Решение по дело №11437/2018 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №

град София,  05.07.2019 година

В    И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Първо гражданско отделение, 26 състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ Г.

 

Секретар: Стефка Александрова

като разгледа  докладваното от съдията Г.

гражд.дело      № 11437  по описа за 2018   година,  съобрази, че:

 

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК и искане за отмяна на нотариален акт по чл. 537, ал.2 от ГПК.

С исковата молба,уточнена с молба от 29.11.2018 г. на Н.И.Т. и З.Г.Т., чрез адв. П. против Р.И.Т. се твърди, че те са съсобственици по давностно владение на следния недвижим имот: поземлен имот, заедно с находящата се в този поземлен имот сграда със застроена площ от 45 кв.м. на два етажа, представляваща еднофамилна жилищна сграда. Владението върху описания поземлен имот било установено преди 1975г. от общите им наследодатели Г.И.Т., починал на 11.11.2004г., и брат му И.И.Т., починал на 18.05.2015г. Двамата със съвместни усилия преди 1985г. са построили описаната по-горе еднофамилна жилищна сграда в поземления имот, установили са общо владение върху същата, заедно с дворното място, и до смъртта си са живеели там. След смъртта на техния (на ищците) наследодател Г.Т. през 2004г., процесните имоти продължавали да се владеят от тях като негови наследници и от брат му. След смъртта на И.И.Т. през 2015 г. те като негови наследници установили владение и върху неговата част, присъединявайки и неговото такова за изминалия период.

Сочи се, че ответницата Р.И.Т. е дъщеря на другия наследник - техен син и брат, И.Г.Т.. След справка в Имотния регистър установили, че ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на целия имот на основание давностно владение, издаден по обстоятелствена проверка. Твърдят, че тя живеела в процесната къща през последните 2-3 години заедно с баба си Н.Т., но през пролетта на 2018 г. я е изгонила от имота и изхвърлила всичките й вещи, започвайки без съгласието на ищците и въпреки категоричните им протести да извършва разрушавания и преустройства в имота. Оспорват тя да е осъществявала фактическа власт върху имота, извън този период, или да го е владяла по какъвто и да било друг начин. Ето защо, съставеният констативен нотариален акт отразявал несъществуващи факти и обстоятелства, свързани със собствеността на имотите.

ИСКАНЕТО е 1/да бъде установено със сила на пресъдено нещо, че ответницата не е собственик на поземлен  имот с идентификатор 68134.1507.347 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със заповед РД-18-27/03.04.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот - гр. София, кв. „**********с площ от 1330 кв.м., номер по предходен план - 347, при съседи: поземлени имоти с идентификатори 68134.1507.349,68134.1507.350,68134.1507.357,68134.1507.471,68134.1507.438, 68134.1507.348, 68134.1507.420 и 68134.1507.421, заедно с находящата се в този поземлен имот сграда без строителни книжа с идентификатор 68134.1507.347.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със заповед РД-18-27/03.04.2012г. на изпълнителния директор на АГКК със застроена площ от 145 кв.м. на два етажа, представляваща еднофамилна жилищна сграда;

2/на основание чл.537, ал.2 от ГПК да се отмени нотариален акт №111, т.I дело № 69/14.05.2018 на нотариус с рег. № 269  на НК. Претендират разноски.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК, с писмения си отговор, ответницата оспорва иска с доводи, че ищците не са собственици на процесните имоти, че те не се владеят от тях, както и възможността им да придобият права, отричайки собствените й права, като предпоставка за допустимостта на иска. Твърди също, че тя е собственик на имота на основание давностно владение, което право й било признато с нотариален акт по нот.дело №69/2018 г. 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, прие за установено от фактическа страна следното:

Безспорно установено е, че Г.И.Т., б.ж. на гр.София, починал на 11.11.2004 г. и И.И.Т., починал на 17.05.2015 г. са братя.  Видно от удостоверения за наследници от 10.01.2014 г. и от 22.05.2015 г. след смъртта си Г.Т. е оставил за свои наследници ищците Н.И.Т.- съпруга, З.Г.Т. - дъщеря и И. Т. – син. Страните не спорят, че приживе двамата братя Т. са упражнявали фактическата власт върху процесния имот, за което данни по делото се съдържат и в молба от 31.05.1975 г.,  удостоверение от 11.02.1985 г. за оценка на имота им изд. от РНС „Искър“, фактура за заплащани разходи и от показанията на свид.Б. – съседка на имота отпреди шестдесет години. Представени са и приходни квитанции 2 бр. от 30.01.1990 г. за платени данъци и приходни квитанции (стр.82-84) за платени данъци за имота от тяхно име.

След смъртта си  през 2015 г.И.Т. не е оставил за наследници свои низходящи, поради което на основание чл.10, ал.2 ЗН по заместване негови наследници са само низходящите на починалия преди него негов брат Г.– З.Т. и И. Т.. Установи се, че през периода след смъртта на брат му Г.Т. (2004 г.), до смъртта си, единственоИ.Т. е живял постоянно в процесния имот. Също така се установи, че съпругата на брат му Н., така и неговите внуци (З. и Р.) са посещавали имота, помагали са му в почистване, обработка на градината, а той им е давал мляко и други продукти. От показанията на свидетели и от двете групи, посечени от ищцовата страна - свид.К., и посочени от ответната страна – свид. С. и свид.Б., несъмнено установено е единствено обстоятелството, че ответницата живее постоянно в имота за периода от преди няколко месеца преди да почине чичо й Иван, през 2015 г. и до настоящия момент. От удостоверение от 29.01.2019 г. от СО, район Искър е видно, че ответницата има три деца родени през 2003 г., 2009  и 2012 г. Ответницата живее в имота със семейството си, отремонтиран и обитаем е първия етаж от къщата, ограден е двора и те го обработват и поддържат. Противоречиви обаче са показанията на свидетелите относно упражняваната от ответницата фактическа власт преди този период, тъй като от показанията на свид.К. се установява, че до 2012 г. ответницата не е живяла там, а в противоречие с тях другите две свидетелки С. и Б. сочат, че тя живее там вече повече от 10-12 г.

По молба – декларация на ответницата пред Общинската администрация СО, район Искър по реда на обстоятелствена проверка е съставен нот.акт №111,том I, рег.№ 3552 от 14.05.2018 г. по нот.дело № 69/14.05.2018 г. на Нотариус с рег. № 269 на НК  и район на действие СРС, с който ответницата е призната да собственик на целия недвижим имот, на основание давностно владение.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира предявеният отрицателен установителен иск за собственост за допустим и основателен. Правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е налице, както когато отричането на собственическите права на ответника със сила на пресъдено нещо ще има преюдициално значение за признаване и упражняване на самостоятелни субективни права на ищеца – каквито в случая ищците претендират да са придобили на оригинерно основание – давностно владение, или когато ищецът има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В този смисъл т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК.   Предявеният от ищците отрицателен установителен иск е за признаване за установено, че ответницата не е носител на правото на собственост върху процесния недвижим имот, на основание давностно владение признато по реда на обстоятелствена проверка. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост е налице, тъй като в случая ищците – първата като наследник на Г.Т. за припадащата й се по наследство идеална част, позовавайки се на упражнявано от наследодателя и от нея самата владение, а втората – като наследник и на двамата братя, позовавайки се на тяхното и на упражнявано от нея самата владение, за припадащата й по чл.5 и чл.10, ал.2 от ЗН  част по наследство. Така те заявяват самостоятелни права върху вещта, които конкурират твърдяни вещни права върху един и същ обект. Не тези права обаче са предмет на предявения иск. Когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. При отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. Също така когато бъде уважен отрицателен установителен иск за собственост, това претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания.

Ответницата по отрицателния установителен иск, чиято е тежестта на доказване относно възникването и съществуването на правото на собственост, което ищците отричат с предявения иск се позовава на придобивно основание по чл.79 от ЗСоб и представя по делото съставен нотариален акт по обстоятелствена проверка, като твърди да е собственик на имота на основание давностно владение, упражнявано в продължение на повече от 10 години преди съставянето на акта. Съгласно задължителната съдебна практика Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. В случая от доказателствата по делото се установи, че това придобивно основание не се е осъществило. Съгласно разпоредбата на чл.79 от ЗСоб правото на собственост по давност се придобива с непрекъснато владение повече от десет години, а владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. По делото не са доказани твърденията на ответницата да е упражнявала фактическа власт върху имота за себе си през законовоизискуемия се срок. В тази насока съдът намира, че следва да се даде вяра на показанията на свид. К. и К., които са обективни и незаинтересовани, а не на показанията дадени от свидетелите на ответната страна. Сочените от ответната страна свидетели С. и Б. са непосредствени съседи на ответницата и са същите, които са разпитани пред нотариуса в производството по издаване на оспорения акт, поради което не биха изложили различни показания. Това обстоятелство сочи на извода, че са близки отношения с ответницата. Ето защо, с оглед на възможната тяхна заинтересованост по чл.172 от ГПК, преценени с наред с другите доказателства по делото, съдът намира показанията им за необективни.

На следващо място - от когато и да е отишла да живее в процесния имот, по делото несъмнено се установи, че ответницата е била допусната в него от своя чичоИ.Терзийки. Изложените и от нея самата твърдения са, че тя е заживяла заедно с него и е полагала грижи за него и за дома. Когато е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й (допускане от собственика, договор за заем за послужване и др.), презумпцията на чл.69 ЗС, че владелецът държи вещта за себе си, следва да се счита оборена. Тогава за да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическата власт лице следва да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота. Ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице – какъвто е и настоящия случай, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС-налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. Следователно до смъртта му през 2015 г. ответницата не е могла да държи припадащата се наИ.Т. идеална част от имота, като своя. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост, фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. В този смисъл са и постановените решения на ВКС Решение №291/09.08.2010 г. по гр.д.№859/2009г. на ІІ ГО на ВКС; решение №270/20.05.2010г. по гр.д.№1162/2009г. на ІІ ГО на ВКС, и е прието, че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност.

За да се приеме, че е налице завладяване, обаче, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. В такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение, за което доказателства в случая категорично липсват. За такава промяна не може да свидетелстват фактите на споделяне със съседи за намеренията на собственика, респ. владелеца, нито признание за грижи или помощ, нито изявления от страна на ответницата пред трети лица относно това от кого е придобила имота. С  решение №12/19.02.2014г., постановено по гр.д.№1840/2013г. на I ГО на ВКС се приема, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание (сключен договор за заем за послужване напр.) и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 ЗС не намира приложение. Тя намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. (вж. Решение № 41 от 26.02.2016 г.  по гражд дело № 4951 от 2015 година на ВКС,  I ГО).

От друга страна не са налице и предпоставките за присъединяване на владение. По своята правна същност присъединяването на владение е прибавяне на периода от време, през който един или няколко предходни владелци са упражнявали фактическа власт върху вещта с намерение за своене, към времето, през което сегашният владелец е владял същата тази вещ, за да може той да допълни недостига между времетраенето на своето владение и целия давностен период и по този начин да придобие правото на собственост върху вещта. Следователно, за да е възможно присъединяването на владение е необходимо едновременно да са налице няколко предпоставки: да се касае за владение на чужд имот и за предходния, и за сегашния владелец, владенията им да са непосредствено едно след друго, да не са прекъснати в продължение на повече от шест месеца от трето лице, както и правоприемство между сегашния и предходния владелец. Същото следва изрично от разпоредбата на чл. 82 ЗС, предвиждаща възможността за присъединяване владението на праводател на лицето. Това правоприемство може да бъде общо (при наследяване) или частно, което предполага правно основание, годно да прехвърли собствеността върху имота. Такова правоприемство за ответницата обаче в случая не е настъпило. След смъртта наИ.Т. негови наследници по закон са низходящите на починалия преди него негов брат- З.Т.-леля, и И. Т. баща на ответницата. Поради това само те, като наследници на владението, биха могли да се позовават на давностно владение, присъединявайки към необходимия от закона срок и това упражняваното от наследодателя си.  В този см. е постановеното Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, както и постановено преди него Решение № 477 от 08.11.2010 г.  по гр.д.№909/2009 на II ГО на ВКС.

Обективният признак на владението изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика. За да се приеме, че държането е превърнато във владение за себе си  не е достатъчно да е упражнена фактическа власт на недвижим имот, но и е необходимо да са налице установени факти на активно поведение, с което се демонстрира, че упражняването на собственически правомощия е в пълен обем, че с тях се демонстрира промененото отношение и превръщането на държането във владение за себе си. Плащането на данъци и консумативни разноски за имота, извършването на ремонти в имота, също не са такива действия. Двете ищци са наследници на другия съсобственик, респ. владелец на имота и поради което и са адресати на действията отблъскващи владението е следвало да бъдат адресирани спрямо тях. По делото не се доказа, нито извършването на такива фактически действия от ответницата, нито че собствениците на имота са узнали за тях и не са се противопоставили, за да се приеме, че е налице необезпокоявано владение като елемент от фактическия състав на придобивното основание, на което тя се позовава. В случая се доказа само, че ответницата живее в имота с многочленно семейство, поради което дори и да липсва изразено нарочно несъгласие и противопоставяне за ползване, то това може да има обяснение от морално и социално естество, но не обосновава извода за непротивопоставянето им на владение от нейна страна за себе си. Собственикът може и да не упражнява лично фактическата власт върху имота, не поради отблъскването й от страна на ответника, а по други причини (друго местожителство, необходимост да пребивава в друго населено място, държава и др.). Фактът дали ищците притежават или не други недвижими имоти, както и основанието за придобиването им е без правно значение за настъпване на предпоставките на давностното владение.

С оглед на изложеното съдът намира, че не се установиха елементите на придобивната давност– нито се установи упражняваното владение на имота за себе си, нито упражняване на фактическа власт в продължение на десетгодишен срок. Предявеният отрицателен установителен иск е основателен и следва да се уважи, като последица с решението по делото следва да се отмени нотариалния акт.

На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да се осъди ответницата да заплати на ищците сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 1136, 30 лв. и адвокатски хонорар в размер на 3250 лв. Възражението на ответната страна по чл.78, ал.5 от ГПК  е неоснователно, тъй като размерът на адвокатското възнаграждение е съобразен с фактическата и правна сложност на делото и минималния размер на адв.възнаграждения по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004 г.

Така мотивиран, съдът

 

Р         Е         Ш       И:

 

      ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявен иск от Н.И.Т. с ЕГН ********** и З.Г.Т. с ЕГН ********** против Р.И.Т. с ЕГН **********, че Р.И.Т. не е собственик на ПОЗЕМЛЕН  ИМОТ с идентификатор 68134.1507.347 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със заповед РД-18-27/03.04.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот - гр. София, кв. „**********с площ от 1330 кв.м., номер по предходен план - 347, при съседи: поземлени имоти с идентификатори 68134.1507.349,68134.1507.350,68134.1507.357,68134.1507.471,68134.1507.438, 68134.1507.348, 68134.1507.420 и 68134.1507.421, заедно с находящата се в този поземлен имот СГРАДА без строителни книжа с идентификатор 68134.1507.347.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със заповед РД-18-27/03.04.2012г. на изпълнителния директор на АГКК със застроена площ от 145 кв.м. на два етажа, представляваща еднофамилна жилищна сграда и ОТМЕНЯ, на основание чл.537, ал.2 от ГПК, нотариален акт №111, т.I дело № 69/14.05.2018 на нотариус с рег. № 269  на НК.

      ОСЪЖДА Р.И.Т. с ЕГН ********** да заплати на Н.И.Т. с ЕГН ********** и З.Г.Т. с ЕГН ********** сумата от 1136, 30 лв. разноски за държавна такса и 3 250 лв. разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред САС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

СЪДИЯ: