Р
Е Ш Е
Н И Е №
гр.
София 13.04.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийският градски съд, първо гражданско
отделение, І-6 състав
в публичното заседание на тринадесети
март
две хиляди и осемнадесета година
в състав:
Председател : ПЕТЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Антоанета
Стефанова и в
присъствието на
прокурора
като разгледа докладваното от
съдия Алексиева гр. дело № 9959 по описа
за 2013 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по
иск с правно основание чл.422 във връзка с чл.415, ал.1 от ГПК предявен от М.П.Г.
против В.Т.М. за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи
на М.П.Г. сумата 125 000 лв. въз основа на запис на заповед, издаден на
13.12.1980 г. в Пфорцхайм, Германия с определен падеж на плащане-13.12.2010 г.,
ведно със законната лихва от 23.02.2012 г. до окончателното изплащане, за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК на 12.03.2012 г. по ч.гр.д. № 9293/2012 г. по описа на
СРС, 74 състав. Претендира направените по делото разноски.
Ответницата В.Т.М. в срока за
отговор е подала такъв чрез процесуалния си представител адвокат Т., надлежно
упълномощена с пълномощно приложено към отговора.
На първо място заявява
недопустимост на предявения иск, тъй като е налице идентичност между страните и
предмета на настоящото гражданско дело и гр.д. № 25271/2011 г. на СРС, 28
състав.
По същество счита иска за
неоснователен. Поддържа се, че представеният документ озаглавен „запис на
заповед” не е подписан от посочения, като издател на ценната книга и като такъв
е нищожен поради липса на съгласие, на основание чл.26, ал.2, във вр. с чл.44 ЗЗД. Поддържа се липсата на реквизити по чл.37, т.4 и т.7 ЗЗД, в редакцията му
към 1980 г. Оспорва действителността на волеизявлението, материализирано в процесния
запис, както и авторството на самия документ, който е частен документ и се
твърди, че не носи подписа на М.Б.. Твърди се, че ответницата не е получавала
сочената като дължима сума. Твърди, че ответницата никога не е владеела чужд
език и не е могла да пише на латиница и не е изписала под текста запис на
заповед трите си имена на латиница. Твърди, че изписаните имена на латиница
никога не са представлявали подпис на ответницата. На 13.12.1980 г. ответницата
не се е намирала в гр. Пфорцхайм, посочен като място на издаване на записа на
заповед, страдала е от тремор и не би могла да изпише името си по този начин.
Твърди се, че е положен подпис от друго лице и липса съгласие на издателя на
записа на заповед. Поддържа се нищожност на абстрактната сделка на основание
чл.26, ал.1, изр.1 от ЗЗД, тъй като поетото задължение по записа на заповед
противоречи със закона-чл.10 от ЗЗД в редакцията на нормата към 1980 г. и с
чл.12 и 14 във връзка с чл.3, 4 и 5 на действащия към онзи момент Закон за
сделките с валутни ценности и валутния контрол. Поддържа се, че записът на
заповед не е бил предявен за плащане на ответницата на 13.12.2010 г., поради
което той е преклудиран, загубил е менителничния си ефект. Поддържа се, че
процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на задължението по
договор за заем от 13.12.1980 г. Твърди се, че с влязло в сила съдебно решение,
със СПН между страните е установено, че договор от 13.12.1980 г. не е сключван,
а дори и да е сключен той е бил нищожен. Твърди се, че щом ответницата не дължи
по каузалното правоотношение, то тя не дължи и по менителничното.
В съдебно
заседание ищецът чрез своите процесуални представители поддържа предявения иск
по съображения подробно изложени в писмени бележки по делото. Претендира
разноски по списък.
Ответницата
в съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва иска. Представя
писмени бележки. Претендира разноски, съобразно представен списък по чл.80 ГПК.
Софийски градски съд, І-6 състав, след като взе
предвид становището на страните и събраните по делото писмени доказателства,
преценени поотделно в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
На 23.02.2012 г. ищецът е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК, въз основа на което и с
разпореждане на съда, постановено по ч.гр.д. № 9293/12 г. по описа на СРС, 74
състав, срещу ответницата в качеството й на наследник на М.П.Б.е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417,
т.9 от ГПК.
В
законоустановения двуседмичен срок е постъпило възражение от ответницата, че не
дължи процесните суми.
Със съобщение, не връчено на
ищеца, последният е уведомен, че следва да предяви иск за установяване на
своето вземане в едномесечен срок от получаване на съобщението. Последното е
върнато в цялост в съда на 08.10.2012 г.
Настоящият
иск е предявен на 09.10.2012 г., т.е. в законоустановения едномесечен срок,
предвид липсата на редовно уведомяване. В този смисъл предявеният иск е процесуално
допустим.
Както вече съдът е посочил
неоснователно е възражението на ответницата за недопустимост на настоящото
производство, тъй като предмет на
производството по гр.д. № 25271/2011 г. на СРС, 28 състав е вземане на ищеца
спрямо ответницата за същата сума, но претендирана на друго фактическо
основание, а именно: договор за заем от 13.12.1980 г., а предмет на настоящото
производство е същата сума, но претендирана на основание запис на заповед,
която е ценна книга, а от друга страна, е едностранна, формална и абстрактна
правна сделка, поради което ищецът е освободен от необходимостта да докаже
съществуването на правно основание за издаването на записа на заповед, т. е. за
поемане на задължението по него. В случай, че се докаже твърдението на
ответницата за наличието на каузална сделка, за обезпечението на която е
издаден процесният запис на заповед, то установеното в решението на СРС, 28
състав ще има СПН по отношение на страните в производството.
По същество на предявения иск.
По
делото е представен запис на заповед от 13.12.1980 г., с който М.П.Б.се е
задължила неотменимо и безусловно да заплати без протест и разноски на падеж
13.12.2010 г. срещу представяне на записа на заповед на М.П.Г. сумата от 125 000
западногермански марки.
Между
страните не е било спорно, че ответницата е дъщеря и единствен наследник на
починалата М.П.Б..
С
влязло в сила на 18.04.2017 г. Решение № 433/20.01.2017 г., постановено по
в.гр.д. № 16613/2015 г. по описа на СГС, ІІІ-В въззивен състав са отхвърлени
предявените от М.П.Г. срещу В.Т.М. частични искове с правно основание чл.240,
ал.1 от ЗЗД за сумата от 6 750 лв., представляваща част от главно
задължение по договор за заем от 13.12.1980 г. в цял размер 125 000 DM, ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба –
14.06.2011 г. до окончателното изплащане и с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД за сумата от 1 250 лв., представляваща част от дължимата договорна лихва
по чл.1 от договора за заем от 13.12.1980 г. в общ размер 105 000 DM за
периода от 13.12.1980 г. до 13.12.2010 г.
С
представените и приети по делото като писмени доказателства два броя искови
молби, въз основа на които са били образувани гр.дело № 25271/2011 г. по описа
на СРС, 28 състав и гр.дело № 2617/2016 г. по описа на СГС, І-21 състав, ищецът
М.П.Г. изрично е заявил, че на 13.12.1980
г. между него и сестра му М.П.Б.е бил сключен договор за паричен заем за
сумата от 125 000 DM за срок от 30 години, която сума следвало да
бъде върната с лихва в размер на 2,8% за всяка календарна година, или общо
лихва за 30 години в размер на 105 000 DM.
Ищецът е посочил, че за обезпечаване вземането по договора за заем, заемополучателят
е издал в полза на заемодателя запис на заповед със същата сума и падеж, който
в същото време има силата на разписен документ за получената сума-предмет на
заемния договор.
По
делото като доказателство е приет и самия договор от 13.12.1980 г., сключен
между М.П.Г. в качеството му на заемодател и М.П.Б.в качеството й на
заемополучател за сумата от 125 000 DM /сто
двадесет и пет хиляди западногермански марки/, със символични лихви от 2,8% за
целия срок от 30 години до 13.12.2010 г.
Фактът,
че процесният запис на заповед е издаден в обезпечение на задълженията по
договора за заем от 13.12.1980 г. отново изрично е заявен от ищеца в поканата,
подписана от него до ответницата, с която покана й е предявил за плащане записа
на заповед. Това обстоятелство изрично е заявено и в проведеното на 24.10.2012
г. открито съдебно заседание по гр.д. № 25271/2011 г. по описа на СРС, 28
състав от ищеца и неговия процесуален представител.
По
делото е прието заключение на комплексна СМЕ и СПЕ, от заключението на която се
установява, че безспорно покойната Б. е страдала от тремор доказан с
електромиографско изследване от средночестотния диапазон. Несъмнено М.Б. е
имала силно изразен тремор на ръцете, който й е пречил да пише четливо и е
предпочитала да пише писмата си на пишеща машина. В изписаните на латиница в
процесния запис на заповед три имена на М.Б. липсват признаци на тремор.
Предвид липсата на безспорен сравнителен материал от почерка на М.П.Б.и на М.П.Г.,
включително и такъв на латиница, не може да се проведе сравнително
идентификационни графическо изследване, поради което не може да се отговори на
въпроса кой е автор на ръкописния текст „М.П.Б.“ и
дали същият е изписан от ищеца, или от покойната Б..
Горната
фактическа обстановка се доказва от събраните по делото писмени доказателства,
които съдът кредитира.
Между
така събраните доказателства няма противоречия, кореспондират помежду си,
поради което съдът ги кредитира.
При така установената фактическа обстановка, съдът
квалифицира от правна страна
предявения иск по чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК.
В тежест на ищеца е да докаже
главно и пълно факта, от който произтича неговото вземане, следва да установи,
че вземането съществува и той следва да изчерпи всички основания на
претендираното от него право.
От своя страна в тежест на
ответницата е да докаже всички възражения срещу вземането.
Съобразно приетото в
задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 4/2013
от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, при редовен от външна страна менителничен
ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен
да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването
и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател
и длъжника –издател по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед.
С въвеждането обаче на твърдения
или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на
заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителния характер на ценната книга. Именно тази хипотеза е налице в
конкретния казус, поради което на изследване подлежи и каузалното
правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха
имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед.
По правилото на чл.154, ал.1 ГПК
за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите,
на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на
вземането по записа на заповед.
В случая и с оглед ангажираните
от ответницата писмени доказателства, безспорно се доказа връзка между записа
на заповед и конкретно каузално правоотношение, а именно договор за паричен заем,
сключен на 13.12.1980 г. в Пфорцхайм между ищеца и наследодателката на
ответницата.
На първо място това се установява
с представените по делото искови молби и протокол от проведено открито съдебно
заседание. Първите две представляват частни писмени документи, съдържащи
волеизявление на страната, която ги е подписала, а именно ищеца по делото, с
което са признати неблагоприятни за него факти, поради което същите писмени
доказателства имат доказателствена стойност.
На
следващо място съгласно договор за заем от 13.12.1980 г., сключен в гр. Пфорцхайм, М.П.Г.
е
предоставил на М.П.Б.паричен заем в размер на 125 000
западногермански марки, с уговорен срок за връщане-13.12.2010 г.
и лихва в размер на 2,8% за целия срок от 30 години.
Действително в договора страните не са посочили, че се издава запис на заповед
като обезпечение на задълженията на заемополучателя по него, но този извод се
налага, от факта, че на 13.12.1980 г., гр.
Пфорцхайм-датата и мястото на сключване на договора, е издаден процесния запис на заповед
за сумата от 125 000 западногермански марки, с уговорен падеж
– на 13.12.2010 г., който съвпада с края на
договора за заем.
В записа на заповед е посочена същата лихва от 2,8%. Предвид на
съвпадението на падежа на ценната книга, както и с оглед
на обстоятелството, че поетото задължение по записа на заповед е за сума и
лихви, които
напълно съвпадат с главницата и лихвата по договора за заем, съдът приема, че
процесният запис на заповед от 13.12.1980 г. е издаден като обезпечение за задължението
за връщане на заетата сума.
Не съществуването на каузалното
правоотношение по договора за заем от 13.12.1980 г. е безспорно установено
между страните със силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила на
18.04.2017 г. Решение № 433/20.01.2017 г., постановено по в.гр.д. № 16613/2015
г. по описа на СГС, ІІІ-В въззивен състав, с което съдът е приел, че договорът
за заем от 13.12.1980 г. е недействителен, като сключен в нарушение на
императивните разпоредби на чл.12 и чл.14 ЗСВЦВК /отм./.
Действително производството по
делото се е развило по частично предявен иск, но е налице неизменна съдебна
практика, съобразно която отхвърлянето на частичен иск създава сила на
пресъдено нещо за цялото вземане. В този смисъл решение по ч. гр. д. № 4242/2015 г., II г.
о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, по гр. д. № 6179/2015 г.,
I г. о., т. д. № 716/2010 г. на I т. о., т. д. № 133/2007 г., т. д. № 391/2008
г. I т. о. и др.
Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК
решението влиза в сила между страните по делото относно заявеното искане при
основанието, от което е изведено. Решението по частичния иск формира сила на
пресъдено нещо по отношение на съдебно предявеното право, включително и по
неговия размер. В случаите на отхвърлен частичен иск силата на пресъдено нещо
надхвърля предела на признатия за неоснователен размер, като отрича
основателността на претенцията и в останалата й част - до пълния размер на
вземането. Правилата на логиката налагат да се приеме, че след като не е налице
основание ищецът да получи "по-малкото", то не е допустимо както да
търси, така и да получи "по-голямото" - разликата до пълния размер на
вземането, претендирано в последващо гражданско дело въз основа на
правопораждащи факти, идентични на заявените и разгледани в рамките на предходния
процес по частичния иск.
В потвърждение на горното и след
извършена от съда служебна проверка, се установи, че с определение от 24.01.2018
г. производството по гр.дело № 2617/2016 г. по описа на СГС, І-21 състав,
образувано по претенцията на ищеца за останалата част - до пълния размер на
вземането, която не е била предмет на разглеждане по делото пред СРС, 28
състав, е прекратено като недопустимо.
При това положение и доколкото вземането по каузалното правоотношение не е възникнало, следователно не е налице подлежащо на изпълнение
вземане и по ценната книга, поради което предявения иск подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Предвид
горното съдът намира, че не следва да се произнася по останалите заявени
възражения на ответницата.
Предвид
изхода на делото, заявеното искане и на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът ще
следва да бъде осъден да заплати на ответницата сумата от 1 400 лв.-разноски
направени от ответницата пред настоящата инстанция за депозити за вещи лица 400
лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., съобразно договор за
правна помощ № 0172623.
Водим
от горното, Софийски градски съд, І-6 състав
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и
недоказан искът с правно основание чл.422 във връзка с чл.415, ал.1 от ГПК, предявен
от М.П.Г., ЕГН **********,*** против В.Т.М., ЕГН **********,*** за установяване
в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата 125 000 лв. /сто
двадесет и пет хиляди лв./ въз основа на запис на заповед, издаден на
13.12.1980 г. в Пфорцхайм, Германия с определен падеж на плащане-13.12.2010 г.,
ведно със законната лихва от 23.02.2012 г. до окончателното изплащане, за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК на 12.03.2012 г. по ч.гр.д. № 9293/2012 г. по описа на
СРС, 74 състав.
ОСЪЖДА М.П.Г., ЕГН **********,***
да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК на В.Т.М., ЕГН **********,*** сумата
от 1 400 лв. /хиляда и четиристотин лв./-разноски направени от ответницата пред
настоящата инстанция
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис
от същото на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: