№ 91
гр. София, 20.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:К. Първанова
Членове:Георги Иванов
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20221000501217 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение 266961 от 15.12.2021 г. по гр. д. 12505/2017 г. по описа на СГС, I-6 състав, са
отхвърлени като неоснователни предявените от „Сиесайеф“ АД, дружество учредено и
регистрирано в Търговския регистър при Агенция по вписванията гр.София с ЕИК:
********* обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.108 ЗС, чл.109
ЗС, чл.59 и чл.86, ал.1 ЗЗД против „Разпространение“ ЕООД, дружество учредено и
регистрирано в Търговския регистър при Агенция по вписванията гр.София с ЕИК:
********* за осъждането на ответника да предаде на ищеца владението върху частта от
поземлен имот с идентификатор 68134.514.27, която ответното дружество владее без правно
основание, съответстваща на 3 435 кв.м., която представлява реална част от поземлен имот,
който имот и съобразно КККР на гр.София, одобрени със Заповед № РД-18-53 от 23.11.2011
г. на изпълнителния директор на АГКК представлява ПИ с идентификатор 68134.514.27
целият с площ от 37 251 кв.м., трайно предназначение на територията:урбанизирана, начин
на трайно ползване: за друг вид производствен, складов обект, съгласно скица на поземлен
имот № 15-359909 от 27.07.2017 г. на СГКК-гр.София, както и за осъждането на ответника
да заплати на ищеца обезщетение в размер на 164880 лева (сто шестдесет и четири хиляди
осемстотин и осемдесет лв.), представляващо обезщетение за неправомерното ползване на 3
435 кв.м. от поземления имот за периода от 01.10.2012 г. до 01.10.2014 г., ведно със
законната лихва за забава от датата на завеждане на исковата молба-02.10.2017 г. до
окончателното изплащане на вземанията по всеки един от предявените искове, както и за
1
осъждането на ответника да премахне изградената в поземления имот ограда. Поради това,
ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответника сторените в първата инстанция
разноски в размер на 8 300 лв.
Против така постановения съдебен акт е постъпила въззивна жалба от „Сиесайеф“ АД със
доводи за неправилност на съдебното решение, поради което желае отмяната му и
постановяване на друго, с което да се уважат предявените искове като основателен по
съображенията, подробно изложени в жалбата. Претендира разноски.
Подаден е отговор на въззивната жалба от насрещната страна, в който жалбата се оспорва
като неоснователна, а атакуваното решение се счита за правилно. Също се претендират
разноски.
Не са искани и не са събирани допълнителни доказателства пред въззивния съд.
С оглед редовността и допустимостта на въззивната жалба, настоящата инстанция намери от
материалите по делото следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена „Сиесайеф“ АД против
„Разпространение“ ЕООД, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове -
ревандикационен иск с правно основание чл.108 ЗС, негаторен иск с правно основание
чл.109 ЗС и иск с правно основание чл.59 ЗЗД.
Ищецът твърди, че е собственик на складова база, находяща се на адрес гр. София, ул.
„Веслец” 84, състояща се от следните обекти: склад-магазин, състоящ се от пет помещения
със застроена площ от 6870 кв.м., на първи етаж, със смесено предназначение, с
идентификатор 68134.514.27.1 по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед РД-
18-53 от 23.11.2011 г., печатница (производствен обект), със застроена площ от 130 кв.м. (а
по скица със застроена площ от 120 кв.м.), на 1 етаж, с предназначение: административна,
делова сграда, с идентификатор 68134.514.27.16 по кадастралната карта и регистри,
одобрени със Заповед РД-18-53 от 23.11.2011 г., два склада, тип „Холандски", с обща площ
от 600 кв.м., като единият е със застроена площ от 350 кв.м. (а по скица със застроена площ
от 365 кв.м.), на 1 етаж, с предназначение: складова база, склад, с идентификатор
68134.514.27.22 по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед РД-18-53 от
23.11.2011 г., а другият - 250 кв.м. (а по скица със застроена площ от 257 кв.м.), на 1 етаж, с
предназначение: складова база, склад, с идентификатор 68134.514.27.21 по кадастралната
карта и регистри, одобрени със Заповед РД-18-53 от 23.11.2011 г., заедно с покрит метален
навес между двата склада; склад - магазия VI със застроена площ от 600 кв.м. (а по скица със
застроена площ от 595 кв.м.), на 1 етаж, с предназначение: друг вид производствена,
складова, инфраструктурна сграда, с идентификатор 68134.514.27.4 по кадастралната карта
и регистри, одобрени със Заповед РД-18-53 от 23.11.2011 г., зарядно отделение, със
застроена площ от 60 кв.м.; две метални будки, всяка от тях със застроена площ от 3,42
кв.м.; двуетажна административна сграда със застроена площ от 315 кв.м. и разгърната
застроена площ от 630 кв.м., като първият етаж се състои от зала за хранене, кухня и
технологични възли, а вторият - от дванадесет канцеларии, коридор и санитарен възел (а по
2
скица със застроена площ от 259 кв.м.), на 2 етажа, с предназначение: административна,
делова сграда, с идентификатор 68134.514.27.3 по кадастралната карта и регистри, одобрени
със Заповед РД-18-53 от 23.11.2011 г., административно-битова сграда със застроена площ
от 84 кв.м. (а по скица със застроена площ от 78 кв.м.), на 1 етаж, с предназначение:
административна, делова сграда, с идентификатор 68134.514.27.2 по кадастралната карта и
регистри, одобрени със Заповед РД-18-53 от 23.11.2011 г., помещение за мотокари и ГСМ
със застроена площ от 83 кв.м. (а по скица със застроена площ от 83 кв.м.), на 1 етаж, с
предназначение: за друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда, с
идентификатор 68134.514.27.5 по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед РД-
18-53 от 23.11.2011 г., заедно с поземления имот, върху който е построена складовата база с
описаните обекти, съставляващ имот с пл.№ 17, идентичен с имот с пл.№ 4, целият с площ
от 36 812 кв.м., а по скица - 39 605 кв.м., от квартал 90 и 91 по плана на гр. София, местност
„ГГЦ - Зона В-15 - пробив Д. Н.", одобрен с Протокол № 46 от 18.12.2002 г. и Решение № 7
на СОС, съгласно който за описания имот са предвидени УПИ I за обществено обслужване
от квартал 91 и УПИ I за обществено обслужване от квартал 90, при съседи на целия
поземлен имот по скица: улица, ПИ с планоснимачен номер 3, ПИ с планоснимачен номер
18, ПИ с планоснимачен номер 1, УПИ II за обществено обслужване, УПИ III за обществено
обслужване от квартал 90 и УПИ II за обществено обслужване от квартал 91, и при съседи
по нотариален акт: от три страни улица, Централна митница, Предприятие за товарни
превози НКБДЖ, Аутомор ЕАД, БКС на община Сердика, УПИ II за обществено
обслужване, УПИ III за обществено обслужване от квартал 90 и УПИ II за обществено
обслужване от квартал 91. Поддържа се, че складовата база и поземления имот ищецът е
придобил чрез договор за преобразуване от 27.09.2013 г., с нотариална заверка на
подписите, вписан в Службата по вписванията, сключен между „Сиесайеф" АД и „Донеди"
ЕАД, по силата на който „Донеди" ЕАД се влива в „Сиесайеф" АД, като в резултат на
вливането „Донеди" ЕАД е прекратено без ликвидация и цялото му имущество е
прехвърлено и поето от приемащото дружество „Сиесайеф" АД, при условията на
универсално правоприемство и в съответствие с този договор. Твърди се, че съгласно чл. 8
от договора, след вписване на вливането (преобразуването), се прехвърля на приемащото
дружество „Сиесайеф" АД собствеността върху складовата база и поземления имот,
собственост на вливащото (преобразуващото) се дружество „Донеди" ЕАД, съгласно
нотариален акт от 28.05.2008 г. за покупко-продажба на недвижими имоти с № 87, том III,
peг. № 4533, дело № 456 от 2008 г. Поддържа се, че по силата на този нотариален акт
„Деспред" АД е продало на „Донеди" ЕАД складовата база и поземления имот. Твърди се,
че от своя страна праводателят „Деспред“ АД се легитимира като собственик на имотите с
нотариален акт от 18.02.2005 г. за собственост на недвижим имот № 13, том I, peг. № 418,
дело № 12 от 2005 г. и нотариален акт от 15.11.1999 г. за собственост върху недвижим имот
на основание чл. 148, ал. 2 ППЗДС № 65, том I К, peг. № 8464, дело № 508 от 1999 г. на
основание чл. 483, ал. 1 ГПК (отм.). Твърди се, че имотите са предадени на ДСП „Деспред" –
София и това предаване се установява от Акт № 5375-II от 20.08.1970 г. за държавна
собственост, издаден от Коларовския районен народен съвет, съставен на основание чл. 6 от
3
Закона за собствеността и чл. 21 от Правилника за държавните имоти. Твърди се, че с
Решение № 50 от 30.03.1989 г. на Министерски съвет се образува фирма с държавно
имущество с наименование „Деспред“, която поема активите и пасивите на прекратяваното
ДСП „Деспред" по баланса й към 28.02.1989 г. Държавна фирма „Деспред" е вписана по ф.д.
446 по описа на СГС, ФО за 1989 г. с Решение от 28.04.1989 г. Поддържа се, че с
Разпореждане № 25 на Министерски съвет от 15.10.1991 г. за образуване на еднолични
търговски дружества с държавно имущество, Държавна фирма „Деспред“ - София се
преобразува в еднолично търговско дружество. „Деспред“ ЕООД е вписано по ф.д. № 27664
по описа на СГС, ФО за 1991 г. с Решение от 12.12.1991 г. Впоследствие със Заповед № РД-
1-21 от 02.11.1995 г., издадена от министъра на транспорта „Деспред" ЕООД е
преобразувано в еднолично акционерно дружество с държавно имущество „Деспред" ЕАД, с
предмет на дейност: международна и вътрешна транспортна, спедиционна и посредническа
дейност, складова и ремонтна дейност; вътрешна и външна търговия; всяка друга дейност
незабранена от закона. Поддържа се, че дружеството поема активите и пасивите на
„Деспред" ЕООД, гр. София, по баланса към 30.09.1995 г. Преобразуването е вписано по
ф.д. № 27664 по описа на СГС, ФО за 1991г. с Решение от 15.01.1996 г.
Твърди се, че въпреки че в посочените в исковата молба документи поземленият имот е
описан по различен начин, то става дума за един и същи имот.
Твърди се, че към днешна дата, въпреки че по документи ищцовото дружество притежава в
пълен обем правото на собственост върху складовата база и поземления имот, то е лишено
от правото да ползва, да владее и да се разпорежда с 3 435 кв.м. от поземления имот. Това
фактическо състояние е създадено от дружеството „Разпространение на печата" ЕАД и
продължено от „Разпространение" ЕООД.
Твърди се, че по инициатива на ищеца било извършено контролно заснемане на част от
поземления имот, извършено от правоспособно лице по геодезия и кадастър, а именно инж.
В.М., рег. № 0183 при Камара на инженерите по геодезия. Твърди се, че прилежащата
територия, необходима на „Разпространение" ЕООД за достъп до притежаваните от него
сгради и зоните за обслужването им е 4 576 кв.м., но към днешна дата дружеството владее 8
011 кв.м. Твърди се, че територията от поземления имот, равняваща се на 8 011 кв.м.
„Разпространение" ЕООД е отделена от тази на „Сиесайеф" чрез ограда. Оградата е
изградена в началото на 80-те години на ХХ-ти век и е с дължина около 240 м. Тя разделя
поземления имот на две части - тази, която ползва ищеца и тази, която ползва ответника (8
011 кв.м.). Тя се състои от плътни ламаринени платна с височина от около 2 м., заварени на
винкели, забити в земята. Частта от поземления имот, която ползва „Сиесайеф” има два
входа - единият е от изток, а другият - от запад (оградата се намира на юг). Частта от
поземления имот, която ползва „Разпространение" ЕООД има един вход, който се намира в
южната част на имота и е с бариера. Границите на ползваната част от „Разпространение” от
поземления имот са: на изток и югоизток - стени на сгради от съседен имот, на север -
оградата със „Сиесайеф”, на юг - ул. „Будапеща" (входът с бариерата), а на запад - ограда и
сграда. Поддържа се, че на 19.04.2017 г. „Сиесайеф" АД изпратило покана до
4
„Разпространение" ЕООД, в която ищцовото дружество настоява ответникът да освободи
неправомерно ползваната от него площ от поземления имот в размер на 3 435 кв.м. и да му
заплати обезщетение за неправомерното ползване за 5 години назад, в размер на 2 лева на
кв.м. за всеки започнат календарен месец. Твърди се, че поканата е получена от ответника на
20.04.2017 г., но до този момент ответното дружество не е освободило неправомерно
владяната от него част от поземления имот, нито е заплатило исканото обезщетение.
Моли съда да постанови решение, с което да бъде осъден ответника, както следва:
-да предаде на ищеца владението върху частта от поземлен имот с идентификатор
68134.514.27, която ответното дружество владее без правно основание, съответстваща на 3
435 кв.м., а при разлики в изчисленията между твърдяната от ищеца и определена с приетата
от съда съдебно-техническа експертиза част от поземления имот, да осъди ответника да
предаде владението върху частта от поземлен имот с идентификатор 68134.514.27, която
последния владее без правно основание в размера и в обхвата определени с приетата от съда
съдебно- техническа експертиза,
-да заплати на ищеца обезщетение в размер на 164 880 лева, представляващо обезщетение за
неправомерното ползване на 3 435 кв.м. от поземления имот за периода от 01.10.2012 г. до
01.10.2014 г., ведно със законната лихва за забава от датата на завеждане на исковата молба-
02.10.2017 г. до окончателното изплащане на вземанията по всеки един от предявените
искове,
-да премахне изградената в поземления имот ограда.
Претендират се направените съдебни разноски.
В срока по чл.131 ГПК на 22.12.2017 г. е постъпил отговор от ответника, който оспорва
предявените искове по основание и размер. По иска с правно основание чл.108 ЗС
ответникът твърди, че е собственик на всички сгради-бивша собственост на
„Разпространение на печата” АД, построени върху процесната част от недвижимия имот,
собственост на ищеца.
Ответникът не оспорва описаната правна и фактическа обстановка, обосноваваща
правоприемството на първоначалните собственици на процесните постройки и земя и
страните в процеса.
Твърди се, че фактическото ползване на поземления имот понастоящем е такова, каквото е
било още през времето, когато собствеността е била държавна, включително т.нар.ограда
съществува, както ищецът твърди, още от 80-те години на ХХ век. Твърди се, че на
25.08.2010 г. е изтекъл срокът на учреденото вещно право на ползване, учредено от
„Деспред” АД в полза на „Разпространение на печата” АД върху 4549 кв.м., представляващи
реална част от имот пл.№ 4 от кв.90 и кв.91 при съседи на реалната част: изток-улица, запад
Централна митница, север индустриален коловоз, юг-БКС на Община Сердика, описано в
нотариален акт за учредяване право на ползване върху недвижим имот № 53, том III, рег. №
12621, дело № 552/2000 г. Поддържа се, че на 25.10.2010 г. „Разпространение на печата” АД
по покана на „Донеди” АД е предало на последното дружество ползвания имот свободен от
5
вещи с изключение на сградите разположени върху тази реална част. „Донеди” АД като
собственик на земята, е дало съгласие тази реална част да продължи да се използва от
собствениците на имотите, построени върху нея като режимът за достъп и охраната да се
осъществява по досегашния ред.
Поддържа се, че след като „Разпространение” ЕООД е влязло във владение на сградите,
бивша, собственост на „Разпространение” ЕАД, не е извършвало каквито и да било действия
за ограничаване правото на собственост на ищеца или неговия праводател, като е ползвало
земята доколкото това е необходимо за обслужване (използване) на собствените му сгради
според тяхното предназначение и в рамките на реалната част от имота, описана с граници в
нотариалния акт за учредяване право на ползване, описан по-горе.
Ответникът твърди, че ползва приблизително 4549 кв.м. (с отклонение до 20 кв.м.) от земята
за обслужване на собствените си сгради, като това ползване е по силата на споразумение,
сключено между ответника и „Донеди” АД, чиито универсален правоприемник е ищецът. В
това споразумение не е определян наем и няма уговорка за заплащане на такъв.
Твърди, че е налице разпределено ползване на съответния недвижим имот, което ползване е
обвързващо ищеца по силата на универсалното правоприемство.
При условията на евентуалност твърди, че ответникът като собственик на сгради
добросъвестно и на правно основание - чл.64 ЗС, ползва част от поземления имот, която
страните са определили на площ от 4 549 кв.м., които са необходими: за използване по
предназначение на притежаваните от дружеството постройки, находящи се върху тази част
от имота и никога не е ограничавал ищеца да ползва процесната земя, извън договореното
между неговия праводател и ответника и извън обема, принадлежащ по реда на чл.64 ЗС.
Твърди се, че земята, необходима за обслужване на сградите-собственост на ответника, с
оглед на предназначението им-административни, складови и производствени, е в размер на
4549 кв.м. (с отклонение до 20 кв.м), без да се включва застроената площ от тези сгради.
Съгласно измерване в заснемане, изготвено по възлагане на ответника, реалната площ от
процесния имот, включително и застроената му част, е в размер на 7 110,8 кв.м. Твърди се,
че използването на постройките включва и правото на преминаване на хора и МПС.
Оспорва предявеният иск по чл.109 ЗС с твърдението, че ответникът никога не е изграждал
процесната ограда, нито я е своил, нито е упражнявал какъвто и да е бил контрол върху
същата. Ищецът има пълен достъп до оградата. Твърди се, че тази ограда е необходима от
една страна за обособяване имотите на страните, а от друга има и функция на подпорна
стена с оглед характеристиките на терена в тази част - денивелация и др. В този смисъл
ответникът се противопоставя на искането за премахване на тази ограда.
С оглед неоснователността на предявения иск по чл.108 ЗС, твърди неоснователност на иска
по чл.59 ЗЗД.
Ответникът твърди, че ползва само прилежащите на неговите сгради части от земята по реда
на чл. 64 ЗС, а при условията на евентуалност твърди, че ответникът ползва това, което
самият праводател на ищеца му е предоставил, при това безвъзмездно.
6
Твърди се, че обезщетение за ползване следва да се дължи от датата на поканата, получена
на 20.04.2017 г.
Оспорва претенцията за заплащане на обезщетение и по размер с твърдението, че
обезщетение не съответства на средно-пазарния наем за подобна по вид площ, като оспорва
и размера на площта.
В първата инстанция са събрани писмени и гласни доказателства и са изслушани две
съдебно-технически експертизи.
Според чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от
страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на
императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното
правоотношение. В този смисъл са дадените указания по тълкуването и приложението на
закона от ВКС с ТР № 1/2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК - т.1.
Решението на СГС е валидно и допустимо. Като краен резултат, то е и правилно,
поради което САС препраща на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция.
В допълнение към това следва да се добави следното и във връзка с оплакванията във
въззивната жалба:
Не е спорно по делото, че въззивникът „Сиасайеф” АД е собственик на процесния
поземлен имот с идентификатор 68134.514.27, в рамките на който са разположени
собствените на ответника сгради. Не се спори още между страните, че частта от имота, която
ползва ответникът е отделена от тази, която ползва „Сиесайеф” АД с ограда, поставена още
през 80-те години на XX век. Границите на имота, в рамките на който са разположени
сградите на ответника, респективно частта от имота, която същият ползва за обслужване на
сградите, са означени на скица - геодезическо заснемане, представена от ищеца-въззивник
към исковата молба и на скица заснемане, представена от ответника с отговора на исковата
молба.
Не е спорно по делото, че „Разпространение” ЕООД се ползва от частта от дворното
място, върху което са разположени собствените му сгради, с приблизителна площ на частта
от около 4 549 кв.м., която част се ползва, доколкото това е необходимо за обслужване
(използване) на собствените му сгради според тяхното предназначение. Още в исковата си
молба, стр.9, предп.абзац, въззивникът изрично е заявил, че не оспорва факта, че за достъп
до сградите си и зоната за обслужването им, ответното дружество има необходимост и
право да ползва 4 576 кв.м.от поземления имот. В първото по делото заседание в СГС
(видно от протокола от същото), ищецът изрично е заявил, че не оспорва факта, че
ответникът ползва в обема в който е ползвал съгласно нотариалния акт за учредено право на
ползване.
7
Страните продължават да спорят пред въззивния съд дали е налице площ, която
въззиваемото лице ползва в разрез с правилото на чл. 64 ЗС, като по този начин нарушава
собственическите права на въззивника, което ако се установи, че е така, би обусловило и
извод за основателност на иска по чл. 59 ЗЗД. Спори се още дали са налице и
предпоставките за уважаване на негаторния иск по чл. 109 ЗС.
Съгласно разпоредбата на чл.64 ЗС, „собственикът на постройката може да се ползува от
земята само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното
предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго”.
Действително, правото на собственост е абсолютно вещно право, което дава възможност на
неговия титуляр да изисква от всеки правен субект поведение, с което да не препятства или
затруднява упражняването на правомощията владеене, ползване и разпореждане с вещта,
както да изисква поведение, с което да не се нарушава, уврежда или унищожава тази вещ
(решение № 5 от 12.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2844/2016 г., II г. о.). Въпреки този
абсолютен характер, законодателят допуска в определени хипотези правото на собственост
или някое от неговите правомощия да търпят ограничение. Такова ограничение на
собствеността може да има по силата на сервитутно право или друго ограничено вещно
право (решение № 23 от 9.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5465/2013 г., II г. о.). Правото на
строеж, като ограничено вещно право, се състои във възможността да се придобие
собственост върху сграда, построена върху чужда земя и да се ползва чуждата земя,
доколкото е необходимо за използване на сградата според нейното предназначение. При
реализирано право на строеж е налице разделна собственост между земята и сградата, като
собственикът на земята е длъжен да търпи сградата, както и използването на земята от
суперфициарния собственик в рамките на правата по чл. 64 ЗС (решение № 264 от
24.04.2009 г. по гр. д. № 5514/2007 г. на ВКС, IV г.о.). Разпоредбата на чл. 64 ЗС е
императивна и създава ограничение за собственика на земята да я ползва изцяло, когато в
нея са построени сгради, собственост на лица, които не притежават права върху терена. На
тези лица собственикът следва да им осигури възможност да ползват земята в рамките на
необходимото за пълноценно ползване на постройката според нейното предназначение.
Като се вземат предвид тези принципни положения, то от изслушаното и прието по делото в
градския съд основно и допълнително заключение на вещото лице Д. по назначената СТЕ,
използвало за изготвяне на заключението представената като писмено доказателство от
въззивника скица - геодезическо заснемане (на л.63), безспорно установява, че необходимата
за ползването на сградите на ответника площ според предназначението им е в обема,
посочен в нотариалния акт за учредяване право на ползване, а именно 4 549 кв.м., а според
изискванията на приложимата наредба е в размер на 4 615 кв.м. (отговор на въпрос 1 от
основното заключение, стр.7 и 8). С допълнителното заключение, при отговора на въпрос 3,
вещото лице изрично пояснява, че съгласно представената от самия ищец скица
геодезическо заснемане, прилежащата част към сградите на ответника е 4 576 кв.м.
Останалата площ от 3 435 кв.м. е частта от земята, върху която са построени сградите.
И заключението на назначената от Софийски градски съд СТЕ с вещо лице Р. Д. П.,
8
неоспорено от страните, със задача да даде заключение по същите задачи като изчисли
площта по чл.64 ЗС по реда на чл.22, ал.7 ЗУТ и Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и
нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, също
установява, че необходимата част от имота за ползването от ответника на сградите е 5561 кв.
м. (отговор на въпрос 1 от исковата молба на стр.4 от експертизата). Заключението на
вещото лице по задача 1 на ответника, обективирано на стр.5 от експертизата е, че
необходимата площ за ползване на сградите на ответника по реда на Наредба № 7, но
според действащия РП е 4781 кв.м. Заключението на вещото лице по задача 2 на ответника
е, че необходимата площ за ползване на сградите от ответника определена в отговора на
задача 6/1 съответства на тази, за която е било учредено вещното право на ползване,
съгласно нотариален акт № 53/2000 г. В съдебното заседание по делото в СГС, проведено на
28.01.2020 г., вещото лице изрично е уточнило, че необходимата площ за ползване на
сградите на ответника по чл.64 ЗС е 5561 кв.м., която е определил по реда на Наредба № 7
като е взел предвид, че разпоредбата на чл.22, ал.7 ЗУТ се отнася за имоти с отреждане за
жилищни и курортни комплекси, а в случая отреждането е СМФ - устройствена зона.
Сградите в този случай следва да се устройват по реда на чл.22 от Наредба № 7, а не по реда
на чл.22, ал.7 ЗУТ. Поради това, вещото лице счита, че необходимата площ по чл.64 ЗС е
сбора от защрихованата в сиво и защрихованата в зелено площ, посочени в Скица № 2 от
приложенията към заключението на СТЕ.
Поради това, налага се извод, че необходимата площ от поземления имот, за обслужванене
по предназначение на сградите, собственост на ответника, е в размер на 5 561 кв.м.
(съгласно заключението на в.л. П., прието в открито съдебно заседание от 28.01.2020 г.).
Съгласно изчисленията на вещото лице П., направени във връзка с отговор на задача 1,
поставена от ищеца-въззивник, от основното заключение, като посочената площ по
местонахождение е тази защрихована в сиво и зелено на Скица № 2, приложение към
СТЕ.Съответно на комбинираната скица към експертизата вещото лице е посочило
необходимата площ като е съобразена и предвидената улична регулация пред процесния
имот.
Поради това и не могат да бъдат споделени оплакванията, релевирани във въззивната жалба.
Те са свързани с това, че „Сиесайеф” АД продължава да счита, че процесните квадратни
метра земя, се ползвали без правно основание от въззиваемото лице. Експертните
заключения се интерпретират по един неправилен начин от въззивника.
Неоснователни са възраженията на дружеството-въззивник, че необходимата площ
за използване и обслужване на сградния фонд на ответника следва да е определената на
скиците към заключението като „ прилежаща площ“ към сградите на ответника без да се
взема предвид свободната от застрояване площ. На първо място разпоредбата на чл.64 ЗС не
борави с понятието „прилежаща площ“ , а законодателят е предвидил , че земята може да се
ползва за използуването на постройката според нейното предназначение. Следователно при
определянето на необходимата площ за използване на постройката следва да се държи
сметка и за предназначението й като именно този е основният критерий, по който следва да
9
се определя площта , необходима за използване на постройката по чл.64 ЗС. В практиката на
ВКС трайно е възприето, че необходимата площ по чл.64 ЗС се определя по реда на чл.22,
ал.7 ЗУТ и Наредба № 7/2003 г. В случая определянето на прилежащата площ по
Приложение № 1 към чл.21 от Наредба № 7/2003г. е неприложимо, тъй като по това
приложение се определят прилежащи площи към жилищни сгради, каквито очевидно не са
процесиите собственост на ответника. Правилно вещото лице е съобразило, че
необходимата площ по чл.64 ЗС в случая не следва да се изчислява по реда на чл.21 от
Наредба № 7, тъй като тази разпоредба се отнася до съществуващи сгради при
преструктуриране на жилищни и курортни комплекси. Както по делото безспорно е
установено процесният имот се намира в устройствена зона СмФ, а по регулация е с
отреждане за „обществено обслужване“. Сградите са производствени и обслужващи и
следва да се устройват по чл.22 от Наредба 7, а не по реда на чл.21 от същата наредба, която
се отнася до сгради, които се намират в жилищни и курортни комплекси. Поради това
правилно вещото лице е приело, че за да бъдат използвани по предназначение сградите на
ответника , до тях трябва да има достъп до път, обслужващи подходи и др. Именно поради
това и означената прилежаща площ на скиците към заключението е недостатъчна за
използването на сградите по предназначение като категорично вещото лице е приело, че
необходимата площ по чл.64 ЗС е прилежащата площ и свободната от застрояване площ,
както са означени по разположение и площи на скиците към заключението. Тези заключения
на вещото лице се подкрепят и от другите приети по делото писмени и гласни
доказателства, а и от самия изглед на скиците, от който е видно, че оцветената в зелено
свободна от застрояване площ е разположена непосредствено пред сградния фонд на
ответника и ако той бъде лишен от правото да я ползва всъщност ще е невъзможно
използването по предназначение на собствените му сгради. На практика , ако се възприеме
тезата на ищеца, ответникът ще бъде лишен от правото да упражнява правото си на
собственост върху сградите, тъй като собственикът на земята ще ограничи правото му да ги
използва по предназначение, тъй като няма да има достъп до тях.Тук следва да се подчертае,
че в практиката на ВКС няма категорично възприета теза, че при определяне на
необходимата площ по чл.64 ЗС следва да се прилага разпоредбата на чл.21 от Наредба
№7/2003 г. и Приложение № 1 към тази разпоредба във всеки един случай независимо от
това какво е предназначението на сградите. Всеки конкретен случай следва да се преценява
от съда според неговите специфики и събраните по делото доказателства.
Така например в Решение № 112 от 19.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 726/2020 г., I
г.о., ГК, е прието, че необходимата площ по чл.64 ЗС за сгради с предназначение почивен
комплекс, попадащи върху територия за рекреационна дейност,се определя по реда на чл.27
от Наредба № 7/2003 г., а не по реда, който се отнася до жилищните сгради. Следва да се
съобрази, че в случая се касае за сграден фонд от административни, производствени и
складови бази, бивша собственост на държавното предприятие „Разпространение на печата”
АД, чието използване налага използването на земята, върху които са разположени сградите
не само в рамките на прилежащите им площи, определени по реда на чл.21 от Наредба №
7/2003 г., а и допълнителна площ която осигурява подход към сградите и достъп до път,
10
както правилно е заключило вещото лице в приетото и неоспорено от ищеца заключение по
делото.
Както в самото заключение, така и в откритото по делото заседание от 28.02.2020 г.
в СГС, вещото лице обоснова заключението си за размера на необходимата площ като се
установява, че тази площ е в размер на 5561 кв.м. по Скица № 2 (отговор на въпрос 1 от
исковата молба) и 4 781 кв.м. по Комбинираната скица към заключението (отговор на въпрос
1 от отговора на исковата молба). При това положение, неоснователна и недоказана се явява
претенцията на ищеца за осъждане на ответника на основание чл.108 ЗС да му предаде
владението върху частта от имота, която последният владее без основание, съответстваща на
3 435 кв.м. или в размера и обхвата, определен от съдебно-техническа експертиза.
Неоснователността на предявения иск по чл.108 ЗС води и до неоснователност на
предявения иск с основание чл.59 ЗЗД, тъй като по делото се доказа по безспорен начин, че
ответникът „Разпространение” ЕООД ползва на правно основание ,а именно чл.64 ЗС
площта защрихована в сиво и площта защрихована в зелено на Скица № 2 към
заключението на СТЕ, изготвено от в.л.П., която площ възлиза на 5 561 кв.м , като съгласно
нормативните изисквания, а именно чл.22 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и
нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони,
необходиамата за обслужване на сградите площ е в размер 5 561 кв.м. с оглед отреждането
на имота за СМФ устройствена зона и предназначението на сградите на ответника. За
застроената част от имота, върху която ответникът притежава сгради, не следва да се
присъжда обезщетение за ползване, тъй като върху тази част от имота ответникът притежава
сгради със съответното право на строеж.
Неоснователен и недоказан е и предявеният иск с основание чл.109 ЗС.
Процесната ограда съществува в имота още от 80-те години на XX век. Самият
ищец е посочил в исковата си молба, че ответникът е собственик на сградите от 2010 г.
Доказано се явява по делото, че ползването на имота понастоящем е същото, каквото е било
през XX век. В такъв смисъл са и изслушаните по делото свидетелски показания.
Следователно, не се установява действие на ответника, с което да е ограничено правото на
собственост на ищеца, поради което и този иск правилно е бил оставен без уважение като
неоснователен и недоказан.
По тези причини, решението на СГС следва да се потвърди като валидно,
законосъобразно и правилно. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят
сторените от въззиваемото лице разноски, възлизащи на сумата от 12 000 (дванадесет
хиляди) лева заплатено адвокатско възнаграждение (с ДДС), за което са налице
доказателства, че е преведено по банков път. Възражението за неговата прекомерност,
направено от процесуалния представител на въззивника, се явява неоснователно според
настоящия съдебен състав, тъй като са налице три отделни иска, всеки със съответната цена,
за всеки от които се дължи отделно адвокатско възнаграждение, а претендираната сума е
сбор от тях. Не следва да се игнорира и фактическата и правна сложност на казуса, поради
11
което и не трябва да се намалява поради прекомерност възнаграждението по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение 266961 от 15.12.2021 г. по гр. д. 12505/2017 г. по описа
на СГС, I-6 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Сиесайеф“ АД с ЕИК: ********* да
заплати на „Разпространение“ ЕООД с ЕИК: ********* сумата от 12 000 (дванадесет
хиляди) лева съдебно-деловодни разноски във втората инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12