РЕШЕНИЕ
№ 59
гр. Смолян , 18.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и шести февруари, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Тоничка Д. Кисьова
Членове:Мария А. Славчева
Зоя С. Шопова
при участието на секретаря Мара А. Кермедчиева
като разгледа докладваното от Тоничка Д. Кисьова Въззивно гражданско
дело № 20215400500013 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 60550/25.09.2020г., постановено по гр.д.№ 145/2020г.
по описа на Смолянския районен съд, поправено с Решение №
60592/23.11.2020г., постановено по същото дело са прогласени за нищожни
клаузи от Договор за паричен заем „Обезпечени кредити ОК“, сключен на
27.03.2014г. между на „Вива Кредит” ООД, с ЕИК**, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ №28, блок
АТЦ"Силвър център", ет.2, офис 73г и М.Д. Л., с ЕГН **********, с адрес
гр.С., ул.“Петко Рачев Славейков“ №27, а именно: чл.4.2, 4.3, 4.4 и 4.5 и
чл.6,ал.1, поради противоречието им с добрите нрави. Осъдено е „Вива
Кредит” ООД с ЕИК **, със седалище и адрес на управление гр.София,
ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ №28,блок АТЦ"Силвър
център",ет.2,офис 73г да върне на М.Д. Л. с ЕГН ********** с адрес
гр.Смолян, ул.“Петко Рачев Славейков“ №27 сумата от 24 900 лева,
представляваща частичен иск от общо 29 248,59 лева, платена от ищцата по
1
Договор за паричен заем „Обезпечени кредити ОК“, сключен на 27.03.2014г.,
тъй като е получена от ответника при начална липса на основание, ведно със
законната лихва върху сумата от 24 900 лева, считано от датата на
предявяване на иска-05.02.2020г. до окончателното й изплащане. Осъдено е
„Вива Кредит” ООД, с ЕИК **, със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ №28, блок АТЦ"Силвър
център", ет.2, офис 73г да заплати на М.Д. Л., с ЕГН **********, с адрес
гр.С., ул.“Петко Рачев Славейков“ №27 разноски по водене на делото в
размер на 120 лева за вещо лице. Осъдено е „Вива Кредит” ООД, с ЕИК**, със
седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал
Неру“ №28, блок АТЦ"Силвър център", ет.2, офис 73г да заплати на
адв.В.И.Р. от АК-Смолян авдвокатско възнаграждение в размер на 1 577,00
лева. Осъдено е „Вива Кредит” ООД с ЕИК **, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ №28, блок
АТЦ"Силвър център", ет.2, офис 73г да заплати по сметка на СмРС държавна
такса, дължима по предявените искове в размер на 1046,00 лева.
Решението е обжалвано в срок с въззивна жалба с вх.№
607632/28.10.2020г. от "Вива Кредит" ООД с ЕИК **, представлявано от
управителя Десислава Страхилова Димитрова чрез пълномощника й адв.А.Н.
с оплакване за неправилност, поради нарушение на материалния закон,
допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Излагат се
доводи, че районният съд е допуснал съществено процесуално нарушение,
като се е произнесъл по нередовна искова молба, въпреки направеното
уточнение в съдебното заседание от 15.07.2020 г., тъй като е уточнен само
размера на частичния иск, без да е посочено какво представлява исковата
сума и по коя неравноправна клауза се претендира за връщане, което
възпрепятства защитата и възможността за ангажиране на доказателства,
както възможността за депозиране на възражение за изтекла давност. Съдът
не се е произнесъл в тази посока, а исковете по чл. 55 се погасяват в 5-
годишен срок, като срокът започва да тече от датата на извършване на
съответното плащане. Твърди се още, че съдът не се е произнесъл и по
направеното възражение относно подсъдността и приложимостта на чл. 113
от ГПК. Сочи се, че в случая ищецът не притежава качеството на потребител
и тази клауза е неприложима, тъй като се касае за Договор за паричен заем,
2
обезпечен с ипотека, който не попада в приложното поле на ЗПК, действащ
към момента на неговото сключване. Затова ищецът не може да упражни
правото си по чл. 113 ГПК и образуваното производство следва да бъде
прекратено и изпратено по подсъдност на РС-София. Излагат се доводи за
неправилност на изводите на съда относно нищожността на договорните
клаузи на чл.4.2, 4.3, 4.4., 4.5 и чл. 6, ал.1 от Договора за заем, като тези
изводи не кореспондират със законовите разпоредби и константната съдебна
практика, поради което са неоснователни и недоказани. Твърди се, че съдът
превратно е тълкувал разпоредбите на ЗПК с оглед измененията, обнародвани
в ДВ бр.35 от 22.04.2014 г., влезли в сила от 23.07.2014 г., а именно че към
момента на сключване на договора на 27.03.2014г. действащите разпоредби
на ЗПК са неотносими, тъй като те нямат обратно действие, а към 27.03.2014г.
съгласно редакцията на ЗПК, обнародвана в ДВ бр.58 от 30.08.2010 г., същият
не се е прилагал за договори за кредит, обезпечени с ипотека. Твърди се, че
обжалваното решение е и необосновано, тъй като съдът е приложил
разпоредбите на чл. 143 и сл. от ЗЗП, без да отчита факта, че
кредитополучателят не е потребител, но дори и да се приеме, че е потребител
клаузите на договора са уговорени индивидуално, като доводите в тази насока
не са отчетени от съда.Постановената нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва представлява превратно тълкуване на закона и
нарушаване на принципа на свободата на договарянето, заложен в чл. 9 от
ЗЗД. Кредитополучателката не оспорва, че е подписала договора за заем и
нотариалния акт за учредяване на ипотека, нито че е усвоила отпуснатата
заемна сума в размер на 50 000 лева и следователно е приела уговорения
годишен процент на разходите и годишния лихвен процент. Извършените
плащания за погасяване на част от задължението недвусмислено говорят, че е
била съгласна с условията по сделката. Както съдът е посочил в решението си
възнаградителната лихва представлява печалбата за заемодателя и няма
пречка страните да уговарят размера й над размера на законната лихва и
тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.
2 от ЗЗД и те могат свободно да определят съдържанието на договора.Съдът е
приел, че клаузата за договорна лихва по процесния договор е неравноправна,
тъй като е уговорена във вреда на заемателя, но не е отчел факта на нейното
индивидуално договаряне. В случая следва да се съобрази задължителната
съдебна практика-ТР № 1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на
3
ВКС, според която добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, тъй като правната последица от нарушаването им е
приравнена на противоречието на договора със закона по чл.26,ал.1 от ЗЗД.
Съдът е приел, че сключения между страните договор не противоречи на
закона, а противоречи на добрите нрави. Няма житейска и правна логика един
законосъобразен договор да е нищожен поради противоречие с добрите
нрави. В случая липсват обстоятелства, обуславящи извода за накърняване на
добрите нрави при сключване на договора при уговорена възнаградителна
лихва от 40,56% и ГПР от 49, 85 %. След като цената на услугата е ясно и
коректно посочена и услугата не е задължителна, а потребителят сам при
свободно формирана воля решава дали да я ползва, не е налице противоречие
с добрите нрави. В жалбата се твърди още, че съдът е нарушил основни
принципи, прокламирани в законодателството и неоснователно е приел за
нищожна клаузата за договорна лихва,като се е позовал на неотносими
правни норми. В действителност чл. 26, ал. 4 от ЗЗД постановява в случай на
нищожност на отделни клаузи от един договор, той да не е нищожен изцяло, а
същите да бъдат заместени по право от повелителни правила на закона, но в
конкретния случай дори да се приеме за нищожна договорната клауза,
регламентираща възнаградителната лихва, то е следвало да се приложи
двукратният размер на законната лихва за паричен заем, обезпечен с ипотека
и отпуснат от небанкова финансова институция, а вместо това клаузата от
договора, с която е уговорена възнаградителна лихва е обявена за нищожна
като противоречаща на добрите нрави. Твърди се, че на пазара на кредитите,
предоставяни от небанкови финансови институции, пазарните нива на
лихвата са по-високи от нивата на банковите кредити и следователно „Вива
Кредит“ ООД като небанкова финансова институция би попаднала под удара
на санкционните норми, предвидени в Закона за защита на конкуренцията,
регулиращи конкурентния пазар за отпускане на кредити, в случай че
приложи кредитиране при възнаградителна лихва в двукратен размер на
законния лихвен процент. Сочи се, че клаузата, определяща размера на
договорната лихва, не е нищожна клауза по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и
не противоречи на чл. 19 ЗПК, а дори да бъде обявена за такава, то следва да
бъде заменена поне с двукратния размер на законната лихва, каквато е
практиката на ВКС. Не са налице основания и за обявяването за нищожна на
клаузата за неустойка от договора за заем.Размерът на договорената между
4
страните неустойка не е ограничен от чл.10, ал.2 от ЗЗД, в който смисъл е
съдебната практика. Неустойката по своята правна същност представлява
договорено между страните обезщетение за вредите от евентуалното
неизпълнение на задълженията на страните по Договора, без да е нужно те да
се доказват по размер. За да има право на неустойка страната следва да е
изправна и да е налице виновно неизпълнение на другата страна, за
обезпечаване на което е уговорена неустойката. В случая е безспорно, че
ищцата е била в забава и неустойка е начислена. По отношение на
договорената неустойка изцяло важи казаното за свободата на договаряне.
Подписвайки договора, кредитополучателката е запозната с последствията от
неизпълнение на договорни задължения, за което е уведомена и от нотариуса
при подписването на договорната ипотека. При решаване на въпроса за
накърняване на добрите нрави по отношение на уговорената неустойка следва
да бъдат съобразени свобода при договарянето, равнопоставеността на
страните, функцията на неустойката. Уговорената неустойка обезщетява
вредите на кредитора, които са резултат от неизпълнение на задължението на
длъжника. Доводите на съда, че неустойката губи своята обезпечителна
функция и се получава неоснователно обогатяване на кредитора, е напълно
неоснователен. Според задължителните разяснения, дадени с ТР №
1/13.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Неустойката следва да се приеме за нищожна,
ако единствената цел, за която е уговорена излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая уговорения
между страните размер на неустойка по никакъв начин не може да се приеме,
че е дотолкова прекомерен и заробващ, за да противоречи на добрите нрави,
поради което не може да се направи извод, че неустойката излиза извън
присъщите й функции. Претендираната неустойка не надхвърля вземането за
главница и не въвежда несправедлива и нетърпима санкция за заемателката.
Клаузата за неустойка не ограничава правата й на потребител, а предвижда
отговорност за неизправния длъжник при неизпълнение на поетите е договора
задължения, поради което клаузите за неустойка в договора за паричен заем
не са неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 ЗЗП и не са „необосновано
високи" по смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП.Оспорва се решението и в частта за
5
присъдените разноски. Моли да бъде уважена изцяло въззивната жалба и да
бъде отменено като недопустимо постановеното решение, като бъде
прекратено производството и исковата молба бъде изпратена за разглеждане
от компетентния съд. Алтернативно моли да бъде отменено изцяло
обжалваното решение и бъде отхвърлен предявеният иск. Претендира за
разноски по делото за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба с вх.№ 608065/14.12.2020г. от М.Д. Л. с ЕГН **********, чрез
пълномощника й адв. В.Р., в който се оспорва същата като неоснователна.
Излагат се доводи, че не са налице твърдените в нея оплаквания. Не е налице
нередовност на исковата молба, поради непосочване на обстоятелството дали
главница, лихва, неустойка или друго е недължимо платеното. Ищцата
претендира част от надвнесената сума, над сумата на усвоената главница. От
заключението на в.л.К. се установява, че със заплатените суми е извършено
погасяване на главница -50 000,00лв., 5912,64лв. наказателни такси, 26
139,55лв. договорни лихви. Въпреки, че срокът на договора е 60 месеца или 5
години, прекратяването му е настъпило по-рано, чрез превод на окончателно
плащане на 05.02.2015г. Жалбоподателят не е правил възражение за изтекла
погасителна давност до момента, поради което правото му да направи такова
е преклудирано. Не е налице и съществено процесуално нарушение, поради
неподсъдност на делото пред Районен съд-Смолян. Невярно е твърдението, че
съдът не се е произнесъл по възражението за неподсъдност или
неприложимост на чл.113 от ГПК. В първото по делото съдебно заседание
съдът е оставил без уважение направеното възражение от ответника, поради
което повторно произнасяне с решение е ненужно. В редакцията на чл. 113
ГПК,обнародвана в ДВ бр. 65/2018 г. в сила от 7.08.2018г., действаща към
подаване на исковата молба, в полза на потребителите е въведена
задължителна подсъдност по спорове повдигнати от или срещу потребители.
Подсъдността по чл. 113 ГПК е абсолютна процесуална предпоставка за
надлежно упражняване правото на иск, за която съдът следи служебно до
приключване на първото съдебно заседание по делото. В Определение №
241/05.04.2013 г. по ч.т.д. № 1395/2013 г., II ТО на ВКС се приема, че
възможността за подсъдност по чл. 113 ГПК не е предвидена само за
потребителските спорове, произтичащи от правата по ЗЗП,а намира
6
приложение за всички спорове между потребители и доставчици на услуги,
като ВКС по други аналогични спорове приема, че понятието „потребител“ в
контекста на чл. 113 ГПК следва да се тълкува в широк смисъл на думата.
Неоснователно е и възражението в жалбата, че не е налице нищожност на
клаузите за договорна лихва. Съгласно установената съдебна практика за
казуси за договори, сключени преди изменението на ЗПК от 2014 г. се
приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три
пъти законната такава, в който смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006г. на
ВКС по гр.д.№ 315/2005г. II г.о. В случая това съотношение не е налице.
