Решение по дело №12836/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4122
Дата: 9 юли 2020 г.
Съдия: Десислава Йорданова Йорданова
Дело: 20191100512836
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 4 октомври 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 09.07.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на  шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

  ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

                                                              мл.съдия  ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в. гр. дело № 12836 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба подадена от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение 86648/08.04.2019  г. постановено по гр.д. 36497/2018 г. по описа на СРС, 172 състав, в частта, с която е отхвърлен частично предявения от дружеството срещу Д.С.С., ЕГН: ********** установителен иск за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца: сумата над  749,66 лв. до пълния предявен размер от 955,44 лв. и за периода 01.05.2014 г. – 28.02.2015 г. – представляваща стойността на доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия, както и в частта, с която  е отхвърлен установителния иск за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца лихва за забава върху главницата за цена на топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017 г. в размер над 90,42 лв. до пълния предявен размер от 142,12 лв.

В установителната част решението е влязло в сила, като необжалвано.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.

Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон. Поддържа се, че неправилно е прието, че са погасени по давност част от дължимите по обща фактура 00651332105/31.07.2015 г. за периода 01.05.2014 г. – 31.03.2015 г. суми, тъй като фактурата е издадена през месец юли 2015 г. и задължението е станало изискуемо на 16.15.2015 г./съобразно правилата на чл.33, ал.1 от общите условия на дружеството приложими за процесния период/, а давността е прекъсната с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 15.03.2018 г. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Д.С.С.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

 При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Разгледано по същество, първоинстанционното решение е и правилно в обжалваната част, като във връзка с възраженията наведени с въззивната жалба следва да бъдат изложените следните съображения:

  Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца по иска за главница е да проведе пълно и главно доказване на наличие на обвързваща страните облигационна връзка и количеството и цената на доставената на насрещната страна топлинна енергия за процесния период. По иска за лихва ищецът следва да докаже съществуването и размера на главния дълг, изпадането на ответника в забава и размера на обезщетението за забава.

По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесният апартамент/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Между страните не е спорно, че ответникът  е собственик на процесния имот и  клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия. В случая общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, тъй като са били публикувани. По делото не се твърди, нито има данни, че ответникът е упражниа правото си на възражение срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.

Във връзка с довода на жалбоподателя във въззивната жалба, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че са погасени по давност част от дължимите по обща фактура № 00651332105/31.07.2015 г. за периода 01.05.2014 г. – 31.03.2015 г. суми и по-конкретно задълженията за периода от 01.05.2014 г. – 28.02.2015 г. съдът намира следното:

Действащата през процесния период нормативна уредба - чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда - етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни - след изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г.; 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата и една изравнителна вноска; и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действлата през исковия период Наредба за топлоснабдяването.

Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни / не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това "изравнително" вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни /, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ- 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т. е за процесиите главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното задължение е възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.

Съгласно ОУ за продажба на ТЕ, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 14.03.2014 г., чл. 32 и чл. 33 дават следната регламентация: В чл. 32, ал. 2 от ОУ е посочено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество ТЕ за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Според чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество ТЕ за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.

Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за тях. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 3/2011 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 ЗЕ и цитираните по-горе разпоредби от общите условия, вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Следователно и вземанията на ищеца към потребителите за заплащане на цената на използваната за битови нужди топлинна енергия се погасяват с изтичане на 3-годишен давностен срок. Тригодишният срок, посочен в чл. 111, б. "в" ЗЗД, започва да тече от деня, в който всяко едно месечно вземане е станало изискуемо - чл. 114, ал. 1 ЗЗД.

По изложените съображения,  доколкото съгласно чл. 422, ал.1 от ГПК искът за съществуването на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал.4 от ГПК,  а в случая заявлението е подадено на 15.03.2018 г.,  прогнозните месечни вноски за периода м. 05.2014 г. - м. 02.2015 г. включително се явяват погасени по давност, като това обстоятелство не може да бъде променено от последващо издаване на нова обща фактура. Издаването на такава фактура не променя настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски.

По отношение на стойността на задълженията за погасения по давност периода / м. 05.2014 г. - м. 02.2015 г. включително, районният съд правилно  е възприел приетите по делото съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ и съдебно-счетоводна експертиза / ССчЕ/, които не са оспорени от страните и след преценка по чл. 202 ГПК следва да бъдат кредитирани. От данните от таблица 3 към СТЕ и таблица 3 към ССчЕ се установява, че стойността на потребената топлинна енергия за посочения период е 279,12 лв., до който размер вземанията на ищеца за главница са погасени по давност.

Решението на СРС в тази част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Други доводи за неправилност на обжалваното решение не са изложени от жалбоподателя.

В  обжалваната част касаеща отхвърления иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017 г. в размер над 90,42 лв. до пълния предявен размер от 142,12 лв. въззивникът не е изложил конкретни доводи за неправилност на първоинстанционното решение.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан от изложеното в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. В конкретния случай, при липсата на конкретни доводи срещу правилността на първоинстанционното решение по отношение на иска по чл.86 ЗЗД за заплащане на лихва върху главницата за потребена топлинна енергия и липсата на нарушение на императивни норми на материалния закон, решението на първата инстанция не може да бъде отменено и следва да се потвърди /чл.272 ГПК/. В решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна. Районният съд правилно е посочил приложимите общи условия за процесния период - общите условия на топлопреносното дружество, приети с решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКВР, в сила от 12.03.2014 г. /приложими за процесния период от м.05.2014 г. – м.07.2016 г. вкл./ и  Общите условия, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, влезли в сила в край на месец юли 2016 г. /приложими за периода от м.08.2016 г. до м.04.2017 г./. С оглед установените задължение за главница за топлинна енергия за периода 01.03.2015 г. до 30.04.2017 г. и доколкото е доказано, че ответникът е изпаднал в забава, искът за заплащане на лихва за забава е доказан по основание. Относно размера, до който претенцията за заплащане на лихва е основателна съдът, въпреки че не го е посочил изрично е приложил чл.162 ГПК, като е използвал онлайн калкулатор.

С оглед изложеното, бланкетната въззивна жалба по отношение на иска по чл.86 ЗЗД, чийто полезен ефект  по отношение на разрешаване на спора по същество, съотв. косвено преценка относно правилността на обжалваното решение, е твърде ограничен, е неоснователна.

В обобщение, поради неоснователността на възраженията, изложени във въззивната жалба, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно.

С оглед изхода на спора и неоснователността на въззивната жалба, право в негова полза да бъдат присъдени разноски има ответникът Д.С.С., който обаче не е направил искане в такъв смисъл и не е представил доказателства за реално заплащане на разноски, поради което такива не следва да му бъдат определяни.

     На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.

     Предвид изложените съображения, съдът

 

Р    Е    Ш    И   :

ПОТВЪРЖДАВА решение 86648/08.04.2019  г. постановено по гр.д. 36497/2018 г. по описа на СРС, 172 състав в обжалваната част.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ: 1.                              2.