Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 27.04.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-15 с-в в публично съдебно заседание на шестнадесети
октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ПЕТЪР ТЕОДОСИЕВ
при секретаря Галина
Стоянова, разгледа търговско дело № 1162 по описа за 2018г. и взе предвид
следното:
Производството е
по предявени от „П.и.б.“ АД обективно кумулативно съединени искове за
признаване за установено по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, че „С.2.П.“ ООД дължи
сумата 395 500,00 евро – главница по договор за банков кредит от 26.09.2011г., анекс №1
от 18.09.2012г. и анекс №2 от 13.06.2013г., сумата 75 049,62 евро –
възнаградителна лихва за периода от 01.01.2014г. до 31.10.2016г., сумата
297 398,98 евро – обезщетение за забава за периода от 02.01.2014г. до
24.04.2017г., сумата 3 955,00 евро – комисионна за управление на кредита
за 2016г., както и сумата 1 493,21 лева – разноски и такси за обезпечения
и застраховки на кредита, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК по ч.гр.д. №25436/2017г. на СРС, 126 с-в с очевидна фактическа грешка,
поправена с разпореждане от 11.09.2018г. по гр.д. №25436/2017г. на СРС, 126
с-в.
С отговора
срещу исковата молба ответникът оспорва исковете с възражение за изтекла
погасителна давност (съображенията в подкрепа на възражението са, че давността
по отношение на вземанията на банката е започнала да тече на 07.11.2011г.,
когато е възникнало правото на банката по чл. 24.2, б. „а“ от договора за
банков кредит да обяви кредита за предсрочно изискуем, а сключването на
анексите към договора не продължава давностните срокове съгласно чл. 113 ЗЗД).
В хода
на производството оспорва исковете и с възражения, че заемът, за който е
сключен договорът за кредит от 26.09.2011г., не е реално предоставен на
ответника (възраженията са мотивирани с твърдения, че договорът за кредит е
сключен във връзка със сключени на същата дата договори за встъпване в дълг, по
силата на които ответникът се е задължил да отговаря солидарно за изпълнение на
задължения на трето лице към ищеца по договори за кредит овърдрафт, но
счетоводните операции на банката за погасяване на задълженията по договорите за
кредит овърдрафт със сумите по процесния договор за кредит са извършени без
основание, тъй като една част от задълженията по договорите за кредит овърдрафт
са погасени със суми по сметките, открити за обслужване на тези договори, а останалата
част са погасени по давност преди 26.09.2011г.).
Процесният
договор за банков кредит от 26.09.2011г. е приет като писмено доказателство и
установява възникнали облигационни правоотношения между страните по делото, по
силата на които ищецът е представил на ответника кредит в размер на
400 000,00 евро срещу задължения на ответника за връщане на главницата и
плащане на договорни лихви, разсрочени на месечни погасителни вноски в периода
от 26.09.2011г. до датата 31.10.2016г., която е определена като краен срок за
издължаване на кредита.
С
анекс №1 от 18.09.2012г. (също приет като писмено доказателство по делото) е
приет нов погасителен план за издължаване на кредита, който определя размери на
месечни вноски с падежи от 01.10.2012г. до 31.10.2016г.
С
анекс №2 от 13.06.2013г. (също приет като писмено доказателство по делото)
страните постигат съгласие за ново разсрочване на задълженията на ответника по
кредита с приемане на погасителен план, който определя месечни вноски с падежи
от 24.06.2013г. до 01.11.2016г.
Изявленията
на ответника в цитираните анекси представляват и извънсъдебно признание на
ответника за усвояване на кредита, отпуснат с процесния договор, но
по-съществено в случая е, че усвояване на кредита предпоставят дори и само
изложените от ответника твърдения и представените доказателства относно
извършените операции по сметката, открита за изпълнение на договора за кредит.
Обстоятелството,
че със сумите по кредита е финансирано изпълнение на задължения на ответника по
други договори с банката, само по себе си не може да предпостави извод, че кредитът
не е предоставен в пълния му уговорен размер, а в случай, че банката е
осчетоводила погашения със сумите по предоставения кредит над размера на
задължения на ответника по договорите за овърдрафт (каквито са твърденията на
ответника), това може да обуслови вземане на ответника за връщане на получени
без основание суми или вземане на ответника за обезщетение за вреди от нарушение
на задължения на банката по договора за банкова сметка, ***а връщане на предоставения
кредит. Отделен е въпросът, че доказателствата, представени с молбата на
ответника от 07.08.2019г., не установяват, а дори опровергават твърденията му,
че задълженията по договорите за кредит овърдрафт са в по-нисък размер от
размера на предоставения кредит.
Размерите на
вземанията за главница, лихви, комисионни, такси и застрахователни премии по
процесния договор за кредит, за които са предявени установителните искове по
делото, не са оспорени с отговора срещу исковата молба и по аргумент
от обратното на чл. 153 ГПК не се нуждаят от доказване в производството, но са
и изрично признати от ответника в представеното към исковата молба и прието
като писмено доказателство по делото споразумение от 17.07.2017г.
Цитираното
споразумение е сключено за разсрочване на процесните вземания на месечни вноски
с падежи, част от които не са настъпили към датата на откритото съдебно
заседание, в което е приключено съдебното дирене по делото, но съгласно чл. 3.1
от споразумението действието му е обусловено от плащане на сумата
200 000,00 евро в срок до 20.10.2017г., а в производството не са
ангажирани доказателства, но и твърдения такова плащане да е извършено от
ответника, поради което самото споразумение не представлява основание за
частично отхвърляне на исковете.
Същевременно
обстоятелството, че споразумението не е произвело действие в отношенията между
страните поради неосъщественото условие на чл. 3.1, не заличава последиците от
направеното в него извънсъдебно признание на ответника за дължимостта и
размерите на процесните вземания.
Възраженията
на ответника за погасяване на вземанията по давност са неоснователни, тъй като
в противовес на съображенията, изложени в отговора срещу исковата молба,
давността по отношение на вземанията започва да тече от датите, на които вземанията
са станали изискуеми (чл. 114, ал. 1 ЗЗД), тоест от датите на уговорените между
страните падежи на вземанията с анекс №2 от 13.06.2013г., а не
от датата, на която за банката е възникнало преобразуващото право да обяви кредита
за предсрочно изискуем, което в случая не се и твърди въобще да е упражнено от
ищеца.
Съображенията
в отговора срещу исковата молба, че анексите към процесния договор за кредит, с
които са определени нови размери и падежи на погасителните вноски по кредита,
са недействителни съгласно чл. 113 ЗЗД, не са съответни на текста на цитираната
разпоредба, която регламентира валидността на договорни клаузи относно
давностните срокове (такива клаузи не се съдържат в процесните анекси), не и валидността
на клаузи, с които страните постигат съгласие за новиране на възникнали правоотношения
помежду им чрез определяне на нови размери и падежи на задълженията на едната
страна по правоотношенията.
Останалите
възражения на ответника срещу предявените искове касаят валидното учредяване на
ипотека от трето за процеса лице за обезпечаване на задълженията на ответника по
процесния договор за кредит и незаконосъобразност на действия на ищеца по
насочване на принудително изпълнение на процесните вземания върху ипотекирания
имот – въпроси, които нямат никакво отношение към съществуването и размера на
вземанията, за които са предявени установителните искове по настоящото дело.
По
изложените съображения и при липса на доказателства за пълно или частично
плащане от ответника в погашение на вземанията, за които е издадена процесната
заповед за изпълнение, предявените установителни искове се
явяват основателни и следва да бъдат уважени за пълните им предявени размери,
което съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК и т. 12 от тълкувателно решение №4 от
18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г. на ВКС, ОСГТК предпоставя, че ответникът
следва да бъде осъден да заплати разноските за държавна такса, които ищецът е
направил за заповедното и исковото производство, а съгласно чл. 78, ал.
8 ГПК и възнаграждение
за представителството на ищеца в тези производства от юрисконсулст.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, че „С.2.П.“ ООД с ЕИК
********, със седалище и адрес на управление *** дължи на „П.и.б.“
АД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** сумата
395 500,00 евро – главница по договор за банков кредит от 26.09.2011г., анекс №1
от 18.09.2012г. и анекс №2 от 13.06.2013г., ведно със законната лихва от
25.04.2017г. до изплащане на вземането, сумата 75 049,62 евро
– възнаградителна лихва за периода от 01.01.2014г. до 31.10.2016г., сумата
297 398,98 евро – обезщетение за забава за периода от 02.01.2014г. до
24.04.2017г., сумата 3 955,00 евро – комисионна за управление на кредита
за 2016г., както и сумата 1 493,21 лева – разноски и такси за обезпечения
и застраховки на кредита, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК по ч.гр.д. №25436/2017г. на СРС, 126 с-в, поправена по
реда на чл. 247 ГПК с разпореждане от 11.09.2018г. по гр.д.
№25436/2017г. на СРС, 126 с-в.
ОСЪЖДА „С.2.П.“ ООД с ЕИК
********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на „П.и.б.“
АД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата 60 598,22 лева – разноски за
заповедното и исковото производство.
Решението
може да се обжалва от страните пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок
от връчването му.
СЪДИЯ: