Р Е Ш Е Н И Е
№ 25,14.05.2019г. , гр.Бургас
В ИМ Е Т О Н А Н А Р О Д А
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС, гражданска колегия,
на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година,
в публично заседание, в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мария Тончева
ЧЛЕНОВЕ: Събина Христова
Албена Зъбова-Кочовска
Секретар Пенка Шивачева
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия Т.
гр.д. № 73/2019 г. на Апелативен съд–Бургас,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството по делото е по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Е“ЕООД-гр. С., подадена чрез адв. Т. от АК- Ш. против решение № 426 от 15.01.2019г., постановено по гр.д. № 599/2018г. на Бургаския окръжен съд.
В жалбата се навеждат доводи за неправилност на решението като се подържа, че е осъществен фактическият състав на чл.45 ЗЗД. Твърди се, че в резултат на публичната продан, извършена от ответника, ищецът е претърпял вреда е налице вреда като е заплатил цена, за която не е получил нищо. Намира за ирелевантен момента, в който е установено, че процесното право на строеж не е настъпило в патримониума на ищеца – преди или след издаване на постановлението за възлагане, за което се позовава на решение на ВКС. Освен това, се подържа, че процесното право на строеж е било погасено на 05.04.2013г., поради което към деня на издаване на постановлението за възлагане на 21.03.2013г. същото вече не е съществувало. Твърди, че ответникът като ЧСИ е бил длъжен съгласно чл.483 ГПК преди да издаде постановлението за възлагане да се увери, че длъжникът е титуляр на правото на строеж, както и да провери дали срокът по чл.67 ЗС за процесното право не е бил вече изтекъл.
По тези и останалите съображения, изложени във въззивната жалба на ищеца се твърди, че въпреки че ответникът е съзнавал, че ищецът не е придобил процесното право на строеж е извършил публичната продан с цел да събере дължимите му такси, с които си действия е причинил вреди на ищеца. Затова се иска да бъде отменено обжалваното решение и се уважат предявените от ищеца искове.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника И. , подаден чрез адв. К. , с който счита обжалваното решение за обосновано, законосъобразно и съобразено със съдебната практика. Счита, че посоченото във въззивната жалба решение на ВКС е неприложимо към спора между страните, поради което намира, че неправилно ищецът се позовава на него. Подържа, че към момента на извършване на публичната продан правото на строеж не е погасено в полза на собственика на терена. Твърди, че проверката за собственост е извършена към датата на наложената възбрана – 26.10.2011г. съобразно изискванията на чл.483 ГПК. Посочва, че неспазването на срока по чл.67, ал.1 ЗС не води автоматично до погасяване на правото на строеж и съдът не може служебно да прилага давността по чл.67 ЗС, за което цитира съдебна практика. Сочи, че на нея никой не се е позовал както до извършване на публичната продан, така и до момента на постановлението за възлагане на продаденото право на строеж. Твърди, че за действията на ЧСИ собственикът на земята Д. С. е била уведомена чрез пълномощника й адв. Т. .
Счита, че ищецът в качеството му ЧСИ не е извършил незаконосъобразно действие – продажба на чужд имот, тъй като към момента на публичната продан нямало позоваване от собственика на земята на основание чл.67 ЗС, каквото е направено след нейното извършване. Твърди се, че е създаден специален ред за защита в случаите на извършване на публична продан на чужда вещ. Подържа възражението си за изтекла погасителна давност на претендираните от ищеца суми. Посочва се съдебна практика и подробно се разглеждат доказателствата по делото, свързани с извършените от ответника проверки на собствеността на процесното право на строеж към деня на възбраната му. В тази връзка, се подържа, че до вписване на възбраната – 14.11.2011г. и до издаване на постановлението за възлагане на имота –. .04.2013г. договорът за учредяване право на строеж не е бил оспорен и не е била вписана искова молба. Затова счита, че ЧСИ Б. не е могъл да знае, че този договор ще бъде оспорен и ще бъде прието със съдебно решение в отношенията между собственика на земята и купувача на правото на строеж, че то е погасено. В обобщение се заключава, че ЧСИ Б. не е продал чужда собственост вследствие на извършени от него процесуални действия като се иска обжалваното от ищеца решение на Бургаския окръжен съд да бъде потвърдено.
