Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Димо Колев | |
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по жалба на Г. Т. С. –гр. Г. О. против решение № 89/09.03.2011 г., постановено по гр. дело № 1169/2010г. по описа на ГОРС. С решението е отхвърлен предявеният иск от жалбоподателя С. против П. Г. Р. от с. К., общ. Г. О., ул. „Хр. Б.” № .. и М. Г. М. от с. Г. Д. Т., общ. Г. О., ул. „Ив. С.” №.. за приемане на установено, че по издадената заповед за изпълнение № 1174/20.04.2010г. по ч.гр. дело № 943/2010г. на ГОРС П. Г. Р. и М. Г. М. солидарно му дължат сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.04.2010г. до окончателното й изплащане и сумата от 900 лв., представляваща компенсаторна лихва върху обезщетението за периода 08.03.2008г. – 20.04.2010г. Ищецът е осъден да заплати на ответниците сумата от 532 лева, представляваща направени по делото разноски. В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, доколкото районният съд е направил извод за липсата на непозволено увреждане, който не почива на събраните по делото доказателства. От последните се доказвало, че твърденията на ответниците, че са теглени пари от ЕООД „...” за частни цели, че ищецът бил променял и преправял протоколите за взетите решения на УС, не са верни. Претърпените от него неимуществени вреди били безспорно установени от показанията на свидетелите. Неправилно районният съд не бил коментирал неколкократните обжалвания на актовете на прокуратурата, с които се отказвало образуването на наказателно производство. Претендират се разноски за въззивното производство В срока за отговор е постъпил такъв от насрещната страна по жалбата чрез процесуалния им представител адв. Б. - ВТАК. Твърди се, че районният съд правилно е обсъдил доказателствата по делото и е достигнал до верен извод за липса на фактическия състав на непозволено увреждане. Претендират се разноски за настоящата инстанция. Съдът, след преценка на доводите, изложени от страните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 от ГПК въззивният съд служебно провери валидността и допустимостта на обжалваното решение и приема, че решението е валидно и допустимо изцяло. ВТОС намира, че първо следва да се произнесе по допустимостта на предявения иск. За да бъде допустим иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК следва да се е развило частно производство по издаване на заповед за изпълнение, да е постъпило възражение в двуседмичния срок по чл. 414 ал. 2 ГПК, а в месечния срок по чл. 415 ГПК да е предявен пред първата инстанция положителния установителен иск с посоченото правно основание. Именно тази процедура се установява от приетото като доказателство частно гражданско дело № 943/2010г. по описа на ГОРС. Изложеното поражда правния интерес на ищеца от предявяване на настоящият установителен иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, поради което съдът намира същият за допустим и подлежащ на разглеждане по същество. По направеното пред районния съд възражение от пълномощника на ответниците за наличието на задължително другарство в конкретния случай, въззивният съд не дължи произнася, тъй като същото не се поддържа пред настоящата инстанция. Въпреки това е длъжен да посочи, че солидарни длъжници, каквито са съпричинителите на деликта съгласно чл. 53 ЗЗД, са обикновени, а не необходими или още повече задължителни другари, тъй като материално-правното им положение е различно. Виж. Решение № 2217/19.05.80 г., по гр.д. № 600/80 г., на І г.о. Обстоятелството, че исковата молба не е насочена срещу всички лица подали жалбата до ВТОП не влияе върху допустимостта на предявения иск, доколкото само задължителното другарство е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост, за която съдът следи служебно. От доказателствата по делото се установява следната фактическа обстановка: С предявяването на процесната претенция ищецът /жалбоподател/ иска да се признае за установено, че ответниците в производството му дължат солидарно обезщетение в размер на 3000 лв. ведно със законната лихва за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в това, че на 27.07.2006г. са подали жалба до ВТОП, Областният управител на област В. Търново и Съюза на ловците и риболовците в България /СЛР/ гр. София. В жалбата били изложени твърдения, които набеждавали ищецът в извършване на различни престъпления, както и такива имащи клеветнически характер. Вследствие на това тяхно противоправно действие С. заявява, че получил отрицателни емоционални изживявания, психически стрес, несигурност в бъдещето си, с което се засягали неговата обективна чест и достойнство, от което е претърпял неимуществени вреди. Претендира и компенсаторна лихва върху това обезщетение в размер на 900 лв., за периода 08.03.2008г. до 20.04.2010г., както и направените в заповедното производство разноски, който възлизали на 478 лв. Ответниците по делото изцяло оспорват предявените искове. Заявяват, че не дължат такива суми и че са подали жалбата в изпълнение на техен граждански дълг, поради наличието на нередности в управлението на ЛРС „С. в.”. Първоинстанционният съд всестранно и пълно е изяснил фактическата обстановка по делото, която изцяло се възприема от въззивната инстанция, порадÞ което не е нужно тя да бъде възпроизвеждана в настоящото решение. Приложената по делото прокурорска преписка №1518/2006г. на ВТОП и съдържащите се в нея писмени доказателства не променят установената от районния съд фактическа обстановка. От приетите за установени от фактическа страна обстоятелства от решаващия съд, които въззивната инстанция след преценката на събраните в първоинстанционното производство доказателства също приема за установени, въззивният съд прави следните правни изводи: Непозволеното увреждане е институт на гражданското право, който се основава на нарушението на правната норма, изискваща да не се увреждат правата на другите физически и юридически лица. По правната си същност непозволеното увреждане, регламентирано в чл. 45 ЗЗД е сложен юридически факт, чиито елементи са: деяние, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина, като последната съгласно чл. 45 ал. 2 ЗЗД се предполага до доказване на противното Следователно на първо място за да възникне обезщетителната отговорност на едно лице на деликтно основание, следва да се установи в процеса кумулативното осъществяването на елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. За да отхвърли изцяло предявените искове районния съд е приел, че от доказателствата по делото, не може да се установи наличието на два от елементите на деликта. От една страна не се доказва наличието на поведение на ответниците противоправно по своя характер, което да е постави началото на причинно-следствен процес водещ до настъпването на вреди. От друга страна, според решаващият съд в производството не са събрани убедителни доказателства за претърпените вреди. Настоящият въззивен състав също смята, че в делото не се съдържат доказателства за противоправността на действията на Р. и М.. Противоправността на дадено деяние е налице, когато същото несъответства на императивна правна норма, включително и на общия запрет да не се причиняват вреди другиму. Деянието на въззиваемите се свежда до подаването на жалба, но самия факт на депозиране на жалбата не може да се квалифицира с противоправност. С тези си действия ответниците са осъществили, признатото им от върховния закон на Република България – чл. 45 КРБ и доразвито в редица процесуални закони, право на жалба до държавни органи. В жалба до съответните институции се излагат оплаквания за начина на управление на ЛРС „С.в.” от лицата С. П. и Г. С. и по конкретно във връзка с отдаването на имоти на сдружението под наем, разходите в сдружението за телефони и горива, както и констатацията, че не била правена от десет години финансова ревизия на сдружението. Така изложените оплаквания, според въззивния съд не водят до противоправност на деяниято на въззиваемите, каквото е изискването на закона, за да е налице непозволено увреждане. Посочването, че Г. С. безконтролно е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск, че са отчитани големи разходи за горива и телефони, че е имало несъбрани наеми от обекти на сдружението и че не е извършвана финансова ревизия не са факти и обстоятелства характеризиращи поведението на ответниците като противоправно. Не се сочи никъде в жалбата, че тези констатации са незаконосъобразни. Дадената от въззивниците квалификация, че това са нарушения не води до извода, че въззиваемият е наклеветен или набеден в престъпление, както твърди последният в исковата си молба. По повод на набеждаването, което е престъпление от общ характер по чл. 286 НК граждански съд, който е сезиран с иск по чл. 45 ЗЗД не може инцидентно да установи наличието на такова престъпление, доколкото това е в компетентността единствено и само на наказателния съд. По делото не се твърди, а не са събрани и доказателства за влязла в сила присъда, с която ответниците да са признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 286 НК, за това, че са подали жалба срещу Г. С. на 27.07.2006г. В жалбата не се съдържат и клеветнически твърдения, доколкото несъбираемостта на наемните вноски за част от обектите собственост на ловното сдружение се доказва от заключението на съдебно-икономическата експертиза. Към датата на подаване на процесната жалба – 27.07.2006г. сумата от несъбрани наеми възлиза на 3177,60 лв. В приетата като писмено доказателство докладна записка на Р. Т. –одитор в СЛР гр. София с вх. № 124/09.10.2006г. се установява, че не е въведен месечен лимит за изразходвано гориво и мобилни телефони, не е извършвана финансова ревизия, като се дават и редица препоръки, поради констатирани неточности в дейността на сдружението, включително и за начина на провеждане на заседанията на УС на сдружението. Поради това въззивният съд счита, че подадената от Р. и М. жалба до ВТОП, Областният управител на област Велико Търново и СЛР гр. София не е поведение, което е укоримо от правна гледна точка и за което да бъде ангажирана гражданската им отговорност за вреди. Независимо от горното съдът приема, че не е налице и основният елемент от непозволеното увреждане - вредата. Без наличието на такава не може да се говори и за непозволено увреждане. Вредата не е нормативно определена, но се схваща като промяна, чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата на човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве, душевност и психическо състояние. Тя трябва да е в причинна връзка с противоправното и виновно деяние, затова причинната връзка е обединяващия елемент на всички останали, за да е налице фактическият състав на непозволеното увреждане. Тази връзка не се предполага, а следва да се докаже от увредения. В конкретната хипотеза, при преценка на събраните писмени и гласни доказателства решаващият състав на въззивния съд прави извода, че ищецът не е доказал по несъмнен и категоричен начин факта, че е претърпял нематериални вреди от подаването на жалбата и многократните явявания в полицията, както твърди в исковата си молба. На първо място от писмените доказателства, включително и от събраните такива във въззивното производство /пр. преписка №1518/2006г. на ВТОП/ не се установява дори едно посещение на ищеца в поделенията на МВР. Събраните от районния съд гласни доказателства следва да се обособят в две групи, доколкото едните свидетели –И. и Ш. твърдят, че след „жалбите срещу него” С. бил с влошено психическо състояние, а другите - И. и Б. отричат да е имало промяна в поведението му. Показанията на свид. В. не дават никаква информация за състоянието на С. по повод на подаването на жалбата. Свидетелите от първата група заявяват, че С. е ходил в полицията, за да дава обяснения по „ жалбите срещу него”, но основават своите показания на негови твърдения, а не на лични възприятия. Недават показания какво е състоянието на С. след твърдяните посещения в полицията. Самите им показания са вътрешнопротиворечиви. И. свидетелства, че С. бил „умърлушен” и „притеснен”, а Ш., че С. бил „гневен” и възмутен”. Това са корено различни състояния на вътрешния мир на човека, които са ясно различими. Това несъответствие наред с показанията на втората група свидетели дава основание на въззивния съд да не кредетира тези на Иванов и Шишков. В заключение следва да се има предвид, че не всяко душевно неразположение представлява деликт, а само това, което справедливостта изисква да бъде възмездено. От събраните по делото доказателства не се установява безспорно наличието на морални вреди нуждаещи се от репариране, което по правилото на чл. 154 ГПК е в тежест на ищеца С.. В тази връзка по делото не се доказа с категоричност, че именно жалбата на Р. и М. от 27.07.2006г. е поставила началото на причинно следствения процес водещ до настъпването на неимуществени вреди. Свидетелите И. и Ш. говорят за промяна в поведението на С. по повод на заведени срещу него жалби. Не е установено категорично, че процесната жалба е тази, която е причинила твърдяните вреди. Оплакването на жалбоподателя, че районният съд изобщо не е коментирал факта, че ответниците по иска трикратно са обжалвали отказа на прокуратурата да образува наказателно производство е неотносимо към предмета на настоящото дело. Последният е свежда до причинени неимуществени вреди на С., поради подаване на жалба срещу него на 27.07.2006г. до посочените по горе държавни органи и обществени организации. Последващите действия на Р. и М., по обжалване действията на прокуратурата не са обхванати от предмета на конкретния иск, поради което и правилно районният съд не се е произнесъл по тях, в противен случай би се постановил свръхпетитум. На следващо място посоченото в жалбата използване на пари на ЕООД „..” за частни нужди не е насочено конкретно срещу жалбоподателя. В жалбата се сочи, че той е ръководител на въпросното търговско дружество. В следващото изречение се сочи, че са изтегляни пари и ползвани за частни цели. Никъде не е посочено, че това е извършеното от С.. СубективнÞте възприятия на последния по този въпрос не следват обективно от използваните словесни изрази, поради което и съдът, счита, че не е налице излагане на позорно обстоятелство по отношение на ищеца. По горните мотиви предявеният иск за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД в размер на 3000 лв. следва да се отхвърли като неоснователен. Неоснователността на главния иск предпоставя отхвърляне и на акцесорния иск за присъждане на компесаторни лихви върху главницата за претендирания период. До същите правни изводи и краен резултат по спора е достигнал Горнооряховският районен съд с обжалваното решение, което като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. За пълнота на изложението въззивния съд е длъжен да изрази несъгласието си със становището на районния съд, че разноските в заповедното производство не подлежат на присъждане в исковия процес, тъй като били направени в друго производство – ч. гр. дело № 943/2010г. на ГОРС. Производството по разглеждане на иск по е свързано с производството по . Заведеният установителен иск по по своето правно естество е специален установителен иск и е допустим единствено при условията на депозирано писмено възражение в срока по против издадена Заповед за изпълнение по . Затова, че са свързани двете производства, аргументи могат да бъдат извлечени също от останалите елементи на диспозицията на разпоредбата на , тъй като законодателят предвижда, първо, че съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок и второ, заявителят да довнесе дължимата държавна такса. Това несъотвествие в изводите на двете инстанции не влече промяна в крайния изход на делото и за това решението на районния съд следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, както и на основание чл.78, ал. 3 ГПК, съдът намира, че ищецът, въззиваем следва да бъде осъден да заплати на ответниците, въззивници П. Р. и М. М., направените по делото от тях разноски, а именно – 450 лв. адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Великотърновският окръжен съд Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВА Решение № 89 от 09.03.2011 година на Районен съд – гр. Г. О. по гр.д. № 1169/2010 година. ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал. 3 ГПК,Г. Т. С. с ЕГН: *, с адрес гр. Г. О., ул.” Ц. А.” № ... да заплати на П. Г. Р., ЕГН: * от с. К., ул. „Хр. Б.” № .. и М. Г. М., ЕГН: * от с. Г. Д. Т., ул. „Ив. С.’ № .. сумата от 450 лева / четиристотин и петдесет лева/, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Решението е окончателно и неподлежи на обжалване. Да се връчи препис от решението на страните по делото. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |