РЕШЕНИЕ
№ 99
гр. Пловдив , 11.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ в публично заседание на
дванадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Членове:Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
Таня Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Таня Б. Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20215300500937 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение от 03.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 17739/2019 г.,
Пловдивският районен съд е признал за установено по отношение на Община
Пловдив, ЕИК: *********, адрес: гр. Пловдив, пл. „Стефан Стамболов” № 1,
че Д. Д. Б., ЕГН: ********** и Й. Р. Б., ЕГН: **********, двамата с адрес: гр.
П., ул. ***, са собственици на основание придобивна давност, въз основа на
упражнявано от тях и от техните праводатели давностно владение, считано от
1954 г., по отношение на реална част с площ от 26 кв.м. от Поземлен имот с
идентификатор № 56784.518.1405 по Кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. Пловдив, одобрени със Заповед № РД-18-48/ 03.06.2009 г.,
находящ се в гр. Пловдив, която реална част е заключена между точки 1, 2, 3,
5, 6, 7, 8, 1 от приложение № 7 от заключението на съдебно-техническата
експертиза (л.102 от делото), и която са присъединили към собствения си ПИ
с идентификатор № 56784.518.834. Присъдил е направените от ищците
разноски.
Срещу това решение е подадена въззивна жалба от Община Пловдив, с
1
която се иска неговата отмяна и постановяване на друго такова за отхвърляне
на иска. Жалбоподателят счита, че решението е неправилно, постановено при
нарушение на материалния закон и необосновано. Поддържа, че процесната
реална част от имота е преминала в потримониума на държавата предвид
прякото отчуждително действие на плана от 1911 г. за реализирането на
обществено мероприятие- улица „***“, а впоследствие на осн.чл.2, ал.1, т.2 и
чл.3, ал.2, т.1 ЗОС, вр.§7, ал.1, т.3 и т.4 от ПЗР на ЗМСМА е станала публична
общинска собственост. На следващо място възразява, че по делото не е
установено, че праводателите на ищците са упражнявали фактическа власт по
отношение на процесната част , ситано от 50-те години на ХХ век. Освен това
, независимо от упражнявяна фактическа власт, ищците не биха могли да
придобият собствеността по давностно владение поради законовите забрани
за придобиване по давност на вещ, социалистическа собственост / чл.86 ЗС за
периода 1951 г.- 1990 г./, вещ държавна или общинска собственост / за
периода 1990 г.- 1996 г./, след влизане в сила на ЗОС и ЗДС- относно имоти
публична държавна и общинска собственост, както и предвид наложения с §1
от ЗДЗС мораториум на срока на давностно владение, считано от 01.06.2006 г.
Претендират се разноски.
В отговор на въззивната жалба ищците мотивират становище, че
решението е правилно и настояват да бъде потвърдено. Претендират разноски
за въззивната инстнация.
Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора и с оглед правомощията си по чл.269 ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
С оглед задължението на въззивния съд да следи служебно за
допустимостта на решението и предвид повдигнатото пред
първоинстанционния съд възражение от ответника за наличие на хипотезата
на чл.299 ГПК, следва да се посочи следното:
2
С влязло в сила решение по гр.дело № 6111 по описа за 2013 г. на
Районен съд Пловдив, XVII граждански състав / приложено/, се установява,
че между същите страните и по отношение на същата реална част от имота е
разрешен правен спор с правно основание чл.53, ал.2 ЗКИР (ред. ДВ бр. 34 от
2000 г.), като е отхвърлен предявеният от настоящите ищци против ответната
община иск по чл.53, ал.2 ЗКИР (ред. ДВ бр. 34 от 2000 г.), за признаване за
установено, че към момента на одобряване на действащата кадастрална карта
на гр. Пловдив, със заповед № РД-18-48 /03.06.2009 г. ищците са били
собственици на площ от 26 кв.м., погрешно заснета в границите на собствения
на общината ПИ № 56784.518.1405 (нереализирана ул. ***), вместо в
границите на собствения на ищците ПИ с идентификатор № 56784.518.834.
Като основание за собственост ищците са навели деривативно придобивно
основание- правна сделка. В настоящото производство се позовават на
давностно владение като основание за собственост на същата реална част от
имота. Следователно, макар да е налице идентичност по отношение на
страните и искането по двете дела, основанието на двата иска е различно.