В законоустановения срок е постъпил отговор и от третото лице – помагач „Д“ ЕАД-С., подаден чрез юк. П., с който намират подадената от ищеца въззивна жалба за неоснователна. Сочи се, че предвиденият в чл.67 ЗС срок е давностен, а съгласно чл.120 ЗЗД давността не се прилага служебно. Предвид липсата на позоваване от заинтересованата страна на изтекла давност се споделя извода на съда, че към момента на налагането на възбраната върху правото на строеж – 26.10.2011г., както и към момента на издаване на постановлението на ЧСИ за възлагане – 21.04.2013г. процесното вещно право е било част от патримониума на длъжника. Намира цитираното във въззивната жалба съдебно решение за неотносимо към спора. Счита, че е извън правомощията на съдебния изпълнител да извършва преценка погасено ли е или не правото на строеж.
При условията на евентуалност при уважаване на подадената въззивна жалба се твърди, че не са налице основанията за ангажиране отговорността на „Д“ ЕАД-С. като застраховател по застраховка „Професионална отговорност на частния съдебен изпълнител“, тъй като застрахователното събитие е настъпило извън периода на действие на сключения с ответника договор. Иска се обжалваното решение да бъде потвърдено, а при условията на евентуалност се иска предявения срещу „Д“ ЕАД-С. обратен иск да бъде отхвърлен.
С определение в закрито заседание от 20.03.2019г. Бургаският апелативен съд е приел подадената въззивна жалба за процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 ГПК съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирана страна, поради което е валиден и допустим.
По правилността на решението във връзка със заявените оплаквания във въззивната жалба и изложените от страните доводи и възражения и на доказателствата по делото съобразно разпоредбата на чл.235 ГПК, съдът приема следното:
Производството по делото е образувано по иск на „Е“ ЕООД-гр. С., представлявано от управителя А. Т. , с който претендира да бъде осъден ответникът И. П. Б. в качеството му на частен съдебен изпълнител с рег. № 705 при К. на ЧСИ да заплати на дружеството сумата от 28 622,12 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от негови неправомерни действия във връзка с извършена от ответника в това му качество публична продан.
Ответникът И. Б. в подадения от неговия процесуален представител адв. К. отговор оспорва ищцовата претенция по основание и размер. Твърди, че към момента на извършване на проданта правото на строеж не е било погасено в полза на собственика на терена, поради което счита, че не е продал чужд имот. Подържа, че бил добросъвестен при извършване проверка на собствеността по чл.483 ГПК по всички възможни и допустими начини, в резултат на които безспорно било установено съществуващото към момента на възбраната право на строеж на длъжника по изпълнителното дело.
С определение в закрито заседание от 06.08.2018г. Бургаският окръжен съд е намерил за основателни исканията на ответника, направени в отговора му на исковата молба, с което е конституирал в процеса като трето лице-помагач „Д“ ЕАД-С. и е приел за разглеждане предявеният от ответника в качеството му на съдебен изпълнител при условията на евентуалност е предявил обратен иск за заплащане на поисканата искова сума от 28 622,12 лв. като обезщетение за претърпени имуществени вреди от посочените от ищеца неправомерни негови действия в качеството му на съдебен изпълнител.
От фактическа страна по делото е установено следното:
Не се спори, че дружеството „Л“ ООД е длъжник по образувано изпълнително дело при ЧСИ М. Ц. с район на действие СГС, с взискател П. Б. Б. , по което с постановление от 26.10.2011г. ЧСИ Ц. е наложила възбрана върху процесното право на строеж. Не се спори, че по молба на взискателя това изпълнително дело е било изпратено за продължаване на изпълнителните действия по него от ЧСИ И. Б. с рег. № 705 и район на действие Окръжен съд- Б. като е образувано изп.дело под № 513/08.12.2011г.становено е, че на 14.02.2012г. ЧСИ Б. е извършил опис на недвижимия имот, върху който е учредено правото на строеж в полза на „Л“ ООД и което е изнесено от ЧСИ на публична продан. Видно от представения по делото нотариален акт за замяна на недвижим имот № 50/ 15.03.2006г. на нотариус Р. Т. длъжникът „Л“ ООД е придобил от ЕТ „А“процесното право на строеж. Няма спор, че на посочения ЕТ „А“ същото право на строеж е било учредено от първоначалния му собственик Д. С. с нот.акт № 460/16.04.2004г. на нотариус Н. М.
По делото е установено, че въз основа на насрочена и проведена на 15.04.2013г. публична продан ЧСИ с постановление за възлагане от 21.04.2013г. е възложил правото на строеж на обявеното за купувач дружество „Е“ ЕООД-гр. С. ищецът по делото.
Предявеният от ищеца иск е с правно основание чл.441 ГПК във връзка с чл.45 ЗЗД и чл.74 ЗЧСИ, който по естеството си е специален иск за ангажиране на деликтната отговорност на съдебния изпълнител за причинени на длъжника вреди при извършване на правно-регламентирана дейност по принудително изпълнение в рамките на образувано срещу длъжника изпълнително производство. Отговорността на съдебния изпълнител е аналогична на отговорността за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, поради което за да бъде ангажирана отговорността му следва да се установи фактическият състав на непозволеното увреждане – деяние /действие или бездействие, извършено в производството по принудително изпълнение/,обусловено от волята на извършителя,което да е противоправно, да е извършено виновно и да се намира в причинна връзка с реално настъпила вреда. Преценявайки противоправността съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали те са били обжалвани и какво е решението на съда по жалба в производството по реда на чл.435 ГПК. Съобразно посочените законови норми и установената съдебна практика частният съдебен изпълнител дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането като фактическият състав на отговорността на ЧСИ по чл.74, ал.1 ЗЧСИ обхваща неправомерни действия на ЧСИ, настъпила при упражняване дейността на ЧСИ вреда и причинна връзка.
Наведените от ищеца твърдения за противоправно поведение на съдебния изпълнител са свързани с неизпълнение на задължението на ЧСИ по чл.483 ГПК да извърши проверка на собствеността, вследствие на което е насочил изпълнение върху право на строеж, което било погасено поради неупражняване в срок. Това действие на ответника според ищеца го е лишило от право на собственост върху правото на строеж. Твърдяната от ищеца вреда се изразява в направените от ищеца разходи и разноски във връзка с придобиването му. При така заявеното от ищеца ангажирането отговорността на ответника е обусловена от доказване, че вредите са в пряка причинна връзка с изпълнението на работата на ответника и по-конкретно с неизпълнение на задължението му по чл.483 ГПК, свързано с установяване собствеността на процесното право на строеж.
Искът е предявен във връзка с невъзможността ищецът да придобие собствеността върху процесното право на строеж поради това, че то не е било собственост на длъжника. Извършването на публична продан на имот, който не е собственост на длъжника само по себе си не води до ангажиране отговорността на ЧСИ. За да се приеме, че е налице противоправност в поведението на ответника в качеството му на частен съдебен изпълнител следва да се установи, че той е имал задължението да провери собствеността на недвижимия имот, срещу който е насочено изпълнението и че той не е изпълнил това свое задължение. Действително публичната продан прехвърля собствеността на продадения имот върху купувача, но само ако длъжникът е бил собственик на имота. Задължение за извършване на проверка дали имотът е собственост на длъжника възниква за съдебния изпълнител при описа на имота. Съгласно чл.483 ГПК съдебният изпълнител пристъпва към опис на възбранения имот след като се увери, че той е бил собственост на длъжника към деня на налагане на възбраната, тъй като извършването на опис на чужд имот е в нарушение на закона и би довело до недействителност на публичната продан – чл.499 ГПК.
В случая, безспорно е, че към 26.10.2011г. когато ЧСИ М. Ц. е наложила възбрана върху процесното право на строеж, същото е принадлежало на длъжника „Л“ ООД. В изпълнение на задълженията си по чл.483 ГПК и въз основа на представените му документи във връзка с така учреденото право на строеж ЧСИ се уверил, че длъжникът е придобил собствеността върху това право на строеж чрез нот.акт за замяна от 15.03.2006г. като е отразил в протокола за извършения от него на 14.02.2012г. опис на имота, че към момента на налагане на възбраната върху него, имотът е бил във владение на длъжника „Л“ ООД.
При тези данни и щом съдебният изпълнител е констатирал, че процесния имот се намира във владение на длъжника и при липса на доказателства да е принадлежал на друго лице, съдебният изпълнител не е извършил противоправно действие, което да е основание за ангажиране на неговата имуществена отговорност. ЧСИ няма задължение да извършва проверки и справки досежно имуществото състояние на длъжника извън изрично предвидената такава възможност по чл.483 ГПК. Липсва процесуална норма, която да задължава ЧСИ да извършва такава проверка на по-късен етап от изпълнителното производство - нито към момента на провеждане на публичната продан, нито към момента на постановлението за възлагане. Затова твърденията в жалбата на ищеца, че ЧСИ е бил длъжен да извърши проверки дали длъжникът е бил титуляр на процесното право на строеж и към момента на постановлението за възлагане от 24.03.2013г. не се подкрепят от нормите на процесуалния закон.
Неоснователни са и оплакванията в жалбата на ищеца, че правото на строеж е било погасено по давност към 05.04.2013г., което е следвало да бъде констатирано от ЧСИ, който да не пристъпва към извършване на публичната продан. Съгласно нормата на чл.67 ЗС правото на строеж се погасява в полза на собственика на земята по давност ако не се упражни в продължение на 5 години. Няма спор в съдебната практика, че с изтичането на този срок се погасява самото ограничено вещно право, а не правото на иск, което е дало основание на ВКС да определи посочения в закона срок като давностен. Затова и в ТР № 1 от 04.05.2012г по т.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС е посочено, че от определянето на срока като давностен следва, че неспазването му не води автоматично до погасяване правото на строеж и съдът не може служебно да приложи давността. Само по направено от страна в исков процес възражение за погасителна давност съдът може да се произнесе по него. С действащия процесуален закон не е предвидена възможност, обаче, по такова възражение /дори и да се направи пред съдебния изпълнител/ той да се произнася по него, респ. да не пристъпва към принудително изпълнение ако констатира, че дадено право е погасено по давност.
По делото липсват данни към момента на извършване на описа от ЧСИ Б. , както и към момента на извършване на публичната продан и възлагане на имота на ищеца собственикът на терена Д. С. да се е позовал на изтекла давност независимо от уведомяването й чрез пълномощника й адв. Т. . Такова позоваване собственикът Д. С. е направила едва с предявения от нея на 20.09.2016г. отрицателен установителен иск срещу купувача на правото на строеж „Е“ ЕООД.
С оглед изложеното, не се установява противоправност в поведението на ответника, действащ в качеството си на ЧСИ, изразяващо се в процесуална незаконосъобразност на предприетите от него изпълнителния действия. Това сочи, че не е възникнал фактическият състав на отговорността по чл.74 ЗЧСИ и за ищеца не е възникнало право на обезщетение за претърпените вреди. Предвид установеното по делото, че заплатената от ищеца продажна цена е преведена на взискателя по изпълнителното дело, за ищеца остава възможността да търси платеното от него по извършената продан по реда, предвиден в чл.499 ГПК.
По изложените съображения Бургаският апелативен съд счита, че атакуваното решение е постановено при пълно и точно установена фактическа обстановка и правилно приложение на материалния закон. Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства, които да променят приетата от първостепенния съд фактическа обстановка и да обуславят крайни изводи, различни от тези на Бургаския окръжен съд. Въз основа на събраните по делото доказателства, които е преценил и обсъдил по реда на чл.235, ал.2 ГПК, първоинстанционният съд е направил законосъобразни и обосновани изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция и към които въззивният съд препраща на основание чл.272 ГПК.
При този изход на спора, на въззиваемия ответник следва да се присъдят направените за настоящата инстанция разноски в размер на 2000 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Бургаският апелативен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 426 от 15.01.2019г., постановено по гр.д. № 599/2018г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА „Е“ Е. , ЕИК *********, със седалище гр. С., ул.“. № 35, представлявано от А. С. Т. да заплати на И. П. Б. в качеството му на ЧСИ с рег. № 705 на КЧСИ и с адрес гр. Б., ул.“. № 4, ет.1 сумата от 2000 /две хиляди/ лева – разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: