Р Е Ш Е Н И Е
№ ............./…………………………………,гр.Варна
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Варна, ІХ-ти касационен състав
На петнадесети април две хиляди двадесет и първа година
В публично заседание в
следния състав:
Председател: Борислав Милачков
Членове: 1. Кремена Данаилова 2.М.Иванова-Даскалова
Секретар: Галина Георгиева
Прокурор: Силвиян Иванов
Като разгледа докладваното от административния съдия М. Иванова-
Даскалова КАХД №257 по описа за 2021г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.208 и следващите от АПК.
Образувано е по
касационна жалба на М.М.Ж.– изтърпяващ наказание „доживотен
затвор“ в Затвора гр.Варна срещу Решение №1911/17.12.2020г., постановено по адм. дело №242/2019г.
по описа на Административен съд -Варна, с което са отхвърлени предявените от него искове:
- против Министерството на
правосъдието – София с претенция за заплащане на сумата 250 000лв.,
представляващи репарация за нанесените на ищеца неимуществени вреди, изразяващи
се в чувство на унижение, страх, безсилие, безнадеждност, малоценност, уронване
на човешкото достойство, увреда на физическото и емоционалното му здраве в
следствие противоправното поведение на затворническата администрация по повод
поставянето му в пълна и принудителна изолация в постоянно заключено помещение
в пенитенциарно заведение в периода от 21.06.2001г. до 01.06.2009г., ведно със
законната лихва от датата на завеждане на исковата молба 23.01.2019г до
окончателното изплащане на сумата;
- против Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ – София с претенция за заплащане на сумата 250 000лв.,
представляващи репарация за нанесените на ищеца неимуществени вреди, изразяващи
се в чувство на унижение, страх, безсилие, безнадеждност, малоценност, уронване
на човешкото достойство, увреда на физическото и емоционалното му здраве в
следствие противоправното поведение на затворническата администрация по повод
поставянето му в пълна и принудителна изолация в постоянно заключено помещение
в пенитенциарно заведение, което съставлява нечовешко и унизително отношение
през периода от 01.06.2009г. до 05.02.2018г., ведно с мораторна лихва в размер
на 50 000лв. от 01.06.2009г. (когато е променен режимът на изтърпяване на
наказанието му на „строг“) до датата на завеждане на исковата молба
23.01.2019г, и законна лихва от датата на завеждане на исковата молба
23.01.2019г. до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се твърди, че
решението е постановено в противоречие с материалния закон и се иска отмяната
му на основание чл.209 т.3 от АПК. Оспорват се изводите в него, че претенциите
са неоснователни и недоказани, както и погасени по давност за периода от 2001г.
до 24.01.2014г. Счита за доказано наличието на кумулативните предпоставки за
ангажиране на отговорността на ответниците на основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Неправилно
съдът уважил възражението за изтекла погасителна давност за претендираното
обезщетение срещу ответниците за част от периода, тъй като 5 годишния давностен
срок започвал да тече от момента на прекратяване на увреждащите действия или от
момента на прекратяване на фактическото състояние, когато увреждането е
следствие от бездействие. Към момента на предявяване на исковата молба
бездействието на ответниците, с което се нарушавал чл.3 от ЗИНЗС продължавало,
поради което вземането за обезвреда за причинените от него вреди не било
погасено по давност. Твърди, че неправилно съдът приел за неоснователни и
недоказани исковите претенции, тъй като доказателствата по делото не обосновавали
извод за установяване по несъмнен и убедителен начин на елементите от фактическия
състав на отговорността по чл.248, ал.1 от ЗИНЗС. Според касатора в хода на
съдебното дирене са били установени изискуемите кумулативни предпоставки,
обуславящи основателността на иск по чл. 248, ал. 1 от ЗИНЗС: нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от страна
на специализираните органи по изпълнение на наказанията; вреди причинени на
лишения от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията,
които са в резултат на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, които се предполагат до
доказване на противното. Излагат се съображения оспорващи приетото от съда за
липсата на нарушения, а именно на противоправно бездействие, изразяващо се в неосигуряване
на нормално пребиваване на територията на пенитенциарното заведение, тъй като
ищецът бил поставен в пълна и принудителна изолация в постоянно заключено
помещение, в следствие на което нямал социални контакти с други лица освен
тези, настанени в зоната с повишена сигурност. В жалбата се твърди, че по
отношение на осъдения не са спазени задължителните предписания на Препоръка
2003/23 относно управлението на затворници с дългосрочна присъда от
администрацията на затворите, приета от Комитета на министрите на 09.10.2003г.,
съгласно която на затворници с доживотна присъда следва да се противодейства на
вредните ефекти на дългосрочното лишаване от свобода, с оглед връщането им в
обществото и да водят законопослушен живот. Не били спазени и възприетите от
Комитета принципи на прогресия относно индивидуалното планиране на управлението
на затворници с доживотна присъда. Направен е анализ на приетите от съда писмени
доказателства, както и показанията на разпитаните четирима свидетели и се
твърди неправилно разпределение от съда на доказателствената тежест между
страните. Съдът не изпълнил задължението си служебно да призове длъжностни лица
от мястото за лишаване от свобода или всяко друго лице, чрез показанията на
което да изясни фактите. Твърди се, че съдът е достигнал до неправилни изводи
поради грешната преценка, че в тежест на ищеца е да докаже настъпването на
неимуществените вреди и причинно-следствената връзка между тях и
противоправното поведение на ответниците, което било в противоречие с
презумпцията в чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, че настъпването им се предполага до
доказване на противното. С тези доводи в касационната жалба се претендира
отмяна на съдебният акт и решаване на спора по същество с уважаване на исковите
претенции като доказани по основание и размер. По същество се преповтарят и доразвиват
съображенията и доводите изложени в исковата молба. В съдебно заседание жалбата
се поддържа от процесуалният представитевл с искане да бъде уважена. Претендира
се присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38а от Закона за
адвокатурата, тъй като оказаната правна помощ била безплатна.
Ответниците Министерството на правосъдието – София и Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" чрез упълномощения юрисконсулт в писмен отговор
изразяват становище за неоснователност на касационната жалба. Считат
за правилно и законосъобразно решението по
адм. дело №242/2019г. на Административен съд - гр.
Варна, с което исковете на М. Ж. са отхвърлени. По делото били събрани достатъчно писмени и гласни
доказателства, разкриващи обективната истина. Споделят извода на съда, че по
отношение на Министерство на правосъдието, претенцията към когото е за периода
21.06.2001г. до 01.06.2009г. е изтекла 5-годишната погасителна давност, като
срока за предявяване на иска е бил до 21.06.2014г. По отношение на втория ответник-
Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията", погасителната
давност изтекла за периода от 01.06.2009г. до 23.01.2014г., като това било
достатъчно основание за отхвърляне на исковете. Споделят като правилен извода
на съда, че за периода 24.01.2014г. до 05.02.2018г. не са установени нарушения
на чл.3 от ЗИНЗС, както и липсата на данни за настъпила увреда на физическото и
емоционалното здраве на ищеца. От събраните доказателства се установявало, че
вследствие на подкрепата на служителите на Затвора-Варна и участието на ищеца в
организираното от СНЦ„Алтруист“, той завършил образователна степен ІV клас, а
от докладите от досието му e видно, че риска от рецидив е намалял от 110т.
на 70т. Не били налице кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране на
отговорността на ГД "Изпълнение
на наказанията" по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, поради което моли
обжалваното решение да бъде оставено в сила. В депозираното писмено становище юрисконсулта
поддържа писмения отговор.
Представителят на Окръжна прокуратура Варна дава заключение за неоснователност на
касационната жалба и предлага решението на Административен
съд-Варна да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.
Касационната жалба е
допустима. Подадена е в срока по чл.211, ал.1 от
АПК и от лице участвало
като страна по делото пред първоинстанционния съд, за което съдебният акт е неблагоприятен.
Разгледана по същество, касационната жалба
е неоснователна.
Съгласно чл.285 ал.1 от ЗИНЗС решението на
административния съд по иска за обезщетение подлежи на касационно оспорване по
реда на глава ХII от АПК пред тричленен състав на същия съд. По аргумент от
чл.218 от АПК касационния състав обсъжда само посочените в жалбата пороци на
решението, като за валидността, допустимостта и съответствието на решението с
материалния закон съдът следи и служебно. Оплакванията в касационната жалба са,
че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на производствените правила и необоснованост- основания за отмяна по
чл.209, т.3 от АПК.
Решението по адм. дело дело №242/2019г. по описа на Административен съд -Варна е
валидно и допустимо.
Производството е проведено без да са
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Решението е подробно
мотивирано, а правните изводи в него са обосновани с фактическите установявания
от доказателствата за релевантните факти и обстоятелства.
Неоснователни са оплакванията в
касационната жалба за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила
при събирането на доказателствата, че поради оставяне без уважение на искането
на ищеца за събиране на гласни доказателства делото е останало непопълнено с
необходимите доказателства, което довело до погрешната преценка на съда, че
твърденията на ищеца за поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване
на наказанието са останали недоказани и са отхвърлени исковите му претенции
като неоснователни. Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото,
събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства. Правилно в
производството е разпределена доказателствената тежест между страните при
съобразяване на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС и презумпцията в чл.284, ал.5 от ЗИНЗС.
Съобразно тези разпоредби на ответниците са дадени указания за представяне на
доказателства за фактите и обстоятелствата, които твърдят – че не е налице
твърдяното от ищеца бездействие и са изпълнили задълженията си. В Решението са
обсъдени всички представени от ответниците доказателства, които основно са
писмени, преценени са по отделно и в съвкупност. При отчитане на твърденията на
ищеца и на ответниците за фактите и обстоятелствата и изявленията на
представителите им, съдът направил фактическите установявания, въз основа на
които съгласно чл.220 от АПК касационният съд преценява прилагането на
материалния закон.
С оглед
обстоятелствата, изложени в исковата молба, становищата и исканията на страните
в хода на делото, след приложението на чл.284, ал.3 ЗИНЗС, съдът събрал
относимите към предмета на спора доказателства. Въз
основа на доказателствата в Решението са изложени установените факти и обстоятелства
по твърденията на ищеца и правните изводи по претенциите му.
Съдът отчел, че незаконосъобразно
бездействие на административен орган или длъжностно лице ще е налице при
неизпълнение на нормативно разписано задължение за фактическо действие. От доказателствата
съдът установил, че ищецът М.М.Ж. от 21.06.2001г. изтърпявал кумулирано наказание
лишаване от свобода за срок от 1 година, която е изтърпяна на 28.06.2002година.
От посочената дата ищецът търпял друго кумулирано наказание за срок от 1 година
и 1 месец, което изтекло на 28.07.2003г.
От тази дата ищецът Ж. търпял наказание „доживотен затвор без замяна“ по Присъда № 134/27.11.2001г.
постановена от Окръжен съд – Варна по НОХД № 1245/2001г. на осн.чл.116 ал.1 т.6
пр. 2 и 3, т.8 пр.2 и т.11 пр.1, чл.196 ал.1 т.2 вр.чл.195 ал.1, и чл.152 ал.4
пр.3 от НК. С решение на Апелативен съд – Варна от 19.04.2002г. и Решение №
582/15.04.2003г. на ВКС на РБ присъдата е изменена на „доживотен затвор“. Наказанието той изтърпявал при специален режим, считано от 07.05.2003г.
От 26.06.2008г. изтърпявал наказанието при усилено строг режим, а от
01.06.2009г. – при строг режим, поставен служебно с оглед настъпилите законодателни
изменения в отменения ЗИН.
Съдът приел за основателно
направеното от процесуалния представител на ответника възнажение за погасяване на исковата претенция поради изтичане на 5-годишна погасителна
давност: по отношение на първия ответник - Министерство на правосъдието - за
целия период 21.06.2001г. до 01.06.2009г., а по отношение на втория ответник ГД
„Изпълнение на наказанията“ - частично. В разясненията дадени в т.4 от
Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004г. на
ОСГК е прието, че когато вредите произтичат
от незаконни действия или бездействия на административните органи, началният
момент на погасителната давност за предявяване на иска за заплащането им е от
момента на преустановяването им. Съдът направил извода, че на ищеца търпените
неимуществените вреди – предмет на претенциите му по настоящото дело, са му
били известни през целия период от 21.06.2001г., който е момента на
постъпването му в Затвора – Варна за изтърпяване на наложеното му с присъда
наказание „лишаване от свобода“ до 23.01.2019г. – крайната дата на периода, за
който е депозирана исковата молба. Следователно по отношение на първия от
ответниците – Министерство на правосъдието, претенция към когото е отправена за
периода 21.06.2001г. до 01.06.2009г., съдът преценил срокът за предявяване на
този иска за изтекъл на 01.06.2014г., а по отношение на втория ответник –
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ изчислил погасителната давност като
изтекла за претенцията касаеща периода от 01.06.2009г. до 23.01.2014г.
Настоящият състав намира решението
с което са охвърлил исковете в посочените части, като погасени по давност за
правилно, а оплакването в касационната жалба – за неоснователно. Касационният състав изцяло споделя изложените в решението на
първоинстанционният съд мотиви, с които не са уважени, а като погасени поради
изтичане на 5 годишния давностен срок са отхвърлени тези претенции срещу
ответниците, поради което няма да ги преповтаря и препраща към тях на основание
чл.221, ал.2 от АПК. Правилно и в съответствие с установената съдебна практика
на Върховния административен съд по сходни казуси е приложен института на
погасителната давност в обжалваното решение. След като ответниците са се
позовали своевременно чрез изрично възражение на изтекла давност в хода на
делото, при отчитане на обстоятелството, че се касае за срочни задължения на
затворническата администрация основателно е съобразен исковия период за който е
предявена претенция за обезвреда срещу всеки ответник и с оглед отдалечеността
му от датата на предявяване на иска е изчислен и определено за кои искови
претенции е изтекъл 5 годишния давностен срок за предявяването им.
Правилно съдът е разгледал
исковата претенция по отношение на втория от ответниците
- ГД „Изпълнение на наказанията“ в частта за периода от 24.01.2014г. до 05.02.2018г., като достигнал
до извода за липса на материалноправните предпоставки за ангажиране на
отговорността му на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, вр. чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. В решението правилно и обосновано е прието, че в случая не
са налице кумулативно изискуемите материалноправни предпоставки за ангажиране
отговорността на ГД „Изпълнение на наказанията“ по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ във вр.
с чл.284, ал.1 и във вр. с чл.3 от ЗИНЗС, че предявеният от Ж. иск останл недоказан
по основание. Съдът подробно е обсъдил показанията на разпитаните четирима свидетели, като изложил съображения кои от тях
кредитира. В мотивите на решението всестранно и подробно са обсъдени приетите
писмени доказателства, въз основа на установените от които факти и
обстоятелства са направени решаващите изводи, че наложените на ищеца ограничителни
мерки напълно съответстват на предписания със ЗИНЗС и Правилника за прилагането
му режим, поради което не превишават неправомерно въздействието върху ищеца,
произтичащо пряко от наложеното му с осъдителната присъда наказание „доживотен
затвор“, тъй като съгласно чл.213 от Правилника за прилагане на ЗИНЗС,
осъдените на доживотен затвор се настаняват в отделни затвори или в отделения
на другите затвори в обособени зони с повишена сигурност, като се държат в
постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана, а участието им в
колективни мероприятия е само с осъдени от същата категория. При тази правна
уредба и въз основа на установеното от доказателствата основателно съда приел, че
ограничаването на контактите на ищеца с други лица не е следствие на
бездействие от страна на администрацията на Затвора – Варна, а се явява надлежно
изпълнение на режима на изтърпяване на наказанието му, определено с влезлите в
сила съдебни актове. При правилна преценка по отделно и в съвкупност на
събраните доказателства в решението е постановено, че не се установени данни да
е настъпило увреждане на физическото и емоционалното здраве на ищеца, а точно за
обратното – за оказана подкрепа на инспекторите СДВР, СД, на психолога в
Затвора – Варна, за включване на ищеца в занимания за овладяване на гнева и
емоциите, организирани от сдружението с нестопанска цел, в резултат на което
той израстнал в емоционален и интелектуален план и успял да завърши ІV-ти клас.
Съдът констатирал от доказателствата понижаване на оценката на риска от рецидив
на ищеца и превеждането му от ЗПС в зона с по-лек режим, което е резултат и на
действията и усилията на затворническата администрация администрация. Установеното
от доказателствата участие на ищеца в срещи с пастор, в организирани спортни и
културни мероприятия в Затвора Варна наравно с останалите изтърпяващи
наказанието си в ЗПС, предоставения достъп до кабелна телевизия в спалното
помещение 19 часа на денонощие и повече в специални случаи, че с него е работено по изготвения от ИСДВР план
на присъдата, правилно е преценено от съда като опровергаващи твърденията на
ищеца, вкл. за нарушения на чл.3 от ЗИНЗС от страна на затворническата
администрация, въз основа на които предявява претенциите си. Изцяло в противоречие
с проведеното производство и събрани доказателства е оплакването на кастора, че
съдът не изпълнил задължението си служебно
да призове длъжностни лица от мястото за лишаване от свобода или всяко друго
лице, чрез показанията на което да изясни фактите. В производството са събрани
достатъчно относими и необходими доказателства, въз основа на които е
установена обективната истина за релевантните факти и обстоятелства за
изясняване на случая. Поради това неоснователно е оплакването в касационната жалба, че
съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест, като „игнорирал“
разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС. Съдът е отхвърлил исковата претенция не
защото настъпването на неимуществени вреди е недоказано, а защото събраните
доказателства са опровергали оплакванията и твърденията на ищеца и не са
установени осъществени по отношение на него действия и бездействия на органи и
служители на ГД“ИН“, които да съставляват нарушения на чл.3 от ЗИНЗС.
В съответствие със специалната уредба в
ЗИНЗС по този вид производства, съдът се произнесъл и по исканията за
възнаграждения.
С оглед изложеното касационната жалба се явява изцяло неоснователна. Не
се установи основание за отмяна по чл.209, т.3 от АПК на оспореното с нея
решение, поради което то следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора искането на представителя
на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение е своевременно направено,
но неоснователно и такова не следва да се присъжда за настоящата инстанция.
Водим от изложеното, Съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА
Решение №1911/17.12.2020г., постановено по адм. дело №242/2019г.
по описа на Административен съд –Варна.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.