Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IV- Г състав в
публично съдебно заседание на двадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря
Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. д.
№129 по описа за 2017 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 264257 от 09.11.2017г. на СРС, I
ГО, 40-ти състав по гр. д. № 5002/2017г. ЗК „Д.З.“ АД, е осъдено на основание чл. 213 КЗ /отм./ да
заплати на „З.А.Б.“ АД, сумата от 540,86
лева, представляваща регресно вземане срещу застрахователя по застраховка
„Гражданско отговорност“ относно лек автомобил „Форд“ с рег. №*******,
произтичащо от платено застрахователно обезщетение по договор за застраховка
„Каско“, на застрахованото лице като собственик на лек автомобил „Тойота Рав4“,
с рег. № ********за претърпени имуществени вреди вследствие на настъпило ПТП на
16.10.2014год. Отхвърлен е предявният иск за разликата над присъдената сума от
540,80 лева до пълния предявен размер от 646,91 лева. Осъдено е „З.А.Б.“ АД да
заплати на „Д.З.“ АД на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК направените по делото разноски в размер на 72,25 лева. Постъпила е въззивна жаба от З. „А.Б.“ /ищец
по първоинстанционното дело/ срещу постановеното от СРС, 40-ти състав решение в
частта му, с която е охвърлен искът за разликата над присъдената сума от 540,80 лева до пълния предявен размер от
646,91 лева и се иска да се отмени в обжалваната част решението и да се
постанови друго, с което се уважи до пълния претендиран размер. Въззивникът
навежда доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради приемането
на средно-пазарните цени като релевантни за определяне стойността на
застрахователното обезщетение, дължимо от въззиваемия в качеството му на
застраховател по застраховка „гражданско отговорност“ на делинквента. Поддържа,
че, при определяне размера на дължимото обезщетение, съдът е следвало да съобрази обстоятелството, че към
датата на настъпването на ПТП-то увреденият автомобил е в гаранция, което
обосновава присъждането на действително заплатената за ремнотиране на
превозното средство сума, отразена в представената по делото фактура от официален сервиз на марката за страната и
което изрично е посочено и в приетата по делото СТЕ. Сочи, че в тази връзка
след като автомобилът е нов същия е
следвало да се отремонтира от официалния сервиз на марката Тойота за България,
като в противен случай би загубил гаранционното си обслужване. Претендира за
присъждане на разноските по делото. В съдебно заседание пред въззивния съд адв.Караколев, представител на въззивника
поддържа въззивната жалба и моли да се уважи и претендира за присъждане на
разноските по делото.
В
срока по чл. 263 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба. Въззиваемата страна
„Д.З.“ АД оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Намира, че първоистанционният съд правилно и законосъобразно е
приел, че действителната стойност на вредите следва да бъде определена въз
основа на сумата, необходима за ремонта на автомобила по средни пазарни цени.
Твърди, че със закупуването на чисто нова автомобилна част на място на
увредената при ПТП-то и с ремонта на процесния автомобил по средно-пазарни
цени, щетите по увреденото имущество се възстановяват изцяло – във вида и
качеството преди настъпването на процесното застрахователно събитие. Завишените
цени за работен час в официален автомобилен сервиз, увеличаващи общата стойност
на обезщетителната сума, не следва да подлежат на обезщетение.
Софийският
градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени и гласни доказателства,
по отделно и в тяхната съвкупност, в съответствие с разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК и с оглед наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт намира за установено следното от фактическа и правна страна
следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционният
съд е сезиран от „З.А.Б.“ АД с искова молба от 26.01.2017г., с която срещу „Д.З.“
АД е предявен осъдителен иск по чл. 213 от КЗ (отм.) за заплащане на сумата от
646, 91 лева, представляваща главница по изплатено застрахователно обезщетение,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане. Претендира разноските по делото. В исковата молба се твърди, че във
връзка с настъпило на 26.10.2014г. в гр. София ПТП ищецът заплатил по застраховка
„Каско“ на застрахования при него собственик на лек автомобил „Тойота Рав4“ с
рег. № *******обезщетение в размер от 631, 91 лева. ПТП-то настъпило по вина на
А.Б.с управляваното от него МПС с марка „Форд“, с рег. №*******, поради което
ищецът е встъпил в правата на застрахования срещу причинителя на вредите, чиято
деликтна отговорност е обезпечена по силата на сключена с ответника
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“.
В
отговора на исковата молба ответникът „Д.З.“
АД е оспорил иска, като е изложил, че не се установява с оглед на приложения
двустранен протокол, че виновен за ПТП е водачът, чиято гражданска отговорност
е застрахован при него.
Първоинстанционният
съд, за да уважи частично предявения иск за сумата от 540,86лв. е приел, че са
налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответното дружество по
чл.213, ал.1, изр.2 КЗ/отм/ и спорен е останал единствено въпросът за размера
на причинените в следствие на ПТП вреди, които подлежат на обезщетение.
Първоинстанционният съд е приел, че следва да се вземат в предвид при
определяне на обезщетението, което се дължи от ответника разходите за ремонт на
увредения в следствието на ПТП автомобил по средни пазарни цени с оглед на СТЕ,
а не цени по фактура и във фирмен сервиз, за които в СТЕ също е посочено, че
възлизат на 631,91лв. и автомобилът е на
3 месеца към датата на ПТП от пускането в експлоатация и е отремонтиран в
фирмен сервиз на марката .
Възникването
на специалното суброгационното право по чл. 213 КЗ (отм.) се обуславя от три
материални предпоставки, които трябва да са налице в своята кумулативна цялост
и да бъдат доказани от ищеца по регресната претенция. На първо място, трябва да
съществува действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца
– застраховател и последният да е изплатил застрахователно обезщетение за
настъпилото увреждане на застрахованата вещ. На следващо място, за увредения
трябва да е възникнало право на вземане на деликтно основание срещу причинителя
на вредата в съответствие с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и също така, следва към момента
на настъпване на застрахователното събитие да съществува действително
застрахователно правоотношение между делинквента и застрахователя – ответник,
обезпечаващ деликтната отговрност на първия по силата на сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“.
Безспорно
се установяват в рамките на първоинстанционното производство всички елементи от
фактическия състав на регресната претенция по чл. 213 КЗ (отм.). По отношение
на механизма на процесното ПТП, респ. относо причинно-следствената връзка между
противоправното поведение на виновния водач на МПС и причинения вредоносен
резултат въззивният съд възприема изцяло фактическите и правни изводи в
обжалваното решение, поради което, по силата на чл. 272 ГПК, следва да препрати
към мотивите на обжалваното решение, които стават част от логическите съждения
на настоящия съдебен състав.
Спорът
между страните, въведен с въззивната жалба и само по отношение на който въззивният
съд следва да се произнесе по аргумент от чл. 269, изр. 2 ГПК, се съсредоточава
върху въпроса следва ли застрахователното обезщетение, платено от ищеца по
регресната претенция по чл. 213 КЗ (отм.), с което се обезщетяват действително
претърпените при застрахователното събитие непосредствени вреди, да бъде в
размер на средно-пазарните цени на увреденото имущество към момента на
настъпване на събитието или в размер на реално заплатените цени по фактура, при
условие, че застрахованата вещ – МПС е нов автомобил, производство 2014год. и
на три месеца към датата на ПТП, в гаранционен срок и това изисква, а е и
отремонтиран във фирмен сервиз на Тойота
и където ремонта е на стойност от 631,91лв.
Съгласно
чл. 203, ал. 1 КЗ (отм.) застрахователната сума не може да надвишава
действителната или възстановителната стойност на имуществото, а ал. 2 изрично
посочва, че за действителна се смята стойността, срещу която вместо
застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество.
Обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване
на събитието. (аргумент от чл. 208, ал. 3 КЗ – отм.). Разпоредбите на чл. 203
ал. 2 във връзка с ал. 1, както и на чл. 208, ал. 3 от КЗ (отм.) са еманация на
принципа за обезщетнително-изравнителната функция на гражданската огтоворност.
С последната се цели неблагоприятите последици, настъпили в житейската и правна
сфера на увредения да се преразпределят, като се възложат в тежест на
правонарушителя. Отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД е вид
гражданска отговорност – извъндоговорната. С последната се засяга негативния
интерес на увредения. Последният изисква запазване на нормалното състояние в
правната сфера на лицето. Такова състояние е съществувало преди настъпването на
ПТП-то, довело до увреждане на МПС-то - собственост на застрахованото от
въззивника лице. Защитата на този негативен интерес се осъществява по силата на
предвиденото общо правило на генералния деликт по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Задължението
за обезвреда се изразява във възстановяването на предишното техническо
състояние на МПС-то на застрахования, с което се заличават негативните
последнци в неговата правна сфера. Това застрахователят следва да осъшестви
чрез заплащането на уговореното между страните по застрахователния договор
обезщетение.
В
настоящия случай обаче след като по делото не е имало спор и от приложените
писмени доказателства се установява, че увредения МПС Тойота е с година на
производство от 2014год. и към датата на ПТП 26.10.2014год. е нов автомобил в
гаранция, каквато е обичайната търговска практика при закупуване на нов
автомобил и в тази връзка е отремонтиран в оторизиран фирмен сервиз на Тойота
при което стойността на ремонта е от 631,91лв.,
където са вложени не само оригинални части
от фирмения сервиз за марката, но и труда , както и консумативите за
боядисване на автомобила с оглед положената боя и качество са на по-висока
стойност от средните пазарни цени по СТЕ от 525,86лв. В тази връзка основателно
е оплакването на въззивника, че първоинстанционният съд не е съобразил и това
обстоятелство, че повредения автомобил е нов, увреждането при ПТП е настъпило в
срока на гаранция на автомобила, поради което е следвало и фактически ремонта
му е извършен в специализиран оторизиран фирмен сервиз за марката Тойота в
България и с оглед на което ремонта надхвърля със 106,05лв. стойността на
ремонта по средни пазарни цени. В случая освен, че следва да са вложени
оригинални части, които са от производителя на марката, се изисква и по-високо
изискване към труда за ремонта в сервиза на марката Тойота, зад който стои отчитане и пълното обслужване при спецификите
за техническите характеристики на автомобила марката Тойота, още повече, че в
случая при удара отзад е увреден парктроник заден, броня задна, което е
изисквало и синхронизиране на системите
в автомобила, както и боядисване на
повредената част и тониране и поемане на гаранция за качеството за това и което обуславя и по –високата цена на труда и
консумативите.
В
случая неправилно първоинстанционният съд при наличие на увреден при ПТП нов
автомобил в срока на обичайната
търговска гаранция от производителя или търговеца на марката при определяне на
обезщетението за вредите на МПС и с
оглед на чл.273, ал.2 от КЗ/отм /за имуществените вреди при задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“, които не следва да надвишават
действителната стойност на причинената вреда и се определят в съответствие с
приета от комисията наредба за методиката за уреждане на претенции за
обезщетение за вреди, причинени на МПС, не е отчел това обективно обстоятелство и, че
в случая ремонтът е извършен в специализиран оторизиран фирмен сервиз за марката
на увредения автомобил с оглед на
обичайната търговска гаранция за нов автомобил и в тази връзка
задължението ремонта да се извърши именно в определен оторизиран фирмен сервиз и в който цената на ремонта
възлиза на 631,91лв. и с ликвидационните разноски обезщетението е общо за сумата от 646,091лв.
С оглед гореизложените мотиви и поради
частично несъвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в
която искът по чл.213, ал.1 КЗ(отм.), вр. с чл.45 ЗЗД е отхвърлен за разликата
над присъденото от СРС регресно вземане от 540,86лв. до размер на сумата от 646,91лв., и вместо това
да бъде постановено решение за уважаване на иска за тази разлика и за още 106,05лв. или уважен
до пълния претендиран по делото размер.
При този изход на спора на въззивника ищец се дължат разноски с оглед на чл.78, ал.1 ГПК за двете инстанции и от които за производството пред СРС сумата от 473,10лв.,
както е постановено в решението/ след
като дължимите са от 445лв. и няма жалба от другата страна и които включват за държавна такса- 50лв., за
СТЕ от 125лв., съгласно определение на съда/ независимо, че страната е внесла
изцяло депозита, за който е посочено, че се внася от двете страни по равно/ и 240лв.- заплатено адвокатско възнаграждение,
както и за въззивна инстанция от 265лв. и от които 25лв.-държавна такса и
240лв.-заплатено адвокатско възнаграждение. Не се дължат разноски по делото на
въззиваемата страна ответник.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 264257 от
09.11.2017г. на СРС, I ГО, 40-ти състав,
постановено по гр. д. № 5002/2017г., в
частта, в която е отхвърлен предявеният
иск за заплащане на обезщетение за
разликата над 540,86лв. до 646,91лв., представляваща регресно вземане с
правно основание чл.213, ал.1 КЗ/отм/ и
в частта за разноските в полза на „Д.З.“АД от 72,25лв.
и вместо него постановява:
ОСЪЖДА
ЗК „Д.З.“ АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на
„З.А.Б.“ АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:*** сумата от още 106,05лв./
общо от 646,91лв./, представляваща регресно
вземане срещу застрахователя по застраховка „Гражданско отговорност“ относно
лек автомобил „Форд“ с рег. №*******, произтичащо от платено застрахователно
обезщетение по договор за застраховка „Каско“, на застрахованото лице като
собственик на лек автомобил „Тойота Рав4“, с рег. № ********за претърпени
имуществени вреди вследствие на настъпило ПТП на 16.10.2014год., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 26.01.2017год. до окончателното й
изплащане.
Решението в уважените осъдителни части по иска с правно основание
чл.213, ал.1 КЗ/отм./ и по разноските в полза на З. „А.Б.“ не е обжалвано и е
влязло в сила.
ОСЪЖДА ЗК „Д.З.“ АД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление *** да заплати на „З.А.Б.“ АД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:*** сумата от 265лв.- разноски за въззивна инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3,
т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.