№ 430
гр. Горна Оряховица, 22.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, X СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Илина В. Джукова
при участието на секретаря Емануела Пл. Бангеева
като разгледа докладваното от Илина В. Джукова Гражданско дело №
20224120100228 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът Д. И. Б. твърди, че сключила с „Креди йес“ ООД договор за
кредит № 519080/23.03.2021 г., в който било уговорено заплащане на
неустойка при неосигуряване на обезпечение чрез поръчителство в 3-дневен
срок от сключване на договора. Твърди, че без да бъде уведомена, кредиторът
сключил с ответника „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД
договор за цесия, въз основа на което ответникът претендирал заплащане на
неустойка от 357,77 лв. Счита, че клаузата, предвиждаща заплащането на
неустойката, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради
неравноправния й характер в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП и поради
заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК и чл.33, ал.1 ЗПК. Счита невключването на
неустойката в годишния процент на разходите за заблуждаваща търговска
практика по чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП и нарушение на изискването за
съдържанието на договора по чл.11, т.10 ЗПК. Моли за постановяване на
решение, с което да бъде прието за установено в отношенията между
страните, че ищцата не дължи на ответника сумата от 375,77 лв. – неустойка
по договор за кредит № 519080/23.03.2021 г., сключен с „Креди йес“ ООД с
присъждане на сторените разноски и адвокатски хонорар в хипотезата на
чл.38, ал.1, т.3, предл.2 ЗАдв.
Ответникът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД
признава сключването на договор за кредит и договор за цесия с твърдяното
от ищцата съдържание. Сочи, че задължението на ищеца за обезпечаване на
кредита е било уговорено алтернативно – осигуряване на поръчителство или
1
банкова гаранция, а неустойката за неизпълнението му била предназначена да
обезщети претърпени вреди и пропуснати ползи от неизпълнението на
задължението за обезпечаване на кредита. Счита, че неустойката не следва да
се включва в годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, а
размерът му е в размер, по-нисък от 5 пъти размера на законната лихва.
Счита, че чл.33, ал.1 ЗПК в случая не намира приложение и твърди, че на
ищеца е била дадена възможност да влияе върху клаузите на договора, защото
той е сключен по негово предложение. Моли за отхвърляне на предявения иск
с присъждане на сторените разноски. Възразява за прекомерност на
заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение и моли за намаляването
му до минималния размер.
Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка
на събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Не се спори и от представените договор за паричен заем №
519080/23.03.2021 г. с погасителен план и общи условия, както и от молба за
заем № 166064/22.03.2021 г. и стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити, се установява, че
„Креди йес“ ООД предоставило на ищцата кредит в размер на 600 лв. при
фиксирана месечна лихва от 3,330 % или 93,33 лв. за целия срок на договора.
Задължението следвало да бъде погасено на осем равни месечни анюитетни
вноски до 22.11.2021 г. Бил определен годишен процент на разходите по
кредита от 47,991 % без да се вземат предвид разходите, дължими при
неизпълнение на договора (чл.3.3., ал.5 от договора). Съгласно чл.6 от
договора и чл.10, ал.1 и ал.2, т.1-4 от Общите условия, кредитът следвало да
се обезпечи с гарант/и – две физически лица, всяко от които да има нетен
размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв. съгласно справочните
данни от НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по
договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки през
последните две години; да няма кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от "Редовен", както и по активни така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.
Освен посоченото обезпечение следвало да се учреди и още едно обезпечение
по избор на кредитополучателя – първа по ред ипотека върху недвижим имот;
особен залог върху движима вещ, чиято пазарна стойност (оценка) надвишава
два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включващо
договорената лихва и главница; безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка за период, включващ от сключване на
договора до изтичане на шест месеца след падежа на последната редовна
вноска и обезпечаваща задължение в размер два пъти общата сума за плащане
по договора за заем, включващо договорената лихва и главница или ценна
книга в полза на кредитора за заемната сума с включените лихви и
евентуално дължими неустойки. В чл.8 от договора било предвидено, че ако в
2
тридневен срок от сключването на договора обезпеченията не бъдат
представени или не отговарят на посочените условия, кредитополучателят
дължи заплащане на неустойка в размер на 434,67 лв., която се плащала
разсрочено, съобразно погасителния план – по още 54,33 лв. към всяка
месечна вноска от 86,67 лв.
Съгласно чл.6, ал.3 от общите условия, кредиторът имал право по всяко
време да прехвърли своите права на трети лица. Видно от поканата за
доброволно изпълнение, ответникът изпратил на ищцата уведомление за
сключен с кредитора договор за цесия и за размера на дълга, в т.ч. и за
вземането си за неустойка от 375,77 лв. Ищцата е уведомена за цесията, най-
малкото защото обсъжданият документ е представен от нея, а искът е насочен
към цесионера.
Въз основа на приетите за установени факти, съдът намира от
правна страна следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124,
ал.1, предл.3 ГПК – за установяване, че парично вземане не съществува, в
случая поради нищожност на клаузата, предвиждаща заплащането му.
Съдържанието на договора между страните е безспорно и установено от
представените писмени доказателства, като основните спорни въпроси са не
фактически, а правни – дали клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка
при непредставяне на предвидените обезпечения е нищожна на някое от
наведените от ищцата основания – противоречие със закона (с чл.11, т.10
ЗПК), накърняване на добрите нрави, заобикаляне на закона (на изискванията
на чл.19, ал.4 ЗПК и чл.33, ал.1 ЗПК) и поради неравноправния й характер в
хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП. Тук е мястото да се отбележи единствено с цел
пълнота, че твърдяното неуведомяване на ищцата за цесията няма отношение
към претендираната нищожност на договора, защото пороците, които водят
до това, всякога следва да са налице изначално. Допълнително, твърдяната
липса на уведомяване не отговаря на установеното от фактическа страна, тъй
като е спазено както правилото на чл.26, ал.1 ЗПК, така и на чл.99, ал.3 ЗЗД.
Изискване за уведомяване на длъжника преди прехвърляне на вземането или
даване на съгласие/одобрение за такова материалният закон не познава, а
страните не са уговорили.
Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът следва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по начина, определен в приложение № 1 към ЗПК. В
случая чл.3, ал.1 – 12 от договора посочват както годишния процент на
разходите, така и общата дължима сума, в т.ч. броя и размера на
погасителните вноски. Чл.3.3. от договора сочи допусканията, използвани
при изчисляване на годишния лихвен процент, които се явяват съответни на
3
правилото на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК, според която не следва да се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. Предвид изложеното не е налице
твърдяното противоречие с императивна правна норма. Няма основание за
разглеждане на твърдяното заобикаляне на закона относно чл.33, ал.1 ЗПК,
защото той урежда последицата от неизпълнение на основното задължение по
договора за кредит, към което неустойката по чл.8 от договора не може да се
отнесе.
Неустойката се претендира да е дължима за неизпълнение на
договорното задължение на ищеца да предостави обезпечения в тридневен
срок от усвояване на кредита – поръчителство на две физически лица, за
финансовата надеждност на които са поставени множество конкретни
условия, заедно с едно от четири алтернативно посочени обезпечения –
банкова гаранция, особен залог, ипотека или „ценна книга“. Така соченото от
ответника, че поръчителството било уговорено алтернативно спрямо
банковата гаранция не отговаря на уговореното в договора –чл.6 от него
предвижда, че поръчителството е задължително обезпечение, а банковата
гаранция, наред с още три алтернативи е второ обезпечение, видът на което
кредитополучателят може да избира.
„Креди йес“ ООД, извършващо по занятие дейност по кредитиране, е
задължено съгласно чл.16, ал.1 ЗПК да извърши проверка за
платежоспособността на кандидатстващия за кредит, предхождаща
сключването на договора. Въз основа на събраните данни и икономическия
анализ на финансовото състояние на лицето, подало заявката за кредит, и
възможностите му за бъдещо изпълнение, кредиторът има възможност да
откаже сключването на договора (чл.18 ЗПК и изрично чл.16, ал.1 от общите
условия), да предостави по-нисък размер от искания кредит или да сключи
договора съгласно заявката. Осигуряването на обезпечение не е
предварително условие за сключване на договора или усвояване на кредита
(чл.8 от договора), т.е. в случая кредиторът изначално е преценил ищцата
като платежоспособна. Поставяйки изискване за последващо осигуряване на
обезпечение, без дори да е налице някакво неизпълнение, той неоправдано и
без основание е прехвърлил риска от лошата си преценка в тежест на ищцата.
Поставените изисквания към поръчителите са многобройни и
несъобразени с размера на предоставения заем, като за част от тях ищцата не
би могла да получи информация и да се снабди с доказателства в определения
еднодневен срок, доколкото са свързани с евентуални запитвания от различни
държани институции /НОИ, НАП, БНБ и др./. Следва да се отбележи също, че
да се вменява на кредитополучателя да изследва дали бъдещият поръчител не
е страна по друг кредит с кредитора, който сам разполага с тази информация,
се намира в сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността.
Цялата информация за икономическото и финансово състояние на
предложените поръчители ищцата би могла да получи много по-трудно и по-
бавно от кредитора, който с оглед предмета на дейността си, има
4
необходимите знания, умения и достъп до информация за да извърши и сам
проверка на предвидените от самия него обстоятелства.
Освен поръчителството, длъжникът следва да осигури в същия кратък
срок и едно измежду останалите четири обезпечения. Предоставянето на
банкова гаранция и учредяването на ипотека върху недвижим имот са
непропорционални по вид спрямо размера на дълга и естеството на кредита, а
срокът, в който следва да се предоставят е невъзможен предвид обичайно
необходимото време за издаване на необходимите за сделката с недвижим
имот документи, съответно за издаването на банкова гаранция, тъй като на
общо основание тя също подлежи на обезпечаване. Възможността заедно с
поръчителството да бъде учреден особен залог от физическо лице е силно
ограничена, защото е осъществима единствено в случаите когато
кредитополучателят по потребителския кредит или неговият съпруг/съпруга
упражняват търговска дейност или дейност по чл.2 ТЗ (арг. от чл.3, ал.1 ЗОЗ).
Алтернативата по чл.10, ал.1 от общите условия пряко противоречи на
забраната по чл.34, ал.1 ЗПК за гарантиране на потребителския кредит със
запис на заповед или менителница, тъй като ценната книга, отговаряща на
изискванията в общите условия, не съставлява обезпечение, а отделно
основание, въз основа на което кредиторът може да събере (повторно) заетата
сума.
Уговарянето на такива по вид и брой лични и вещни обезпечения с
множество изисквания и особености, на които трябва да отговарят, съчетано с
изключително кратък срок за предоставянето им, води до извод, че условията
на чл.6 от договора са предвидени по начин, който отнапред да възпрепятства
длъжника да я изпълни и единствената й цел е да се създаде предпоставка за
начисляване на неустойката. Дори само поради тези особености на естеството
на задължението, което обезпечава, неустойката накърнява добрите нрави,
което я прави нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД (така т.3 на
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС).
При анализа на клаузата за неустойка, съдът намира, че по начина на
уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент
функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на
неизпълнение, което е още едно самостоятелно основание за нейната
нищожност поради противоречие с добрите нрави. Главното задължение на
заемателя по договора за заем (кредит) е да върне заетата сума и да плати
уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение.
Изцяло липсва обезпечителния елемент на неустойката, тъй като такава би се
дължала и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на
длъжника. Не е налице обезщетителната функция на неустойката, защото
неустойката не гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо
неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да изпълни точно. Формално
тази неустойка е уговорена не като обезщетителна, а като санкционна, но
същата не зависи от вредите от неизпълнението на допълнителното
5
задължение за предоставяне на обезпечение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Това е така, защото към
момента на изтичане на 3-дневния срок, кредиторът не би могъл да търпи
вреди от липсата на обезпечение, тъй като не е настъпил падежът дори на
първата погасителна вноска. Вярно, че съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД вредите от
неизпълнението, за което е предвидена неустойка, не се доказват, но това не
означава, че не трябва да са претърпени, какъвто на практика е аргументът на
ответника. Допълнително следва да се отбележи, че съгласно чл.83, ал.2 ЗЗД
не подлежат на обезщетяване тези вреди, които кредиторът е могъл да
избегне, полагайки грижата на добър стопанин. При положение, че договорът
за кредит е консенсуален – сключва се със съгласието на страните, а не с
предаването на заемната сума, кредиторът е бил във възможност да забави
или да откаже предоставянето на уговорената сума, ако не получи обещаните
обезпечения, и така да предотврати вредите от неизпълнение на договорния
дълг – аргумент от чл.90, вр. чл.23 ЗЗД. Щом е можел да избегне вредите от
неизпълнението, кредиторът не би могъл да начислява или претендира
неустойка за това неизпълнение.
Неустойката е предвидена за заплащане без да се намира в никакво
отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на ищцата да
върне заетата сума и за обезщетяване на вреди, които кредиторът не е
претърпял, а ако и да беше – е могъл при добросъвестно поведение да
избегне. Включена по този начин и като падежно вземане в дължимото от
кредитополучателя с всяка погасителна вноска, претендираната сума по
правната си същност не съставлява неустойка, а добавък към кредиторовото
възнаграждение, наред с договорната лихва, като допълнителната печалба е
единствената цел на начисляването й. Това е изводимо и пряко от чл.10, ал.4
от общите условия, съгласно който кредиторът може да приеме обезпечение,
което не отговаря на изискванията, ако със съгласието на длъжника бъде
начислена неустойката. Безспорно положението на кредитора по необезпечен
дълг е по-неблагоприятно от това на кредитора с обезпечение, макар и
неотговарящо на определени изисквания. Положението на длъжника, обаче, и
в двата случая е еднакво – той дължи неустойката, а съгласието му не
определя нищо друго, освен в коя от двете хипотези неустойката да бъде
начислена. Именно поради това, че неустойката съставлява единствено
печалба за кредитора, тя следва да бъде включена в годишния процент на
разходите по чл.19, ал.1 ЗПК, а начисляването й като последица от сигурното
неизпълнение на несъществено договорно задължение заобикаля
предвиденото в чл.19, ал.4 ЗПК императивно ограничение на максималния
размер на годишния процент на разходите, поради което клаузата е нищожна
на основание чл.21, ал.1 ЗПК.
Дори неустойката да изпълняваше някоя от присъщите й функции,
съдържанието на клаузите на договора, които предвиждат заплащането й,
сочат на нищожността й на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, поради
неравноправност в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП. Извод, че неустойката е
6
уговорена индивидуално не може да се направи единствено от това, че
ищцата е подала искане за предоставяне на кредит, както сочи ответникът.
Неизпълнението на договорното задължение и точният размер на неустойката
са посочени в т.4.4. от стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити, на съдържанието на който
кредитополучателят не може да влияе. От това, както и от подробно
посочените в общите условия изисквания за точно изпълнение на
договорното задължение е явно, че основанието и размера на неустойката са
определени едностранно от кредитора, а ищцата не е могла да повлияе на тези
договорни условия. Обсъжданата договорна клауза е във вреда на
потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговото
задължение да заплати необосновано висока неустойка. Последното е
изводимо от съпоставката между размера на заемната сума – 600 лв. и на
неустойката – 434,67 лв. От това съотношение е явно, че неустойката се
равнява на над 70 % от сумата по кредита. Такъв размер е икономически
необоснован, защото определя паричната стойност на несъщественото
задължение по договора като по-висока от възнаграждението за ползването на
заетата сума и обезщетението за забава в изпълнението на основното
задължение на кредитополучателя, а и защото кредиторът не търпи вреди от
неизпълнение на задължението, за което неустойката се начислява.
С оглед всичко изложено, клаузата на чл.8 от договора за кредит,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение от
ищцата, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради
заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК и поради неравноправния й характер в
хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП. Въз основа на тази клауза не може възникне
задължение за ищцата, поради което искът й, че не дължи на ответника-
цесионер на сумата от 375,77 лв. на това основание е основателен и следва да
бъде уважен.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ищцата има право да й бъдат присъдени
сторените разноски. Тя е представила доказателства да е сторила такива от 50
лв. за заплащане на държавна такса. Представен е договор за правна защита и
съдействие, по силата на които ищцата е възложила на адв. М.
осъществяването на процесуално представителство по предявения от нея иск
и страните са се съгласили възнаграждението да не се заплаща, тъй като
ищцата е близка на адвоката – хипотезата на чл.38 ал.1, т.3, предл.2 ЗАдв.
Договорът удостоверяват безвъзмездното възлагане на процесуално
представителство, а в тази хипотеза правоотношението между адвоката и
клиента не включва заплащане на възнаграждение. По тази причина размерът
му не подлежи на договаряне от страните, а на определяне от съда (арг. от
чл.38 ал.2 ЗАдв) и възражението на ответника за неговата прекомерност е
отнапред неоснователно. В случая минималният размер на адвокатското
възнаграждение по иска на ищцата, определен по реда на чл.7, ал.2, т.1 от
7
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, е 300 лв. Съобразявайки липсата на фактическа или правна
сложност на спора по иска, както и обема на осъществената защита –
изготвяне на искова молба и писмено становище без явяване в проведеното
заседание, съдът намира, че съответният на усилията на защитата размер на
възнаграждението се равнява на минималния. На основание чл.38 ал.2,
изр.посл. ЗАдв ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата от 300 лв.
на адвоката.
На основание чл.258, ал.1 ГПК решението подлежи на обжалване.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, Район „Оборище“, ул.“Панайот
Волов“ № 29, етаж 3, представлявано поотделно от управителите Ивелина
Цанкова Кавурска и Янислав Бориславов Янакиев, че Д. И. Б., ЕГН
**********, с постоянен адрес гр. ***, ул. *** не дължи сумата от 375,77 лв.
/триста седемдесет и пет лева и седемдесет и седем стотинки/,
представляваща неустойка по договор за кредит № 519080/23.03.2021 г.,
сключен с „Креди йес“ ООД.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, Район „Оборище“, ул.“Панайот Волов“ № 29, етаж 3,
представлявано поотделно от управителите Ивелина Цанкова Кавурска и
Янислав Бориславов Янакиев да заплати на Д. И. Б., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. ***, ул. *** сумата от 50 лв. /петдесет лева/,
представляваща направени разноски за заплащане на държавна такса в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, Район „Оборище“, ул.“Панайот Волов“ № 29, етаж 3,
представлявано поотделно от управителите Ивелина Цанкова Кавурска и
Янислав Бориславов Янакиев да заплати на адв. Д. В. М. - АК Пловдив, ЕГН
**********, със служебен адрес: гр. ***, бул. ***, сумата от 300 лв. /триста
лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на Д. И. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. ***, ул.
*** в първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд – Велико Търново в двуседмичен срок от връчване на преписи
на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
8
Съдия при Районен съд – Горна Оряховица: _______________________
9