№ 13
гр. Ловеч, 21.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА А.А
Членове:ПЛАМЕН ПЕНОВ
ТЕОДОРА АС. ДОНЕНЧЕВА
ТЕНЕВА
при участието на секретаря ПРЕСЛАВА ЦВЕТАНОВА
като разгледа докладваното от ТЕОДОРА АС. ДОНЕНЧЕВА ТЕНЕВА
Въззивно гражданско дело № 20244300500619 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 93/17.05.2024 по гр.д. №917/2022 по описа на РС - Троян е
признато за установено на основание чл.108 ЗС по отношение на В. Ф. В., че
Т. И. К., ЕГН ********** и Е. И. Б., ЕГН **********, притежават по 1/6 ид.ч
от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ: поземлен
имот с идентификатор 53707.13.64 в с. О., община Т., област Л. по
кадастралната карта и кадастралните регистри одобрени със Заповед № РД18-
62/07.09.2009 год. на Изпълнителния директор на Агенция по геодезия,
картография и кадастър; Площ: 1613 квадратни метра; Трайно предназначение
на територията: Земеделска; Начин на трайно ползване: За друг вид
застрояване; Предходен идентификатор: Няма; Номер по предходен план:
000009, заедно с построените в имота: сграда с идентификатор 53707.13.64.1
със застроена площ от 62 кв.м., едноетажна, еднофамилна жилищна сграда,
сграда с идентификатор 53707.13.64.2 едноетажна, селскостопанска сграда със
застроена площ от 81 кв.м. и сграда с идентификатор 53707.13.64.3 със
застроена площ от 50 кв.м., едноетажна, селскостопанска сграда, като същият
1
е осъден да предаде на всяка от тях владението върху собствената идеална
част от имота. С обжалваното решение е отменен и констативен нотариален
акт за собственост по давностно владение и наследство - нот. акт вх. per. №
1461 от 31.05.2019 г., акт № 25, т. VI, дело 1110/2019 г. на СВ при ТРС, в частта
над 2/3 ид.ч. части от правото на собственост върху процесния имот.
Срещу посоченото решение в срока по чл. 259, ал.1 ГПК е подадена
въззивна жалба от В. Ф. В., ЕГН **********, в която твърди, че обжалваният
съдебен акт е неправилен, като счита, че ищците не са успели да докажат
наличието на твърдените от тях придобивни основания. Навежда твърдения за
неправилен анализ на доказателствата и разместване на доказателствената
тежест. По изложените съображения моли обжалваният съдебен акт да бъде
отменен, а предявените искове-отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
Т. И. К. и Е. И. Б., с който са оспорени изложените от въззивника във
въззивната жалба твърдения, поради което молят първоинстанционното
решение да бъде потвърдено.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част. По останалите въпроси съдът е ограничен от въведените с въззивната
жалба оплаквания.
При извършена проверка, съдът намира, че обжалваното решение е
валидно и допустимо.
Безспорно между страните е, че същите имат общи наследодатели -
В.Ц.М., починал на **.**.**** г., и съпругата му С.С.М., починала на
**.**.**** г., които имали 4 деца : П.В.М., Н.В.Ц. и Е.В.Т. – съответно майка
на първата ищца и баба на втората, Ф.В.Ц. – баща на ответника, като са
безспорни и твърдените квоти от наследственото имущество.
Спорът по делото се концентрира върху това дали процесният имот
представлява част от наследственото имущество.
2
С уточнението на исковата молба ищците заявяват, че В.М. е закупил
процесния имот между 1925 и 1930 г., като се е преместил там заедно с цялото
си семейство през 1932 г., но не разполагат с документи за твърдяната сделка.
Предвид това, твърдят евентуално, че В.М. е придобил по давност имота през
1952 г., а през 1963 г. го е декларирал.
При анализа на свидетелските показания на св. Б.С. и В.И. и С.Ц., които
съдът кредитира като обективни, доколкото същите възпроизвеждат
непосредствено възприети от двамата обстоятелства, се установява, че
приживе В.М. е живял в махала „***“, като след построяването на къща в
процесния имот се е преместил там заедно със семейството си. В тази насока
са и показанията на св. Б.К., която заявява, че знае, че имотът е застроен от
прабаба С. и прадядо В., които са живели там, както и удостоверение
№2288/27.10.1987 на АПК – Т., издадено по молба на Е.Т., удостоверяващо, че
дворно място с площ от около 1200 кв.м. в махала ***, с. О., застроено с
двуетажна къща, плевня, сая е бил единствен жилищен имот на общите
наследодатели на страните по време на образуването на бившото ТКЗС през
1957 г., в който са живели с цялото си семейство до смъртта си през 1986 г.,
като двамата са запазили право на реална собственост. Предвид изложеното,
съдът намира, че дори да се приеме, че наследодателите за завладели имота
през 1957 г. въз основа на коментираните доказателства се установява, че в
полза на същите е изтекла общата придобивна давност за коментирания
недвижим имот, съгласно изискванията на ЗИСС.
Съвпадението между коментирания недвижим имот с процесния такъв
съдът намира за доказано при съобразяване на събраните по делото показания
на всички разпитани свидетели, даващи информация относно разположението
на местата, които са били обработвани, локализацията на къщата, оградата,
навесите, възприети непосредствено от тях през годините, която информация
е онагледена от вещото лице по допуснатата СТЕ в приложение №3 към
заключението. Нещо повече, описанието на имота кореспондира и с това,
дадено в удостоверение №2288/27.10.1987 на АПК – Т..
Неоснователно е твърдението на ответната страна, че процесният имот
съвпада с този, посочен в приетия като писмено доказателство договор за
покупко-продажба от 1949 г., по силата на който синовете на общите
наследодатели са придобили ливада в местността *** от около 2 дка, нито с
3
имотът придобит по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в
Нотариален акт №28, том 2, дело №372/1959 на С.И. - Троянски народен
съдия, с който Н.В.Ц., Е.В.Т., И.Т.Т., В.Ц.М. и П.В.Ц. са придобили дворно
място – парцел пети в кв. 47 по плана на гр. Т., заедно с намиращите се в него
къща и сая, с площ от около 700 кв.м. Първият имот се намира в различна
местност от процесния, като няма данни да е застроен, а освен това съгласно
приетото по делото експертно заключение не може да се установи
идентичност между двата имота. По отношение на втория имот и процесния
се констатира и съществена разлика в площта.
От показанията на св. В.С., Б.К., Б.С., Д.Ц., М.А. и С.Ц. се изяснява, че
ПИ, ведно с къщата в него се ползвала от цялото семейство на общите
наследодатели, в т.ч. и на дъщерите им, като П.Ц. е полагала грижи за имота
ежедневно – обработвала го е, сяла е растения, грижила се е за кошерите и е
ползвала стая от къщата, до края на живота си през 2008 г., а дъщерята на
ищцата К. е прекарвала летните си вакации там до петнадесетата си
годишнина. Обстоятелството, че имотът е запазил наследствения си характер,
а не е придобит в изключителна собственост от ответника по давност и в
резултат на твърдяната разпоредителна сделка от 2019 г., се установява от
показанията на св. С.Ц., брат на ответника, който заявява, че след смъртта на
В.Н. – братовчед на ответника и внук на общите наследодатели, настъпила
през 2013 г., съобразно представеното удостоверение за наследници, с ищците
са водени разговори имотът да бъде превърнат за общо ползване в къща за
гости. Нещо повече, къщата е посещавана и от дъщерята на ищцата Т. К..
Съдът намира, че провеждането на подобен тип разговори между страните
представляват извънсъдебно признание на ответника, че дори да обитава
имота сам, последният е съсобствен и ответникът владее само собствената си
идеална част от правото на собственост върху същия, а за останалите идеални
части се явява държател.
В тази връзка, неоснователно се явява и възражението му за изтекла в
негова полза придобивна давност, доколкото дори да се приеме, че след
провеждане на коментираните разговори най-рано през 2013 г. същият е
изменил намерението си и е започнал да държи имота като свой, което е
манифестирал ясно пред останалите сънаследници, с което е придобил
качеството недобросъвестен владелец на техните ид.ч., ищцовата претенция е
предявена през 2022 г., т.е. преди да изтече 10-годишният давностен срок.
4
Горните изводи на съда не се опровергават и макар от събраните по
делото свидетелски показания да се установява, че ответникът е извършвал
множество подобрения в имота.
Предвид изложеното, доколкото по делото се установява, че общите
наследодатели са придобили процесния имот по давност, след смъртта им
наследниците им са придобили ид.ч. от правото на собственост върху същия в
резултат на наследствено правоприемство, като с оглед гореизложеното, през
годините имотът не е загубил характера си на съсобствен такъв. При
съобразяване ограничението на чл. 269 ГПК въззивният съд не следва да
преразглежда определените от районния съд квоти предвид липсата на
релевирано оплакване.
С оглед всичко гореизложено, съдът намира, че обжалваният съдебен акт
е правилен и следва да бъде потвърден.
По отношение на разноските:
При този изход на спора въззивният съд не следва да ревизира
първоинстанционния акт в частта по произнасянето по дължимите разноски.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК, право на разноски във въззивното
производство имат Т. И. К. и Е. И. Б.. При преценка релевираното във
въззивното производство възражение по чл. 78, ал.5 ГПК и при съобразяване
Решение на Съда (втори състав) от 25 януари 2024 година по дело C438/22,
според което съдът не е обвързан императивно от фиксираните в НМРАВ № 1
от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения и
неговия задължителен характер, съдът намира същото за основателно. Макар,
че делото се отличава с известна фактическа и правна сложност, пред
въззивната инстанция е проведено само едно открито съдебно заседание, като
не са събирани нови доказателства. Ето защо съдът намира за справедлив
размер на адвокатския хонорар сумата от 1500 лв., която сума следва да се
присъди на въззивника.
Съдът намира, че на основание чл. 77 ГПК въззивникът следва да бъде
осъден да заплати държавна такса в размер на още 8,91 лв. за
първоинстанционното производство и на още 4,46 лв. за въззивното
производство, доколкото според чл. 69, ал.1, т.2, вр. чл. 71, ал. 2 ГПК
дължимата държавната такса възлиза на една четвърт от цената на иска,
5
изчислена съобразно данъчната оценка на процесните имоти, равняваща се в
случая на 5890,80 лв. Видно от представените доказателства, за
първоинстанционното производство е заплатена държавна такса в размер на
50 лв. вместо дължимата сума от 58,91 лв., а за въззивното – 25 лв., вместо
сумата от 29,46 лв. Ето защо, въззивникът следва да бъде осъден да заплати
общо 13,37 лв. за държавна такса.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 93/17.05.2024 по гр.д. №917/2022 по описа
на РС – Троян.
ОСЪЖДА В. Ф. В., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал.3 ГПК да
заплати в полза на Т. И. К., ЕГН ********** и Е. И. Б., ЕГН **********,
сумата от 1500 лв., представляваща сторените разноски в производството
пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА В. Ф. В., ЕГН **********, на основание чл. 77 ГПК да
заплати по сметка на ОС – Ловеч държавна такса в размер на 13,37 лв.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на условията
по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6