Решение по дело №247/2024 на Административен съд - Русе

Производството е по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО), вр. с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на М. В. И., с адрес в [населено място], обл. Русе, чрез адв. П. П., против решение № 1040-17-6/19.02.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Русе, с което е потвърдено разпореждане № 171-00-673-3/30.11.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004ЕО. В жалбата, в съдебно заседание и в писмени бележки се сочи, че компетентният орган не е определил правилно центъра на жизнените интереси и обичайното място на пребиваване на заявителя. Иска се отмяна на административния акт и връщане на преписката за ново произнасяне, претендират се разноски.

Ответникът – директор на ТП на НОИ – Русе, чрез юрк. К., в съдебно заседание и в писмени бележки оспорва жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

След като съобрази събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК, във връзка с чл. 146 АПК, административният съд приема за установено следното:

Със заявление вх. № 171-00-673/03.04.2023 г. (л. 36 от делото), прието чрез директора на Дирекция „Бюро по труда“ – Русе, М. В. И. е поискал да получава парично обезщетение за безработица от България след последна заетост в друга държава членка на ЕО — Германия. Към заявлението е приложил копия на документи от работодател в Германия. Попълнил е декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) 883/2004 (л. 43 от преписката) и заявление за издаване на преносим документ, немски формуляр – 2 бр. (л. 39 от преписката).

В декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) 883/2004 от 03.04.2023 г. И. е посочил, че през последния период на заетост в чужбина от 10.01.2022 г. до 31.03.2023 г. е работил като наето лице от работодател в Германия, съпругата му е живяла в държавата по последна заетост и в България. Няма деца, няма роднини. Не разполага с постоянно жилище в България. Преобладаваща част от социалните му контакти са в България. Възнамерява да се установи в България.

В саморъчно попълнена декларация от 11.04.2023 г. И. заявява, че за периода от 28.04.2017 г. до 10.01.2022 г. е работил в други държави без трудови правоотношения (л. 35 от преписката).

Предвид декларираните от И. обстоятелства, за определяне на пребиваването, на лицето през периода на заетост в друга държава служебно е изискана информация от компетентната институция на Германия, със структуриран електронен документ Н005, чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и EC (EESSI), номер на случай 2992355. За удостоверяване на осигурителния период и доход служебно е изискано осигурително досие, със структуриран електронен документ U001, номер на случай 3023583. За този период на обмен, на информация между двете държави, административното производство, образувано по заявлението на лицето, е спряно с разпореждане № 171-00-673-1/12.04.2023 г.

Със заявление от 07.06.2023 г. жалбоподателят представя издаден за него преносим документ U1 от Германия. (л. л. 40 – 42 от преписката). В преносимия документ компетентната институция на Германия потвърждава период на осигурена заетост от 10.01.2022 г. до 31.03.2023 г. вкл., причина за прекратяване на заетостта - изтичане срока на договора и доход за периода от 10.01.2022 г. до 28.02.2023 г.

Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС е получен структуриран електронен документ Н006, с който компетентната институция на Германия уведомява, че М. В. И. е пребивавал в Германия за периода от 10.01.2022 г. до 31.03.2023 г., посочен е адрес на пребиваване (л. 22 от преписката).

Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС от Германия е получен структуриран електронен документ U002, с който за И. са удостоверени период на осигурена заетост от 10.01.2022 г. до 31.03.2023 г. и причина за прекратяване на заетостта - дата на изтичане на договора (л. 17 от преписката). Информацията е идентична с тази в представения преносим документ U1.

За да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая административния орган е поискал с изх. № 1056-17-1175/23.10.2023 г. до ОД на МВР - Русе и с изх. № 1056-17-1174/23.10.2023 г. до ТД на НАП - Варна, офис Русе информация по смисъла на чл. 11, § 1 от Регламент 987/2009, където са уредени правилата (елементите) за определяне на пребиваването, направил е служебни справки в Регистрите от информационната система на НОИ (л. л. 27 и 28 от делото).

С писмо вх. № 1056-17-1174#1/24.10.2023 г. от ТД на НАП - Варна, офис Русе е удостоверено, че за времето от 2017 г. до 2022 г. вкл. лицето няма подавани декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за доходите си от източници в България и в чужбина (л. л. 25 и 26 от преписката).

От писмо вх. № 1056-17-1175#1/02.11.2024 г. на Областна дирекция на МВР - Русе и приложени 4 бр. „Справка за пътуване на лице - български гражданин“ е видно, че М. И. многократно излиза от Р България в периода от 11.06.2017 г. до 13.09.2023 г., като по време на потвърдения от Германия период на пребиваване са регистрирани влизания в и излизания от България, като най-дългият му престой в Р България е от 30.06.2022 г. до 10.10.2022 г. - три месеца и 10 дни. За И. са регистрирани 5 излизания от Р България след подаване на заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица и след регистрацията му като безработно лице, търсещо работа на 03.04.2023 г. От справката за пътуване на съпругата на И. става ясно, че за нея са регистрирани краткотрайни периоди на влизане в България за времето от 11.06.2017 г. до 23.03.2023 г. - периодът, в който са регистрирани пътуванията на М. И. (л. л. 18 – 20 от преписката)

Административният орган е приел, че от служебна справка в НБД „Население" на ГД „ГРАО" е установено, че съпругата на И. не е регистрирана по постоянен и настоящ адрес в България (л. 23 от делото). В хода на съдебното дирене, обаче, е представено писмено доказателство – заверено копие на разрешение за пребиваване № ********* (л. 33 от делото) с посочен адрес на пребиваване, съвпадащ с постоянния (л. 32 от делото) и настоящ адрес (л. 6, гръб от делото) на И. – [населено място], [улица], от което е видно, че съпругата на И. е лице-чужденец със статут на пребиваващ в Р България с издадено разрешение за пребиваване на основание чл. 59, ал. 2, т. 1б от ЗБЛД /разрешение за пребиваване на продължително пребиваващ член на семейство на български гражданин с отбелязване на "член на семейство на български гражданин" – издава се от органите на Министерството на вътрешните работи със срок на валидност до една година/.

Направени са служебни справки в Регистрите от информационната система на НОИ. От служебната справка в Регистър на трудовите договори (л. л. 45 и 46 от преписката) е установено, че последното трудово правоотношение на И. в България преди потвърденото му пребиваване в Германия е прекратено на 28.04.2017 г. След тази дата според декларираните от самия него обстоятелства е работил в чужбина без трудови правоотношения, а от 10.01.2022 г. е започнал работа по трудов договор с немски работодател. Няма сключен договор с български осигурител „Точните таксита". От проверка в Регистър на осигурените лица (л. л. 38 – 42 от делото) е установено, че след 27.04.2017 г. до 19.10.2023 г. няма подадени данни по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за осигуряване за лицето. От проверката в Регистъра на Агенция по заетостта е установено, че И. е регистриран като безработно лице, търсещо работа в българската служба по заетостта за първи път на 03.04.2023 г., след прекратяване на трудовото правоотношение в Германия. На 25.10.2023 г. И. е обявил започване на работа по трудово правоотношение с български осигурител, сключено на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 от КСО, при условието на първоначален срок на изпитване 6 месеца, който изтича на 24.04.2024 г.

На И. е предоставено да попълни отново декларация относно определяне на пребиваване, предвид утвърдения нов образец. На 21.11.2023 г. в новата бланка И. декларира, че през последните 5 години преди годината на прекратяване на последната заетост е живял и работил в Германия от 01.01.2020 г. до 31.03.2022 г. От 10.12.2017 г. до 11.10.2019 г. живял и работил без договор в Норвегия. Съпругата му е живяла в България. Няма деца, роднините му са живели в България. Разполага с постоянно жилище в България, в чужбина е живял под наем. Завръщал се е в България няколко пъти в годината. Възнамерява да се установи в България. (л. л. 13 – 15 от преписката).

С разпореждане от 29.11.2023 г. на водещия производството орган производството е възобновено (л. 12 от преписката). На 30.11.2023 г. е издадено разпореждане № 172-00-673-3 на ръководителя на осигуряването за безработица, с което е отказано отпускане на ПОБ (л. 11 от преписката). Изложени са мотиви, че българската институция не е компетентна да предостави ПОБ, тъй като пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на социалната сигурност е в държавата по последна заетост – Германия. Това обстоятелство, според органа, е потвърдено с получения документ Н006, в който се съобщава, че И. е пребивавал в Германия и има адрес по пребиваване в Германия за периода на осигурена заетост от 10.01.2022 г. до 31.03.2023 г. Освен това и получената от ТД на НАП – Варна и ОД на МВР – Русе и направените служебни справки потвърждавали факта, че И. не е живял в България и не е осъществявал дейност при прилагането на българското законодателство за времето след 2017 г. Съпругата му също не била живяла и работила в България в периода 2017 г. до 2023 г. Това разпореждане е било обжалвано по административен ред (л. 9 от преписката).

С обжалваното в настоящото производство решение горестоящият орган е съобразил, че със СЕД Н006 компетентна институция е удостоверила пребиваване за времето от 10.01.2022 г. до 31.03.2023 г. в Германия; обсъдени са постъпилите данни от ОД на МВР - Русе и от ТД на НАП – Варна, офис Русе, служебно извършените справки в регистрите от информационната система на НОИ, както и собственоръчно попълнената и подписана от И. декларация за определяне на пребиваването. Горестоящият орган е свел спора до обстоятелството коя е компетентната държава по изплащане на паричното обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Германия. Изложил е, че понастоящем (към момента на произнасянето) критериите за определяне на центъра на жизнените интереси са нормативно установени в чл. 11 от Регламент № 987/2009. Това са продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на държавата-членка, естество и специфика на упражняваната дейност, постоянният характер на дейността и нейната продължителност, семейното положение и роднински връзки на лицето, жилищно положение, държавата, в която лицето пребивава за целите на данъчното облагане и други. Изброените в чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 критерии нямат изчерпателен характер и не е установен йерархичен ред (т. 46 от мотивите по дело С-255/13 на СЕС). Приел е, че в случая на И. продължителността на трудовата дейност е повече от една година – 1 год. 2 мес. и 22 дни, видно от данните в представения от него ПД U1 (потвърден с получения СЕД U002, издаден от компетентната институция на Германия), който факт определя достатъчно тясна и трайна връзка с държавата по заетост. Фактът, че И. има роднини и социални контакти в България не следвало да се приема като меродавен по смисъла на регламента, доколкото България се явява държавата по произход и наличието на този елемент е обективно обусловено. По отношение на държавата, в която И. пребивава за целите на данъчното облагане, като част от елементите за определяне на държавата по пребиваване, видно от справката, предоставена от ТД на НАП, лицето от 2017 г. не е било подчинено на българското законодателство по отношение на данъчното облагане, поради липса на трайна и продължителна трудово-правна връзка с България. По отношение наличието на адресна регистрация по постоянен и настоящ адрес съгласно данните в НБД „Население" в България, горестоящият орган е посочил, че този факт също е обективно обусловен от това, че България е държавата по произход на И., както и че Съдът на ЕС нееднократно е постановявал, че успоредното наличие на адресни регистрации в две или повече държави-членки не може да служи за ефективен критерий за определяне на държавата на обичайното пребиваване на лицето (т. 43 от решение на Съда на ЕС по дело Г-33/09, т. 35 по дело F-28/10, т. 37 по дело F-53/14). Изложил е, че намерението на лицето не се явява определящ критерий за пребиваването, а се ползва тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване. В случаите, когато се изисква СЕД Н006 от другата държава (по последна заетост), които случаи обичайно са тези, при които данните от декларацията навеждат към извод, че държавата по последна заетост се явява и държава по пребиваване по време на същата тази заетост, а ако другата държава потвърди това обстоятелство, намерението на лицето за установяване не представлява фактор, въз основа на който да се определя пребиваването. В полза на това твърдение било и обстоятелството, че намерението за трайно установяване не отразява само по себе си обективната действителност по време на упражняваната последна трудова дейност преди лицето да стане безработно. Намерението се явява възможната воля на лицето, реализирането на която зависи от бъдещи несигурни събития и нейното наличие отново се свързва с период, следващ периода на последна заетост, а последният е релевантен по отношение оценката на пребиваването за целите на прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004.

Въз основа на изложеното, горестоящият орган е отхвърлил оспорването, като е приел, че И. е променил пребиваването си едва след приключване на заетостта, което е ирелевантно за приложението на чл. 65, § 2 и § 5, б. а) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., тъй като за последното е от значение къде е било обичайното му пребиваване през периода на неговата последна заетост от 10.01.2022 г. до 31.03.2023 г.

Пред настоящата съдебна инстанция жалбоподателят представя писмени доказателства – заверени копия на документи, установяващи тежко здравословно състояние на майка му, за която в доводите си пред съда твърди, че редовно се е връщал в България докато е пребивавал в Норвегия и Германия, за да може да полага грижи за нея, а единственото му намерение да полага труд извън границите на България е било обусловено от желанието му да подпомага семейството си, което живеело тук, като в чужбина можел да получава по-високи трудови доходи. Представя още писмено доказателство – заверено копие на медицински документ, от който се установява, че съпругата му в периода 27.09.2023 г. до 01.10.2023 г. също се е лекувала в лечебно заведение в България. Представя лична карта и разрешение за пребиваване, от които е видно, че той има постоянен адрес в [населено място], обл. Русе, [улица], като това е адресът на пребиваване и на съпругата му. Събрани са и гласни доказателства. Свидетелят Д. С. И. заявява, че познава жалбоподателя, приятелски семейства са от 2015 г. Знае, че преди да замине да работи първо в Норвегия, а после и в Германия, е живеел на квартира, а към момента живее в [населено място], в къщата на майка му, където е и адресната му регистрация. Свидетелства, че преди да замине да работи в чужбина, е работел като таксиметров шофьор, а сега се установил в мебелна фирма „Ирим“, където работел на постоянен трудов договор, представя копие от трудов договор от 30.10.2023 г.

