Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 08 октомври 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 27.09.2019
г. в състав:
Павел
ПАНОВ
при участието
на секретаря Косачева и прокурор Бецова,
като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 2895/19 г., намери за
установено следното:
Софийската районна
прокуратура е подала в срока и по реда на чл. 319 НПК въззивен
протест срещу постановената присъда № 39504/13.02.2019 г. по н.о.х.д. № 12824/18
г. на СРС (НО, 99 с.), с която подс. Л.Й.М. (ЕГН: **********)
е била оправдана по обвинението за извършена на 20.05.2017 г. в условията на
опасен редицив кражба (чл. 196, ал.1, т.1 НК) на вещи
на обща стойност 7992, 50 лв. от владението на пострадалия Д.Б.М..
Протестът, неподдържан
пред въззивния съд от представителя на СГП, е с
искане по чл. 336, ал.1, т.2 НПК и отправени в него упреци за начина, по който
Районният съд е оценил доказателствата. Твърди се, че първата инстанция е
анализирала погрешно казаното от св. С.А., защото е било очевидно, че с
поведението си същата цели да избави подс. М. от
наказателно преследване; че внимателният прочит на показанията й разкрива
вътрешната им противоречивост и тенденциозност, за разлика от прочетените при
условията на чл. 281, ал.4 НПК нейни досъдебни изявления, както и че без
основание са били игнорирани резултатите от проведеното при разследването
разпознаване от св. Ангелова, при което последната недвусмислено е посочила, че
именно подс. М. е забелязаното от нея лице, преминало
в близост до местопрестъплението с мъжка чанта в ръце.
Защитата на подс. М. (адв. П.) е оспорила
основателността на протеста както с писмени възражения (чл. 322 НПК), така и с
лаконичните си изявления в с.з. пред СГС, според които обвинението (относно
авторството) е останало недоказано.
Въззивният съд намери, че следва да потвърди
присъдата. С подадения срещу нея протест прокурорът е предложил различна
интерпретация на доказателствата, която (според него) обосновава тезата, че
именно подс. М. е автор на инкриминираната кражба, но
втората инстанция прецени релевираните аргументи за
неоснователни.
За да постанови
оспорваната оправдателна присъда, Софийският районен съд е приел, че на
инкриминираните дата и място (гр. София, пл. „Гарибалди“,
около 05.30 ч. на 20.05.2017 г.) в действителност е била извършена кражба на
притежавани от пострадалия свидетел Д.Б.М.вещи (мъжка кожена чанта, портфейл,
мобилен телефон „Нокия 6310“, часовник „Hublot“ – всичко на обща стойност 7992, 50 лв.), но автор на
деянието не е подс. Л.М., а неустановено по делото
лице.
Изводите са правилни. СГС
не намери основание да проявява различен подход при оценката на отделните доказателствени източници, така че да се налага да
установява нови фактически положения (чл. 316 НПК). Ето защо, не е необходимо цялостно
преповтаряне на изяснените в рамките на първата инстанция факти, доколкото следва
да се изтъкнат най-съществените от тях,
имащи пряко отношение към съставомерността на
деянието и неговото авторство. Мотивиран от ревността си към св. М.И., на
горепосочените дата и място пострадалият М.решил да нападне две непознати за
него лица от мъжки пол, които забелязал да я съпровождат. Знаейки, че му
предстои физическа борба, преди това М.предал ценните ли лични вещи на
намиращия се в близост негов познат – св. П.Д.. Боят приключил неблагополучно
за М., който останал да лежи в
безпомощно състояние на тротоара. Междувременно св. Д.предал вещите му на св. Иванова,
а последната ги оставила временно на земята, за да позвъни на националния
център „112“ и да повика линейка. Именно в този момент покрай мястото на
инцидента преминало неустановено лице от женски пол, което в създалата се
суматоха взело инкриминираните вещи на обща стойност 7992, 50 лв. и напуснало
местопрестъплението.
Обосновавайки
съпричастността на подс. М. към описаната кражба, във
въззивния протест прокурорът се позовава основно на досъдебните показания на св. С.А. (т.ІІ, л. 55
от д.п., прочетени в с.з. на 31.01.2010 г. на осн.
чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 НПК), от които тя се е
отрекла в съдебното следствие. Именно при разпита си в хода на разследването А.е
заявила, че във времето, в което е било осъществено деянието, тя е забелязала подс. М. да преминава в близост до нея, тичайки и държейки
в ръцете си тъмна мъжка чанта. Тези нейни изявления, допълнени с протокола от
проведеното разпознаване (т.ІІ, л. 65-66 от д.п.) и заключението на видеотехническата експертиза (че вещите са отнети от преминало покрай
местопрестъплението лице от женски пол, чиито отличителни белези обаче не са
заснети от инсталираната в близост охранителна камера до степен, че да
позволяват лицева идентификация - т. І, л. 30-32 от д.п., приета в с.з. на
19.12.2018 г. - л. 75 от н.о.х.д.), са единствените доказателствени
източници, съдържащи косвени факти за евентуалното авторство.
Най-същественото обаче е,
че основната (свързващата) улика между подс. М. и
отнемането на принадлежностите на св. М.са именно обстоятелствата, съобщени от
св. А.пред разследващия орган, защото точно във въпросния разпит тя е заявила,
че преминавайки в близост до мястото на инцидента М. е пренасяла „черна мъжка
чанта“. И конкретно във връзка с тези нейни изявления впоследствие е било
проведено досъдебното разпознаване на подсъдимата. Това, че пред съдебния
състав свидетелката е отрекла достоверността на показанията си (с мотива, че е
била подведена и е действала под внушение на св. П.Д. и на разследващите
органи) по никакъв начин не изключва по дефиниция тяхната достоверност. Дадените
в наказателното производство показания „не принадлежат“ на свидетелите, защото
не те, а съдът единствено може да прецени кои от тях да кредитира, в каква част
и по какви съображения. Фактът, че при непосредствения си съдебен разпит даден
свидетел е отрекъл достоверността на казаното от него по време на
разследването, не превръща автоматично досъдебните му изявления в недопустими,
недостоверни или неизползваеми, защото подобен подход би влязъл в конфликт с
възможността съдът да взема решенията си „по вътрешно убеждение“ (чл. 14, ал.1 НПК) и с правилото, че „доказателствата и средствата за тяхното установяване не
могат да имат предварително определена сила“ (чл. 14, ал.2 НПК). В тази насока
първата инстанция не е изложила убедителни мотиви, защото е надценила факта на
„отричането“, което св. А.е заявила в с.з. на 31.01.2019 г.
Доколкото обаче въззивният съд е в правомощието си да прецизира (измени)
правните съображения за оправдаването на подсъдимото лице (чл. 337, ал.3 НПК),
причината за невъзможността досъдебните показания на св. С.А. да бъдат ползвани
като основно доказателство в подкрепа на обвинението се явява забраната по чл.
281, ал.8 НПК. Прочитането им в съдебното следствие (л. 110 от н.о.х.д.) е
станало без съгласие на подс. М. и нейния адвокат, а
посочените лица не са участвали и в проведения досъдебен разпит. Следователно,
на същите не е било осигурено правото на „пряка конфронтация“ със свидетел,
който е изнесъл уличаващи подсъдимата данни. И именно като последица от това,
законът е въвел ограничение на възможността дадени и приобщени по този ред
показания да бъдат ползвани като единствена основа на осъдителната присъда.
Изложеното дотук налага
извода, че веригата от косвени доказателства не е еднопосочна и непрекъсната,
за да може да гарантира единствено възможния извод, че именно подс. М. е автор на описаната в обвинението кражба.
Преминаването й в близост до местопрестъплението (факт, който е установен по
делото, въпреки неуспешните опити на свидетелите Г. и К.да й осигурят лъжливо
алиби за инкриминираните дата и час) само по себе си не я обвързва с процесното деяние, още повече, че подозренията за нейната
съпричастност са били инспирирани от св. П.Д., който (като приятел на
пострадалия М.) в първите часове след престъплението е предприел свое „частно разследване“ на случая. Въпреки че е
бил на мястото на инцидента, той не е забелязал подс.
М., което е нелогично, ако се изследва във връзка с изявленията му, че я
познава от доста време като едно от лицата, които често проституират в този
район. Самият Д.е имал предварително подозрение, че автор на кражбата е лице,
близко до контингента на издирената от него свидетелка С.А. и това е довело до
проведения между него и А.разговор. Оттук нататък обаче, нито неговите
показания, нито тези на св. М.И. са внесли по делото яснота и възможност лицето
от женски пол, което е отнело вещите на св. М., да бъде идентифицирано.
Невъзможността
авторството на деянието, покриващо признаците на престъпление по чл. 194, ал.1 НК, да бъде доказано по несъмнен начин (чл. 303, ал. 2 НПК), закономерно е
довела до постановената от Районния съд оправдателна присъда, а
неоснователността на подадения срещу нея протест налага потвърждаването й от
втората инстанция, поради което и в съответствие с чл. 338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен
състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 39504/13.02.2019 г. по н.о.х.д. № 12824/18 г. на
СРС (НО, 99 с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: