Р Е Ш Е Н И Е
№ V- 138 12.01.2018 г. град
Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският
окръжен съд, II-ро гражданско отделение, V-ти въззивен състав, на четиринадесети декември две хиляди
и седемнадесета година в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Даниела МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: Таня ЕВТИМОВА
мл.с. Сияна Д.
Секретар –
Ани Цветанова
като
разгледа докладваното от младши съдия Сияна Димитрова
въззивно гражданско дело № 1340 по
описа за 2017 година,
за да се произнесе, взе
предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила
въззивна жалба с вх. № 30504/09.08.2017 г. от ищеца К.В.Д., ЕГН **********, със
съгласието на своя заместник попечител В.Д.Д., ЕГН **********, с адрес в гр. Б.,
ж.к. „И.“, бл. **, вх. *, ет. 1, ап. 1, срещу решение № 1162/01.08.2017 г. на
Районен съд – Бургас, постановено по гр.д. № 3970/2016 г.
С обжалвания съдебен акт,
първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни съединените искови
претенции на ищеца К.Д. срещу ответниците „Уникредит Булбанк АД“, ЕИК
*********, П.К.К., ЕГН **********, Д.В.Д., ЕГН ********** и Ж.В.Д., ЕГН **********,
за признаване за частично унищожаема на едностранна упълномощителна сделка,
обективирана в пълномощно с рег. № 50608.02.2005 г. на нотариус Цвета Атанасова
с рег. № 458 на НК и район на действие БРС, поради невъзможността на
упълномощителя да разбира или ръководи действията си, както и за установяване
частичната нищожност на договор за ипотека, обективиран в нотариален акт № **,
том *, рег. № 717, дело № 72/23.02.**** г. на нотариус Милена Илчева, вписана
под рег. № 257 на НК и с район на действие БРС, поради липса на съгласие и
противоречие на закона. Със същото решение ищецът К.Д. е осъден да заплати на
ответника „Уникредит Булбанк“ АД
разноски в размер на 1010 лева.
Във въззивната си жалба
пред настоящия съд, ищецът К.Д. обжалва изцяло първоинстанционното решение и
излага доводи за неговата неправилност и необоснованост, като постановено в нарушение
на материалния закон. Твърди се, че районния съд неправилно приложил
разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от ЗЗД, като не взел предвид, че специалната
погасителна давност няма приложение към процесния случай, тъй като от приетата
по делото СМЕ се установява, че невъзможността на ищеца-упълномощител да
разбира и ръководи действията си не е временна, а от момента на раждане до
настоящия момент. Навеждат се доводи, че в този смисъл атакуваната сделка е
нищожна като сключена при липса на съгласие. При изложените съображения,
въззивникът моли за отмяната на първоинстанционния акт и решаване на спора по
същество с решение, с което предявените искове да бъдат уважени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК *********, чрез адвокат
Гергана Стоянова от БАК, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Славянска“ № 71,
ет. 4, е подала отговор на въззивната жалба, с който изразява становище, че
същата е неоснователна, а обжалвания съдебен акт – законосъобразен и правилен,
като излага подробни съображения по оплакванията, релевирани от въззивника.
Твърди се, че доводът за неприложимост на чл. 32, ал. 2 от ЗЗД и института на
кратката 3-годишна погасителна давност към процесния случай противоречи на
постановената по въпроса задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК. Въззиваемият намира крайния извод на районния съд за справедлив, предвид
обстоятелствата по делото, сочещи, че лицата, на които е възложена защитата
интересите на недееспособния са знаели за сделките и участвали при сключването
им, но не са предприели своевременно действия за предотвратяване настъпването
на последиците от тях.
Представителят на въззиваемото
дружество „Уникредит Булбанк“ АД, в открито съдебно заседание поддържа отговора
на въззивната жалба и моли решението да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Въззиваемият П.К. се явява
лично в открито съдебно заседание и не изразява становище по спора.
Въззивникът К.Д. и
въззиваемите Д.Д. и Ж.Д. не се явяват в проведените заседания по делото и не се
представляват.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради
което се явява допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо (постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено
с исковата молба).
Разгледана по същество жалбата е неоснователна. В тази връзка следва
да се отбележи, че процесното първоинстанционно решение е правилно, като на
основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите на БРС, които
изцяло споделя, а във връзка с оплакванията по жалбата, като съобрази правните
доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Между страните не се спори,
а и от представен по делото договор за продажба на държавен недвижим имот по
реда на Наредбата за държавните имоти от 30.07.1984 г. и удостоверение за наследници
на починалия В.К. Д. се установява, че въззивникът-ищец К.Д., заедно с
въззиваемите ответници Д.Д. и Ж.Д. са съсобственици на недвижим имот,
представляващ апартамент с площ от 75,41 кв.м., с адрес: гр. Бургас, ж.к.
„Изгрев“, бл. 25, вх. 9, ап. 1,
Безспорен за страните е и
факта, че въззивникът-ищец е поставен под ограничено запрещение, считано от
25.07.2012 г., съгласно представено в препис по делото решение № 235/15.06.2012
г. по гр.д. № 575/2012 г. по описа на БРС, като видно от удостоверения №№
94-00-23795/2/20.11.2012 г. и 94-01-23795/5/04.05.2017 г. на органа по
настойничество и попечителство при община Бургас, към датата на образуване на
делото за негов попечител е бил назначен ответникът Д.Д., а за заместник
попечител – Иван Минчев, с чието съгласие е депозирана исковата молба.
Настъпилата в хода на процеса смърт на заместник попечителя на запретения ищец
е наложило назначаването в това качество на В.Д., с чието съгласие е сезирана
настоящата съдебна инстанция.
Не са спорни и фактите, че Д.Д.
и К.Д. са упълномощили Ж.Д. с правото да учреди от тяхно име и за тяхна сметка
договорна ипотека върху съсобствения им недвижим имот, описан по-горе, като
обезпечение по кредит, отпуснат от банка „Хеброс“ /понастоящем „Уникредит
Булбанк“ АД/ на ЕТ „Кънделов – Петко Кънделов“ /понастоящем заличен/, при
избрани условия и срокове от едноличния търговец, както и че с договор за
банков кредит от 18.02.2005 г. банката е отпуснала на търговеца сумата от
41 000 евро, а вземането е било обезпечено с договорна ипотека върху
процесния съсобствен на въззивника имот. Тези обстоятелства се установяват и от
представените писмени доказателства по делото – пълномощно от 08.02.2005 г.,
заверено от нотариус Цвета Атанасова с район – РС Бургас и рег. № 458 на НК;
Нотариален акт № **/23.02.**** г., том *, рег. № 717, дело № 72 от **** г. на
нотариус Милена Илчева, рег. № 257 на НК, район на действие – РС Бургас;
Договор за банков кредит във валута с опция № 1405/18.02.2005 г.
Безспорни между страните са
и обстоятелствата, че по издадени в полза на въззиваемата банка заповед за
изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист в производство по ч.гр.д.
№ 2902/2010 г. по описа на БРС за вземанията й по описания договор за банков
кредит, е образувано изпълнително дело № 201070504000119 по описа на ЧСИ Илко
Бакалов, рег. № 705 на КЧСИ и е предприето изпълнение по отношение на
ипотекираното имущество.
От допусната и изслушана в
рамките на първоинстанционното производство съдебно-психиатрична експертиза,
изпълнена от в.л. д-р Галена Вълчкова, която настоящият съд кредитира с доверие
като безпристрастно и компетентно изготвена, се установява, че освидетелствания
въззивник-ищец К.Д. страда от лека степен на умствена изостаналост, диагноза с
която се води на диспансерен отчет към ЦПЗ – гр. Бургас от 17.10.1985 г. Експертът
сочи, че психическото състояние на освидетелстваното лице е вродено и не му
позволява пълноценно да разбира, мисли и заучава, да планира и решава, да
осмисля и предвижда последствията от действията си, като тези констатации се
отнасят и за извършеното от него упълномощаване от 08.02.2005 г.
Бургаският районен съд е
бил сезиран със обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.
31 и чл. 26 от ЗЗД, предявени при условията на евентуалност, за унищожаване на
посочената упълномощителна сделка, евентуално – за прогласяване нищожността на
учредената договорна ипотека върху процесния съсобствен на въззивника имот.
Разпоредбата на чл. 31, ал.
1 от ЗЗД предвижда унищожаемостта на договор, сключен от дееспособно лице, ако
то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, като
този институт е предвиден за защита на интересите на лицата, чиято воля е
засегната от определен дефект, какъвто е и настоящият случай. Съгласно нормата на
чл. 32 ал. 2 от ЗЗД
правото да се иска унищожаване се
погасява с три годишна давност.
Началото на погасителната
давност е поставено в зависимост от настъпването на правнорелевантен факт,
определен в закона, а до настъпването му давностният срок не тече. В този ред
на мисли, следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от ЗЗД, с която
законодателят е регламентирал един общ факт – деня на сключване на договора и
три специални хипотези, а именно – навършване на пълнолетие, вдигане на
запрещение, откриване на грешка или измама. Специална давност е предвидена и
съгласно чл. 30 от ЗЗД в случай на заплашване.
От анализа на приложимата
правна уредба се достига до извода, че за лицата, които са сключили сделка при
условията на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, без да са поставени под запрещение, но при
невъзможност да разбират или ръководят действията си, законодателят не е
определил специална давност. В теорията и практиката се приема, че тъй като тези
лица са дееспособни, за тях е приложима общата давност - от сключване на
сделката. В този смисъл настоящият състав изцяло споделя правните доводи на
първоинстанционния съд по съществото на предявения иск с правно основание чл.
31 от ЗЗД, като намира същите за правилни, законосъобразни и съобразени изцяло
с трайната и безпротиворечива практика на ВКС, ръководна за съдилищата в
тяхната правораздавателна дейност. /напр. Решение № 487 от 9.01.2012 г. по
гр.д.№ 1764/10 г. на ІV г.о.; Решение № 59 от 24.07.2013 г. по гр.д. № 392/12 г.на
ІV г.о.; Решение № 157 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 252 / 2015 г. на ВКС, 3-то ГО;
Решение № 59 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 392/2012 г. на ВКС и др./.
Предвид изложеното, не
могат да бъдат споделени оплакванията на въззивника, наведени с въззивната
жалба, че унищожаването в процесния казус попада в специалната хипотеза на чл.
32, ал. 2 от ЗЗД и давността следва да тече от момента на вдигане на наложеното
му ограничено запрещение, а обжалваният съдебен акт е материално
незаконосъобразен. Тези доводи не намират опора в действащото приложимо
законодателство и константната съдебна практика, и се явяват неоснователни.
Изложеното налага за
настоящия състав извод за неоснователност на депозираната въззивна жалба,
предвид което първоинстанционният съдебен акт следва да бъде потвърден като
правилен и законосъобразен.
Въпреки че с въззивната
жалба не се въвеждат оплаквания досежно формираната от районния съдия воля по
предявените при условията на евентуалност искови претенции за прогласяване
нищожността на учредената договорна ипотека поради липса на съгласие и
противоречие със закона, предвид изхода на спора по заявената главна претенция,
настоящият съд, намира за необходимо да изложи становището си по тези спорни
въпроси.
Въззивният съд споделя
изцяло съображенията на районния съдия за неоснователност и недоказаност на
претенцията за прогласяване нищожността на учредената договорна ипотека поради
липса на съгласие. Правилно съдът е посочил, че правната теория и
съдебната практика ясно поставят отграничение между липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД
и несъзнавано даденото съгласие по
смисъла на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД,
при което се приема, че нищожност е налице, когато изявлението е направено
несериозно, без намерение за обвързване, за разлика от унищожаемостта в
случаите, когато съгласието е изразено от лице, което макар и формално
дееспособно не е могло да разбира или да ръководи действията си. Съобразявайки
приложимия закон, правилно районният съдия е отхвърлил претенцията с правно
основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД като неоснователна, като е приел, че в настоящият случай предмет на
предявената претенция е сделка, сключена от дееспособно лице, което не е могло
да разбира и да ръководи действията си, която разкрива характеристиките на
института на унищожаемостта, и не покрива предпоставката за съзнателна липса на
съгласие, установена в съдържанието на предявения иск за прогласяване на
нищожност. /така и Решение № 374 от 29.12.2015 г. по гр. д. № 1792 / 2015 г.
на Върховен касационен съд, 4-то ГО; Определение № 396 от 29.03.2013 г. по гр. д. № 1364/2012
г. на Върховен касационен съд/
Що се касае до посоченото
основание за нищожност на учредената договорна ипотеката – противоречие със
закона, а именно – противоречие с нормата на чл. 33, ал. 1 от ЗС, следва да се
посочи, че съдебната практика застъпва становището, че разпоредбите на чл. 33 от ЗС имат ограничителен характер, защото
стесняват кръга на купувачите при продажба на част от съсобствен имот, което
според ВКС налага ограничителното прилагане на същите разпоредби на закона само
относно случаите, за които се отнасят, и затова те следва да се приложат само
относно продажбата на част от съсобствен недвижим имот. В този смисъл са и
разсъжденията на Върховния касационен съд, изложени с Тълкувателно решение № 5 от 28.11.2012 г. по тълк. д. № 5
/ 2012 г. на ОСГК, съгласно
които правилото на чл. 33 от ЗС създава ограничение за правото на
разпореждане и договорната свобода по чл. 9 от ЗЗД, и затова не подлежи на разширително
тълкуване. Категорично се приема още, че целта на правото на изкупуване е предпазване
на съсобствениците от нежелани от тях нови участници в имуществената общност,
предвид което и институтът не намира приложение по отношение на ипотечното
право.
Споделяйки изложените в
обжалвания съдебен акт съображения, че не са налице условията за защита на
неразпоредилия се с правото на собственост съсобственик, предвид факта, че
въззивника-ищец е страна по атакувания договор за ипотека и е волеизявил при
сключването му, настоящият въззивен състав намира, че претендираното в процеса
основание за нищожност остава недоказано. / по въпроса за същността и правната
характеристика на правото на изкупуване по чл. 33, ал. 1 от ЗС - Определение № 587 от 25.11.2013 г. по гр. д. № 4587/2013
г. на ВКС; Определение № 623 от 17.06.2010 г. по гр.д. № 492/2010 г.
на Върховен касационен съд
и др./
Поради съвпадането на
крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на Районен съд - Бургас - потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
При този изхода на спора на
въззивника не се следват разноски за производството по делото. Въззиваемите
страни не са поискали своевременно присъждане на разноски в тяхна полза,
предвид което и такива не следва да бъдат присъдени.
Така
мотивиран, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 1162/01.08.2017 г. на Районен съд – Бургас, постановено по гр.д. № 3970/2016
г.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба в едномесечен срок
от съобщението му до страните пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Препис от постановеното
решение да се изпрати на страните за запознаване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.