СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и втори март през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 14622 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 424232 от 06.06.2018 г.,
постановено по гр.д. № 62397/2017 г. по описа на СРС, ГО, 73 състав, е признато
за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу И.Г.Г. искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
ответникът дължи на ищеца сума в размер
на 234,87 лв., представляваща 1/3 от цената на доставената топлинна енергия и
услугата дялово разпределение за апартамент в гр. София, ж.к. ******през
периода май 2014 - април 2016 г., ведно със законната лихва, считано от
2.6.2017г. до плащането на сумата и сумата в размер на 28,72 лв.,
представляваща обезщетение за забава за плащане на сумата по чл.79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ за периода 15.9.2015 - 25.4.2017 г., като са
предявените искове срещу ответника С.Г.Г..
Горепосоченото решение е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.” ЕООД.
Срещу решението в частта, в която исковете срещу И.Г.Г. са уважени е подадена въззивна жалба в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответника И.Г.Г.. Във
въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение, същетсвнео нарушение на съдопроизводствените
правила и нарушение на материалния закон. Твърди се, че макар въззивникът да е
собственик на процесния топлоснабден имот, той живее и работи в гр. Варна и не
ползва реално доставената от ищцовото дружество топлинна енергия до имота.
Релевират се доводи за липса на писмен договор, сключен между страните по делото.
Възразява се начислените суми за топлинна енергия да отговарят на реално
използваната топлинна енергия. Оспорва се изпадане на ответника в забава, тъй
като същият не е канен, не е получавал фактури или изравнителни сметки.
В законоустановения срок ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не е
депозирал отговор на въззивната жалба.
Третото лице-помагач „Т.с.” ЕООД не изразява
становище по въззивната жалба.
В необжалваната отхвърлителна част решението
е влязло в сила.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа страна:
Предявени са за разглеждане
обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът И.Г.Г. дължи на ищеца
сумата от 234,87 лв., представляваща 1/3 от цената на доставената топлинна
енергия и услугата дялово разпределение за апартамент в гр. София, ж.к. ******през
периода май 2014 - април 2016 г., ведно със законната лихва, считано от
2.6.2017г. до плащането на сумата и сумата в размер на 28,72 лв.,
представляваща обезщетение за забава за плащане на сумата по чл.79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ за периода 15.9.2015 - 25.4.2017 г.
С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен
отговор ответникът И.Г.Г. оспорва предявените искове по основание и размер.
Видно от представения по делото протокол от
проведеното Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в
гр.
София, ж.к. Западен парк, бл. 133, вх. Г, етажните собственици са взели решение да се сключи
договор с "Т.С." ЕООД, което дружество да извършва дялово
разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост. В
този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си
са удостоверили горното решение.
На 05.04.2002 г. е сключен договор № 2131 между "Т.С."
ЕООД и етажната собственост с адрес: гр. София, ж.к. Западен парк, бл. 133,
вх. В и Г, по силата
на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за
регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и
предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за
консумираната топлинна енергия за отчетния период.
От приетия по
делото договор от 01.11.2007 г., сключен между "Т.С.” ЕООД – изпълнител и
"Т.С." ЕООД – възложител, при общи условия за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, се установява,
че възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
От посочените доказателства се установява по несъмнен
начин, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесният имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
По делото не е спорно между страните, видно от
твърденията във въззивната жалба, че ответникът е бил собственик на 1/3 от
прецесния имот през исковия период. Този факт се установява и от приетите по
делото като писмени доказателства Нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот №
20, том II, рег. № 7348, дело № 195/2011 г.и Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот №
19, том II, рег. № 7337, дело № 195/2011 г.
От приетото по делото заключението на
съдебно-техническата експертиза, което съдът кредитира като обективно и
компетентно дадено, се установява, че количеството топлинна енергия, постъпило
в топлоснабдената сграда, се измерва чрез общ топломер, монтиран в абонатната
станция. Уредът се проверява в лицензирана метрологична лаборатория, като
показанията от него се отчитат ежемесечно. Дяловото разпределение на топлинната
енергия в сградата, в която се намира процесният обект, се извършва от третото
лице помагач съгласно договорите. Според вещото лице, уредите са редовно
отчитани, като изчисленията са съобразени с изискванията на Наредба № 2/2004г.
за топлоснабдяването /отм./ и Наредба № 16-334/07 г.
От съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че цената на потребената топлинна енергия и услугата дялово
разпределение за процесното жилище за периода май 2014 - април 2016 г. е в
размер на 704,61 лв.; законната лихва за исковия период 15.9.2015 - 25.4.2017
г. - 86,16 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
процесуално допустима.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката
/ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна
енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на
ползване.
При така установените факти и при липсата на данни за
учредено вещно право на ползване, следва да се приеме, че въззивникът се явява потребител
на енергия за битови нужди по смисъла на ЗЕ като собственик на топлоснадбения
имот през исковия период.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи
като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови
нужди.
В посоченото
Тълкувателно решение е отразена и принципната възможност клиенти на топлинна енергия
за битови нужди да бъдат правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал.
1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респ.
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този
имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството
"клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на § 1, т. 2а ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения
смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители)
на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. В случая не е установено по
делото, партидата да е открита на терто лице със съгласието на собственика на
имота.
По изложените съображения въззивният съд счита, че за
исковия период между главните страни въс въззивното производсвто е съществувало
валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за
битови нужди относно процесния имот – обстоятелство, което обуславя
неоснователността на наведените във въззивната жалба оплаквания в тази насока.
Неотносимо е към решаване на настоящия правен спор дали въззивникът реално е
ползвал доставената от ищцовото дружество топлинна енергия. Той дължи
заплащането й като собственик на процесния имот, доколкото няма данни за
исковия период да е имало вещен ползвател или трето лице, на което да е открита
партида в ищцовото дружество със съгласието на собственика.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. По делото не са релевирани твърдения, нито има данни ответникът да
е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба № 16-ЗЗ4 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.
В случая
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот
в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на
"Т.С." ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на
етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово
разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на
чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал
и съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза и
седебно-счетоводна експертиза, коит са изготвени въз основа на приложените по
делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещите лица са
дали заключения относно реално потребената топлинна енергия през процесния
период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ и нейният
размер.Съдът кредитира изслучаните заключения като компетентни и обективно
дадени, поради което намира за неоснователно възражението във въззивната жалба
относно размер на начислената топлинна енергия за исковия период.
По отношение на акцесорното претенция за установяване
дължимостта на лихва върху претендираната главница, представляваща стойността
на потребената от ответницата топлинна енергия, настоящият състав намира, че приложими
по отношение на забавата в плащанията на сумите за доставена топлинна енергия
за процесния период са Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“
ЕАД, одобрени с Решение № ОУ – 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР /към днешна дата
КЕВР/, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 и ал. 4 от Общите условия
лихва за забава за заплащане на задълженията за топлинна енергия се дължи след
изравняване за целия отчетен период, ако не са заплатени в тридесетдневен срок
от датата на публикуване на интернет страницата на продавача. По делото нямаме
твърдения и представени доказателства, че фактурите са били публикувани на
интернет страницата на „Т.С.“ ЕАД, поради което въззивният съд намира, че искът
за законна лихва за периода от 15.9.2015 - 25.4.2017 г. е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен, а решението на СРС да бъде отменено в тази част.
Поради изложените съображения, въззивната жалба се
явява частично основателна.
По разноските:
С оглед изхода на спора, първоинстанционното решение
следва да се отмени и в частта, в която на ищеца са присъдени разноски в размер
над 206,49 лв. за първоинстанционното производсвто и над 22,28 лв. за
заповедното производство.
При този изход на правния спор на въззивника следва да
се присъдят разноски за въззивното производство в размер на 5,48 лв. за
заплатена държавна такса съобразно уважената част от въззивната жалба.
Предвид обстоятелството, че ответникът по жалбата
"Т.С." ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба и не е
представляван в проведеното открито съдебно заседание, следва да се приеме, че
същият не е защитаван във въззивното производство от юрисконсулт, поради което
не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК. Ето защо не
следва да му се присъжда претендираното юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство съобразно отхвърлената част от въззивната жалба.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във
вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 424232 от
06.06.2018 г., постановено по гр.д. №
62397/2017 г. по описа на СРС, ГО, 73 състав, в частта, в която е признато за
установено по предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******срещу И.Г.Г., ЕГН ********** иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И.Г.Г., ЕГН ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******сума в размер
на 28,72 лв. (двадесет и осем лева и седемдесет и две стотинки), представляваща
обезщетение за забава за плащане на сумата по чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
150, ал.1 ЗЕ за периода 15.9.2015 - 25.4.2017 г., както и частта, в която И.Г.Г., ЕГН ********** е осъден да
заплати на И.Г.Г. сумата над 206,49 лв. (двеста и шест лева и четиридесет и
девет стотинки), представляваща разноски първоинстанционното производсвто и
сумата над 22,28 лв. (двадесет и два лева и двадесет и осем стотинки),
представляваща разноски за заповедното производство, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******срещу
И.Г.Г., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че И.Г.Г., ЕГН **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******сума в размер на 28,72 лв. (двадесет и осем лева
и седемдесет и две стотинки), представляваща обезщетение за забава за плащане
на сумата по чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ за периода 15.9.2015
- 25.4.2017 г.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******да заплати на
И.Г.Г., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 5,48 лв.
(пет лева и четиридесет и осем стотинки), представляваща разноски за въззивното
производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 424232 от
06.06.2018 г., постановено по гр.д. №
62397/2017 г. по описа на СРС, ГО, 73 състав, в частта, в която е признато за
установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу И.Г.Г. искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, че ответникът дължи на
ищеца сума в размер на 234,87 лв.,
представляваща 1/3 от цената на доставената топлинна енергия и услугата дялово
разпределение за апартамент в гр. София, ж.к. ******през периода май 2014 -
април 2016 г., ведно със законната лихва, считано от 2.6.2017г. до плащането на
сумата.
Решението в необжалваната отхвърлителна
част срещу С.Г.Г. е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал.
3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: