Решение по адм. дело №1644/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 118 от КСО, вр. чл. 145 и сл. от АПК.

Оспорва се Решение № 1040-15-196 от 09.07.2025г. на Директора на ТП на НОИ - гр. Пловдив, с което е отхвърлена жалбата и е потвърдено Разпореждане № 151-00-743-3 от 16.06.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив, с което на основание чл. 54ж, ал. 1, вр. чл. 11, § 3, б. „а“ от Регламент /ЕО/ 883/2004 е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

Жалбоподателят Я. Д. Д., [ЕГН], с посочен в жалбата адрес: с. Маноле, общ. Марица, ул. „**“ № **, чрез адв. К., със съдебен адрес: гр. Пловдив, [улица], ет. *, ат. *, навежда подробни доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт и иска неговата отмяна от съда. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата – Директорът на ТП на НОИ - гр. Пловдив, чрез процесуалния си представителю юр. А., е на становище, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Поддържа се, че оспореният административен акт е законосъобразен и съдържа фактическите и правни основания за неговото постановяване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като разгледа становищата и възраженията на двете страни ислед преценка на събраните по делото доказателства, намери за установено следното:

Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това процесуален срок и от лице адресат на акта, което налага извод за нейната ДОПУСТИМОСТ.

Разгледана по същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.

От фактическа страна се установява, че производството е започнало по Заявление за отпускане на ПОБ, подадено чрез Дирекция „Бюро по труда" (ДБТ) - Пловдив с вх. № 1019-15-109 от 17.01.2025г., (рег. № 151-00-743-1 от 17.01.2025г.) за отпускане на ПОБ като в него е посочено, че последната заетост е в Германия и същата е прекратена, считано от 01.01.2025г. Към заявлението са приложени: Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със СЕД U002 и СЕД U004, Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 и документи за трудова дейност, упражнявана в Германия. Същите са приети със Справка вх. № 151-00-743-1 от 17.01.2025г.

Прието е, че в случая се касае за опускане на ПОБ при прилагане на разпоредбите на чл. 61 - 65 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а - 54б от КСО.

Посочено е, че в хода на тази процедура, от съществено значение е определяне на пребиваването на лицата, поради това, че този въпрос оказва влияние спрямо компетентността на българската институция по отношение на отпускането и изплащането на паричните обезщетения за безработица.

По правило всяко лице, което осъществява дейност като наето лице или самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на първо място на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическа дейност (член 11, пар. 3, буква „а" от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. В този случай, съгласно чл. 65, параграф 5, буква „а" от Регламент (ЕО) № 883/2004, това лице получава парично обезщетение за безработица в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице. Това обезщетение се предоставя от институцията по пребиваване.

В представената Декларация относно определяне на пребиваване на лицата във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004г. Д. е посочил, че последният му период на заетост е в Германия от 04.10.2023г. до 31.12.2024г. Съгласно декларираните обстоятелства, жалбоподателят разполага с постоянно жилище в Република България, през периода на заетост в чужбина е живял под наем, пребивавал е в Германия само за работа и няма намерение да живее там постоянно.

Тъй като според осигурителния орган в декларацията за определяне на пребиваването във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004г. и представените документи не се доказва по безспорен начин пребиваването на жалбоподателя в Република България, чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС (ЕSSI), до Компетентната институция (КИ) на Германия е изпратен формуляр СЕД U001CB за удостоверяване на декларираните от лицето осигурителни периоди и доход.

С оглед започнатата процедура по обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС (ЕSSI), с Разпореждане № 151-00-743-1 от 21.01.2025г. на ЗА Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив /съгласно заповед № 1015-15-360 от 17.11.2023г. на директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив/, производството по отпускане на ПОБ е спряно на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО.

В ТП на НОИ - Пловдив, чрез системата за електронен обмен, от КИ на Германия е получен официален отговор вх. № 3209-15-356 от 09.05.2025г. и актуализиран такъв вх. № 3209-15-356#1 от 22.05.2025г. и вх. № 3209-15-356#2 от 05.06.2025г., с които са удостоверени осигурителните периоди и доход по законодателството на държавата – членка Германия. Получена е и информация за задграничните пътувания на Я. Д. и Й. Д. от и до територията на Република България за периода от 01.01.2023г. до 04.06.2025г.

С Разпореждане № 151-00-743-2 от 05.06.2025г. на ЗА Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – гр. Пловдив /съгласно заповед № 15319 от 03.06.2025г. на директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив/, производството по отпускане на ПОБ е възобновено на основание чл. 55 от АПК.

С оглед постъпилите документи и извършена допълнителна проверка относно актуалните трудови договори, сключени в РБ е прието, че лицето не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004г., тъй като държавата - членка по пребиваване и държавата - членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната му заетост съвпадат.

Като следствие от това, е издадено и процесното Разпореждане № 151-00-743-3 от 16.06.2025г. на ЗА Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – гр. Пловдив /съгласно заповед № 1015-15-360 от 17.11.2023г. на директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив/, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е постановен отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по подаденото от Д. заявление с рег. № 151-00-743/17.01.2025г.

Това разпореждане е оспорено пред Директора на ТП на НОИ - гр. Пловдив и с оспореното в настоящото производството Решение № 1040-15-196 от 09.07.2025г. директорът на ТП на НОИ – гр. Пловдив е потвърдил изцяло Разпореждане № 151-00-743-3 от 16.06.2025г.

За да постанови този резултат решаващият орган е възприел изложената по-горе фактическа обстановка и е приел от правна страна, че с оглед разпоредбите на чл. 61 - 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а и чл. 546 от КСО, НОИ, следва да се съобрази с пребиваването на лицето по време на последната му заетост. При извършена справка в регистъра на осигурените лица е установено, че след 31.08.2023г. жалбоподателят Д. няма осигурителни периоди в България. Позовавайки се на чл. 5, т. 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, ответният административен орган е приел, че по отношение на жалбоподателя България, въпреки, че е държава по произход, не се явява държава по пребиваване с оглед периодите на заетост и последна заетост в Германия. Този извод не се променя с оглед декларираните обстоятелства, че децата на жалбоподателя и роднините му се намират на територията на България.

Крайният извод на Директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив е, че след като удостовереното с получения от компетентния орган документ обстоятелство, че Германия се явява държава по пребиваване по отношение на Д., то правилно от Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – гр. Пловдив е прието, че лицето не попада в обхвата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., тъй като очевидно държавата - членка по пребиваване и държавата - членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната заетост на лицето съвпадат.

С тези съображения, горестоящият в йерархията административен орган е потвърдил Разпореждане № 151-00-743-3 от 16.06.2025г. на ЗА Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – гр. Пловдив /съгласно заповед № 1015-15-360 от 17.11.2023г. на директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив/.

В хода на съдебното производство са приети като доказателства редовно предизвестие за прекратяване на трудово правоотношение от 14.11.2024г. на немски език, с превод на български език /л. 12 – 13/, уведомление за прекратяване на адресна регистрация от 19.12.2024г. на немски език, с превод на български език /л. 14 – 15/, удостоверения за настоящ адрес на Д. Д. от 12.06.2012г. и от 12.10.2022г., на В. Д. от 12.06.2012г., на Й. Д. от 23.12.2010г. и от 12.06.2012г. и на Я. Д. от 23.12.2010г. и от 12.06.2012г. /л. 16 – 23/, копие от лична карта на Я. Д. /л. 24/; документи на немски език, с надлежен превод на български език /л. 117 – 210/.

В съдебното заседание на 06.10.2025г. са разпитани свидетелите И. Д. Д. /брат на жалбоподателя/ и Н. И. А.. Според тях жалбоподателят е работил в Германия „в периода месец септември 2023г. – месец декември 2024г.“ През това време се завръщал в България „повече от два пъти“. В Германия работил в „някаква“ фирма, като работата му се състояла в разпределяне /“заготовка“/ на стоки на машина. По време на престоя му в Германия с него била съпругата му, а двете му деца се отглеждали от баба им. Големият му син работел, а малкият му син бил ученик. Семейството живее в с. Маноле, където живее и свидетелят.

Съгласно показанията на свидетелката А., през периода от месец септември 2023г. до месец декември 2024г. Д. е работел със съпругата си в чужбина и през този период са се връщали само няколко пъти в България. Двамата били в чужбина само за да работят, през това време децата, родителите и приятелите им били в България. След месец декември 2024г. семейство Д-ви се прибрали в България.

При така установеното от фактическа страна, Съдът намира следното от правна страна:

Оспореният административен акт е постановен от материално компетентен орган – директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив, в изискуемата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Оспореното решение и потвърденото с него разпореждане на ЗА Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – гр. Пловдив /надлежно оправомощен със заповед № 1015-15-360 от 17.11.2023г. на директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив, л. 41 – 41 гръб/ обаче са постановени при неправилно приложение на материалния закон, водещи до тяхната отмяна.

По делото не се формира спор по установените факти. Спорът в случая е за правото, като касае компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица.

За разрешаване на настоящия административноправен спор е необходимо да бъде съобразено следното:

Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите - членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004г.

Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е. съдържащите се в регламента правила като нормативни разпоредби с обща правна сила са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, б. „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б.“з“).

Няма спор по делото, че жалбоподателят Д. е гражданин на Република България, съответно е гражданин на държава - членка на ЕС, поради което е и лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004г. (чл. 2 от Регламента), с който са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите - членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., сред които е и правилото на § 2, в който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава - членка, различна от компетентната държава - членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава - членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата - членка по пребиваване.

Легална дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в разпоредбата на чл. 1, § 3, б. „й“ от цитирания Регламент, а именно - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (Регламента по прилагането), с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В разпоредбата на чл. 1, б. „й“ и б. “к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 пък се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. В изготвения съвместно с държавите - членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими, за да се установи коя държава - членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави - членки.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава - членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери и студенти) - в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата - членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава -членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава - членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният й характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване, като например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.

В случая, съдът намира за неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на жалбоподателя.

Не е спорно между страните, че Д. е осъществявал през периода 04.10.2023г. – 31.12.2024г. трудова дейност на територията на Германия и последният му трудов договор с работодателя е прекратен, както и че към момента на подаване на заявлението за отпускане на безработица е безработно лице.

От данните по делото е видно, че след прекратяване на трудовото правоотношение в Германия на 31.12.2024г. същият се е завърнал в Република България, като на 17.01.2025г. е подал заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица. Декларирал е, че през периода на последната му заетост в Германия притежава собствено жилище в България, а в Германия живее под наем. Тези факти се потвърждават от представените към жалбата писмени доказателства и от показанията на свидетелите Д., брат на жалбоподателя, и А..

Не е спорно и също така, че Д. е напълно безработно лице. Той е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава - членка, различна от компетентната държава - членка, а именно в Германия. Установено е обаче, че жалбоподателят не продължава да пребивава в тази държава - членка, нито се е върнал в тази държава - членка, на чието законодателство за последно е бил подчинен, за това не се е регистрирал (т.е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта в държавата - членка по пребиваване (за времето на трудова заетост) в Германия, а се е регистрирал в България, където се е върнал и обичайно пребивава с намерение да остане да живее в България.

Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата -членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателя, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица, претендирано от Д. следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата - членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Все в тази насока следва да се посочи, че за разлика от националното ни законодателство, европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза не предвиждат възможност дори за спиране производствата по отпускане на обезщетение (още по-малко пък за отказ) в случаи от категорията на процесния. За сметка на това уреждат правила за временно прилагане на законодателството и предварително предоставяне на обезщетения, които са регламентирани в член 6 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В параграф 2 на цитирания член 6 от Регламент (ЕО) № 987/2009 е предвидено, че когато има различия в становищата на институциите или органите на две или повече държави - членки относно това коя институция следва да предостави парични обезщетения или обезщетения в натура, съответното лице, което би могло да претендира за обезщетения, ако нямаше спор, има право предварително да получава обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията по мястото му на пребиваване, или, ако това лице не пребивава на територията на нито една от съответните държави-членки, обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията, до която първо e било подадено искането. С други думи казано, правото на ЕС предвижда дори предварително получаване на обезщетение от трета страна. И всичко това е с оглед спазване целта на социалното осигуряване - получаване на адекватно на размера на внасяните осигуровки обезщетение за осигуреното лице при настъпването на съответното осигурително събитие.

Тези съображения обосновават извод за незаконосъобразност на оспореното решение на директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив и потвърденото с него разпореждане. Същите са са неправилни, като постановени в нарушение на закона и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, същото следва да се върне като преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – гр. Пловдив за ново произнасяне по заявлението на Я. Д., при съобразяване с мотивите на настоящото решение.

При посочения изход на спора на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, субсидиарно приложим на основание чл. 118, ал. 3 от КСО, на жалбоподателя се дължат сторените разноски. Същите се констатираха в размер на 500лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

Ето защо, Съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 1040-15-196 от 09.07.2025г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-743-3 от 16.06.2025г. на ЗА Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – гр. Пловдив, с което на Я. Д. Д., [ЕГН], с посочен в жалбата адрес: с. Маноле, общ. Марица, ул. „**“ № **, на основание чл. 54ж, ал. 1, вр. чл. 11, § 3, б. „а“ от Регламент /ЕО/ 883/2004 е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

ИЗПРАЩА административната преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ – гр. Пловдив за ново произнасяне по направеното пред него искане по заявление вх. № 1019-15-109 от 17.01.2025г., (рег. № 151-00-743-1 от 17.01.2025г.), подадено от Я. Д. Д., [ЕГН], с посочен в жалбата адрес: с. Маноле, общ. Марица, ул. „**“ № **, съобразно указанията в мотивите на настоящото съдебно решение по тълкуванено и прилагането на закона.

 

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт – София с адрес гр. София, [улица]64 да заплати на Я. Д. Д., [ЕГН], с посочен в жалбата адрес: с. Маноле, общ. Марица, ул. „**“ № ** сумата от 500 /петстотин/ лева разноски.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване и протест.