Р Е Ш Е Н И Е № 260467
31.03.2021г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД - VI -ти граждански състав
На 10.03.2021 година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Петя Цонкова
като разгледа докладваното от съдия В.Куршумова
в.гр.дело № 346 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на И.Г.Я., ЕГН **********,
с адрес ***, подадена чрез назначения особен представител адвокат Б.Б., против
Решение № 261461 от 28.11.2020 г. постановено по гр.д.№ 6756 по описа за 2019
г. на ПРС, X гр.с., в частта, с която се признава за установено
по отношение на И.Г.Я. ЕГН **********, съществуване на вземането на „Профи
Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“№ 49, бл.53Е вх.В, за сумите: 924,27 лв. - главница; 1604,37лв. - възнаградителна лихва, дължими по договор
за заем № **********/04.09.2012г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 25.01.2019г. до окончателното заплащане, за което вземане е издадена
заповед №1079/01.02.2019г. по ч.гр.дело № 1404/2019г. на Пловдивски районен
съд, както и в частта, с която И.Г.Я. е осъден да заплати на „Профи Кредит
България” ЕООД сумата от 437, 33 лева - разноски за производството, както и 90
лева - разноски за производството по ч.гр.д. № 1404/2019г. на ПРС.
Във
въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на решението в
обжалваната част. Възразява се, че уведомителното писмо до длъжника от
15.07.2014 г. не му е било връчен. Излага се довода, че на база на
констатациите на районния съд за недоказаност прекратяването на договора, то
следвало да се приеме, че тригодишната погасителна давност по смисъла на
чл.111, точка „в“ от ЗЗД не е преставала да тече до 25.01.2019 г., когато е
подадено заявлението по ч.410 ГПК. Въз основа на изложеното се поддържа, че
дължимите месечни вноски от И.Г.Я. по договора за револвиращ заем за периода от
сключване на договора до 25.01.2016 г., включително дължимата месечна вноска с
падеж на 20.01.2016 г., са с изтекла погасителна давност до 25.01.2019 г. и
липсва правно основание за тяхното претендиране. Моли се за отмяна на решението
по отношение на признатото вземане и присъдените разноски, както и се
претендира присъждането на разноските по делото за двете инстанции.
В
срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Профи Кредит
България” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „България“№ 49, бл.53Е вх.В, чрез юрисконсулт Р.И., с който жалбата се оспорва като неоснователна. Взема се
становище по конкретните оплаквания във въззивната жалбата, като същите се
намират за недоказани и неоснователни. Въззиваемият счита, че възраженията на
въззивника, които не присъстват в отговора на исковата молба, следва да бъдат
оставени без разглеждане, тъй като са преклудирани по силата на чл.133 ГПК.
Излага съображения за правилността и законосъобразността на първоинстанционното
решение. Моли въззивната жалба да се остави без уважение и да се потвърди
решението в обжалваната част.
Пловдивският окръжен съд, след като провери
законосъобразността на обжалваното решение, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява процесуално допустима.
Производството
по делото е образуваното по предявени искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК във
връзка с чл.415, ал.1 ГПК от „Профи Кредит България” ЕООД, за
признаване за установено, че ответникът И.Г.Я. му дължи заплащането на сумата от 3 191, 01 лева по договор за
револвиращ заем № **********/ 04.02.2012г.,
формирана, както следва: 924,27
лв. - неизплатена главница; 1
604,37лв. - възнаградителна лихва и 662,
37 лева - неустойка, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението 25.01.2019г. до окончателното заплащане, за което вземане е
издадена заповед №1079/01.02.2019г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. по ч.гр.дело №
1404/2019г. на Пловдивски районен съд.
В писмения си отговор ответникът, чрез назначения му
особен представител адвокат
Б.Б., е оспорила предявените искове.
Изложил е доводи против вземането за
неустойка от 662, 37 лева, както и доводи за недоказаност връчването на
уведомление от ищеца до ответника за прекратяване на договора, считано от
15.07.2014 г. Въз основа на така изложените възражения, ответникът е поискал да
се отхвърлят предявените искове като неоснователни.
От събраните по делото писмени доказателства е
документално установено и не се спори,
че с договор за револвиращ заем № **********/ 04.02.2012г., ищецът „Профи Кредит България” ЕООД,
ЕИК *********, е предоставил на И.Г.Я., ЕГН **********, сумата в размер на 1 000 лева, платима на 48 месечни вноски от по 84
лева всяка до 20- то число на месеца, при ГПР- 151, 79 %, ГЛП- 98, 62 %. Към
договора са представени общите условия, декларация във връзка с обработка на
лични данни на клиента, извлечение от сметка. От представеното по делото и неоспорено от ответника
извлечение от сметка по кредита, е видно движението по кредита- вноски,
главници, лихви, падежи, платени, неплатени суми, дни на забава. Установява се,
че последната погасителна вноска по кредита е с падеж 20.09.2016 г., както и че
ответникът е погасил задължението си по кредита като е внесъл общо 1 530,
38 лева към 20.04.2014 г.
Представено е уведомително писмо от 15.07.2014 г. до
ответника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като не са представени доказателства за
неговото връчване.
С постановеното по делото решение районният съд е
уважил исковете за главницата и възнаградителната лихва като основателни и
доказани по размер и е отхвърлил иска за неустойката като неоснователен.
Решението се обжалва в частта, с която са уважени исковете за главницата и
възнаградителната лихва. В частта, с която е отхвърлен искът за неустойката,
решението не е обжалвано и е влязло в сила.
За да уважи исковете за главницата и
възнаградителната лихва районият съд е приел, че между ответника и
дружеството ищец е сключен договор за паричен заем, по който ответникът е
заемополучател. Ответникът е получил уговорената сума от 1000 лева, като
се е съгласил да заплати за срока на
ползването възнаградителна лихва. Според мотивите на съдебното решение, последната
вноска е била дължима от заемополучателя на 20.09.2016г. от което съдът е
заключил, че към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 25.01.2019г. падежът на цялото задължение е
бил настъпил, поради което сумите за главница и лихви се дължат.
При извършената
служебна проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК въззивният съд
намери, че същото
е валидно и
допустимо в обжалвната част, като при
постановяването му не е било допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми.
Предвид горното и на
основание чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността
на решението в обжалваната част, съобразно оплакванията в
жалбата, като въззивният
съд се произнесе по
правния спор между страните.
В случая оплакванията във въззивната жалба се
заключават в това, че не е било връчено уведомителното писмо от 15.07.2014 г. до
ответника, както и се възразява за погасяване на вземането по давност.
Въззивният
съд намира, че по делото не се доказва връчването на уведомителното писмо от
15.07.2014 г. до ответника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Това обстоятелство обаче в случая е без правно значение, тъй като всички
претендирани вноски са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед по чл.410 ГПК - 25.01.2019 г.
По
отношение на възражението за погасяването на вземането по силата на изтекла
погасителна давност, въззивният съд констатира, че същото не е било релевирано
в срока по чл.131 ГПК. Според задължителните разяснения в т.4 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. постановено по т.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
възраженията на ответника се преклудират с изтичане на срока за отговор на
исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК, поради което не могат да се направят за
първи път пред въззивната инстанция като това се отнася и за възражението за
погасителна давност. С оглед на изложеното, възражението за погасяване на вземането
по давност е несвоевременно направено във въззивната жалба, същото е
преклудирано и по него въззивният съд не дължи произнасяне.
Сключеният
между страните договор е за предоставяне на потребителски кредит по чл. 9 и сл.
от ЗПК, поради което съдът следва да извърши преценка за
съответствието му с поставените в закона изисквания за действителност и
договарянето му при спазването на добрите нрави. След самостоятелна преценка на
представения договор, настоящият съдебен състав намира, че същият в цялост не
страда от пороци, водещи до неговата недействителност. Процесният договор е
сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал.
1, т. 7 - 9 ЗПК към датата на неговото сключване. Посочени са
индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият
размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на разходите,
годишния лихвен процент по кредита, условия за издължаване на кредита- брой и
размер на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, както
и останалото се изискуемо съдържание според посочените разпоредби. С оглед изложеното, съдът приема, че
процесният договор за потребителски кредит е действителен, поради което следва да се извърши проверка на отделните
клаузи на този договор предвид възможната им нищожност и неравноправност във
връзка с нормите на ЗЗП.
В
договора за револвиращ заем се предвижда задължение на заемополучателя да
заплаща договорна лихва в размер на 98,
62 %. Според разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Накърняване
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1
от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може
и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на
някоя от страните, за сметка на другата.
Възнаградителната
лихва принципно съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума, но
когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената
за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения. Към датата на сключване на договора за кредит липсват
императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната
лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който
едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената
защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата
(било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно,
като недостигът на материални средства за един субект се използва за
облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема,
че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва). В тази насока: Решение №
906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
Следователно
при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави,
следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на
възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен
– към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така към
сключване на договора размерът на законната лихва е 10%. С други думи: уговорената с процесния договор
възнаградителна лихва в размер на 98,
62 %. е повече от трикратно
по-висок от размера на законната лихва.
По
делото не се установяват обстоятелства, които да дават основание за очакване на
завишен размер на вреди за заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя.
Следователно уговарянето на възнаградителна лихва в размер три пъти над законната значително надхвърля
размера на действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по
договора услуга (предполагащ недостиг на парични средства у едната от
страните), следва да се приеме, че процесната уговорка не съответстват на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения
и равнопоставеността на съконтрагентите.
От
изложеното се налага извод, че процесната клауза за възнаградителна лихва е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и ответникът не дължи заплащането на
възнаградителна лихва по договора за кредит.
След като това е така, платените от ответника
суми по договора за кредит следва да се приспаднат от главницата, доколкото и
не се установява друго задължение на ответника по договора за кредит. По делото
не е спорно усвояването на главницата от ответника, което се установява и от
представеното преводно нареждане от 10.09.2012 г. на сумата от 1000 лева по
банковата сметка на ответника. Също така не е спорно и се установява от представеното
по делото извлечение, че ответникът е платил по договора за кредит общо сумата
в размер на 1 530, 38 лева.
Извлечението не е оспорено от ответника и доколкото същото удостоверява
неизгодни за кредитора факти, следва да се приеме за доказано заплащането на
сумата от 1 530, 38 лева по
договора. Следователно платената сума по договора за кредит от 1 530 лева
следва да се приспадане от главницата в размер на 1 000 лева, от което се
налага извода, че ответникът е погасил
задължението си за главницата.
Изложеното
обосновава неоснователността на предявените искове за главницата и
възнаградителната лихва. Тъй като районният съд е достигнал до различни изводи,
решението в обжалваната част, включително в частта за разноските, следва да се
бъде отменено и вместо това исковете за
главницата и възнаградителната лихва да бъдат отхвърлени.
По
разноските: Съгласно задължителните предписания, дадени в т. 7 на Тълкувателно
решение № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. №
6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, особеният представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК не дължи държавна такса, тъй като същата се дължи от страната, а дължимата
държавна такса по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда с
решението по спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на
делото. Следователно, с оглед основателността на въззивната жалба, заплащането
на дължимата държавна такса за въззивното производство в размер на 57, 09 лева следва
да се възложи на въззиваемата страна „Профи Кредит България” ЕООД.
Предвид
изхода на спора в тежест на въззиваемата страна следва да останат и направените
от нея разноски в хода на делото.
Мотивиран от изложените съображения , Пловдивският
окръжен съд:
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 261461 от 28.11.2020 г. постановено по
гр.д.№ 6756 по описа за 2019 г. на ПРС, X
гр.с., в частта, с която се признава
за установено по отношение на И.Г.Я. ЕГН **********, съществуване на вземането
на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“№ 49, бл.53Е вх.В, за сумите: 924,27
лв. - главница; 1604,37лв. - възнаградителна лихва, дължими по договор за
заем № **********/04.09.2012г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 25.01.2019г. до окончателното заплащане, за което вземане е издадена
заповед №1079/01.02.2019г. по ч.гр.дело № 1404/2019г. на Пловдивски районен
съд, както и в частта, с която И.Г.Я. е осъден да заплати на „Профи Кредит
България” ЕООД сумата от 437, 33 лева - разноски за производството, както и 90
лева - разноски за производството по ч.гр.д. № 1404/2019г. на ПРС, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи Кредит България”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„България“№ 49, бл.53Е вх.В, против И.Г.Я.
ЕГН **********, искове за установяване, че И.Г.Я. ЕГН ********** дължи на „Профи
Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, сумите: 924,27 лв. - главница и 1604,37лв. - възнаградителна лихва по договор за заем №
**********/04.09.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
25.01.2019г. до окончателното заплащане, за което вземане е издадена заповед
№1079/01.02.2019г. по ч.гр.дело № 1404/2019г. на Пловдивски районен съд.
В
необжалваната част решението на районния съд е влязло в сила.
ОСЪЖДА
„Профи
Кредит България” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“№ 49, бл.53Е вх.В, да заплати
по сметка на Окръжен съд Пловдив, сумата от 57, 09 лв. / петдесет и седем лева
и девет стотинки/, представляваща дължима държавна такса за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.