РЕШЕНИЕ
№ 234
гр. Кюстендил, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIV-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мария Ем. Антова
при участието на секретаря Валентина Сп. Стоицова
като разгледа докладваното от Мария Ем. Антова Гражданско дело №
20241520102279 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба с вх.№10688/08.09.2024г.,
депозирана от Д. Г. О. срещу „Вива Кредит“ АД.
Ищцата твърди, че на 21.02.2024г. е сключила процесния договор за заем
с ответника, като бил отпуснат заем в размер на 2300 лева. В договора било
посочено, че ГЛП ще бъде в размер на 40,32 %, а ГПР ще бъде в размер на
49,44 %. В чл.1, ал.2 и ал.3 от договора било уговорено, че кредиторът
предоставя на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на
искането за заем съгласно която на кредитополучателя била начислена
допълнителна такса в размер на 1383,60 лева, която да бъде разсрочена за
изплащане заедно с погасителните вноски по заема. В чл.5, ал.1 било
уговорено, че заемателят се задължавал в срок до 3 дни от сключване на
договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
поръчител физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора
условия или банкова гаранция. При неизпълнение, било уговорено
заплащането на неустойка в размер на 922,50 лева. Твърди, че посочените
такса и неустойка били включени в погасителния план, като по този начин
действителната цена на отпуснатия заем всъщност била в размер на 5207,10
лева, тоест значително повече от очакваната за връщане сума в общ размер от
2901 лева. Счита се, че за ищеца е възникнал правен интерес от това да се
уточнят действителните параметри на съществуващата между страните
облигационна връзка, независимо от това дали заемодателят претендира
1
сумите по въпросните клаузи, или не.
По отношение на таксата за експресно разглеждане ищецът счита
същата за нищожна на основание чл.21 ЗПК като противоречаща на
разпоредбите на чл.10а, ал.2 ЗПК. Същата не била включена в ГПР и по този
начин била заобиколена нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Не на последно място, с
начисляването на същата не следвало да се цели обогатяването на лицето,
предоставящо услугата, предвид че била в размер на 60 % от стойността на
отпуснатия заем. По този начин безспорно се нарушавали принципите на
добросъвестност и справедливост, предвид че се стигнало до оскъпяване на
заема.
По отношение на неустойката за непредоставяне на обезпечение са
изложени следните твърдения: същата била нищожна, доколкото накърнявала
добрите нрави, излизайки извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция и целяла единствено неоснователно обогатяване. Счита,
че клаузата е неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП.
Наред с това, счита се, че с въпросната клауза за неустойка се заобикаляла
разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК, доколкото с нея се уговаряла още едно
допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, от
което обаче не произтичали вреди. Било налице кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва, а това било недопустимо. Искането към съда е да
уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който е посочено, че исковата молба е нередовна. Намира, че
предявените искове били недопустими поради липса на правен интерес у
ищеца, тъй като не били начислени такса за експресно разглеждане и
неустойка. Моли съда да прекрати производството по делото като
недопустимо.
На следващо място, досежно съществото по спора, намира следното:
счита се за неоснователно твърдението, че клаузата, предвиждаща такса за
експресно разглеждане, била нищожно като противоречаща на разпоредбата
на чл.10а, ал.2 ЗПК, като се излагат подробни доводи в тази насока. На
следващо място, посочената клауза не заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК, предвид че се касаело за допълнителна услуга, предоставена по волята на
ищцата. Не били нарушени принципите на добрите нрави и на
добросъвестността, доколкото ищцата била надлежно информирана за
параметрите на договора и сама е преценила да се възползва от посочената
услуга.
Досежно нищожността на неустойката ответникът счита, че не била
нищожна и не противоречала на добрите нрави като излага подробни
съображения в тази насока. Сочи, че дори да се приемело неустойката да е
прекомерна, същата следвало да се намали, а не да се приеме за нищожна
поради накърняване на добрите нрави. Обосновава се твърдението, че целта на
посочената неустойка била да дисциплинира длъжника да изпълни своите
договорни задължения по предоставяне на обезпечение, предвид че
неизпълнението на посоченото задължение сериозно би увредило неговия
2
интерес като заемодател с оглед на основния му предмет на търговска дейност.
На следващо място, счита че не е налице нарушение на разпоредбата на чл.19,
ал.3 ЗПК, доколкото посоченият размер на неустойка не следвало да се
включва в ГПР. Твърди се, че в настоящия случай не намирала приложение
разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК. Претендирата неустойка касаела едно
допълнително задължение за предоставяне на обезпечение като поради
непредоставянето му е начислена същата. Периодът, за който била начислена
неустойката бил от изтичането на тридневния срок за предоставяне на
обезпечение до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва
била за период от настъпване на падежа на договора до изплащане на
задължението, тоест за период, за който се начислява неустойка, не се
претендира обезщетение за забава. Моли се исковете да бъдат отхвърлени.
Претендират се разноски.
В проведеното открито съдебно заседание страните, редовно призовани,
не се явиха, нито изпратиха процесуални представители. С депозиранa молбa
от ищеца, същият уведоми съда за невъзможност на пълномощника си да се
яви и изрази желание делото да се разгледа в негово отсъствие, като поддържа
изцяло заявените с исковата молба претенции и оспорва твърденията на
ответника относно нищожността на клаузите. По делото са ангажирани
писмени доказателства.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.12
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД за признаване за установено
между страните, че клаузите, обективирани в чл.1, ал.3 и чл.5, ал.2 от Договор
за паричен заем Standart 14 – № 6011425/21.02.2024г. са нищожни.
С Определение № 1618/26.11.2024г. съдът обяви за безспорен факта, че
между страните е бил сключен Договор за паричен заем Standard 14 №
6011425/21.02.2024г.
От събрания и приет по делото доказателствен материал и в частност от
представеното заверено копие на Договор за паричен заем Standard 14 №
6011425/21.02.2024 г. е видно, че страните по силата на посочения договор са
се намирали в облигационно отношение, по силата на което ответното
дружество, в качеството си на кредитор, е предоставило паричен заем на
ищеца на Д. Г. О., в размер на 2 300 лева, със срок на погасяване – 60 седмици,
30 вноски, при фиксиран лихвен процент 40, 32 %, годишен процент на
разходите 49, 44 %.
Съгласно чл.1, ал.2 и ал.3 от Договора е включена и допълнителна такса
за услуга експресно разглеждане в размер на 1 383,60 лева, разсрочена на
равни части, дължима заедно с погасителните вноски да главница и лихва.
В чл.5, ал.1 от цитирания договор е посочено, че потребителят се
задължава в срок до 3 дни от сключване /подписване/ на договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: трето физическо
лице – поръчител, което да отговаря на определени от кредитора условия или
3
банкова гаранция. Съгласно чл.5, ал.2 от договора страните се съгласили, че в
случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
заемателят дължи неустойка в размер на 922,50 лева. Видно от същата
разпоредба страните се договорили неустойката да се разсрочва и да се
заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл.2,
ал.1, т.4 като в този случай дължимата вноска възлизала в размер на 173,57
лева, а общото задължение по Договора – 5 207,10 лева.
По отношение на процесния Договор за паричен заем Standard 14 №
6011425/21.02.2024г., съдът счита, че същият се квалифицира като
потребителски такъв, като кредитополучателят – ищец се явява физическо
лице – „потребител“ по смисъла на §13, т.1 ДР ЗЗП, а ответната финансовата
институция - търговец по смисъла на §13, т.2 ДР ЗЗП. В чл.9 ЗПК е дадена
легална дефиниция на договор за потребителски кредит, съгласно която това е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Доколкото по делото не се
събраха доказателства и не се изложиха твърдения относно това, сумата по
кредита да е използвана за търговска дейност на кредитополучателя, се налага
извод, че процесният договор за кредит попада в обхвата на разпоредбата на
чл.9 ЗПК. Въз основа на посоченото, в случая се прилагат както разпоредбите
на Закона за защита на потребителите, така и тези на Закона за потребителския
кредит.
Съгласно трайно установената и задължителна съдебна практика, съдът
следи служебно за нищожността, като според Тълкувателно решение №1/2020
г. от 27.04.2022 год. по тълк. д. № 1 по описа за 2020 г. на ОСГТК на ВКС, с
чл.7, ал.3 ГПК е предвидено изрично задължение на съда да следи служебно
за такава по чл.146, ал.1 ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител, както и да се произнесе служебно по
нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и
формата на договора, но и от общоизвестни или служебно известни на съда
факти. Тоест съдът следва да обсъди годността на договора, дори и без
наличието на възражения на страните, когато основателността на исковата
претенция е пряко обусловена от неговата действителност. Съгласно чл.143,
ал.1 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като според чл.146,
ал.1 ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена
индивидуално.
По отношение на предявения иск с правно основание по чл.26, ал.1, пр.2
за обявяване на нищожност на клаузата, обективирана в чл.1, ал.2 от Договор
за паричен заем Standard 14 № 6011425/21.02.2024 г. предвиждаща заплащане
4
на такса за експресно разглеждане, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, кредиторът може да събира
от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, а според ал.2 на същата разпоредба
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Искането за отпускане на
кредит представлява елемент от фактическия състав по сключване на договора
за кредит, поради което разглеждането му от кредитора представлява
необходимо условие за отпускането и усвояването на кредита и не би могло да
се подведе под дефиницията за „допълнителни услуги“ по смисъла на чл.10а,
ал.1 ЗПК, за която дейност е предоставена законова възможност кредиторът да
събира допълнителни такси. В настоящия случай уговорената такса не се
дължи за предоставяне на каквато и да било допълнителна услуга, а за
извършване на оценка на кредитоспособността на потребителя съгласно чл.16
и сл. ЗПК, която дейност законът възлага като преддоговорно задължение на
кредитора и за чието извършване законът не урежда събиране на
допълнителна такса извън възнаграждението на кредитора по договора за
кредит. В този смисъл таксата за „експресно разглеждане“ на искането за
отпускане на кредит представлява допълнително възнаграждение за
изпълнение на едно законово преддоговорно задължение на ответника, а не за
предоставяне на потребителя на някакво допълнително благо извън
същественото съдържание на кредитното правоотношение. За този извод е без
значение въпросът дали срещу заплащането на таксата потребителят в
действителност получава по-бързо разглеждане на искането или не, защото
действията, за които тази такса се събира, сами по себе си нямат характера на
допълнителна услуга, за чието предоставяне /бързо или бавно/ ответникът
може да получава допълнително възнаграждение. Нормата на чл.10а, ал. 2
ЗПК е императивна, поради което същата не може да бъде дерогирана от
страните по договора, а клаузите от договора, които са в противоречие с
императивните й предписания, са нищожни поради противоречие със закона.
Наред с това съдът счита, че въпросната такса е следвало да бъде
включена в ГПР предвид дефиницията на понятието „общ разход по кредита
за потребителя“, съдържаща се в §1, т.1 ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати. В случая, липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването му и
макар формално процесният договор да съдържа изискуеми реквизити по
чл.11, ал.1 от ЗПК, въз основа на цялостна преценка на всяка от уговорените
клаузи, съдът намира, че неправилното посочване и липсата на оповестяване
на действителен ГПР, е достатъчно сериозен пропуск, който се приравнява на
непосочен ГПР, въз основа на което следва да се приеме, че клаузата на чл.1,
ал.2 и ал.3 на Договора, уреждаща таксата за експресно разглеждане е
недействителна поради противоречие със забраната на чл.10а, ал.2 ЗПК, което
5
от своя страна влече и недействителността на целият договор поради
нарушаване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
В чл.5, ал.2 от договора е предвидено, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят дължи неустойка
в размер на 922,50 лева. Съгласно същата разпоредба страните се договарят
неустойката да се разсрочи и да се заплаща на към всяка от погасителните
вноски.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като
клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната
страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се
доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД тъй
като съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, както и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми,
на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави съществуват като общи принципи
или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено
е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения като примерно
са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката
дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството
им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението
на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи -поръчителство, залог, ипотека и др.; вид
на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за
нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се
вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
При преценка на процесната неустоечна клауза съгласно така
изведените в съдебната практика критерии съдът намира, че уговорената в
чл.5, ал.2 от Договора неустойка излиза извън обезпечителната,
обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е
6
нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД поради следното:
Задължението за оценка на кредитоспособността на заемателя /наричан
„потребител“ в договора и притежаващ това качество по смисъла на т. 1 от §
13 на ДР на ЗЗП, поради което към процесния договор е относима уредбата на
Закона за потребителския кредит/ съгласно чл.16 ЗПК е възложено на
кредитора. Именно въз основа на изисканите от кредитора данни последният
извършва преценка дали да предостави искания кредит, или да откаже
предоставянето му като уведоми потребителя /чл.18, ал.1 ЗПК/, както и
определя конкретните параметри на кредита и евентуалните обезпечения,
чието предоставяне е необходимо за гарантиране на неговите интереси.
Рискът от неизвършването или неправилното извършване на оценката е за
кредитора и същият не може да се освободи от него, като вмени на заемателя-
потребител общо задължение за осигуряване на обезпечение, скрепено с
компенсаторна неустойка в размер, надхвърлящ този на възнаградителната
лихва по договора. На следващо място, следва да се посочи, че основното
задължение на заемателя по договор за паричен заем/кредит, е да върне на
падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което
съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и
възнаграждението за предоставения заем/кредит. В конкретната хипотеза с
клаузата на чл.5, ал.2 от договора е уговорено заплащането от страна на
потребителя на компенсаторна неустойка за договорно неизпълнение, но не на
главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на
задължението в тридневен срок от усвояване на сумата, да представи
обезпечение за кредитора. Начинът по който е уговорена неустойката сочи, че
потребителят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от
усвояване на сумата, не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна
страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът
на кредитора по договора да е удовлетворен – той да получава в срок
плащания на главницата и възнаграждението за ползване на заетия ресурс, той
ще има право да получи и допълнително вземане за неустойка. За този извод е
без значение обстоятелството дали в конкретния случай ищецът е бил
изправна страна по договора, тъй като преценката за валидност на
неустоечната клауза се извършва към датата на сключване на договора.
Само за пълнота следва да бъде отбелязано, че ако вземането за
неустойка беше включено в размера на годишния процент на разходите, той
много вероятно би надхвърлил законоустановения размер от 50 %.
От съвкупната преценка на всичко гореизложено следва да се заключи,
че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на
договора, а оскъпяване на кредита чрез кумулиране на скрито
възнаграждение, което обяснява и уредената още при сключването на
договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните
вноски. Следователно процесната неустойка също има характера на „общ
разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК и е
следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото,
съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение
7
за кредитора, което той очаква да получи към датата на сключване на договора
за кредит, то посочването на годишен процент на разходите без включване на
това възнаграждение, цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по кредита, което от своя страна не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото
именно е предназначението на ГПР.
Ето защо съдът намира клаузата на чл.5, ал.2 от Договор за паричен заем
Standard 14 № 6011425/21.02.2024 г., уреждаща такса за заплащане на
неустойка за недействителна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави.
При така събраните по делото доказателства съдът намира ищцовите
претенции за изцяло основателни, в каквато насока и ще бъде съдебният акт.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК, разноски се
дължат само на ищеца. Представен е списък на разноските по чл.80 ГПК /л.55
от делото/, включващ 105,34 лева, както и адвокатско възнаграждение по реда
на чл. 38 от ЗАдв в размер на 480 лв. за всеки един от предявените искове.
Видно от представения договор за правна защита и съдействие, ищецът е бил
представляван безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗАдв от
адв. Д. Г., поради което и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. вр. чл. 7, ал. 2, т. 1
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адв.
Г. следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на общо 400 лева по
двата обективно съединени иска, съобразявайки възприетото в Решение на
Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд относно размерите на
адвокатските хонорари. Размерът на възнаграждението съдът определи като
взе предвид следните обстоятелства – делото не се отличава с особена правна
и фактическа сложност, разглеждането му е приключило с проведено само
едно открито заседание, на което процесуалният представител на ищеца не се
е явил, както и с оглед вида на спора, размера на материалния интерес и
направеното от ответната страна оспорване на адвокатското възнаграждение,
съответно претендираните размери от 480 лв. за всеки един от предявените
искове, съдът намира за прекомерни и непропорционални спрямо
извършената работа. Съдът ще присъди на ищеца доказано сторените
разноски в размер на 105,34 лв. и на адв. Д. Г., от АК – Ловеч с личен №
********** възнаграждение в размер на 400 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД,
уговорената в чл. 1, ал. 3 от сключения между Д. Г. О., с ЕГН: **********, с
постоянен адрес: гр. **** и „Вива Кредит“ АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. *****, представлявано от изпълнителния
директор С. П. П., Договор за паричен заем Standard 14 № 6011425/21.02.2024
8
г., клауза, предвиждаща заплащане такса за експресно разглеждане в размер на
1 383,60 лева.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1, предл. 3 от
ЗЗД уговорената в чл. 5, ал. 2 от сключения между Д. Г. О., с ЕГН: **********,
с постоянен адрес: гр. **** и „Вива Кредит“ АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. ****, представлявано от изпълнителния
директор С. П. П., Договор за паричен заем Standard 14 № 6011425/21.02.2024
г., клауза, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 922,50 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал. 1 от ГПК „Вива Кредит“ АД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. ****, да заплати на Д. Г.
О., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. *****, сумата от 105,34 лева
/сто и пет лева и тридесет и четири ст./, представляваща заплатена от ищцата
държавна такса в настоящото производство.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. ****, да заплати на основание чл. 38 от Закон за
адвокатурата във вр. с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения на адв. Д. Г., сумата от 400 лв. /четиристотин
лева/ , представляваща възнаграждение за осъщественото безплатно
процесуално представителство на ищцата по делото пред настоящата
инстанция.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд -
Кюстендил чрез Районен съд - Кюстендил в двуседмичен срок от връчването
на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
9