Решение по дело №14415/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261519
Дата: 2 март 2021 г. (в сила от 2 март 2021 г.)
Съдия: Галина Георгиева Ташева
Дело: 20191100514415
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 5 ноември 2019 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр. София, 02.03.2021 г.

 

 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV–A“ въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:

                                       

             ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. КАЦАРОВА

           ЧЛЕНОВЕ:  ГАЛИНА ТАШЕВА

                   мл. с. МИРОСЛАВ СТОЯНОВ

 

при участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева гр. д. № 14415 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

            С решение № 204963 от 29.08.2019 г., постановено по гр. д. № 12506/2018 г., по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Г.Б.С., ЕГН ********** и С.А.С., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че дължат на „Т.С.“ ЕАД следните суми: Г.Б.С., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 258,86 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до м. 04.2016 г. за топлоснабден имот в гр.София, ж.к. „******, аб. № 320329, сумата от 28,37 лв., представляваща такси за дялово разпределение за периода от м.05.2013г. до м.04.2016г„ ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 10.07.2017г. до окончателното изплащане на вземанията, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 46576/2017г. по описа на СРС, 54 състав, както и че С.А.С., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 258,86 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до м. 04.2016 г. за топлоснабден имот в гр.София, ж.к. „******, аб. № 320329, сумата от 28,37 лв., представляваща такси за дялово разпределение за периода от м.05.2013г. до м.04.2016г„ ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 10.07.2017г. до окончателното изплащане на вземанията, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 46576/2017г. по описа на СРС, 54 състав, като са ОТХВЪРЛЕНИ предявените искове за установяване на вземането за цена на топлинна енергия за разликата над сумата от 258,86 лв. до пълния предявен размер от 532.14 лв. за периода от м.05.2013г. до м.04.2014г., иска за установяване на вземането за такси за дялово разпределение за разликата над сумата от 28,37 лв. до пълния предявен размер от 37,55 лв., както и исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземане за обезщетение за забава погасяване на цената на топлинната енергия за сумата от 100,65 лв. за периода от 15.08.2014 г. до 30.06.2017 г. и за обезщетение за забава погасяване на таксите за дялово разпределение за сумата от 9,77 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 15.08.2014 г. до 30.06.2017 г., като ответниците Г.Б.С., ЕГН ********** и С.А.С., ЕГН ********** са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумите от по 16,30 лв. – разноски за заповедното производство и сумата от по 110,39 лв. – разноски за исковото производство.  

            Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца „Н.“ ЕАД, ***.

            Срещу постановеното съдебно решение, в частта, с която са отхвърлени предявените искове е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД с мотиви, изложени в жалбата. Излагат се съображения, че решението в обжалваната част е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че сумите за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г. са погасени по давност. Сочи, че претендираните вземания, са обективирани в обща фактура № **********/2014 г., която е издадена със срок за плащане 30.06.2017 г., от който момент започва да тече давността. Излага се, че в раздел VII от ОУ - „Заплащане на ТЕ”, чл. 32, ал. 1 са определени редът и срокът, по който купувачите на ТЕ, са длъжни да заплащат дължимите суми по издадените фактури за ТЕ - в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, поради което задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на издаването. Поддържа се, че СРС не е съобразил обстоятелството, че сумите по фактури за м. 05.2013 г. стават изискуеми, съответно едва м. 5.2014 г., поради което към датата на исковата молба, процесната сума по издадената фактура не е погасена по давност.

            По отношение на лихвата се излага, че съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни Общи условия /ОУ/ за продажба на топлинна енергия, които се изготвят и одобряват от ДКЕВР. Ответниците не са упражнили правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ (чл. 106а, ал. 3 от ЗЕЕЕ) и спрямо тях са влезли в сила посочените ОУ. В раздел VII от ОУ - „Заплащане на ТЕ”, чл. 32, ал. 1 е определен реда и срока, по който купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ - в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Поради изложеното, в жалбата се сочи, че задължението на ответниците за заплащане на дължимите от тях суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката на ТЕ, поради което с изтичане на последния ден от месеца, ответниците са изпаднали в забава за тази сума - чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

            В жалбата се излага, че неправилно съдът е разрешил спора и относно разминаването в данните от писмените доказателства и тези от експертизата за количествата потребена ТЕ, поради което неправилно искът е отхвърлен частично.

            Предвид изложеното, моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи предявените искове. Претендират се и направените разноски по делото.

            Въззиваемата страна по делото Г.Б.С. и С.А.С. не са депозирали отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.

            Третото лице – помагач на ищеца „Н.“ ЕАД, ***, не е депозирало в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба.

            Решението, в частта с която са уважени предявените искове е влязло в законна сила като необжалвано.

            Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

            Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че всеки от ответниците Г.Б.С. и С.А.С. дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата от 532,14 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2016г. и така включена в обща фактура № ********** от 30.06.2014г. за периода от м.05.2013г. до м.04.2014г., доставена до топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******, аб. № 320329, сумата от 37,55 лв., представляваща такси за дялово разпределение за периода от м.05.2014г. до м.04.2016г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 10.07.2017г. до окончателното изплащане на вземанията, сумата от 100,65 лв., представляваща обезщетение за забава погасяване на цената на топлинната енергия и сумата от 9,77 лв., представляваща обезщетение за забава погасяване на таксите за дялово разпределение за периода от 15.08.2014г. до 30.06.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ТПК по ч.гр.д. № 46576/2017г. по описа на СРС, 54 състав.

            В исковата молба, ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че между ищцовото дружество и ответниците е възникнало договорно правоотношение с предмет - доставка на ТЕ за битови нужди, като последните имат качеството на клиенти на топлинна енергия по см. на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ по отношение на топлоснабден имот – апартамент № 20, находящ се в гр. София, ж.к. „******, с абонатен № 320329. Излага се, че за периода м. 05.2014 г. - м. 04.2016г., ищецът е доставил ТЕ по фактура № **********/30.06.2014г., която последните не са заплатили.

            В тази връзка, ищецът „Т.С.“ ЕАД е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответниците за посочените суми, по което е образувано гр.д. № 73863/2017 на СРС, I ГО, 47 с-в.

            С разпореждане от 21.07.2017 г., районният съд е уважил заявлението в цялост като е издал Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в полза на кредитора „Т.С.” ЕАД срещу длъжниците Г.Б.С. и С.А.С. за претендираните със заявлението суми.

            В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е депозирано възражение от длъжниците, с което същите са оспорили вземанията по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.     В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, ищецът е предявил искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за установяване на вземанията си по исков ред.

            Ответниците Г.Б.С. и С.А.С. са депозирали отговор на исковата молба, в който оспорват предявените искове по основание и размер. Релевирано е и възражение за погасяване по давност на вземанията за периода от м.05.2013г. до м.04.2014г., включени в обща фактура № ********** от 30.06.2014 г.

            Третото лице-помагач на страната на ищеца „Н.“ ЕАД взема становище за основателност на предявените искове.

            В производството пред първоинстанционния съд е представен нотариален акт за

дарение на недвижим имот № 28, том LLXX, дело № 24094 от 22.09.1993 г., от който се установява,  че ответниците са се разпоредили с процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******в полза на своята дъщеря, като са си запазили вещното право на ползване върху имота пожизнено и безвъздездно.

            Няма спор между страните, а и посоченото се установява от заключението на приетата в производството пред СРС, съдебно-техническа експертиза, че за процесния период сградата, в която се намира имотът на ответника е била топлоснабдена, както и, че в нея е въведена система за дялово разпределение, извършвано от фирма за дялово разпределение „Н.“ ЕАД.

            За установяване обема на ползваната топлинна енергия по делото е прието заключение на комплексна съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза.

            При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

            Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и изхожда от легитимирана страна в процеса, поради което е процесуално допустима.

            Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.

            Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

            При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Настоящият състав намира, че решението е и правилно, като фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените констатации от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:

            Въззивният съд намира, че решението е обосновано и правилно в частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на топлинна енергия по отношение на ответниците - в размер на 826,06 лв., или по 413,03 лв. за всеки един от тях и в този смисъл приема за неоснователни релевираните във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение досежно определения от съда размер на количество доставена и потребена топлинна енергия.

            В тази връзка от заключението на изслушаната СТЕ се установява, че за процесния период ищецът е доставял топлинна енергия до обслужващата сградата абонатна станция, която се е отчитала на първо число на всеки месец чрез сертифициран общ топломер, както и че от доставеното в абонатната станция количество топлинна енергия са отчислявани за сметка на топлофикационното дружество технологичните разходи, по математическа формула, предвидена в Приложение към чл. 61, ал. 1, т. 4.1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.. В резултат от това между клиентите на топлинна енергия в сградата, в която се намира топлоснабденият имот се е разпределяло само количество топлинна енергия, реално достигнала до инсталацията в сградата и до техните имоти. От заключението на СТЕ се установява, че за имота на ответниците за процесния период е начислявана ТЕ, отдадена от сградната инсталация на база пълен отопляем обем на имота по проект и ТЕ за отопление на имот, измервана от четири броя ИРРО, като за процесния период са съставяни главни отчети за имота и същите са подписани. Вещото лице е констатирало, че за отоплителен сезон 2014г./2015г. ФДР е изчислявала сумата за сградна инсталация въз основа на проектната, а не на инсталираната мощност, което действие се явява в нарушение на формулата по т. 6.3.1 от Наредба № 16-334 (в сила от 01.06.2014 г.), която предписва при определяне на сумата за сградна инсталация да се взема предвид инсталираната, а не проектната мощност на имота. Въззивният съд намира, че заключението на СТЕ е компетентно изготвено от специалист в областта, мотивирано, като от експерта е даден подробен и обоснован отговор на поставените му задачи, предвид което и във връзка с разпоредбата на чл. 202 ГПК, съдът намира, че правилно е било кредитирано от първоинстанционния съд. Следователно, правилно е било съобразено от СРС обстоятелството, че сумите за ТЕ за имота на ответниците не са били начислени в съответствие с действащата през исковия период Наредба № 16-334 за топлоснабдяване и ЗЕ, предвид констатираното нарушение и липсата на техническа възможност за преизчисляване на ТЕ за сградна инсталация по инсталирана мощност за отоплителен сезон 2014г./2015г. В тази връзка, настоящият състав намира, че правилно и законосъобразно е било прието от първоинстанционният съд, че ищецът, чиято е доказателствената тежест за това, не е установил вземането си за ТЕ за сградна инсталация за посочения период, поради което определената в нарушение на нормативните изисквания от ФДР стойност в размер от 238,23 лв., съгласно заключението на СТЕ следва да се приспадне от общо дължимата за процесния период цена на доставена топлинната енергия в размер на 1064,29 лв., от което следва, че ответниците дължат на ищеца сума за топлинна енергия за процесния период в размер на 826,06 лв., или по 413,03 лв. – за всеки един от тях.

            Жалбоподателите са релевирали доводи за неправилно приложение на института на погасителната давност по отношение на претендираните вземания, като поддържат, че дължимите суми за процесния период са обективирани в обща фактура № **********/2014г., издадена със срок за плащане 30.06.2017 г., от който момент започва да тече давността. С решението, при прилагане института на погасителната давност, първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за исковия период са частично погасени по давност.

            С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна погасителна давност.

            Съгласно нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.

            Съгласно чл. 116, б. „б“, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск, а съгласно разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415 ГПК. В настоящия случай заявлението е подадено на 10.07.2017 г. и следователно тригодишната давност е изтекла за вземанията, чиято изискуемост е настъпила преди 10.07.2014 г.. Във връзка с изложеното, въззивният съд намира, че правилно е било прието от първоинстанционният съд, че всички месечни вземания с падеж настъпил преди 10.07.2014 г. са погасени по давност.

            По отношение на вземанията за периода м. 05.2013 г. – м. 03.2014 г. приложение намират Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г. Съгласно чл. 33, ал.1 от Общите условия от 2008 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Давността за тях започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо съгласно чл. 114, ал.1 ЗЗД, като при срочните задължения, давността тече от деня на падежа, а съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В тази връзка и предвид обстоятелството, че давността е прекъсната с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 10.07.2017 г. следва, че всички вземания с настъпил падеж преди 10.07.2014 г. са погасени по давност. Следователно, по силата на ОУ от 2008 г. това са месечните задължения за топлинна енергия за периода м. 05.2013 г. до м. 01.2014 г., които са падежирали с изтичане на 30 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.

            По отношение на останалите вземания приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал.1 от ОУ от 2014 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. В настоящия случай, от ищеца не са ангажирани доказателства относно момента на публикуване на месечните суми за исковия период на интеренет страницата си, а и липсват признания за това от насрещната страна, поради което и на основание чл. 114, ал. 2 ЗЗД, следва да се приеме, че давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът е предявен на 31.07.2017 г., то следва, че към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 31.07.2014 г., а предвид характерът им на месечни задължения - задължението за заплащане на месечните дължими суми за топлинна енергия възниква от деня, следващ деня на изтичане на месеца, за който са дължими. Следователно задължението за м.02.2014г. възниква на 01.03.2014г., за м.03.2014г. на 01.04.2014г. и за м.04.2014г. - на 01.05.2014г., от които дати до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 10.07.2017г. е изтекъл 3-годишния давностен срок и същите се явяват погасени по давност.

            Предвид изложеното се налага извод, че е изтекла погасителната давност за сумите, начислени за ТЕ за периода от м.05.2013 г. до м.04.2014 г., които съгласно съставената фактура № **********/30.06.2014 г. са в общ размер на 308,33 лв.

            В тази връзка настоящият състав намира, че съдебното решение, в частта, с която предявените искове са били уважени до размера на сумата от 517,73 лв. /826,06 лв. – 308,33 лв./ за периода от м. 05.2014 г. до м.04.2016 г., респ. е признато за установено, че всеки от ответниците дължи сумата от 258,86 лв., ведно със законна лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 10.07.2017 г. до окончателното изплащане на вземанията и е отхвърлил иска за разликата над сумата от 517,73 лв. до пълния претендиран размер от 826,06 лв., респ. за разликата над сумата от 258,86 лв. за всеки един от ответниците до пълния претендиран размер от 413,03 лв. за периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2014 г. като погасен по давност е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

            Неоснователно е и възражението на жалбоподателя, че сумата по общата фактура № **********/30.06.2014 г. е издадена със срок за плащане 30.06.2017 г., от който момент започва да тече давността. Следва да се отбележи, че посоченото от въззивника основание на претенциите, а именно - посочване на дължимата сума в общи фактури и конкретно по фактура № **********/30.06.2014 г. не променя падежа на общото задължение и същото не се дължи от датата на издаване на общата фактура, респ. от изтичане на 30-дневен срок от публикуването й (чл. 33, ал. 2 от ОУ). Това е така, тъй като съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия от 2014 г. тази обща фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от потребителя, респ. изваждане на сумите за връщане на потребителя. От изложеното следва, че падежът на месечните задължения за стойност на потребена топлинна енергия остава същият, посочен в нормата на чл. 33, ал. 1 ОУ (в 30-дневен срок от датата на публикуването им), като въз основа на общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната сметка, единствено би могло да възникне ново вземане за ищеца само за сумата, надхвърляща общия сбор на фактурираните през целия период задължения (в случай на резултат за доплащане от потребителя), или ново вземане за потребителя за сумата за връщане, в случай че фактурираното количество топлинна енергия през целия отчетен период надхвърля реално потребеното, установено след отчет на уредите за дялово разпределение. Следователно, релевантен в случая е периодът на потребление, за който се отнася издадената обща фактура, а не датата на издаване на последната и посоченият в нея срок за заплащането й. Издаването на обща фактура съставлява способ за определяне окончателния размер на доставената топлинна енергия през съответния отоплителен период, поради което погасяването на вземанията на ищеца за този отоплителен сезон рефлектира и върху вземанията по съставената обща фактура. Вземанията по общата фактура не се отнасят за период, различен от съответния отоплителен сезон и са функционално свързани с него. Ето защо изводите на решаващия съд, че вземанията по посочената обща фактура са частично погасени по давност са законосъобразни.

            Настоящата инстанция намира за неоснователни доводите, наведени във въззивната жалба за дължимост на сумите за процесния период за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху стойността на потребената топлинна енергия и за предоставената услуга дялово разпределени на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

            По отношение на вземанията за периода м.05.2013 г. – м.01.2014 г. приложение намират Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2008 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Давността за тях започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо съгласно чл. 114, ал.1 ЗЗД.

            Следователно, съгласно уговорения между страните начин на плащане - на месечни вноски по прогнозни стойности и една изравнителна вноска (чл. 155, ал. 1, т. 1 ЗЕ), ответниците са изпаднали в забава за плащането на всяка месечна вноска за периода от м. 05.2013г. до м. 01.2014г., съобразно предвиденото в чл. 32, ал. 1 ОУ от 2008г., действали за процесния период, с изтичане на 30-дневен срок след изтичане на месеца, за който се отнасят (първо число на следващия месец, който е работен ден). Във връзка с изложеното и предвид установеното по делото, че главницата за цена на топлинна енергия е погасена по давност за периода от м.05.2013г. до м.04.2014г., следва, че погасено по давност се явява и вземането за обезщетение за забава върху посочената главница (чл. 119 ЗЗД).

            По отношение на вземанията за периода от м.02.2014г. до м.04.2016г. –приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал.1 от Общите условия от 2014 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Съгласно чл. 32, ал.2 от Общите условия от 2014 г. след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал.4 от ОУ от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2. От анализа на посочените разпоредби на Общите условия на ищеца от 2014 г. следва, че макар да са изискуеми месечно дължимите суми в 30-дневен срок от датата на публикуването на задълженията (съгласно чл.32, ал. 1 от ОУ от 2014 г.), длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на задължението си за заплащане цена на топлинна енергия в 30-дневен срок от публикуване на фактурата за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период. В хода на съдебния процес ищецът не е ангажирал доказателства относно публикуването на фактурите на интернет страницата си, респ. относно датата, на която е сторил това. След като не е изпълнил доказателствената си тежест да установи поставянето на ответницата в забава, искът му за заплащане на мораторна лихва се явява изцяло неоснователен, поради което и съдът приема, че ответниците не са изпаднали в забава за плащане на дължимата цена на топлинна енергия и за периода, необхванат от погасителната давност от м.05.2014г. до м.04.2016г.

            Във връзка с изложеното въззивният съд намира, че предявените искове за установяване на вземания за обезщетението за забава върху цената на топлинната енергия в общ размер на 201,30 лв., респ. в размер на 100,65 лв. срещу всеки от ответниците за периода от 15.08.2014г. до 30.06.2017г. се явяват изцяло неоснователни, поради което и правилно са били отхвърлени от първоинстанционния съд.

            Въззивният състав намира, че не е налице неправилност на първоинстанционното решение и в частта за приетите за дължими суми от първоинстанционния съд за дялово разпределение за периода от 06.2013 г. -04.2016 г.

            В случая е установено, че услугата дялово разпределение за процесния период е извършвана от третото лице-помагач „Н.“ ЕАД по възлагане от ищеца, поради което ответниците дължат заплащане на нейната стойност по силата на ОУ, които ги обвързват и срещу които същите не са възразили, предвид факта, че предоставената услуга е осъществена. От заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза се установява, че за процесния период, стойността на посочената услуга е в размер на 56,74 лв., поради което се явява установена до посочената сума, която е по-малка от претендираната в размер на 75,10 лв. Съгласно направеното експертно заключение, разликата до пълния претендиран в исковата молба размер от 75,10 лв., възлизаща в размер на 18,36 лв. се дължи на една сметка за дялово разпределение на ТЕ от преди периода м.05.2013 г. – м. 04.2016 г.

            Настоящият състав намира, че заключението от експертизата е постановено при изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на топлофикационното предприятие, поради което правно обосновано СРС е кредитирал заключението на приетата по делото ССчЕ във връзка с чл. 182 ГПК и е приел за доказани дължимите суми за дялово разпределение за периода от 06.2013 г. -04.2016 г.

            Поради изложеното, въззивният съд намира, че съдебното решение, в частта, с която предявените искове за дължимата цена на услугата дялово разпределение са били уважени до размера от 56,74 лв., респ. че всеки от ответниците дължи на ищеца половината от доказаната сума за дялово разпределение - 28,37 лв. за периода от м.05.2013г. до м.04.2016г., ведно със законна лихва от 10.07.2017г. до окончателното им заплащане и са отхвърлени за разликата над сумата от 28,37 лв. до сумата от 37,55 лв. срещу всеки от ответниците е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

            Съдът намира за правилни и изводи на съда относно неоснователност на предявените искове за обезщетение за забава върху установеното в процеса задължение за заплащане на таксите за дялово разпределение. Това е така, тъй като по делото от ищцовата страна не е доказано поставянето на длъжника в забава за заплащането на посочените задължения, при носена именно от ищеца доказателствена тежест за това. В този смисъл Общите условия не установяват срок за заплащане на тези задължения, а и ищецът не е доказал какъв е определеният от него ред за заплащане на таксите за дялово разпределение, към който препраща уговорката в чл. 36 от ОУ, нито, че е отправил покана за заплащането им. Поради изложеното, настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че по делото не се установява ответниците да са изпаднали в забава за изпълнение на задължението за заплащане на такси за дялово разпределение преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение като предпоставка за дължимост на обезщетение за забава върху посочените вземания и съответно не дължат обезщетение за исковия период.

            В тази връзка, предявените искове за обезщетение за забава върху цената на таксите за дялово разпределение в общ размер на 19,54 лв., в размер на 9,77 лв. срещу всеки от ответниците за периода от 15.08.2014г. до 30.06.2017 г. правилно и законосъобразно са били отхвърлени изцяло от СРС.

            С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, в обжалваната част следва да бъде потвърдено.

            По разноските:

            С оглед изхода на спора, сторените от жалбоподателя разноски следва да останат в негова тежест. В полза на въззиваемата страна, която има право на разноски за настоящата инстанция не следва да бъдат присъждани такива, тъй като от страна на същата липсва обективирано искане за присъждане на разноски.

             

            Воден от гореизложеното, съдът

                                                            

Р  Е  Ш  И:

             

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 204963 от 29.08.2019 г., постановено по гр. д. № 12506/2018 г., по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав.

            Решението, в частта с която са уважени предявените искове е влязло в законна сила като необжалвано.

            Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ищеца – „Н.“ ЕАД, ***.

            РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

             

                                                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                                         2.