Решение по дело №6382/2019 на Софийски градски съд

         Р    Е   Ш   Е   Н   И   Е    № ……

                                                             Гр. София, 07.08.2020 г.

                                

 

       В      И  М  Е  Т  О     Н  А      Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV - Д състав, в публично заседание на девети юли през две хиляди и двадесета година в състав :

                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                           ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                              Мл. съдия : Мария Малоселска  

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 6382 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение №  53922/28.02.2019 г. по гр. д. № 56467/2017 г. на СРС, 87с - в, са отхвърлени исковете с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за признаване за установено, че „И." АД *** ЕАД, следните суми: сумата от 1 662, 90 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м. 01.2014 г. до м. 04.2016 г. в имот, находящ се в гр. *******с код на платеца Т379848, за която сума са издадени следните фактури: № **********/30.11.2016 г., № **********/30.11.2016 г. и № **********/30.11.2016 г. и сумата от 51, 62 лв., цена на извършена услуга "дялово разпределение" за периода от м. 01.2014 г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва върху тези сума от подаване на заявлението по чл. 410 ТПК - 15.05.2017 г. до окончателното й изплащане, както и за сумата от 196, 83 лв., представляваща обезщетение за забава в погасяването на главния дълг за периода 15.09.2014 г. до 11.04.2017 г. и сумата от 7, 84 лв., представляваща обезщетение за забава върху цената на извършената услуга "дялово разпределение“ за същия период, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 30387/2017 г. по описа на СРС, 87 с - в. Ищецът е осъден за разноски в производството.  

Решението се обжалва от ищеца „Т.С.” ЕАД, като се излагат доводи за незаконосъобразност и допуснати нарушения на процесуалния и материален закон. Неправилно СРС е приел, че ищецът  не е установил ответникът, макар и собственик, да е ползвал ТЕ в процесния период и е отхвърлил исковете с правно основание извъндоговорен източник. По делото е установено, че ответникът е придобил имота въз основа на постановление за възлагане, което е влязло в сила на 15.01.2014 г., но твърди, че реално е получил владението на 24.02.2017 г. Ищецът поддържа, че ответникът не е вледял имота и не е упражнявал фактическа власт върху него  в резултат от бездействието си, като от него зависи кога и как ще упражнява правата си. Поддържа, че в това производство ищецът е следвало да установи правото на собственост на ответника, а не да установява дали имотът се владее и ползва от него и какви са отношенията му с трети лица, които му пречат да осъществява фактическата власт. Моли да се отмени решението и исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски за двете инстанции. Прави евентуално възражение по разноските на насрещната страна. 

Въззиваемата страна - ответникът „И.“ АД, чрез процесуалният си представител, е подал отговор в срока по чл. 263 ГПК, в който оспорва жалбата. В него поддържа, че решението е законосъобразно и обосновано постановено, а жалбата е неоснователна. Правилно СРС е приел, че не се установява фактическия състав на отговорността по чл. 59 ЗЗД. По делото е установено, че независимо, че банката е придобила собствеността върху имота въз основа на влязло в сила постановление от 15.01.2014 г., тя е била реално въведена във владението му на 24.02.2017 г., а държането е получено от нея на 07.04.2017 г. - след процесния период. В тежест на ищеца е било да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника и общите факти, от които те произтичат. Такова доказване не е проведено в производството. Моли жалбата да остави без уважение и да се потвърди първоинстанционното решение изцяло. Претендира разноски пред въззивната инстанция съгласно списък.

Третото лице помагач на страна на ищеца „Т.“ ООД, редовно призовано, не взема становище по жалбата.

Настоящият състав, по реда на въззивната проверка, намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са били обективно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД - за установяване съществуване на вземане в полза на ищеца, с източник - неоснователно обогатяване и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД  - за лихви за забава върху вземането.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. СРС се е произнесъл по предявеното в заповедното и исково производство основание - чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД - за установяване на вземания от неоснователно обогатяване на ответника поради липса на писмен договор за доставка на ТЕ за стопански нужди, след подадено в срока по чл. 414 ГПК възражение на длъжника.

Относно законосъобразността на решението и като съобрази изложените в жалбата възражения на ищеца, въззивният състав намира следното:

В правилно приложение на материалния закон СРС е приел, че ответникът, като юридическо лице, е „небитов клиент“, по смисъла на разпоредбата на § 1, т. 33 а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от ДР на ЗЕ. Легалната законова дефиниция за „небитов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди. Законодателят е използвал като критерии при дефиниране на понятието „небитов клиент“ вида правен субект (физическо или юридическо лице) и нуждите, за които той ползва/купува/ енергия (битови - за домакинството си или небитови - такива които не задоволяват битови нужди). Доколкото не се установява процесният имот  - магазин (бивша книжарница) да служи за задоволяване на битови нужди, в случая става въпрос за доставка на ТЕ за стопански нужди, както приема и СРС в атакуваното решение.

В същото време в императивната материалноправна норма на 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ изрично е предвидена специална форма за сключване на договора за продажба на топлинна енергия между топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди. В този случай писмената форма на договора за доставка на ТЕ с ищеца е форма за действителност на сделката.

По делото не се твърди, нито се установява ответникът да е сключвал писмен договор с предмет доставка на ТЕ за процесния имот, с действие в периода на исковата претенция. При липса на възможност топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената топлинна енергия на договорно основание, същото разполага с правата по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Основателно СРС е направил извод, че правоотношенията между страните следва да се разглеждат на плоскостта на неоснователното обогатяване.

Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на друг дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да защити правата си. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго.

Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД изисква установяване на следните елементи от страна на ищеца: 1). имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2). връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи факти, породили обогатяването и обедняването; 3). липса на правно основание за имущественото разместване; 4). липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.

В случая твърдяното имуществено разместване се свежда до установяване от ищеца, при пълно и главно доказване, на обедняването му до размера и количеството на доставената на ответниците през исковия период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази енергия и спестяване на разходи за нейното овъзмездяване, както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването - че топлинната енергия е доставяна до имот на ответника при липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между страните.

Действително по делото се установява, че по време на процесния период ответникът е бил собственик на имота, за който се твърди да е доставяна топлинна енергия въз основа на постановление за възлагане на недвижим имот. От представеното копие на постановлението за възлагане не се установява момента, в който то е влязло в сила.

Както е приел и СРС, за да се установи, че ответникът се е обогатил със стойността на доставената от ищеца ТЕ в производството е следвало да се докаже, че той действително е ползвал имота, респективно – доставената в него в претендираното количество и стойност топлинна енергия. Неоснователно ищецът е поддържал, че е достатъчно да се установи възникването на собствеността върху имота, доколкото в случая претенцията не е заявена на договорно основание, а на извъндоговорно такова и обстоятелството, че ответникът е собственик на имота не е достатъчно, за да се направи извод, че дължи претендираните суми, без да се докаже неговото обогатяване с тях.  

Понеже ответното дружество изрично е оспорило твърдението, че е ползвало имота през процесния период м. 01.2014 г. – м. 04.2016 г., а от там че се е обогатило със сумите за ТЕ за имота, като е поддържало, че реалното владение върху имота е получено от ЧСИ едва през 2017 г., ищецът е следвало да установи, пълно и главно оспорените факти. Доказателства в посочения смисъл не са ангажирани пред СРС.

След като ищецът не е установил да е налице обогатяване на ответника, респективно - негово обедняване, с претендираните в производството суми, не е доказан основния елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване и главните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД са недоказани и неоснователни, както приема и СРС.

Поради неоснователността на главните искове, неоснователни са и претенциите за установяване на акцесорни вземания за обезщетение за забава по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Доколкото решаващите изводи на настоящият състав изцяло съвпадат с тези на СРС, решението, с което исковете се отхвърлени е съобразено с изискванията на материалния и процесуален закон и следва да се потвърди изцяло, включително в частта по присъдените в тежест на ищеца разноски.

По разноските пред СГС :

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна - ответника. В негова полза следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв., на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК.

По горните съображения въззивният съд

 

                                                      Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №  53922/28.02.2019 г. по гр. д. № 56467/2017 г. на СРС, 87 с - в, вкл. в частта по присъдените в тежест на ищеца разноски.

 

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на „И." АД, ЕИК *********, с адрес ***, сумата от 50 лв., юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „Т.“ ООД като трето лице помагач на страната на ищеца.

 

РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                ЧЛЕНОВЕ : 1.                           2.