Свидетелката сочи, че И. се принудил да отиде да живее в къщата на майка си, заради влошеното й здравословно състояние, нуждаела се от грижи. Свидетелства и за това, че и съпругата му е имала здравословни проблеми, като в България не е могла да получи адекватно лечение, което наложило тя да се лекува в чужбина. Св. И. заявява, че основната причина, И. и съпругата му да отидат в Норвегия и после в Германия било да могат да се подпомогнат финансово, тъй като там /в чужбина/ И. получавал по-високо трудово възнаграждение, отколкото в България, като лекарствата на майка му били много скъпи. Заявява, че И. никога не е казвал, че иска да остане да живее в чужбина, а само да работи там временно, тъй като там получавал по-високи доходи. Твърди, че съпругата на И. била заедно с него в Германия, като се връщали в България през няколко месеца в законоустановени почивни дни и отпуск на жалбоподателя, такава била и уговорката с работодателя му.

При така установените факти съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е допустима. Подадена е от лице-адресат на индивидуален административен акт, който засяга неговата правна сфера неблагоприятно и има право на жалба съобразно чл. 147, ал. 1 от АПК, а съобразно чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България гражданите могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат. Жалбата е подадена и в срока по чл.149, ал. 1 от АПК, вр. чл. 118, ал. 1 от КСО.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган (арг. чл. 117 от КСО). Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му съдът намира, че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до нарушаване и на материалния закон.

Република България като държава-членка на ЕС, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. "з"). Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Не е спорно по делото, че И. е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква "а" от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото лице е бил настоящият жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Германия. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. "к"). От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).

Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

От краткия прочит на така изложената релевантна правна уредба следва да се презюмира, че под понятието "държава-членка от ЕС по постоянно пребиваване" следва да се разбира държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава-членка от ЕС, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите интереси. Обстоятелствата, които се взимат под внимание при определяне на центъра на интересите на едно лице, могат да имат различно естество. Това са семейното положение, къде живее семейството му, къде ходят децата на училище, работи ли по професията си, личните му контакти и връзки в двете държави, социалните му контакти, интервалите на работа в чужбина и завръщането на лицето, видът на трудовия договор и др. При всеки конкретен случай различните обстоятелства следва да бъдат съобразени, като в тежест на заявителя е да докаже постоянното си местопребиваване.

Следва да се посочи, че тези принципни постановки коректно са залегнали в мотивите на обжалвания административен акт, но са погрешно тълкувани.

В случая съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното в СЕД U006 от компетентната институция на Германия само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя. Съдът споделя виждането на ответника, че този документ е официален, но не и че в него е отразено обстоятелство относно страната на пребиваване на жалбоподателя. Това е така поради факта, че в цитирания формуляр е налице единствено посочване, че вписаният адрес, на който жалбоподателят е бил последно регистриран за времето на престоя си в Германия, е определен по вид като "държава на пребиваване". При липса на попълнени каквито и да е други данни в СЕД Н006 и U0002 за положението на лицето - естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници на доходи, жилищно положение и т.н. не би могло да се стигне до извод, че германската институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Настоящият състав счита, че само в такава хипотеза може да се прецени налице ли е съгласие за обстоятелствата между компетентните институции на две държави-членки. В допълнение следва да се посочи, че от представената по делото разпечатка от информационната система "Електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС", която в полето "Вид адрес" е посочен текстът "Държава на пребиваване" (л. 22 от преписката), не може да се установи какви са останалите опции за избор в посоченото поле, както и причините за избирането на именно тази опция. Следва да се посочи, че в жалбата до административния орган обстоятелството, свързано с посочения адрес в документ H006 е било оспорено с довод, че И. е имал адресна регистрация в Германия единствено защото работел там по трудов договор и това било изискване й на работодателя му, като целта на престоя му в Германия била единствено реализирането на трудови доходи, с които да подпомага близките си в България, но през цялото време на трудова заетост в Германия често се връщал в България, за да посещава редовно възрастните си и болни родители. Не е ясно на какво основание административният орган се позовава на предоставения от Германия СЕД Н006, за да приеме, че според него Германия е удостоверена като държава на пребиваване. Посоченият адрес, на който последно е живял жалбоподателят, е свързан с времето на полагане на трудовата му дейност и от него не може да се прави извод, че същият е пребивавал там трайно.

В случая ответният административен орган се е опитал да изследва, съобразно изброените в чл. 11, § 1 от регламент (ЕО) № 987/2009 критерии, определени обстоятелства, изисквайки от приходната администрация и от МВР данни за заплащани данъци върху доходите и за извършени от лицето пътувания в чужбина. От получената информация обаче са изведени некореспондиращи със съдържанието ѝ изводи. Така например от НАП е изискана информация за заплатени данъци върху доходите на жалбоподателя. При положение, че по делото не е спорно, че жалбоподателят не се явява командировано лице, както при липса на данни да е осъществявал дейност едновременно и на територията на България, очаквано получената информация е, че И. не е подавал за процесния период 2017 г. - 2022 г. годишни данъчни декларации по ЗДДФЛ и не е заплащал данъци върху доходите си в България. Тази информация обаче не води до извод, че центърът на жизнените му интереси, който е основният показател за определяне на мястото на обичайно пребиваване, е държава, различна от България. По същия начин информацията за пътуванията му в чужбина не води до извод, че държавата на пребиваване е Германия. Напротив, видно от справките И. се е завръщал до страната по произход често. Не може да бъде игнориран и фактът, че след завръщането си в страната по произход той е продължил да търси работа именно в тази страна, където пребивава, като са ангажирани писмени доказателства за това, че в края на м. октомври 2023 г. е сключил трудов договор с работодател „Ирим“ ООД, гр. Русе на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 70, ал. 1 от КТ, който към настоящия момент се явява безсрочен, и според св. показания и към настоящия момент И. работи при този работодател. Тези данни не са били известни на решаващия орган, но следва да се съобразят от съдебния състав на осн. чл. 142, ал. 2 от АПК, тъй като са настъпили след издаване на административния акт, но преди приключване на делото.

В този смисъл е налице и практика на ВАС – решение № 12598/25.09.2019 г. по адм. д. № 13206/2018 г., решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. д. № 15067/2018 г. и др.

При тези данни съдът намира, че административният орган е подходил едностранчиво, ползвайки непълна информация и тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този начин е отказал незаконосъобразно отпускане на обезщетение за безработица.

При тези съображения решението на директора на ТП на НОИ следва да бъде отменено, както и потвърденото с него разпореждане, а административната преписката да бъде върната на длъжностното лице, издало разпореждането, за ново произнасяне по същество, при което относно определяне приложимостта на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 следва да се имат предвид мотивите на съда, изложени в настоящото решение.

При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК искането на представителя на жалбоподателя за присъждане на разноски е основателно. Съгласно представен договор за правна защита и съдействие (л. 6 от делото) на адвоката, оказал правна защита и съдействие на жалбоподателя при оспорване на решение № 1040-17-6/19.02.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Русе пред АдмС – Русе, е договорен и заплатен в брой хонорар в размер на 1 000 лева. Налице е и възражение за прекомерност на така претендираното адвокатско възнаграждение, релевирано от процесуалния представител на ответника по жалбата. Нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, приложима на основание чл. 144 от АПК гласи, че ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. От друга страна намаляването на адвокатското възнаграждение по този ред не следва да рефлектира драстично върху отношенията между адвокат и клиент, които са сключили договор и са поели задължения по него, а следва да се съобразява само и единствено с принципите за социална справедливост и достъп до правосъдие (вж. ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с материя Кодекса за социално осигуряване е 500 лева. С оглед фактическата и правна сложност на повдигнатия спор и съобразно посоченото по-горе, съдът счита, че справедливият размер на възнаграждението за оказаната правна защита и съдействие от адвокат следва да се определи на 700 лева. Националният осигурителен институт (на основание § 1, т. 6 от ДР на АПК) следва да заплати на жалбоподателя разноските по делото - 700 лева за възнаграждение на адвокат и 10 лева държавна такса.

Воден от горното и на основание чл. 118, ал. 3 от КСО, във вр. с чл. 172, ал. 2, пр. второ от АПК Административен съд – Русе, II-ри състав

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 1040-17-6/19.02.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Русе, както и потвърденото с него разпореждане № 171-00-673-3/30.11.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на М. В. И. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004ЕО и

ВРЪЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе за ново произнасяне по заявление вх. № 171-00-673/03.04.2023 г. на М. В. И., съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, гр. София да заплати на М. В. И. с адрес в [населено място], [улица]сумата от 710 лева, представляваща разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.