наредба № 1 от 09.07.2004г. случаи, поради което и на основание § 1 от ДР на
Наредба № 1 възнаграждението следва да се определи по аналогия. В настоящия
случай длъжника чрез процесуален представител е подал възражение в утвърдения
образец като възражението е бланкетно. Поради което и в случая съдът
намира, че по аналогия следва да намерят приложение конкретен случай, предвиден
в чл.6 от Наредба № 1 – възнаграждения за съвет, справка, изготвяне на книжа и договори,
а именно т.5 за изготвяне на други
молби. Тези действия на адвоката са най-близко до действията му свързани с подаване
на възражение по чл.414 ГПК.
Съдът намира че чл.7, ал.7 от Наредбата- за процесуално представителство,
защита и съдействие в производства за издаване на заповед за изпълнение е
неприложим. Доколкото подаването на възражението е една от възможностите за
защита на длъжника срещу заповедта, адвокатското възнаграждение за нея не може
да бъде обусловено от материалния интерес. Съобразявайки тези основни положения
и като има предвид изложеното по-горе относно същността на възложеното и
извършено от адвоката правно и фактическо действие /подаване на възражение
срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414 ГПК/, съдът приема, че размера
на адвокатското възнаграждение, което ищеца следва да репарира като сторени
разходи на длъжника, следва да се определи в размер на 50.00 лв. Съобразно уважената/отхвърлена част
от исковете на ищцовото дружество следва да се присъди сумата от 67.71
лв.-разноски по ч.гр.д. № 3443/2020г. по описа на РРС по компенсация.
Мотивиран
така, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК, че Д.Р.Р., ЕГН: ********** *** дължи на „Кредит Инс” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цар Борис III“ № 85, ет.
Мецанин, представлявано от М.Г. А.сумата от 628.00лв.- главница по договор за потребителски кредит „Екстра” № 84946/15.03.2019г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 13.08.2020 г. до
изплащане на вземането, предмет на заповед по чл.410 ГПК от 14.08.2020г. за изпълнение на парично задължение, постановена по ч.гр.д № 3443/2020г. по описа
на РРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Кредит
Инс” АД, ЕИК: ********* против Д.Р.Р., ЕГН: ********** иск
с правно основание чл.422 ГПК, в частта да се признае за установено, че ответницата
дължи на ищеца главница над сумата от
628.00лв. до пълния предявен размер от 1077.81 лв., 144.00 лв. - договорна лихва за периода 15.07.2019г. - 15.03.2020г., 740.00 лв. -
договорна такса „гарант” за периода
15.07.2019г. - 15.03.2020г. и 128.52 лв. - лихва за забава за периода 16.07.2019г. - 11.08.2020г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Д.Р.Р., ЕГН: ********** *** да заплати на „Кредит
Инс” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цар Борис III“ № 85, ет.
Мецанин, представлявано от М.Г. А.сумата
в размер на 67.71 лв.-разноски по
ч.гр.д. № 3443/2020г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА „Кредит Инс” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цар Борис III“ № 85, ет.
Мецанин, представлявано от М.Г. А.да
заплати на Д.Р.Р., ЕГН: ********** *** сумата в размер на 67.07лв.-разноски по настоящето производство.
Решението
може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен
съд-Русе.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: