Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 07.01.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI А въззивен
състав, в публично съдебно заседание
на седми декември през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: виолета йовчева
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана
Георгиева въззивно гражданско дело № 13540 по описа за 2019г. по описа на СГС и
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 10.08.2019г., постановено по гр. дело № 57124/2018г.
по описа на СРС, ГО, 145 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал.
1 от ГПК от ЗАД “Д.: Ж.И З.” АД срещу И.Г.Н. обективно кумулативно съединените
искове, както следва: иск с правно основание чл. 500, ал. 1, т. 1, предл. 1-во
от КЗ за установяване съществуването на вземане в полза на ищеца в размер на 3
445 лева, представляващо застрахователно обезщетение по щета №
РС08-000900/2017-01, изплатено от ищеца въз основа на сключен договор за
застраховка “Гражданска отговорност”, ведно с ликвидационни разходи, сторени за
определянето му, за вреди, причинени от виновно, противоправно поведение на
ответника, чиято гражданска отговорност била застрахована от ищеца и който
управлявал МПС под въздействие на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта
над допустимата по закон норма, ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане и иск с правно основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 173,
21 лева – обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва за
периода от 06.07.2017г. до 02.01.2018г.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника И.Г.Н.. Жалбоподателят поддържа
оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати
съществени нарушения на процесуалния закон, довели до необоснованост на
формираните изводи. Счита, че предявеният иск е неоснователен поради
обстоятелството, че от събраните по делото доказателства било установено, че
концентрацията на алкохол в кръвта на ответника е била 0, 5 промила. Поради
тази причина на водача на автомобила не била наложена санкция за нарушение на
правилата за движение в ЗДвП, свързани със забраната за употреба на алкохол. В
жалбата са развити съображения, че основателността на претенцията е обусловена
от установяване на всички елементи от фактическия състав на нормата на чл. 500,
ал. 1 от КЗ, включително и обстоятелството, че при настъпване на ПТП ответникът
е управлявал МПС след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта
над допустимата по закон норма. Тази предпоставка в случая обаче не била
установена. Поддържат се доводи, че в разпоредбата на чл. 500, ал. 1 от КЗ
законодателят е имал предвид регресното право на застрахователя да настъпи само
ако концентрацията на алкохол в кръвта е над определена, допустима по закон
норма, а не винаги, когато водачът е употребил алкохол, независимо от
концентрацията. Според жалбоподателя допустимата по закон норма била 0, 5
промила. В случая по делото било установено, че ответникът е управлявал МПС с
концентрация на алкохол в кръвта от 0, 5 промила, поради което се поддържа, че
не е налице една от кумулативните предпоставки за ангажирана на регресната му
отговорност спрямо застрахователя. Независимо от изложеното,
първоинстанционният съд е приел, че следва да бъде ангажирана имуществената
отговорност на ответника. По тези съображения е направено искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се
отхвърлят.
Ответникът по жалбата ЗАД “Д.: Ж.И З.” АД изразява
становище за неоснователност на същата. Счита първоинстанционното решение за
правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото
доказателства и в правилно приложение на правилата за доказателствена тежест.
Развити са съображения, че в случая приложение следва да намери нормата на чл.
5, ал. 3 от ЗДвП в редакцията, действала към датата на ПТП – 17.12.2016г.,
съгласно която на водача на пътно превозно средство е забранено да управлява
същото под въздействие на алкохол. Следователно, законът не е определил
допустима долна граница на концентрация на алкохол в кръвта на водача на МПС,
поради което всички доводи на жалбоподателя в този смисъл били неоснователни.
Освен това, обръща се внимание и на заключението на приетата по делото
съдебно-медицинска експертиза, съобразно което към момента на настъпване на
ПТП, ответникът се е намирал в процес на елиминация, т.е. количеството алкохол
в кръвта му с напредването на времето намалява. Въззиваемото дружество приема
за правилни изводите на СРС, че към момента на ПТП – 23, 40 часа, концентрацията
на алкохол в кръвта на лицето е била най-голяма – 0, 95 промила; към момента на
изследване с дрегер – 23, 50 часа, тя е била по-ниска, а именно – 0, 68 промила
и към момента на вземане на кръв за изследване – 02, 35 часа, тя е била
най-ниска, а именно – 0, 5 промила. Следователно, дори и да се приеме за
основателно тълкуването на въззивника относно това дали е налице абсолютна
забрана за управление на МПС след употреба на алкохол, или забраната е въведена
с долна граница от 0, 5 промила, застрахователното дружество счита, че
предявеното регресно вземане е установено по основание и размер.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 500,
ал. 1, т. 1у предл. 1-во от КЗ.
За да постанови
обжалваното решение, СРС е приел, че фактическият състав на съдебно предявеното
вземане е доказан по основание. Подробни съображения са изложени относно
приложимата редакция на нормата на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, като е посочено,
че към датата на ПТП – 17.12.2016г., редакцията на разпоредбата е въвеждала
абсолютна забрана за управление на МПС под въздействие на алкохол, като за ангажиране на регресната отговорност на застрахователя било
без значение обстоятелството дали на същия е наложено административно наказание
за нарушение на правилата за движение по ЗДвП. Дори и тази теза да не се
приеме, първоинстанционният съд е изложил мотиви и за определяне на конкретния
размер на концентрацията на алкохол в кръвта на ответника към момента на настъпване на ПТП. Кредитирал е
заключението на съдебно-медицинската експертиза, съобразно което към момента на
настъпване на ПТП концентрацията на алкохол в кръвта била най-висока – 0, 95
промила, и е намалявала с течение на времето, до ниво на 0, 5 промила при
извършване на кръвното изследване. Въз основа на приобщените по делото
доказателства, неоспорени от страните, съдът е приел за установени и останалите
елементи от фактическия състав на съдебно-предявеното вземане, а именно
съществуването на валидно правоотношение по договор за застраховка “Гражданска
отговорност” между страните по делото; настъпването на вреди върху имуществото
на трето лице, причинени от ответника с виновно противоправно поведение,
изразяващо се в нарушаване на правилата за движение по ЗДвП; размер на
вредите, причинно-следствена връзка
между деянието и вредите и изплащане на застрахователно обезщетение от ищцовото
дружество в полза на увреденото лице.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
По наведените във въззивната жалба оплаквания съдът
приема следното:
Между страните по делото на етапа на
въззивното производство не е спорно обстоятелството, че на 17.12.2016г., около
23, 40 часа, в гр. София е реализирано ПТП с участието на МПС „Мерцедес ЦЛК 230
компресор” с рег. № *****, собственост на И.Г.Н. и управляван от същия, и лек
автомобил „Ягуар”, с рег. № *****, собственост на Р.Л.П., както и
съществуването на валиден договор за задължителна застраховка "гражданска
отговорност" на автомобилистите между ищеца и ответника, с който
застрахователят се е задължил да покрие в границите на определената в договора
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинени от него на
трети лица имуществени и неимуществени вреди, както и че в срока на
застрахователното покритие е настъпило процесното ПТП. Не е спорен и механизмът
и причините за настъпване на
застрахователно събитие, които са установени от неоспореното заключение на
автотехническата експертиза и протоколът за ПТП, а именно - извършване на
противоправно деяние от страна на ответника, изразяващо се в управление на МПС
в нарушение на правилата за движение, установени в нормата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и поради движение с несъобразена с пътните условия скорост, водачът е
изгубил контрол над управлението на автомобила и реализирал пътно-транспортно
произшествие в няколко паркирани автомобили, един от които е МПС “Ягуар”, с
рег. № *****. Не се спори, а и от приетите по делото писмени доказателства се
установява, че след заведена при ищеца щета, била изплатена на “ДЗИ – Общо
Застрохаване” ЕАД регресна претенция във връзка с изплатено от последното
дружество застрахователно обезщетение по сключена застраховка “Каско” на
увреденото лице в размер на 3 445 лева.
Основният спорен
въпрос в производството е това какво е количеството на концентрация на алкохол в кръвта,
при което в закона е предвидена забрана за управлението на моторното превозно
средство /МПС/ и при което възниква регресното право за платилия застраховател
в хипотезата на чл. 500, ал. 1, т. 1, предл. 1-во от КЗ. Настоящият съдебен състав приема следното:
Застраховалият гражданската отговорност
придобива регресно право срещу застрахования при него, когато се освобождава от
отговорност по застрахователния договор на основания, регламентирани изрично от
закона - умисъл, употреба на алкохол и др., като в тези случаи застрахователят
е задължен отново по силата на закона да плати застрахователно обезщетение на
увреденото трето лице. При настъпването на застрахователното събитие по
застраховката "Гражданска отговорност” възниква законовото задължение на
застрахователя да плати, както и правото му на регрес срещу застрахования, в
случай че плати на увредения. В случая ищецът е поискал връщане от лицето,
което е било под застрахователната му закрила, на платено от него
застрахователно обезщетение по застраховка "Гражданска отговорност” (ЗГО),
като е основал иска си на обстоятелството, че при настъпване на ПТП застрахованият е извършил нарушение по Закона за движението
по пътищата, като е управлявал моторното превозно средство под въздействие на
алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон
норма – чл. 500, ал. 1, т. 1, предл. 1-во от КЗ. В тази хипотеза се касае за освобождаване на
застрахователя от задължението му към застрахования, тъй като първият никога не
отговаря за умишлено причиняване на риска от застрахования или при такова
негово поведение, което увеличава риска в степен, в която той не носи
отговорност. Т.е., на основанията, изрично предвидени в закона /посочени
по-горе/, застрахователят се освобождава от отговорност по застрахователния
договор с деликвента, но не се освобождава от задължението си да престира на
увреденото лице. Налице е хипотеза на изпълнение на чуждо задължение – чл.
74 от ЗЗД, като регресното право на застрахователя не е същинско
застрахователно право, подобно на това по смисъла на чл. 213, ал. 1 от КЗ
/отм./, съответно – по чл. 432 КЗ, а
възниква по силата на закона при наличието на вече прекратено застрахователно
правоотношение поради причиняване на застрахователното събитие от страна на
застрахования било умишлено, било поради употреба на алкохол или упойващо
средство, или управление на МПС без свидетелство за правоуправление.
Следователно възникването на регресното право на
застрахователя срещу отговорния за деликта е обусловено от наличието на
определени правопораждащи факти, а именно: 1/. наличието на валиден договор за застраховка "гражданска
отговорност" между страните по делото, от една страна и от друга -
прекратяване на същия и освобождаване на застрахователя от необходимостта да
извърши застрахователно плащане поради причинен от застрахования деликт по
време на управление на МПС - когато законът определя неговото поведение като
особено укоримо и той трябва да понесе реално гражданската си отговорност /в
частност поведение, което се е изразило в
управление на моторното
превозно средство под въздействие на алкохол с концентрация на алкохола в
кръвта над допустимата по закон норма/; 2/. настъпване на застрахователното събитие,
причинено от застрахования въз основа на правилата на деликтната отговорност в
срока на покритие на застраховката; 3/. застрахованият при настъпването на пътнотранспортното
произшествие виновно да е управлявал моторното превозно средство с концентрация
на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма; 4/.
изплащане на дължимото застрахователно обезщетение от застрахователя по силата
на сключения договор за застраховка "Гражданска отговорност" на
увреденото лице.
Конкретното
поведение на застрахования, увеличаващо риска в степен, в която застрахователят
не носи отговорност, подлежи на пълно и главно доказване от последния - ищец в
производството по предявения регресен иск /чл. 154, ал.
1 от ГПК/.
В чл. 500, ал. 1, т. 1, предл. 1-во от КЗ е предвидено, че застрахователят по задължителна застраховка
"Гражданска отговорност" има право да получи от застрахования платеното
обезщетение, когато последният при настъпването на пътнотранспортното
произшествие е управлявал моторното превозно средство след употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата
по закон норма. Поради обстоятелството, че чл. 500, ал. 1, т. 1 от КЗ пряко се отнася за
водачи на МПС и предвид изричното посочване в същата, че поведението на водача
на превозно средство следва да представлява нарушение по ЗДвП, следва да се
приеме, че ограничението съответства на забраната, въведена с чл. 5, ал. 3, т.
1 от ЗДвП. Концентрацията на алкохол в кръвта, при която е допустимо управлението на
МПС, се определя от правилата в Закона за движението пътищата /ЗДвП/. В чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, в редакцията на тази норма към момента на
настъпване на събитието - 17.12.2016г., именно – ДВ, бр. 54 от 2010г., е предвидено, че на водача на пътно превозно
средство е забранено да управлява пътно превозно средство под въздействие на
алкохол, наркотици или други упойващи вещества. Следователно, управляванието на МПС след употреба на алкохол,
независимо от това каква е концентрацията на алкохол в кръвта на
водача, винаги представлява забранено от закона поведение. Действително, в
законови норми са уредени хипотези, при които установеното количество на
концентрация на алкохол в кръвта на водача е от значение. Това са чл. 174, ал.
1 от ЗДвП, в която разпоредба е
предвидено, че при управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта на водача над 0, 5 на хиляда, установена с
медицинско изследване или с техническо средство, деянието на това лице
представлява административно нарушение, както и чл. 343б, ал. 1 от НК, съгласно която, когато концентрацията на алкохол в кръвта на водача е над 1, 2 на хиляда,
неговото деяние вече е престъпление. Тези норми имат за цел да определят кога
неправомерното поведение на водача, което ще е налице винаги, когато той
управлява МПС след употреба на алкохол, ще се характеризира с такава обществена опасност, че да представлява
административно нарушение и кога тя ще е още по-голяма, че то вече е
престъпление. Те, обаче, нямат отношение към предпоставките за ангажиране на
гражданската отговорност на водача по чл. 500 от КЗ, по отношение на която законът не поставя такива ограничения за
количеството на концентрация на алкохол в кръвта след изменението на чл. 5 от ЗДвП със ЗИД на ЗДвП, обнародван в Държавен вестник бр. 51 от 26.06.2007г. Тази норма е
изменена с ДВ, бр. 77 от 2017г., в сила от 26.09.2017г., като според
действащата от този момент и към настоящия момент редакция, на водача е забранено
да управлява пътно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,
5 на хиляда и/или след употреба на наркотични вещества или техни аналози. Изричното
въвеждане от страна на законодателя на долна граница на допустимата
конкцентрация на алкохол в кръвта с посоченото изменение е още един аргумент в
подкрепа на изводите на съда, че към датата на ПТП – 17.12.2016г., с оглед
редакцията на нормата на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, е съществувала абсолютна
забрана за управление на МПС след употреба на алкохол, без значение от нивото
на концентрация на алкохол. По тези съображения настоящият съдебен състав
споделя изцяло изводите на СРС, че в конкретния случай с оглед приложимата
нормативна уредба регресното право на платилия
застраховател възниква, когато водачът е управлявал МПС след употреба на алкохол, което законът забранява, независимо от
количеството на концентрация на алкохол в кръвта, и дори когато това негово поведение не може да се
квалифицира като административно нарушение или престъпление.
В конкретния случай се доказва, че по време на настъпване на
застрахователното събитие ответникът е управлявал МПС след употреба на алкохол. Това се установява от протокола за химическа
експертиза № 1499/19.12.2016г., в който е посочено, че в изследваните проби
кръв, взети от лицето И.Г.Н., е
установен етилов алкохол в
количество от 0, 5 промила. Тази експертиза е извършена по реда, който е
регламентиран в Наредба № 30 от 27.06.2001г. за реда за установяване употребата на
алкохол или друго упойващо вещество от водачите на моторни превозни средства. В нея е предвидено, че концентрацията на алкохол в кръвта на водача се установява чрез медицинско
освидетелствуване в специализирани лечебни заведения и химическо изследване на
кръвта или съгласно показанията на техническото средство, когато водачът е
отказал да даде кръвна проба. Удостоверените в протокола обстоятелства не са
оспорени от ответника, поради което следва да се приеме, че посоченият в
него факт на установена положителна алкохолна проба е доказан. В същия смисъл е
и заключението на приетата в първоинстанционното производство
съдебно-медицинска експертиза, неоспорена от страните. Вещото лице е направило
категоричен извод, че концентрацията на алкохол в кръвта на ответника към
момента на вземане и изследване на кръвната проба е удостоверения в съставения
протокол за химическа експертиза, а именно – 0, 5 промила. Както бе посочено
по-горе, конкретният размер на концентрацията на алкохол в кръвта на водача на
МПС е без значение,
доколкото нормата на чл. 500, ал. 1, т. 1 от КЗ предвижда възникване на регресно право на
застрахователя да получили от застрахования платеното застрахователно
обезщетение, при условие че последният е управлявал моторното превозно средство
след употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над
допустимата по закон норма, а както беше посочено по-горе чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, в редакцията на нормата към момента на настъпване на инцидента,
забранява управлението на пътно превозно средство под въздействие на алкохол,
независимо от нивото на концентрация на алкохол в кръвта.
Дори и да се приеме тезата на
жалбоподателя, че
разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 1 от КЗ предвижда, че
регресното право на
застрахователя настъпва само ако концентрацията на алкохола в кръвта е над 0, 5
промила, т.е., само ако се установи, че поведението на водача представлява
административно нарушение или престъпление, то крайните изводи
на съда няма да се променят. В първоинстанционното производство е прието
заключение на съдебно-медицинска експертиза, която не е оспорена от страните, и
следва да се кредитира от съда като пълна, обективна и компетентна, включително
и в частта относно дадените от вещото лице устни разяснения в съдебно
заседание. От същите се установява по безспорен начин, че предвид съдържащите
се в протокола за медицинско изследване за употреба на алкохол или друго
упойващо вещество от 18.12.2016г. данни, че ответникът е употребил около 200
грама уиски към 19, 00 часа, данните от техническото средство Алкотест дрегер
7410 + С с № 0095, проба № 634 от 18.12.2016г., установяваща концентрация на
алкохол в кръвта 0, 68 промила, както и предвид протокола за химическа
експертиза с № 1499/19.12.2016г., може да се направи извод, че доколкото по
сведения от самия ответник той е консумирал алкохол – около 200 грама уиски в
19, 00 часа на 17.12.2016г. и след това не е приемал друг алкохол, то към
момента на ПТП – 17.12.2016г., 23, 40 часа, ответникът вече е бил в процес на
елиминация, т.е. количеството алкохол в кръвта му с напредването на времето
намалява, което позволява, прилагайки метода “изчисление чрез връщане назад” да
се приеме, че към този релевантен момент концентрацията на алкохол в кръвта на
водача е била 0, 95 промила. Следователно, правилно първоинстанционният съд е приел,
че към момента на ПТП – 23, 40 часа,
концентрацията на алкохол в кръвта на лицето е била най-голяма – 0, 95 промила;
към момента на изследване с дрегер – 23, 50 часа, тя е била по-ниска, а именно
– 0, 68 промила и към момента на вземане на кръв за изследване – 02, 35 часа,
тя е била най-ниска, а именно – 0, 5 промила. Конкретни оплаквания относно
правилността на така приетите от районния съд фактически положения не се
съдържат във въззивната жалба, поради което настоящият съдебен състав приема
същите за доказани и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на СРС в
тази част.
Доколкото по делото няма представени
никакви доказателства, които да опровергават отразеното в протокола за
химическа експертиза, както и изводите на вещото лице по съдебно-медицинската
експертиза, то съдът приема, че ответникът
е управлявал застрахованото при ищеца МПС с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма. В
полза на ищеца е възникнало регресното право по чл. 500, ал. 1, т. 1 от КЗ да получи от ответника платеното на увреденото лице
застрахователно обезщетение, което е в размер на 3 445 лева и не е спорно, че
отговаря на размера на причинената вреда. Следователно предявеният иск е изцяло
основателен.
С оглед изхода на спора по иска с предмет главното парично вземане,
основателна е и претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на
акцесорното вземане. Ответникът е
поставен в забава след получаването на покана за плащане, което е станало на
05.06.2017г. Ето защо претенция за обезщетение за забава в размер на законната
мораторна лихва за исковия период от 06.07.2017г. до 02.01.2018г. е установена
по основание и размер от 173, 21 лева.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемото дружество следва да се присъдят сторените по делото разноски в
размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.
78, ал. 8 ог ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ. Това възнаграждение се дължи, тъй като отговорът на въззивната жалба е
подаден от юрисконсулт на дружество, поради което без значение е
обстоятелството, че в проведеното публично съдебно заседание дружеството е
представлявано от упълномощен адвокат. Ето защо релевираните от въззивника
доводи за недължимост на претендираните разноски за юрисконсултско
възнаграждение са неоснователни.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване
предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 189219 от 10.08.2019г, постановено по гр.
дело № 57124/2018г. на Софийския районен съд, ГО, 145 състав.
ОСЪЖДА И.Г.Н., ЕГН **********,*** да заплати на ЗАД „Д.: Ж.И
З.” АД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление *** на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, сумата
от 100 /сто/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.