РЕШЕНИЕ
№ 167
гр. Карлово, 14.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20245320101946 по описа за 2024 година
Производството е образувано по главен и евентуален иск – двата с
правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, предявени от М. Е. К., ЕГН: **********,
с адрес: с. В. Л., обл. П., ул. „***“ №***, чрез адв. Н. Р., със съдебен адрес: гр.
Б., ул. „***“ № ***против „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б,
представлявано от изпълнителния директор С. Т..
Ищецът твърди, че на 21.05.2023 г. сключил със „Стик - Кредит“ АД
договор за потребителски кредит № 954525 за сума в размер на 1700,00 лева.
Страните договорили сумата да бъде върната на 10 месечни погасителни
вноски при годишен лихвен процент по заема 36,00%, годишен процент на
разходите 42,58% и обща сума за връщане: 2037.50 лева.
Съгласно чл. 17 от договора, потребителят следвало да осигури в
срок до 3 дни от сключване на договора поръчител или да предостави банкова
гаранция.
В чл. 27 от договора за кредит било предвидено, че ако
кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение, дължи на
кредитора неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от
1
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение. Съгласно ал.2 от същата разпоредба,
неустойката се заплащала периодично заедно с всяка погасителна вноска.
Ищецът твърди, че така сключеният между страните договор е
недействителен на осн. чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК. В нарушение на
императивните правни норми, ГПР бил посочен единствено като процент –
42,58 %, като в него не били посочени елементите, които включва, както и
методиката за изчисляването му. Отделно от това, ГПР надхвърлял размера по
закон – чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като в него следвало да бъде включена и
неустойката за непредоставяне на обезпечение. Годишният процент на
разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителна лихва и се
изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление давало
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. В договора за кредит от 21.05.2023 г. била
посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика
на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същият/. Не ставало ясно какво
точно е включено в процента на ГПР, дали неустойката е отразена в него и
изобщо какво все включва в ГПР. Освен горното, следвало да се обърне
внимание и на обстоятелството, че записването в договора на размер на ГПР,
който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ад. 2 т.1 от
ЗЗП.
На следващо място, договорът за кредит бил недействителен и
поради това, че не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като
посоченият в него фиксиран лихвен процент от 36 % не отговарял на
действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка
представлявала добавка към договорената лихва по кредита. Същият
надхвърлял трикратният размер на законната лихва. Предвид на това, клаузата
за възнаградителна лихва била нищожна, тъй като не отговаряла на
изискването за добросъвестност и противоречала на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД
Отделно от горното и като самостоятелно основание, водещо до
2
недействителност на договора, била липсата на яснота по отношение на
общия размер на кредита. Съгласно чл. 1, ал. 5 от договора за кредит, общата
сума, изчислена към момента на сключването му била 2037.50 лв. В случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл. 17
от договора, същият дължал неустойка визирана в чл. 27 от договора, в размер
на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е
предоставено обезпечението. Следователно, към датата на сключване на
договора, за потребителят не е бил ясен размерът на неустойката, която следва
да му се начисли, тъй като към датата на сключване на договора той бил в
неяснота кога (след колко време) ще може да предостави обезпечение и дали
въобще ще успее. Това било така, тъй като съгласно чл. 27, ал. 3 от договора,
потребителят дължал неустойка само за периода, в който не е осигурил
обезпечение. Тази очевидна неяснота водела до пълна невъзможност за
потребителя да изчисли общото си задължение по кредита към датата на
сключване на договора. Т.е налице била очевидна неяснота по чл. 11, ал. 1, т.7
от ЗПК.
Клаузата, предвиждаща неустойка, сама по себе си също била
нищожна, тъй като с нея се заобикаляло правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се
договарял по-висок размер на разходите по кредита от нормативно
допустимия. Не било ясно как е определена посочената неустойка, като в
договора нямало посочен метод за това. Освен това същата била обвързана с
уговорката за предоставяне на обезпечение по чл. 27 на Договора.
Уговорените условия били поставени по такъв начин пред заемателя, че било
невъзможно тяхното изпълнение дори и в по-дълъг срок. От една страна се
искало обезпечение чрез банкова гаранция, което било невъзможно за
изпълнение условия при вида и размера на заема. Условията поставени пред
поръчителите – физически лица, от друга страна, били също непосилни за
заемателя, като те били не само изключително тежки за изпълнение, а и
кумулативно предвидени, т. е. неизпълнението на едно от тях водело и до
неизпълнение на задължението и респ. до възникване на задължението за
заплащане на неустойката. В случая неустойката не била уговорена като
обезщетение за неизпълнение на договорните задължения, а служела за
неоправдано и непосочено в договора оскъпяване на заема и увеличаване на
заемната тежест на длъжника.
Ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи
3
сключения между страните договор за потребителски кредит от разстояние №
954525 от 21.05.2023 г., за недействителен на осн. чл. 22 ЗПК във връзка с
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, а в условията на евентуалност, в хипотеза, че това
искане не бъде уважено, то моли съдът да прогласи нищожността на
разпоредбата на чл. 27 от същия договор за кредит, предвиждаща заплащане
на неустойка, като противоречаща на императивните изисквания на ЗЗД, ЗПК
и ЗЗП. Претендира разноските по делото.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество, чрез адв. Х. Н. е подал
отговор на исковата молба. Излага подробни съображения за неоснователност
и недоказаност на иска. Моли съда да го отхвърли и да му присъди разноските
по делото. Предявява насрещен иск, с който моли да бъде осъден М. Е. К. да
му заплати сумата от 1700.00 лева – остатък от непогасената главница по
Договор за потребителски кредит № 954525 от 21.05.2023 г.; сумата от 337.49
лева – възнаградителна лихва за периода от 21.05.2023 г. до 21.03.2024 г.;
сумата от 177.13 лева – мораторна лихва за забава на просрочените плащания
за периода 21.03.2024 г. до 19.12.2024 г., ведно със законната лихва върху
главницата за периода от депозирането на насрещната искова молба в съда
30.12.2024 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.
В насрещната искова молба се твърди, че на 21.05.2023 г., „Стик -
Кредит“ АД и М. Е. К. сключили договор за кредит от разстояние № 954525,
по силата на който ищецът отпуснал на ответника сума в размер на 1700,00
лева. Страните договорили кредитът да бъде изплатен на 10 месечни
погасителни вноски при годишен лихвен процент 36,00% и годишен процент
на разходите 42,58%. Кредитополучателят не изпълнил своите задължения по
договора, не погасил в срок задължението си, като не направил нито една
погасителна вноска, поради което за „Стик - Кредит“ АД бил налице правен
интерес от предявяване на настоящия иск.
С отговора на исковата молба ответникът, чрез адв. Р. оспорва иска.
Не отрича сключването на процесния договор за кредит и усвояването на
сумата по кредита. По договора не било извършено нито едно плащане, с
оглед на което признава исковата претенция за основателна в тази й част.
По договора обаче не се дължали претендираните от „Стик - Кредит“
АД договорни и мораторни лихви. Същият бил недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК, като на основание чл. 23 от ЗПК, се дължала само чистата
4
стойност по кредита, без лихви и други такси. Чистата стойност била тази,
описана в насрещната претенция, която се явявала основателна. Претендират
се разноските по делото.
Доколкото исковата молба и насрещният иск се основават на едни и
същи фактически обстоятелства, то съдът намира, че по така предявените
искове може да се произнесе с едни и същи мотиви.
От събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит от разстояние, по който
ищецът е усвоил сумата от 1700.00 лева. Страните са се договорили сумата да
бъде върната на 10 месечни погасителни вноски при годишен лихвен процент
по заема 36,00%, годишен процент на разходите 42,58% с първа падежна дата
– 21.06.2023 г. и последна падежна дата – 21.03.2024 г. В чл.17 е уговорено
задължение за потребителя да представи обезпечение в предвидените в
договора видове, а съгласно чл.27, ал.1, при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение потребителят дължи неустойка в размер на 0.9 %
от усвоената сума за всеки ден, в който не е предоставено обезпечение.
Ищецът признава, че не е платил нито една вноска по кредита.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3
от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Тя е изначална недействителност,
защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
5
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална
формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя
как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест,
в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита – кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същият от 42,58 %. Посочената годишна фиксирана лихва от
36 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия
ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от
42,58 % и общата сума на плащанията от 2037,50 лева, не съответстват на
действителните. Въведените в договора изисквания за вида обезпечение –
банкова гаранция или поръчителство от две физически лица, отговарящи на
предвидените в договора условия и срока за представянето му (тридневен),
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Срокът е твърде кратък – за
потребителя се създава значително затруднение, както относно физически
лица – поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които
6
информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за
осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата
гаранция, която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума, но за
учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е.
все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. На
практика заемополучателят няма как да изпълни тези условия и не разполага с
друг избор освен да заплаща предвидената в чл.27, ал.1 от договора
неустойка, платима разсрочено заедно с всяка вноска. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил
длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно – риска при
предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и
възможностите за предоставяне на обезпечение. Макар и да е уговорена като
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
в разглеждания случай неустойката води до скрито оскъпяване на кредита.
Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба
би увеличила стойността на договора. Именно затова процесният договор не
отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т.10 води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите
при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс
между интересите на двете страни.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по
смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител
относно цената и икономическите последици от сключването му.
Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че
клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост. Налага се извод, че
7
тази клауза е неравноправна, защото е в нарушение на принципа за
добросъвестност, води до значителна неравнопоставеност между
договарящите страни относно правата и задълженията и е във вреда на
потребителя. Като такава е нищожна и поради противоречие със закона, а
именно поради директно нарушение на разпоредбите на ЗПК.
При възприетите изводи следва са приеме, че е налице едновременно
противоречие със закона и накърняване на добрите нрави, а противоречието
със закона по правило винаги „поглъща“ накърняването на добрите нрави,
респ. специалното основание изключва общото (така Решение № 97 от
8.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о., ТК).
Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното
договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените норми е и тази по чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Следователно главният иск по чл.26 ЗЗД е основателен
и доказан и следва да бъде уважен изцяло.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност по
кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Тази стойност в
случая е равна на сумата от 1700 лева, която, видно от доказателствата по
делото и становищата на страните не е платена. При това положение
насрещният иск се явява доказан и основателен досежно претенцията за
главница, а претенциите за лихви и неустойка следва да се отхвърлят на осн.
чл.23 ЗПК.
По разноските:
На основание чл.78, ал.1 ГПК на М. Е. К. се полагат разноски за
уважения иск по чл.26, ал.1 ЗЗД – общо 581.50 лева, от които платена
държавна такса в размер на 81.50 лева и адвокатски хонорар в размер на 500
лева.
Възраженията за липса на материална затрудненост на ищеца и
прекомерност на адвокатския хонорар на адв. Р. са неотносими и
неоснователни. Процесуалното представителство не е по реда на чл.38, ал.2
ЗА, в каквато насока се развиват доводи от пълномощника на ответника, а
адвокатското възнаграждение е заплатено предварително, по банков път /л.79/.
8
От друга страна хонорарът на адв. Р. е повече от два пъти по-нисък от този на
адв. Н., поради което възраженията на последния за прекомерност са най-
малкото несъстоятелни.
Насрещният иск по чл.79, ал.1, вр. с чл.86, ал.1 СК е частично
уважен, поради което на „Стик - Кредит“ АД следва да се присъдят разноски
съразмерно с уважената част от иска. Дружеството претендира разноски по
иска за главница 470 лева и тази сума следва да се присъди изцяло. Исковете
за лихви са отхвърлени, поради което до пълния размер от 1270 лева
претенцията за адвокатско възнаграждение се явява неоснователна. По
насрещния иск са платени 88.58 лева – държавна такса за завеждането му и 2
лева – такса за банков превод, които следва да се присъдят съразмерно с
уважената част от иска или общо 69.53 лева.
Така общият размер на разноските на „Стик - Кредит“ АД по
насрещния иск възлизат на 539.53 лева.
По компенсация „Стик - Кредит“ АД следва да заплати на М. Е. К.
сумата от 41.97 лева.
Съдът констатира, че при плащането на ДТ М. Е. К. е надвнесъл
68.00 лева, поради което тази сума следва да бъде върната по банковата
сметка на пълномощника /л.19/.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА недействителността на сключения между СТИК –
КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от изпълнителния директор С.
Т. и М. Е. К., ЕГН: **********, с адрес: с. В. Л., обл. П., ул. „***“
№***договор за потребителски кредит от разстояние № 954525 от 21.05.2023
г., поради противоречие със закона – чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА М. Е. К., ЕГН: **********, с адрес: с. В. Л., обл. П., ул.
„***“ №***да заплати на „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б,
представлявано от изпълнителния директор С. Т. сумата от 1700.00 лева –
непогасена главница по договор за потребителски кредит от разстояние №
9
954525 от 21.05.2023 г., КАТО за сумата от 337.49 лева – възнаградителна
лихва за периода от 21.05.2023 г. до 21.03.2024 г., сумата от 177.13 лева –
мораторна лихва за забава на просрочените плащания за периода 21.03.2024 г.
до 19.12.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата за периода от
депозирането на насрещната искова молба в съда 30.12.2024 г., до
окончателното изплащане на сумата ОТХВЪРЛЯ НАСРЕЩНИЯ ИСК като
НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от
Изпълнителния директор С. Т. да заплати на М. Е. К., ЕГН: **********, с
адрес: с. В. Л., обл. П., ул. „***“ №***сумата от 41.97 лева – деловодни
разноски по компенсация.
ДА СЕ ВЪРНЕ по сметка на пълномощника на ищеца надвнесената
сума за образуване на делото в размер на 68.00 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
ЦЧ
10