Решение по дело №1176/2025 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба от П. К. Г., чрез адвокат И. Д. от ХАК, против Решение № 43/31.03.2025 г., постановено по АНД № 7 по описа за 2025 година на Районен съд – Свиленград.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на оспорения съдебен акт, тъй като районният съд не съобразил наведените от жалбоподателя доводи за допуснати в хода на административнонаказателното производство съществени процесуални нарушения и за недоказаност на извършеното административно нарушение. Най-напред се твърди, че мястото на процесното нарушение било неправилно посочено като „[населено място] на изхода за [населено място]“. Пътният участък не бил част от общинската пътна мрежа, а от републикански път II-55 и на него бил налице пътен знак, въвеждащ ограничение на скоростта до 50 км/ч, поради което неправилно в обжалвания електронен фиш (ЕФ) и в Протокола по чл. 10, ал. 3 от Наредба № 8121з-532 от 12.05.2015 г. за условията и реда за използване на автоматизирани технически средства и системи за контрол на правилата за движение по пътищата, издадена от Министъра на вътрешните работи (Наредбата) било посочено, че липсвал пътен знак, което водило до неправилна правна квалификация и съответно до неправилно определена санкция. Счита се, че в случая било налице съществено противоречие, от което не можело да се установи по какъв начин било въведено ограничението на скоростта на процесния участък - дали с пътен знак, или действало общото такова, което представлявало съществено процесуално нарушение, накърняващо правото на защита на санкционираното лице и водило до неправилна правна квалификация на нарушението.

Предвид изложеното се иска да се отмени Решение № 43/31.03.2025 г., постановено по АНД № 7 по описа за 2025 година на Районен съд – Свиленград, както и обжалвания ЕФ Серия К № 9890901, издаден от ОДМВР - Хасково.

Ответникът по касационната жалба - ОДМВР – Хасково, не изразява становище по нея.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково дава заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага решението на районния съд като да бъде оставено в сила.

Административен съд – Хасково, като взе предвид наведените в касационната жалба пороци на оспореното решение и провери служебно неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съобразно изискванията на чл. 218 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 212 и чл. 213 АПК, и е процесуално допустима, доколкото е подадена в срока по чл. 211 АПК, от страна с надлежна процесуална легитимация, против неблагоприятен за нея съдебен акт, който подлежи на касационно оспорване.

Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.

С Решение № 43/31.03.2025 г. по АНД № 7/2025 г. Районен съд – Свиленград е потвърдил ЕФ Серия К № 7342928, издаден от ОДМВР-Хасково, с който на П. К. Г., на основание чл. 182, ал. 4, във връзка с чл. 182, ал. 4, във връзка с ал. 1, т. 4 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) е наложено административно наказание – ,,Глоба“ в размер на 800 лева за извършено нарушение по чл. 21, ал. 1 ЗДвП.

За да постанови този резултат, районният съд е приел най-напред, че не са били допуснати съществени процесуални нарушения по образуването и приключването на административнонаказателната процедура, които да водят до нарушаване на правото на защита на жалбоподателя и да са основания за нейната незаконосъобразност и отмяна. Съставеният ЕФ е бил с минимално изискуемото съдържание и задължителните реквизити, изчерпателно изброени в нормата на чл. 189, ал. 4 ЗДвП. Мотивирал се е, че използваното в случая мобилно средство за контрол е било от одобрен тип, в съответствие с метрологичните изисквания, технически изправно и преминало последваща проверка. С оглед приложения снимков материал и данните от съдържанието на Протокола за използване на АТСС, съдът е приел за доказани обективните признаци на нарушението, а именно че на 04.09.2024 г. в [населено място], община С., област Х., на изхода за [населено място], П. К. Г. е управлявал в посока от [населено място] към [населено място], лек автомобил марка „Фолксваген”, модел „Голф плюс” с държавен регистрационен номер *******, собственост на Д. Н. Г., със скорост 89 км/ч, при ограничение на скоростта, регламентирано в чл. 21, ал. 1 ЗДвП, предвиждащ забрана за движение със скорост, по-висока от 50 км/ч. При това положение по несъмнен начин се потвърждавала и визираната от органа правна квалификация на нарушението, като такова по чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Изхождайки от данните, налични в ЕФ серия К № 8154586, приложен към Писмо с вх. рег. № 667 от 20.01.2025 г. на РУ – Свиленград, и от Справката за нарушител/водач, касаещи датата на връчване на посочения ЕФ и фактът, че не е бил обжалван, е прието и че процесното нарушение за скорост е било в рамките на едногодишния срок, обосноваващ квалифициращия признак „повторност”, което е било и основание за прилагане на санкцията на чл. 182, ал. 4, вр. ал. 1, т. 4 ЗДвП, съобразно констатираното превишение от 39 км/ч, след приспадане на допустимата грешка +/- 3 км/ч. По отношение на мястото на извършване на нарушението изрично е посочено, че действително е налице дублиране на републиканската пътна мрежа (второкласен път № 55) и общинската такава ([населено място]), но следвало да се прилагат правилата и нормите, касаещи населено място, тъй като републиканската пътна мрежа минава през урбанизираната територия. Отделно от това се е позовал на визираната в чл. 1, ал. 2 ЗДвП цел на закона, която е щяла бъде изпълнена най-пълноценно, ако се спазват нормите за по-ниска скорост, предвидени в ЗДвП, тъй като мястото на контрол е било в чертите на селото, където участници в движението са и малки деца, които са невнимателни, а понякога и без придружаващ ги възрастен и възрастни хора, затруднени в придвижването си, което налага скоростта в този участък да бъде по-ниска (50 км/ч) в сравнение с тази в извън населено място (90 км/ч). Ето защо наведеното в тази насока възражение от процесуалния представител на жалбоподателя е счетено за неоснователно. Като такова е прието и другото възражение на адвокат И. Д. от ХАК - за неправилно посочена фактическа обстановка, тъй като ограничението било въведено с пътен знак, а не било общо такова. В тази връзка са изложени аргументи, че процесното МПС се е движило в посока от [населено място] към [населено място], като от приетата като доказателство по делото Схема на поставените пътни знаци и организацията на движението, ставало ясно, че след пътния знак, указващ навлизане в населеното място „Пъстрогор”, е наличен пътен знак В26, въвеждащ ограничение на скоростта от 50 км/ч, но той важал до следващото кръстовище съгласно чл. 50 ал. 1 от ППЗДвП, а от там нататък до мястото на нарушението – в близост до бензиностанция „Ники пет ойл”, е важало общото ограничение на скоростта в населено място – 50 км/ч. Прието е също така наличието и на субективния елемент от състава на нарушението, доколкото то е било извършено е виновно, при пряк умисъл. По отношение на наложеното с обжалвания ЕФ наказание съдът е намерил същото за правилно с оглед постигане на предвидените в чл. 12 ЗАНН, като процесното административно нарушение не разкривало характеристиките на маловажен случай.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

Съображенията за това са следните:

При напълно изяснена фактическа обстановка, след като е събрал всички допустими, относими и необходими доказателства, подробно е обсъдил същите, както и всички наведени от страните доводи и възражения, решаващият състав на районния съд е формирал правилен краен извод.

Оплакванията за неправилно приложение на материалния закон са неоснователни.

По отношение на първото от тях следва да се отбележи, че мястото на процесното нарушение е правилно посочено, като без съществено значение е дали то е част от републиканската или от общинската пътна мрежа, тъй като е безспорно установено, че се намира в рамките на населеното място, което е релевантното обстоятелство за приложението на правилата за ограничение на скоростта, разписани в на чл. 21, ал. 1 ЗДвП. В този смисъл е както цитираното от районния съд Решение № 316 от 21.01.2022 г. по КАНД № 1074/2021 г. на Административен съд – Хасково, така и служебно известното на касационната инстанция Решение № 126 от 28.02.2022 г. по КАНД № 915/2021 г. на Административен съд – Хасково.

На следващо място въззивната инстанция е дала правилен и законосъобразен отговор и на второто възражение на касатора. Настоящият съдебен състав напълно споделя подробните ѝ и обосновани съображения за неговата неоснователност и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН препраща към мотивите в тази им част. За пълнота би могло да се посочи, че доколкото процесното нарушение е извършено в рамките на населеното място, ограничението на скоростта е установено по силата на закона – чл. 21, ал. 1 ЗДвП, въвеждащ забрана за превишаване на скорост с величина 50 км/ч., поради което правилно е прието от ревизирания съд, че то законосъобразно е квалифицирано под горепосочената материалноправна норма. От друга страна не се твърди, а и не се установява по делото, на пътния участък да е налице пътен знак, въвеждащ ограничение на скоростта, различно от горепосоченото, а само при това положение следва да се приложи разпоредбата на чл. 21, ал. 2 ЗДвП. Ето защо обстоятелството дали разрешената скорост от 50 км/ч. в процесния участък е въведена с пътен знак или не, е без значение за ангажиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя. В този ред на мисли не би могъл да се възприеме наведеният в касационната жалба довод за наличието на допуснато съществено процесуално нарушение, доколкото не е ограничена възможността на наказаното лице да разбере фактическите и правните рам­ки на вмененото му административно нарушение, нито тази на контролиращата съдебна инстанция да формира еднозначни изводи относно волята на административнонаказващия орган по фактите или по приложимия закон.

Ето защо съдът намира, че в случая не е налице поддържаното касационно основание, поради което касационната жалба се явява неоснователна и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора само касационният ответник има право на разноски, но такива не следва да му бъдат присъждани, тъй като липсва изрично искане за това, както и доказателства за извършването им.

Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, съдът

 

РЕШИ:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 43/31.03.2025 г., постановено по АНД № 7 по описа за 2025 година на Районен съд – Свиленград.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.