Поради това и по арг.от чл.298 ГПК не е налице сила на пресъдено нещо
между страните относно притежанието на правото на собственост на
основание оригинерното придобивно основание, наведено в настоящото
производство. По тези съображения не е налице и хипотезата на чл.299 ГПК и
постановеното решение по предявения иск е допустимо.
По съществото на спора:
Предмет на образуваното първоинстанционно производство са
субективно съединени установителни искове за собственост по чл.124, ал.1
ГПК, предявени от Д. Д. Б. и Й. Р. Б. против Община Пловдив.
За да обосноват претенцията си, ищците са твърдяли в исковата молба,
че са съсобственици в режим на СИО на ПИ с идентификатор №
56784.518.834 с площ от 313 кв.м., находящ се в гр. П., ул. ***, ведно с
построената в имота жилищна сграда с идентификатор № 56784.518.834.1, на
основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № *,
том * от 1993 г. Сочат, че имотът бил бивша собственост на Л. П. В., а след
това и на наследниците на неговия син А. Л. В., който имот по всички стари
разписни книги и в предходните планове (от 1911 г., от 1936 г. и от 1954 г.)
3
бил с площ от 405 кв.м. Ищците посочват, че е налице спор с ответника
относно източната граница на имота на ищците и ПИ с идентификатор №
56784.518.1405, собственост на Община Пловдив. Намират, че е налице
неоправдано изместване на източната граница на имота по плана от 1988 г., а
сега и по КК, тъй като още от 30-те години, бившите му собственици А. Л. В.,
след това и неговите наследници, а понастоящем и ищците, владеели имота
по границата, отразена по плана от 1954 г. Тази граница била
материализирана видимо и трайно чрез съществуващия там подпорен зид
(подпорна стена), който започвал от самия имот и продължавал на изток и на
север, като този подпорен зид, на място се намирал в границите на съседния
от изток ПИ с идентификатор № 56784.518.1405. Освен това, по цялото
протежение на тази източна граница била изградена ограда, която
съществувала там повече от 60-70 години. Всички предходни собственици,
праводатели на ищците, както и самите те владяли трайно тази част от имота,
която била с площ от 26-30 кв.м. При действието на плана от 1954 г. имало
отреждане, съгласно което част от стария имот № 1 е била отредена в
източната си част за прекарване на улица, каквато и до ден днешен не
съществувала и не би могла да бъде реализирана поради значителна
денивелация на терена от север към юг. Ищците поддържат, че са
собственици на площта от около 26-30 кв.м., която по сега действащата КК
съставлява част от ПИ с идентификатор № 56784.518.1405 на основание
придобивна давност, въз основа на упражнявано давностно владение повече
от 60-70 години, считано от 1954 г. до момента.
В отговора на исковата молба ответникът Община Пловдив на първо
място е възразил за недопустимост на иска на осн.чл.299 ГПК, поради
разрешаването на правния спор за източната граница на ПИ с идентификатор
№ 56784.518.834 с влязло в сила решение по гр.д. № 6111 по описа за 2013 г.
на Районен съд Пловдив, по което било признато за установено, че границата
откъм ул. *** напълно съвпада с настоящата граница по кадастрална карта.
По същество е поддържал, че с плана за дворищна и улична регулация,
утвърден със Заповед № 460/ 28.03.1911 г. било предвидено създаването на
улица, свързваща улиците „***“ и „***“, като било извършено надлежно
отчуждаване. Предвид извършеното отчуждаване се е позовал на
разпоребдите на чл.2, ал.1, т.2 и чл.3, ал.2, т.1 от ЗОС, във вр. пар.7, ал.1, т.3
4
ПЗР на ЗМСМА легитимиращи общината като собственик на имота –
публична общинска собственост, представляващ ПИ с идентификатор №
56784.518.1405, в това число и на претендираната част с площ от 26 -30 кв.м.
Изложил е съображения, че не могат да се придобиват по давност имоти
държавна и общинска собственост, поради предвидена в закона забрана за
това.
Събраните по делото доказателства установяват следната фактическа
обстановка:
Ищците се легитимират като собственици на поземлен имот с
идентификатор № 56784.518.834, находящ се в гр. П., ул. ***, с площ от 313
кв.м. по силата на правна сделка- договор за продажба, оформен с нотариален
акт № *, том *, дело № *** г. , в който имотът е описан като дворно място с
площ от 270 кв.м., представляващо парцел пл. № III - 1101 в кв.13 по
действащия към онзи момент план на гр. Пловдив, ведно с построената в него
едноетажна сграда с площ от 43 кв.м., както и по давностно владение , за
което е издаден констативен нотариален акт № **, том 1, рег. № 1275,
нот.дело № *** г.
Първоначално като собственик на находящата се в имота сграда се
легитимира Л. П. В. въз основа на крепостен акт № ** от 10.02.1907 г., а
впоследствие неговият син А. Л. В.- по наследяване и давностно владение на
дворно място с площ 270 кв.м., представляващо имот с планоснимачен №
1101, 202-стар по плана на гр.Пловдив, Втора Градска част, ведно с
построената в него сграда от 43 кв.м. съгласно Нотариален акт за придобит
недвижим имот по обстоятелствена проверка № **, том I, дело № *** г.
По делото е прието заключение на вещо лице, проследило кадастрално-
регулационния статут на процесния имот, което съобщава следното:
Първоначалните данни за имота се намират в план за дворищна
регулация на кв.202Г, гр.Пловдив, одобрен със Заповед № 460/28.03.1911 г., в
който имотът е заснет с пл.№ 37 с площ по графични данни от 405 кв.м. За
него е отреден по регулация парцел ІІ-37. Относно спорната източна граница
се констатира, че част от имота / с площ от 50 кв.м./ е включена в
новопроектирана улица № 33 с широчина 8 м. / площта, означена по точки
5
5,6,7,13,14, 15 в Приложение № 1 към СТЕ/.
В следващия план, одобрен със заповед от 1954 г. имотът е заснет с пл.
№ 1, а улица *** е заснета с различна широчина- от 5.50 м. в участъка,
граничещ с имот пл.№1 / Приложение 2 /. Заснетата в плана от 1954 г.
източна граница на имот пл.1 е близка до местоположение с имотната граница
по плана от 1911 г. / по точки 5,6 в Приложение 1/.
В плана, одобрен със заповед от 1965 г. имотът е заснет с пл.№ 1101, а
източната граница е променена, като чупката по предходния план / по т.1,2 ,3 /
е изправена по т.1, 3 в Приложение 2./ Заснета е и подпорна стена в имота по
т.7,8.
В следващите два плана- от 1971 г. и 1988 г. източната граница не е
променена спрямо предходния план, като в плана от 1971 г. подпорната степа
е удължена по т.5,7,8 / Приложение 4/.
По действащата КК , одобрена през 2009 г., имотът- ПИ с
идентификатор 56784.518.834 е заснет с граници, идентични на тези по плана
от 1988 г. Частта от имот пл.№1 по плана от 1954 г. с площ от 26 кв.м. ,
заключена по точки 1,2,3,5,6,7,1 / в Приложение № 7- комбинирана скица/ е
включена в улица Четник, съставляваща към настоящия момент ПИ с
идентификатор 56784.518.1405 по КК.
При огледа на място вещото лице е констатирало, че по източната
граница на имота на ищците има материализирана ограда / показана със син
контур в Приложение 8/ с бетонови колове и мрежа. В с.з. експертът
пояснава, че тази ограда почти съвпада с границата по плана от 1954 г.
Според вещото лице, предвидената по регулация улица на място представлява
пътека широка 50-60 см.за преминаване, като в южната си част има
изградени стъпала. Тя служи само за пешеходно преминаване, няма трайна
настилка, няма изградени емементи на улица. Пътеката е онагледена на
приложените към СТЕ фотоснимки. Освен това е констатирал , че е налице
денивелация между южния и северния край от 11 метра. Пътеката е извън
находящата се по източната граница на имота на ищците ограда.
Констатирано е и наличието на подпорна стена по т.11.12 в Приложение № 8
към заключението.
6
Относно реализирането на благоустройственото мероприетие по
прокарване на улица, са представени от ответника писмени доказателства. С
обявление № 2123/ 03.05.1934 г. от техническия отдел на Пловдивско Градско
общинско управление е определена цената на отчуждаващите се места от
категория четвърта, в това число и ул. „***“, кл.1. С определение № 2547 от
17.06.1936 г. е изменена цената на отчуждаваните имоти.
Други доказателства за отчуждаване на части от имота на ищеца за ул.
„***“ , в т.ч. и за заплащане на обезщетение, не са представени по делото.
От показанията на свидетелката М. С. В. се установява, че в имота на
ищците е нямало промяна от 50-те години н аминалия век / откакто
свидетелката познава същия/ до сега. Имотът бил заграден с телена мрежа и
циментови колове, като оградата и до ден днешен съществувала. От другата
страна на мрежата имало пътечка за пешеходно преминаване, там никога не
била прекарвана улица, винаги била пътека с много стръмен наклон, по който
преминавали само пешеходци. В същия смисъл са и показанията на свидетеля
Таньо Видев Коев, който съобщава впечатленията си от имота, считано от
1972 г. Оттогава в имота нищо не било променяно, оградата винаги била на
това място, като до оградата нямало улица, а пътека. По тази пътека никога
нямало асфалт или чакъл, а само стълби. Съдът напълно кредитира
показанията на свидетелите, в т.ч. и тези на В., тъй като са основани на преки
и непосредствени възприятия и кореспондират с всички останали
доказателства по делото.
При така установената фактическа обстановка, постановеното
първоинстанционно решение, с което предявеният иск е уважен, е правилно.
Основателността на предявения иск за собственост е обусловена на
първо място от отговор на правния въпрос за действието на уличната
регулация.
Съгласно първите благоустройствени закони, при действието на които е
приет първия регулационен план от 1911 г. за спорния имот – чл. 15 от Закона
за благоустройството на населените места в Княжество България, приет на
10.11.1897 г., публ. в ДВ, бр. 2 от 03.01.1898 г. (първия благоустройствен
закон); съгласно чл. 35 и чл. 17 от Закона за благоустройството на населените
7
места в Княжество България от 22.01.1905 г., публ. в ДВ бр. 67 от 1905 г.,
действал от 1905 г. до 1941 г. (чл. 17 става чл. 24 след изменението на закона,
публ. в ДВ бр. 60 от 19.11.1911 г.), а впоследствие и съгласно чл. 47 от Закона
за благоустройството на населените места от 1941 г. (действал от 1941 г. до
1949 г.) регулацията има отчуждително действие по отношение на два вида
имоти: недвижимите имоти, отредени съгласно улично-регулационния план
за мероприятия на общината, държавата и обществените учреждения и
недвижими имоти, придадени към парцели на други лица по дворищно-
регулационния план. При тази нормативна уредба имотите се считат
отчуждени по силата на самия регулационен план, без да е необходимо
заплащането на обезщетение на собственика.
Съгласно чл. 39 от Закона за плановото изграждане на населените места
(действал от 1949 г. до 10.07.1956 г. - до изменението на този член с Известия
бр. 54 от 06.07.1956 г., в който период е одобен вторият РП за имота от 1954
г.) по силата на самия регулационен план са били отчуждавани следните
имоти: недвижими имоти на частни лица или обществени организации,
определени за мероприятия по улично-регулационния план и недвижими
имоти, които са придадени към парцели на други лица по дворищно-
регулационния план.
След изменението на чл. 39 от ЗПИНМ с Изв. бр. 54 от 06.07.1956 г.,
считано от 10.07.1956 г. до отмяната на ЗПИНМ през 1973 г. отчуждаването
на недвижими имоти на частни лица и обществени организации за
мероприятия по улично-регулационния план се счита извършено от деня на
обезщетяването. В чл. 74а от ЗПИНМ (ДВ бр. 54 от 1956 г.) е предвидено, че
тази разпоредба (за отчуждаването след обезщетяване) се прилага и по
отношение на досегашни улични регулации, освен ако до влизане в сила на
това изменение на закона в сила имотът е зает по законния ред или
дължимото за него обезщетение е изплатено. Следователно, ако преди
влизане в сила на тази разпоредба отчуждените имоти вече са
били заети, т.е., мероприятието е реализирано, те са станали собст‐
веност на държавата с утвърждаване на улично-регула‐
ционния план, независимо от обезщетяването на собст‐
ве ни ка.
8
По делото не е установено за площта, отнета от процесния имот за
улица, да е заплатено обезщетение , както и не е установено тази част от
имота да е заета по законния ред от Държавата до 10.07.1956 г., когато влиза в
сила изменението на чл. 39 от ЗПИНМ с Изв. бр. 54 от 06.07.1956 г.
Напротив, установява се, че спорната част винаги е била приобщена към
имота на ищците посредством съществуващата ограда.
Следователно отчуждителното действие на регулационните планове от
1911г. и 1954 г. не е настъпило по отношение на частта от имота на ищците,
респ. няма правно основание отнетата площ от него да бъде включена в имот
с идентификатор 56784.518.1405, което обстоятелство е валидно и при
действието на ЗТСУ от 1973г., тъй като имотните граници не съвпадат с
регулационните, при което регулацията е неприложена и няма характер на
безусловно отчуждаване, а след 2001г. при действието на ЗУТ плановете
въобще нямат отчуждително действие.
След като не е настъпило отчуждителното действие на уличната
регулация, то и липсва правно основание за придобиване на собствеността на
спорната реална част от държавата, респ.общината. Поради това наведените
от ответната страна ограничения за придобиване по давност на държавни и
общински имоти не намират приложение.
От друга страна, ищците установат фактическия състав на наведеното
от тях придобивно основание- давностно владение. Установи се, че считано
от 50-те години на ХХ век, праводателите на ищците са упражнявали
фактическа власт по отношение на процесната реална част от имота, като в
източната част, по границата с улица *** е имало поставена ограда, която
съществува и до момента. Районният съд е изложил съображения в тази
насока, че владението по отношение на процесната реална част от имота,
означена с цифри 1, 2, 3, 5, 6, 7, 8, 1 на комбинираната скица, приложение № 7
от заключението на СТЕ, е отговаряло на изискванията на ЗИСС (отм.), а
именно да е спокойно (не е установено с насилие), да е явно (фактическата
власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е имал възможност да
научи за това, не е установена по скрит начин), постоянно (упражняването му
няма случаен характер, а е израз на воля трайно да се държи вещта по начин,
препятстващ евентуалното владение на други лица), непрекъснато (не е било
9
прекъсвано изобщо, за период по-дълъг от 6 месеца, като се съобразява и
презумпцията на чл.83 ЗС), несъмнено (няма съмнение, че ищците, респ.
техните праводатели да държали процесните реални части и са ги държали за
себе си), като са имали намерението да го своят. Приел е, че изискуемият
десетгодишен давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС, считано от 1954 г., е изтекъл,
като и до момента ищците продължават да упражняват фактическа власт по
отношение на частта от имота. Въззивният съд напълно споделя тези
съображения, поради което и на осн.чл.272 ГПК препраща към тях.
Неоснователни са възраженията в жалбата, черпени от съдържанието на
издадения на предходен собственик КНА от 11.01.1978 г. за собственост по
наследство и давностно владение на имота, описан като пл.имот № 1101 с
площ от 270 кв.м. Следва да се има предвид, че същият е съставен при
действието на плана от 1971 г. , поради което и съвсем логично описанието на
имота съответства именно на този план. Освен това липсата на издаден
констативен нотариален акт за собственост по давностно владение за
процесната реална част в полза на праводателите на ищците, не отрича
упражняваното от тях владение на тази част, респ.не е пречка това владение
да бъде присъединено към владението на ищците на осн.чл.82 ЗС.
В заключение, въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционното решение е правилно и законосъоразно, поради което
ще се потвърди.
При този изход на делото на въззиваемата страна ще се присъдят
направените деловодни разноски в размер на 600 лв. платено адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция. Възражението на въззивника по
чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност е неоснователно, тъй като възнаграждението
на адвоката е в размер на минимума по чл.7, ал.5 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от изложеното, Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
10
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 03.02.2021 г. по гр.д.№ 17739/2019 г. по описа
на РС Пловдив.
ОСЪЖДА Община Пловдив, ЕИК: *********, адрес: гр. Пловдив, пл.
„Стефан Стамболов” № 1 на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на Д. Д. Б.,
ЕГН: ********** и Й. Р. Б., ЕГН: **********, двамата с адрес: гр. П., ул. ***
сумата от 600 лева разноски пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11