Лихвата е 5,15 % месечно или 65,18% годишно, при което общата договорена
лихва е 120 460 лева, съответно общото задължение в края на периода от 170
460лв. Съгласно уговореното размера на погасителните вноски през първите
20 месеца - 2575лв., а в следващите 40 месеца 2 974 лева всяка месечна
вноска, поради което е налице очевидно противоречие със закона и добрите
нрави.Съгласно заключението на вещото лице, в течение действието на
договора, от страна на М.Л. са извършвани плащания, чийто общ размер е 82
053,19лв., от които 25 030.52лв. са внесени лично от ищцата, а 57 021,67лв. са
преведени от „ТНК Кепитъл Мениджмънт“ АД чрез рефинансиране, съгласно
сключен между ищцата и последната финансова институция договор за заем,
като по делото е представено платежното нареждане за втората сума.Според
заключението на вещото лице средната стойност на годишния лихвен процент
е 65.35%, който процент не е посочен в договора, а е посочен месечния лихвен
процент от 5,15 %. Отново според вещото лице съотношението получена-
подлежаща на връщане сума е 340,92 %. Нищожност на клаузите,
предвиждащи неимоверно висока цена на договорната лихва са поискани с
исковата молба. Към датата на сключване на договора за кредит липсват
императивни разпоредби на закона по отношение размера на
възнаградителната лихва, но при положение, че се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически, с оглед на което
се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че
максималният размер на лихвата е ограничен. Обратното би означавало
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика
7
трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва,а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната
лихва, в който смисъл е съдебната практика./Решение № 906/30.12.2004 г. по
гр. д. №1106/2003 г. на ВКС, ІІ г.о.; Решение №378/18.05.2006 г. по гр. д.
№315/2005 г. на ВКС, ІІ г. о.; Решение № 1270/09.01.2009г. по гр.д.
№5093/2007г. на ВКС, ІІ г.о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д.
№6295/2014 г. на ВКС, ІV г.о./Налице е явна нееквивалентност между
престациите на страните при договор за пет годишен срок. В отговора се
твърди още, че жалбоподателят не доказва обстоятелства, които да
обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в такъв
висок размер,който е довел до нееквивалентност на насрещните престации
при установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи
или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават
договарянето на такива високи проценти. Неоснователно е и оплакването в
жалбата,че ищцата няма качеството на потребител, независимо от това, че
договорът за заем в случая е обезпечен е ипотека. Наличието на обезпечение
не изключва защитата предоставена от българското и международно право, в
т.ч. по Закона за защита на потребителите или Закон за защита на
потребителските кредити. В случая по предявения иск с правно основание
чл.55, ал.1,предл.І от ЗЗД приложение намира нормата на чл.14 от ЗПК /отм./,
предвиждаща, че при нищожност на договора за кредит заемателят дължи
само чистата стойност, но не и лихвите и другите уговорени плащания,като се
има предвид, че последното плащане е извършено на 05.02.2015г. Нищожните
уговорки не произвеждат правно действие, от тях права и задължения не
възникват.За това даденото въз основа на нищожна клауза подлежи на
връщане. Размерът на претенцията е доказан, както с писмените така и с
гласните доказателства. Моли да бъде потвърдено обжалваното решение като
правилно. Претендира за разноски за въззивна инстанция.
В съдебно заседание жалбоподателят "Вива Кредит" ООД, чрез
пълномокщника си адв.А. Н.в депозирана писмена молба поддържа жалбата
си.
Въззиваемата М.Д. Л. чрез пълномощника си адв.В.Р.оспорва
жалбата като неоснователна.
8
Смолянският окръжен съд, като взе предвид оплакванията във
въззивната жалба, възраженията в отговора и след преценка на събраните по
делото доказателства счита, че въззивната жалба е подадена в срок, от
надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е
неоснователна, а обжалваното решение, преценено по реда на чл.269 от ГПК е
валидно, допустимо и правилно по следните съображения:
Не се оспорва, че между „Вива Кредит” ООД и М.Д. Л. на
27.03.2014г. е сключен Договор за паричен заем „Обезпечени кредити ОК“,
по силата на който „Вива Кредит“ ООД, като заемодател се е задължил да
предостави на ищцата М.Д. Л. като заемател сумата от 50 000 лева, от която
сума заемодателят прихваща разноските по усвояване на кредита в размер на
1350 лева, съгласно чл.4,т.6 и разноските по учредяване на договорна
ипотека.Страните са уговорили, че срокът на договора е 60 месеца, при
месечна лихва от 5,15 %(чл.4.2), като договорната лихва по заема е в общ
размер на 120 460 лева (чл.4.3), а общото задължение по заема е 170 460
лева(чл.4.4), което следва да бъде погасено на месечни вноски, като първите
20 месечни погасителни вноски са в размер на по 2 575 лева, а следващите 40
месечни погасителни вноски са в размер на по 2 974 лева,съгласно
погасителен план в приложение № 1 към договора, представляващо
неразделна част от него(чл.4.5). Задълженията по заема са обезпечени с
учредена в полза на заемодателя договорна ипотека с нот.акт № 89,т.І, рег. №
1440, дело№ 75/27.04.2014г.,надлежно вписан в СВ-Смолян с вх.рег.№ 537,
Акт № 26,т.І дело № 259/2014г. върху имот, собственост на трето лице-
М.Л.Л., представляващ поземлен имот с идентификатор **, с трайно
предназначение- урбанизирана територия, с начин на трайно ползване-за
бензиностанция и газстанция с площ от 2037 кв.м., ведно с построените в
имота самостоятелно обособени сгради: офис с идентификатор ** автомивка
с идентификатор ** покрит паркинг и помещение за нощна охрана с
идентификатор **и кафе с идентификатор ** При забава на плащането на коя
са е погасителна вноска с повече от 3 дни в чл.6,ал.1 от договора е
предвидено заемателят да заплаща неустойка в размер на 1% от общия размер
на забавената сума за всеки ден забава до нейното плащане, като ако
заемателят е изпаднал в забава за плащане на една погасителна вноска и
9
преди да е изплатил задължението си по нея изпадне в забава за плащане на
следващи погасителни вноски, неустойката започва да се начислява от деня,
следващ падежа на вноската, като съгласно ал.2 на чл.6 от договора
натрупаната неустойка, независимо от периода на забава не може да бъде
повече от 45 000 лева.
С удостоверение за наличие на задължения с изх.№
1001/07.01.2015г. „Вива Кредит“ООД е удостоверило, че към момента на
издаване на удостоверението М.Д. Л. е погасила 7 вноски, подробно описани,
като към 07.01.2015г. е начислена неустойка за забавени плащания в размер
на 4 295,44 лева, от които са погасени 3 171,40 лева. В случай на погасяване
на кредита към 29.01.2015г. М.Д. Лазарова дължи сума в размер на 57 021,67
лева.
С покана за доброволно изпълнение заемодателят е поканил
заемателя М.Л.да заплати дължимите от нея към дата 12.01.2015г. 6 500,16
лева в срок от 5 дни от получаването, като не са представени доказателства
поканата да е получена от заемателя.
М.Л. в качеството й на ЕТ „Устрем“-М.Л.“ гр.Смолян, с ЕИК ** е
слючила и друг Договор за заем Бизнес кредит „Сити“ на 04.02.2015г. с „ТНК
Кепитър Мениджмънт“ АД за сумата от 50 000 евро за срок от 120 месеца,
съгласно погасителен план в Приложение № 1 към договора, като целта на
заема съгласно чл.2.1,б.“б“ първи етап от договора е погасяване на
задълженията на М.Д. Л. по Договор за паричен заем № 5086074/27.03.2014г.,
обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот с нот.акт № 89,т.І,рег.№
1440, д.№ 75/2014г.,с цел заличаване на вписаната ипотека, които задължения
към 29.01.2015г. възлизат на 57 021,67 лева, съгласно Удостоверение за
наличие на задължения изх.№ № 1001/27.01.2015г. и които задължения ще
бъдат заплатени по сметка на „Вива Кредит“ ООД по посочена банкова
сметка, а вторият етап е превод на остатъка от сумата по сметка на заемателя
за оборотни средства след учредяване на първа по ред ипотека в полза на
заемодателя.
От заключението на вещото лице по приетата СИЕ се установява, че
по сключения между страните Договор за паричен заем „Обезпечени кредити
ОК“ на 27.03.2014г. в размер на 50 000 лева на същата дата „Вива Кредит“
10
ООД е превело на заемателя М.Д. сумата от 47 356,84 лева, след като е
приспаднало договорените разноски за усвояване на кредита в размер на 1350
лева и разноски за учредяване на договорна ипотека в размер на 1293,16 лева.
Вещото лице сочи, че общия размер на извършените плащания за погасяване
на кредита е 82 052,19 лева, в това число 25 030,52 лева внесени от М.Л. и 57
021,67 лева от „ТНК Кепитъл Мениджмънт“ АД чрез рефинансиране. С
посочената сума е извършено погасяване на 50 000 лева главница, 5 912,64
лева наказателна лихва и 26 139,55 лева договорна лихва.В договора не е
посочен годишен лихвен процент, но отчитайки промяната в размера на
погасителните вноски и договорения месечен лихвен процент от 5,15 % ,
средната стойност на годишния лихвен процент за периода е 65,35%. В
договора не е посочен и ГПР. Съотношението между получената и
подлежащата на връщане сума по договора е 340,92 %. От заемателят М.Л.
има забава при плащане на вноските, подробно посочени в Таблица № 1,
колона 5, за която забава „Вива Кредит „ООД на основание чл.6 от договора е
начислило неустойка в размер на 1% от общия размер на забавената сума за
всеки ден забава в общ размер на 5 912,64 лева. Вещото лице сочи, че на
05.02.2015г. ищцата е заплатила 1 030,52 лева, които „Вива Кредит“ ООД е
разпределило както следва: 797,99 лева –нотариални такси, които
представляват разходи по чл.11 от договора и 232,53 лева-вноска. ГПР в
договора не е посочен и вещото лице сочи, че не му е предоставена
информация за размера и стойностите на показателите за изчисляването му,
но от условията на договора може да се определи, че ГПР е в диапазона 85-
95%, което надхвърля допустимите размери по чл.19,ал.4 от ЗПК. Законната
лихва за периода е била в диапазона 10,01-10,05 %. На 04.02.2015г. между
М.Л. и „ТНК Кепитър Мениджмънт“ АД е сключен Договор за бизнес кредит
„Сити“ в размер на 50 000 евро, като подлежащата на връщане сума, съгласно
Приложение № 1 е 185 340,00 евро или процента в съотношението на
предоставена и подлежаща на връщане сума е 370,68%.
При така установеното от фактическа страна правилно районният
съд е квалифицирал предявените искове по чл.26,ал.1,предл.ІІІ от ЗЗД и по
чл.55,ал.1,предл.І от ЗЗД и правилно е приел, че същите са основателни.
По делото не е спорно обстоятелството, че между страните е скючен
договор Договор за паричен заем „Обезпечени кредити-ОК“ от 27.03.2014г.,
11
по силата на който "Вива Кредит" ООД като заемодател е предоставил на
М.Д. Л., като заемател заем в размер на 50 000 лв., при договорна лихва в
размер на 120 460 лева и месечен лихвен процент в размер на 5,15 %, като
общото задължение по заема възлиза на 170 460,00 лева, което следва да се
изплати на 60 месечни погасителни вноски , първите 20 от които в размер
на по 2 575 лева, а следващите 40 месечни вноски в размер на по 2 974 лева,
съгласно погасителния план, неразделна част от договора. Към договора не е
представен погасителен план. За обезпечение на вземането по договора, в
полза на заемодателя е учредена договорна ипотека с нот.акт № 89,т.І,рег.№
1440,д.№ 75/2014г., вписана на 27.03.2014г.в СП-Смолян. Безспорно съгласно
чл.4, ал.1, т.2 от ЗПК, този закон е неприложим при договори, които са
обезпечени с ипотека.
Процесният договор обаче се подчинява на правилата на ЗЗП, в който
смисъл е съдебната практика-Решение № 144/08.11.2017г. по т.д. №
2155/2016г., IIт.о. на ВКС, в което е прието, че обстоятелството, че в
чл.4,ал.1,т.2 от ЗПК изрично изключва приложението му по отношение на
договорите за банкови кредити, обезпечени с ипотека, в т.ч. и на нормата на
чл. 24 от същия закон, според която за договора за потребителски кредит се
прилагат чл. 143-148 ЗЗП, не може да обоснове извод, че тези договори са
изключени от приложното поле на Закона за защита на потребителите.
Съгласно §13, т.1 от ДР на ЗЗП, "потребител" е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като
страна по договор по този закон, действа извън рамките на своята търговска
или професионална дейност, а съгласно т.12 - "финансова услуга" е всяка
услуга, свързана с банкова дейност, кредитиране, застраховане, лично
пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане. Доколкото
предоставянето на кредити, обезпечени с ипотека, представлява финансова
услуга, когато същата е предоставена на физическо лице, имащо качеството
"потребител" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, то тези договори са
подчинени съответно на Закона за защита на потребителите и получилите
такива кредити лица се ползват от предвидената в него закрила. В този
смисъл е и имащата задължителен характер Директива 93/13/ЕИО относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, въведена изрично като
12
част от националното ни право с нормата на § 13а, т.9 от ДР на ЗЗП .
Неприложим в случая е и Законът за кредитите за недвижими имоти на
потребители, съгласно чл.1,ал.2,пр.първо от който, същия е в сила от
01.01.2017г., а процесният договор е сключен на 27.03.2014 г. В тази връзка
неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че заемателят М.Д.
Л.няма качеството на потребител и не се ползва със закрилата на ЗЗП.
Неоснователно е и оплакването, че районният съд не се е произнесъл по
възражението за неподсъдност на делото на СмРС, поради обстоятелството,
че е неприложима разпоредбата на чл.113 от ГПК, тъй като ищецът няма
качеството на потребител. С протоколно определение от проведеното на
15.07.2020г. първо съдебно заседание районният съд е отхвърлил направеното
в отговора на исковата молба възражение за местна неподсъдност на делото,
като е изложил мотиви за това, съгласно утвърдената съдебна практика.
Неоснователно е и оплакването, че клаузите от договора за заем чл.4.2,
4.3,4.4 и 4.5, уреждащи договорната лихва не са нищожни. Правилно
районният съд е приел за нищожни като противоречащи на добрите нрави
клаузите от договора, уреждащи договорната лихва, а именно чл.4.2, 4.3,4.4 и
4.5 , съгласно които уговорената лихва е 5,15% месечно, договорната лихва е
в размер на 120 460 лева , общото задължение е в размер на 170 460 лева и
размера на погасителните вноски е този, посочен в чл.4.5 и описан по-горе.
Договореният лихвен процент от 5,15% месечно или 65,35 %
годишно,съгласно заключението на вещото лице, многократно надвишава
размера на законната лихва. Съдебната практика приема, че максималният
размер на договорната лихва е ограничен винаги от чл.9 ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото
то не противоречи на добрите нрави. Възнаградителната лихва съставлява
цената за предоставеното ползване на заетата сума и тази цена следва да е
справедлива. В случая е налице явна нееквивалентност между предоставената
услуга и уговорената за това цена. Нарушен е принципът на добросъвестност
при участие в облигационните отношения като заплащането на
възнаградителна лихва не е съизмерено със стойността на отпуснатия заем, а
също така и със срока за връщане на заетата сума и с обстоятелството, че
заемът е обезпечен с ипотека.За противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
13
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че е противно на добрите нрави да
се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг
начин заем (в случая с ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря
лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В този
смисъл е и съдебната практика-Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, ІІ г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г.
на ВКС, ІІ г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, ІІ
г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, ІV г.
о., Решение № 938 от 4.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1067/2018 г.
и др. След като уговорения размер на месечен лихвен процент от 5,15%,
съответно годишния лихвен процент от 65,35 % противоречи на добрите
нрави, то клаузите за възнаградителна лихва са нищожни. Неоснователно е
твърдението във въззивната жалба, че ГЛП е 40,46%, а ГПР е 49,85%. Вещото
лице сочи, че ГЛП е 65,35%, а ГПР в диапазона 85- 95%. Клауза за такъв
размер на възнаградителната лихва противоречи и на ЗЗП, тъй като
представлява уговорка във вреда на заемателя - тя не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, по смисъла на
чл.143 ЗЗП. Съгласно посочената норма неравноправна клауза в договор,
сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Това е така, тъй като кредитът е обезпечен с ипотека върху
недвижим имот, кредитът е в размер на 50 000 лв. и е предоставен за срок от
пет години, т.е., рискът за кредитора е изключително малък, докато
потребителят е натоварен с огромна лихва в размер на 120 460 лева,
надвишаваща почти два пъти и половина главницата. От заключението на
вещото лице се установява, че съотношението между получената и
подлежащата на връщане сума е 340,92%. След като клаузите за договорната
лихва, установяващи заплащането на конкретна сума като цена на
предоставения паричен заем, която сума надвишава над шест пъти и
половина размера на законната лихва не корелира със стойността на
заемния капитал във времето, противоречи на добрите нрави по смисъла на
14
чл.26, ал.1, предл. 3-то ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на
справедливост, създава условия за неоснователно обогатяване и излиза извън
възнаградителната и обезщетителна функция на задължението за заплащане
на лихва.С оглед на това правилно районният съд е приел, че клаузите за
договорната лихва , а именно чл.4.2,4.3,4.4 и 4.5 от договора за заем от
27.03.2014г. са нищожни. Правилно е приел също за недоказано твърдението
на ответника, че клаузите за договорна лихва и неустойка са индивидуално
уговорени. Посоченото в чл.4 от договора, че „страните се съгласяват за
следните индивидуални условия на договора за паричен заем“, не е
достатъчно да се приеме, че същите са индивидуално уговорени, а не че са
били предварително подготвени от заемодателя и заемателят не е могъл да
влияе върху съдържанието им. В противоречие на твърдението, че клаузите
за договорна лихва са индивидуално уговорени е твърдението във въззивната
жалба, че на заемателя М.Л. е била предоставена преддоговорна информация
под формата на СЕФ, като й е дадена възможност да се запознае с основните
параметри на договора за заем и ако не е била съгласна е могла да не
подписва договора. Следователно от това признание на жалбоподателя може
да се направи обоснования извод, че условията на договора не са
индивидуално уговорени и ищцата не е могла да влияе на конкретните клаузи
за възнаградителна лихва и неустойка, а да сключи или не предоставения от
кредитора договор. Съгласно чл.146,ал.2 от ЗЗП не са индивидуално
уговорени клаузите,които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В
случая жалбоподателят не доказва, че клаузите за договорната лихва и за
неустойка са индивидуално уговорени, а напротив установява, че основните
параметри на договора са били предварително изготвени и дадени на ищцата
да се запознае с тях.
Правилно също районният съд е приел, че е нищожна и клаузата на
чл.6,ал.1 от договора за заем, въз основа на която заемателят е заплатил
неустойка в размер на 5 912,64 лева, като противоречаща както на добрите
нрави, така и на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП,съгласно която разпоредба потребителят
се задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. В чл.6,ал.1 от договора е
предвидено заемателят да заплаща неустойка в размер на 1% от общия размер
15
на забавената сума за всеки ден забава до нейното плащане, като ако
заемателят е изпаднал в забава за плащане на една погасителна вноска и
преди да е изплатил задължението си по нея изпадне в забава за плащане на
следващи погасителни вноски, неустойката започва да се начислява от деня,
следващ падежа на вноската. Посочената клауза задължава заемателя-
потребител при забава на изпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка по 1% на ден, което
представлява 360% годишно. Такъв размер на неустойката е необичайно
висок, противоречи на договорната, кредитната и съдебната практика и се
явява не само прекомерен, но и непосилен за длъжника и несъвместим с
добрите нрави. Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР №
1/13.06.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции,както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Неустойката следва да се приеме за нищожна,
ако единствената цел, за която е уговорена излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая уговорената
неустойка не само поради нейната прекомерност излиза извън посочените
функции, като нарушава принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване, т.е. недопускането
на неоснователно обогатяване. След съвкупната преценка на естеството и
размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка,
вида и начина на определяне на неустойката и вида на неизпълнението,
очакваните от неизпълнение на задължението вреди към момента на
сключването на договора в размер на законната лихва за забава,
обстоятелството , че е налице обезпечение с ипотека, размера на неустойката,
който 36 пъти надвишава законната лихва, правилно е прието от районния
съд,че клаузата за неустойка по чл.6,ал.1 от договора е нищожна поради
противоречие с добрите нрави по чл.26,ал.1,предл.ІІІ от ЗЗД.
С оглед установената нищожност на клаузите за договорна лихва
и за неустойка поради противоречие с добрите нрави, правилно районният
съд е приел за основателен предявеният частичен иск по чл.55,ал.1,предл.І от
ЗЗД за връщане от ответника на платените от ищцата суми при начална
16
липса на основание по нищожните клаузи.От заключението на вещото лице се
установява, че по процесния договор за заем от 27.03.2014г. ищцата М.Л. е
заплатила общо 82 052,19 лева, от които 50 000 лева главница, 26 139,55 лева
договорна лихва и 5912,64 лева наказателна лихва (неустойка) за забавено
плащане. Платените суми за договорна лихва и за неустойка по нищожните
клаузи са платени при начална липса на основание, тъй като нищожните
клаузи не са породили задължение за плащане, поради което правилно
районният съд е уважил предявения частичен иск в размер на 24 900 лева,
ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска-05.02.2020г. до
окончателното плащане на сумата. Неоснователно като преклудирано е
възражението за погасяване по давност на иска по чл.55,ал.1,предл.І от
ЗЗД,тъй като окончателното плащане по договора е на 05.02.2015г. В
отговора на исковата молба не се съдържа такова възражение, а същото се
прави с въззивната жалба, поради което не следва да се разглежда като
преклудирано.
По изложените съображения въззивната жалба е неоснователна, а
обжалваното решение като правилно ще следва да бъде потвърдено. Ще
следва на основание чл.81 във вр. с чл.78,ал.3 от ГПК да бъде осъден
жалбоподателя да заплати на адв.В.Р.на основание чл.38,ал.2 от ЗА разноски
за адвокатско възнаграждение за осъществена правна помощ и процесуално
представителство на въззиваемата М.Д. Л. в размер на 1577 лева на
основание чл.7,ал.2,т.4 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 60550/25.09.2019г., поправено с
Решение № 60592/23.11.2020г., постановени по гр.д.№ 22/2019г. по описа на
Смолянския районен съд .
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ №28,блок
АТЦ" Силвър център",ет.2,офис 73Г, представлявано от управителя
Десислава Страхилова Димитрова да заплати на адв.В.И.Р.с ЕГН **с адрес
17
гр.Смолян, ул."Бузлуджа" № 7,ет.8,ап.8А на основание чл.38,ал.2 адокатско
възнаграждение в размер на 1577 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18