Р Е
Ш Е Н
И E № 206
гр.Хасково,
03.06.2019 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Хасковският окръжен съд, първи въззивен граждански състав,
на петнадесети май през две хиляди и деветнадесета година,
В открито съдебно заседание, в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
ТОДОР ХАДЖИЕВ
Секретар: Д*** Х*
Прокурор:
Като разгледа докладваното от
член съдията СЕРАФИМОВА
в. гр. дело №285 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.от ГПК.
С Решение № 101/15.02.2019 г., по гр. д. № 1313/2018 г. по описа на Районен съд – Хасково по предявените от „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул.„Христо Г. Данов” №37, представляванo от Робърт Дик и Жанет Петкова Стойчева срещу Д.С.Г., с ЕГН: **********,***, искове с правно основание чл. 415 вр. с чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД съдът е признал за установено в отношенията между страните, че Д.С.Г. дължи на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД сумата от 162,85 лв. - главница, представляваща неизплатено задължение за заплащане стойността на електрическа енергия и мрежови услуги за обект - „Е**“, находящ се в гр. Х*, местност „С*“, У*** ш**, с ИТН: 1606***, по партида с клиентски № **********, предоставени за периода от 30.06.2016 г. до 29.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.03.2018 г. до окончателното изплащане на сумите, както и на основание чл. 415, вр. с чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 14,57 лв. – обезщетение за забава върху посочената главница за периода 11.10.2016 г. –22.03.2018г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 332 от 27.03.2018 г. по ч.гр.д.№ 734/2018 г. по описа на Районен съд – Хасково. С решението си съдът е осъдил Д.С.Г. да заплати на ищеца „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД сумата в размер на 520 лв., представляваща направените разноски в първоинстанционното и заповедното производство.
Недоволен от така постановеното решение, с което исковете с правно основание чл. 415 вр. с чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД са уважени, е останал въззивникът Д.С.Г., който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК чрез процесуалния си представител адв. Ч. го обжалва, с оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и нарушение на материалния закон при постановяването му. По-конкретно поддържа, че неправилно съдът е пропуснал да обсъди възражението за недопустимост на исковата молба, както и неправилно са били кредитирани събраните по делото доказателства, от които не се установявало, че ищцовото дружество е собственик на електроразпределителната мрежа, за която били начислени мрежови услуги. Искането му към въззивната инстанция е да отмени решението на Районен съд - Хасково в цялост и да постанови ново, с което да отхвърли предявените искове като недопустими, неоснователни и незаконосъобразни. Претендира разноски за двете инстанции.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят Д.С.Г., редовно призован, се явява лично и с адв. Ч.. Поддържа въззивната жалба. Твърди, че първоинстанционният съд е разпределил неправилно доказателствената тежест но е преценил събраните доказателства неправилно. Мястото на доставка и кореспонденция, посочено на фактурите, не се отнасяло до Г., като същият не е получавал процесните фактури. Ищцовото дружество не доказало наличие на облигационни отношения между страните, а напротив, от представеното споразумение от 12.06.2018 г., необсъдено от съда, се доказвало, че въззиваемият неправомерно - без да е собственик на електроразпределителната мрежа и без да има право е начислил такса за мрежови услуги.
Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли исковата претенция, както и да присъди направените по делото разноски, съгласно представения списък на разноски по чл.80 ГПК.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемата страна „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД– редовно призована, не се явява. С молба-становище, чрез пълномощника си, оспорва жалбата като неоснователна, като претендира възвивната инстанция да потвърди обжалваното решение и да присъди в в полза на въззиваемата страна разноските пред въззивната инстанция.
Пред въззивната инстанция нови доказателства не са събирани.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.259, ал.1 от ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащо на обжалване съдебно решение, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна.
СЪДЪТ, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД с искова молба, с която срещу Д.С.Г. са били предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 415 вр. с чл. 422 от ГПКвр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД.Ищцовото дружество излага твърдения, че в качеството си на краен снабдител, съгласно чл. 98а от ЗЕ, продавало електрическа енергия на клиентите си при публично известни общи условия, като по силата на чл. 7, т. 1 от същите, дружеството поело задължение да снабдява с ел. енергия обект с ИТН: 160***, собственост на ответника – с клиентски № **********. В изпълнение на задълженията си по ОУ, ищецът доставил до обекта на ответника мрежови услуги на стойност 162,85 лв., за което били издадени фактури. От своя страна, ответникът не изпълнявал поетото с чл. 11, т. 1 от ОУ задължение за заплащане стойността на предоставените услуги нито в сроковете, нито по начините определени в чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от ОУ, поради което дължал и лихва за забава в размер на 14,58 лв.
Моли съда да постанови решение, с което да се установи със силата на присъдено нещо съществуването на вземанията на ищеца към ответника за сумите: 162,85 лв. – главница, представляваща предоставени мрежови услуги за периода 30.06.2016 г. – 19.12.2017 г., и 14,58 лв. – лихва за забава за периода 11.10.2016 г. – 22.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното ѝ изплащане, както и присъждане на направените разноски.
В едномесечния срок по чл.131 от ГПК, ответникът Д.С.Г. е депозирал отговор на исковата молба, с който искът се оспорва като недопустим, а исковата претенция като неоснователна. Твърди, че процесната сума била начислена и претендирана неправомерно от ищеца. Ответникът не притежавал стопански обект на посочения във фактурите адрес, а ИТН: 160** и клиентски № 1000**били изцяло фиктивни към 2016 г., тъй като след приключване на СМР през 2007 г. подал молба за закриване на партидата, като в периода от м. юни 2016 г. до м. декември 2017 г. Г. не бил заявявал, нито ползвал мрежови услуги. Предвид горното иска отхвърляне на претенцията и присъждане на направените разноски.
Съдът намира направеното от въззивника възражение за недопустимост на иска за неоснователно. Предявеният пред първоинстанционния съд иск е установителен, с правна квалификация чл. 415, вр. с чл. 422 от ГПК, за дължимост на суми, начислени на ответника като стойност на предоставени и неплатени мрежови услуги за процесния обект. Обстоятелството, че адресът на ответника посочен в заявлението по чл. 410 от ГПК не отговаря на действителния адрес на ответника Г., е ирелевантно. Ответникът не е бил лишен от възможност за защита. Производството се развива след постъпване на възражение против заповедта за изпълнение, издадена в полза на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 от ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.
В хода на първоинстанционното производство съдът е събрал и обсъдил всички ангажирани от страните доказателства, като е достигнал до правилен извод за основателност на иска, който извод на съда се споделя и от настоящата съдебна инстанция. Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в исковата молба по реда на чл. 415, вр. с чл. 422 от ГПК по предявените установителни искове.
Не се спори, а и се потвърждава от събраните писмени доказателства - констативен нотариален акт за собственост № 37, том VIII, дело 2688/1996 г. от 26.06.1996 г., че Д.С.Г. е собственик на процесния обект – „Е*“, находящ се в гр. Х*, местността „АК-БАШ“ /сега м. „С**“/. От представеното споразумение за оперативно управление на енергиен обект от 12.06.2018 г. между „Електроразпределение ЮГ“ ЕАД и Д.С.Г. се потвърждава качеството на собственик на енергиен обект „Е***“ на въззивника. Споразумението е сключено в съответствие с раздел IX наглава IX от ЗЕ и урежда ангажиментите, в частност разпределя задълженията и отговорността по оперативното управление на обекта между неговия собственик и оператора на електроразпределителната мрежа. Твърдението, че със споразумението се доказвало, че към 12.06.2018 г. обектът не е бил включен към електроразпределителната мрежа, поради което не се дължала такса за достъп, се опровергава от останалите доказателства.
Възражението на въззивника за липса на
договорни отношения, поради което липсвало и плащане е неоснователно и не
кореспондира със събрания доказателствен материал. По делото е представена
декларация, с нотариална заверка на подписа, с вх № 7157926/24.03.2016 г. от
22.03.2016 г., подадена от Д.С.Г. до ищцовото дружество, с която се иска
възстановяване на електрическото захранване на сградата в обект „Е*“, гр. Х*,
м. „С**“, У*** ш**, ползвана от бившия наемател – ЕТ „Д** К**“.От същия този бивш
наемател е постъпило заявление с дата 13.07.2016 г., с което се иска партидата
да бъде прехвърлена на собственика на обект „Е*“, поради прекратени наемни
правоотношения. Предвид горното,въззивната инстанция намира, че в правилно
приложение на материалния закон, районният съд приема за установено наличието
на договорни отношения между главните страни.Съгласно § 1, т. 15 от ДР на ЗЕ
достъпът „е правото за използване
на преносната мрежа и/или разпределителните мрежи за пренос на електрическа
енергия или природен газ", за което се дължи заплащане на цена, определена
в нормативен акт. От представените доказателства се извежда, че след
възстановяване на захранването за обекта по искане на собственика – Д.Г., и
прехвърляне партидата на негово, то именно той е този потребител, който е
получил и е следвало да заплати доставените мрежови услуги и достъпът до тях.
Видно от приетото по делото заключение на
назначената пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза, неоспорена от
страните, обект „Е*“ с ИТН: 16**и клиентски № 100093** е бил присъединен към
електроразпределителната мрежа и до него са били предоставяни мрежови услуги за
периода 30.06.2016 г. – 29.12.2017 г., като предоставената мощност била 15,000 kWh и съвпадала с фактурираната такава. Според
вещото лице поставените електромери на обекта са преминали всички изискуеми
проверки, за което са имали поставени необходимите метрологични пломби.
По
делото е изслушана и приета ССчЕ, като в заключението си вещото лице сочи, че
ищцовото дружество е водило редовно счетоводството си, а издадените фактури са
били правилно изчислени и отговарят на изискванията на закона. За процесния
период нямало консумирана електрическа енергия, както и начислена такава.
Представената от оператора на мрежата мощност за обекта на Г. била 15 kWh. Стойността на дължимата сума за достъп до
електроразпределителната мрежа за периода от 30.06.2016 г. до 29.12.2017 г.
възлизала на 162,85 лв., а обезщетението за забава за периода от 11.10.2016 г.
до 22.03.2018 г. – 14,57 лв. По издадените фактури нямало извършени плащания.
Съдът намира за неоснователно и
възражението, че издадените фактури от „ЕВН България Електроразпределение“ ЕАД
не били адресирани до ответника. Адресат на фактурите е именно Д.Г.. Като
абонат с клиентски номер ********** на ответника има открити две измервателни
точки – едната на посочения адрес за кореспонденция на ул. „Ц** С**“ № 30 с
ИТН: 156**, а другата за процесния обект „Е**“, гр. Х*, м. „С**“ с ИТН: 160**. Обстоятелството,
че фактурите се отнасят именно за втория обект, собственост на ответника, се
извежда и от липсата на изрично посочване в графа „място на потребление“ на
точен адрес, а единствено е записано „гр. Х**, 6300“, което следва от липсата
на административен адрес.
Въз основа на гореизложените съображения следва да се приеме, че искът по чл. 415 вр. с чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79 от ЗЗД е основателен. От основателността на главния иск следва и основателността на акцесорното вземане за мораторна лихва върху главницата за периода от 11.10.2016 г. –22.03.2018 г. в размер на 14,57 лв. Върху посочената като дължима главница следва да се признае за дължима и законната лихва за забава, считано от дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 27.03.2018 г.
До същите крайни изводи е достигнал и
първоинстанционният съд, поради което и предвид съвпадането на изводите на
двете съдебни инстанции, обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно
следва да бъде потвърдено от настоящата въззивна инстанция, която на основание
чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение.
С оглед изхода на делото, на въззивника не следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски.
Разноски за въззивната инстанция в размер на 100 лева следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37 от ЗПП.
На основание чл.280,ал.2 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 101/ 15.02.2019 г. на Районен съд-Хасково, по гр. д. № 1313/2018 г. по описа на съда.
ОСЪЖДА Д.С.Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул.„Христо Г. Данов” №37, представляванo от Робърт Дик и Жанет Петкова Стойчева, сумата от 100 лв., представляваща сторените във въззивното производство разноски - за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.