№ 208
гр. София, 27.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Катерина Рачева
Членове:Здравка Иванова
Михаил Малчев
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело №
20241000502506 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 3344/06.06.2024 г. по гр. д. №13343/2021 г. по описа на
Софийски градски съд, са отхвърлени: предявените от Х. А. Б., ЕГН
**********, срещу Е. Д. Г., ЕГН **********, искове с правно основание чл.
26, ал.1, пр.1( противоречие със закона), пр.2 (заобикаляне на закона), пр.3
(противоречие с добрите нрави) и ал.2, пр. 2 (липса на съгласие) ЗЗД за
обявяване нищожността на договор за покупко-продажба, обективиран в
нотариален акт № 131, том V, рег. №7913, дело № 739/2003 г. от 19.11.2003 г.
на нотариус В. И. с рег. № *** и район на действие гр. София, с който ищеца е
прехвърлил на ответника собствеността върху апартамент № 146, находящ се
в гр. ***, ж.к. ***, бл.*, вх. *, ет.*; предявения при условията на евентуалност
от Х. А. Б. срещу Е. Д. Г. иск с правно основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД за
унищожаване на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт
№ 131, том V, рег. №7913, дело № 739/2003 г. от 19.11.2003 г. на нотариус В. И.
с рег. № *** и район на действие гр. София, с който ищеца е прехвърлил на
ответника собствеността върху апартамент № 146, находящ се в гр. ***, ж.к.
***, бл.*, вх. *, ет.*; предявения от Х. А. Б. срещу И. В. В., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК с искане да се установи по
отношение на ответника, че ищеца е собственик на апартамент № 146,
находящ се в гр. ***, ж.к. ***, бл.*, вх. *, ет.*; предявения от Х. А. Б. срещу М.
Н. В., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 108 ЗС с искане да се
признае, че ищецът е собственик на апартамент № 146, находящ се в гр. ***,
ж.к. ***, бл.*, вх. *, ет.* и да се осъди ответникът да предаде владението над
имота; предявения от Х. А. Б. срещу М. Н. В. и „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД,
ЕИК *********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. чл. 167, ал. 3
1
ЗЗД за обявяване нищожността на договор за учредяване на ипотека върху
апартамент № 146, находящ се в гр. ***, ж.к. ***, бл.*, вх. *, ет.*, обективиран
в нотариален акт от 02.07.2008 т. № 168, том VII, рег. № 15969, дело №
1283/2008 г. на нотариус В. Б. с рег. № *** на Нот. Камара и район на действие
гр. ***.
Решението е обжалвано изцяло от ищеца в първоинстанционното
производство Х. А. Б., действащ чрез процесуалния си представител. Във
въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е
неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие
със събраните доказателства. Твърди се, че от представените от ищеца
доказателства и от събраните по делото свидетелски показания може да се
заключи, че предявените искове са доказани. Оспорват се като необосновани
изводите в обратна посока на първоинстанционния съд. Поддържат се и се
възпроизвеждат фактическите твърдения, отразени и в исковата молба,
относно обстоятелствата, при които и поради които е сключен процесния
договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 131, том V,
рег. №7913, дело № 739/2003 г. от 19.11.2003 г. на нотариус В. И.. Изтъква се
съображения, че този договор е нищожен, респективно унищожаем поради
извършена от Е. Д. Г. измама по отношение на ищеца. Моли се решението да
бъде отменено, а предявените искове да бъдат уважени. Претендира се
присъждане на сторените съдебни разноски в двете съдебни инстанции.
В установения от закона срок, въззиваемата и ответница в
първоинстанционното производство – Е. Д. Г., действаща чрез процесуалния
си представител, е депозирала отговор на въззивната жалба. С него се излагат
съображения за неоснователност на въззивната жалба, респективно за
законосъобразност на съдебното решението на първата инстанция.
Претендира се присъждане на сторените във въззивното производство
разноски.
В установения от закона срок, другата въззиваемата и ответница в
първоинстанционното производство – И. В. В., действаща чрез процесуалния
си представител, е депозирала отговор на въззивната жалба. С него се излагат
доводи за неоснователност на въззивната жалба, респективно за
законосъобразност на съдебното решението на първата инстанция.
Претендира се присъждане на сторените във въззивното производство
разноски.
В установения от закона срок, следващата въззиваемата и ответница в
първоинстанционното производство – М. Н. В., действаща чрез процесуалния
си представител, е депозирала отговор на въззивната жалба. С него се излагат
аргументи за неоснователност на въззивната жалба, респективно за
законосъобразност на съдебното решението на първата инстанция.
Претендира се присъждане на сторените във въззивното производство
разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият и ответник в
първоинстанционното производство иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 вр. чл. чл. 167, ал. 3 ЗЗД – „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, действащ чрез
процесуалния си представител, е депозирал отговор на въззивната жалба. С
него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба,
респективно за законосъобразност на съдебното решението на първата
инстанция. Претендира се присъждане на сторените във въззивното
производство разноски.
2
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от активно
легитимирана страна в процеса против валидно и допустимо съдебно
решение, подлежащо на въззивно обжалване, поради което е допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от
страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по делото,
съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК , приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с множество обективно и
субективно съединени искове, предявени на 04.11.2021 г. Ищецът Х. А. Б. е
предявил срещу Е. Д. Т. искове с правно основание чл. 26, пр. 1, евентуално
пр. 2, евентуално пр. 3, евентуално ал. 2, пр. 2 ЗЗД за обявяване нищожността
на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 19.11.2003 г.
между него и Е. Д. Т., обективиран в нотариален акт № 131, том V, рег. № 7913,
дело № 739/2003 г. на нотариус В. И. с рег. № ***, евентуално съединени с иск
искове с правно основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на същия договор
поради измама. Освен това срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и М. Н. В. е
предявил с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД за
обявяване нищожност на договор за учредяване на ипотека от 02.07.2008 г.,
обективиран в нотариален акт № 167, том VII, рег. № 15968, дело 1282/2008 г.
на нотариус В. Б. с рег. № ***. Също така срещу ответницата М. Н. В. е
предявен ревандикационен иск с правно основание чл. 108 ЗС относно
апартамент № 146, находящ се в гр. ***, ж.к. „***“, бл. 5, вх. Е, ет. 1, а срещу
ответницата И. В. В. е предявен положителен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на правото на собственост на
ищеца върху същия апартамент.
От приетите в съдебното производство доказателства се установява
следната фактическа обстановка:
Не е спорно между страните, а се установява и от представения
нотариален акт № 17, том LLLXIX, дело № 34339/1993 г., че ищецът е
придобил собствеността над апартамент № 146, находящ се в гр. ***, ж.к.
„***“, бл. 5, вх. Е, ет. 1, състоящ се от три стаи, дневна, кухня и сервизни
помещения, с площ от 108,75 кв. м., при съседи изток - фасада, запад-фасада,
север - ап.145 и стълбище, юг-фасада, заедно с избено помещение № 3, с площ
от 3,83 кв.м., при съседи: изток-коридор, запад-фасада, север-мазе на ап. №
147, юг - мазе на ап. 145, заедно с 4,184 % ид.части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху мястото.
Не се спори между страните, а е видно и от представения нотариален
акт № 131, том V, рег. №7913, дело № 739/2003 г. от 19.11.2003 г. на нотариус
В. И. с рег. № *** и район на действие гр. София, че ищецът е продал на Е. Д.
Т. на 19.11.2003 г. описания горе недвижим имот срещу сумата от 15 000 лв.,
при данъчна оценка в размер на 26 884,40 лв. към момента на сключване на
сделката като е посочено, че продажната цена е изцяло изплатена.
Не се спори и се установява от представения нотариален акт № 53, том
IV, рег. № 8255, дело № 555/2006 г. на нотариус В. И. с рег. № *** и район на
действие гр. София, че на 04.08.2006 г. Е. Д. Т. е продала описания горе имот
на И. В.В. за сумата от 33 650,10 лв., като в нотариалния акт е декларирано, че
3
цената е изцяло изплатена на продавача.
Не се спори и е видно от представения нотариален акт № 167, том VII,
рег. № 15968 дело 1282/2008 г. на нотариус В. Б. с рег. № *** и район на
действие гр. София, че на 02.07.2008 г. И. В. В. е продала описания недвижим
имот на М. Н. В. за сумата от 20 006 евро, която сума е изплатена на продавача
чрез кредит, отпуснат от „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД след
вписване на акта в служба по вписванията при СРС и вписване на договорна
ипотека в полза на банката върху имота. В тази връзка е видно от нотариален
акт от 02.07.2008, № 168, том VII, рег. № 15969, дело № 1283/2008 г. на
нотариус В. Б. с рег. № *** и район на действие гр. София, че М. Н. В. е
учредила в полза на тази банка ипотека върху процесния имот за обезпечаване
на вземане по договор за банков кредит № HL37348/02.07.2008 г. с кредитен
лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността на 50 000 евро по
курс „Купува“ за швейцарски франк към евро на банката в деня на
усвояването на кредита. Между купувача М. Н. В. и „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ
БЪЛГАРИЯ“ АД на 02.07.2008 г. е сключен и договор за кредит за покупка на
недвижим имот, видно от приетия като доказателство договор № HL 37348 от
02.07.2008 г.
Видно е от писмо №11324/08 от 05.01.2010 г. по описа на Софийска
градска прокуратура, че на Софийска районна прокуратура е изпратен по
компетентност сигнал на Х. А. Б., в който се съдържат твърдения за
извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 НК. От писмо на прокурор при
Софийска районна прокуратура от 25.02.2022 г. до И. В. В. става ясно, че
преписка №206/2010 г. по описа на СРП е образувана по сигнал на Х. А. Б., в
който се съдържат твърдения за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 НК.
Проверката по преписката е завършила с постановление за отказ за образуване
на наказателно производство от 17.062010 г., като материалите по преписката
унищожени съгласно акт за унищожаване от 05.06.2017 г.
Видно е от протокол за въвод във владение от 31.05.2010 г., че
ответницата М. Н. В. е въведена на посочената дата във владение на
процесния апартамент от ЧСИ съгласно издаден изпълнителен лист от
19.03.20210 г. срещу длъжника И. В. В.. Този изпълнителен лист е издаден на
основание чл. 418, ал. 2 ГПК въз основа на разпореждане по гр. д. №8651/2010
г. на СРС за права, произтичащи от нотариален акт № 167, том VII, рег. №
15968 дело 1282/2008 г. на нотариус В. Б. с рег. № ***. По време на въвода във
валадение, видно от посочения протокол, в апартамента е намерен Х. А. Б.,
чийто движими вещи са извадени от имота. Протоколът за въвод във владение
от 31.05.2010 г. е подписан с възражение от страна на Х. А. Б., че е бил
въвлечен в престъпна схема от страна на работодателя на М. Н. В.. В тази
връзка от ищеца е подадена жалба от 31.05.2010 г. до ЧСИ С. Я., в която се
заявява, че той владее имота на собствено правно основание и че е изплатил на
заложната къща на бай П. в кв. *** над 100 000 евро. В жалбата се поддържа
също, че И. В. В. никога не е живяла в апартамента, като организирана
престъпна група е продала жилището му няколко пъти.
В първоинстанционното производство са приети като доказателства
копия от хартиени квадратни документи, вероятно картончета, в които е
положен печат на „Г-7“ ЕООД, както следва: №**********, в който е изписан
текст „до 07.01.2005“ и „4542“. Следващ картон с дата 25.04.2005 г. и
изписани „3590 евро, 1510, 1000,6100, +3000 лв. едно под друго, от което е
видно, че са събирани някакви суми и текст „платени лихви на 28.04.
4
(нечетлива година)“. Следващ картон, в който е изписано „На 30.03.2004 г.
договорът за заем срещу залог на апартамент на Х. А. Б. е преключен.“.
Следва подпис на неизвестно лице. И картон с № **********, на който има
изписано „до 24.09.2004 г.“. От тях може да се направи извод, че между ищеца
и „Г-7“ ЕООД е съществувало правоотношение, породено от сключен договор
за заем или договори за заем. Не може обаче да се направи обосновано
заключение, че става въпрос за един заем или за няколко такива, каква е
предадената сума или суми на ищеца, какъв е размера на лихвите, какво е
платено и кога, какъв е срокът за плащане на един или няколкото заема, както
и какво е обезпечението им.
В първоинстанционното производство са разпитани свидетелите И. А.
Б., който е брат на ищеца, А. В. П., Е. Й. К. и В. Н. В..
Според свидетелските показания на И. А. Б., двамата братя
през 2003 година са отишли в заложна къща, която била на бай П., където
ищецът се е срещнал с Е. Т., която е работила в заложната къща. В негово
присъствие двамата разговаряли в заложната къща и тя му обещала да му даде
личен заем и определили среща при нотариус. Самият той не е присъствал на
изповядването на сделката, но бил отвън и след приключването при нотариуса
брат му и Е. излезли и тя му предоставила сумата от 4 900 лв. Брат му
продължил да си плаща лихви към заложната къща, ходил на място там, тъй
като Е. работила в нея и там се виждали. Плащането било на ръка, а тя му
давала бележка, че е платил. Бележките били от кочан и носели печат на
фирмата. Въпреки че брат му редовно плащал вноските си към заложната
къща, тя продала апартамента, а ищецът бил принуден да отиде да живее при
свидетеля.
От свидетелските показания на А. В. П. се установява, че е бивша
колежка на Е. Т. и са работи заедно в заложната къща „Г-7“ в периода от 2000-
2003 г. Дружеството давало заеми срещу залог на злато, уредби, телевизори,
като винаги изисквали документи за собственост. Свидетелката не е запозната
фирмата да е давала заеми срещу залог на недвижими имоти, като повечето
заеми били на стойност между 100 и 1000 лв. В самото помещение, в което се
извършвали сделките, можело да се влиза само по един клиент, като се
допуска до вътрешността с бутон от служителя. На свидетелката е било
известно, че Е. Т. е искали да си купува жилище, но не знае повече
подробности. Собственикът на заложната къща се казвал П. К., като
свидетелката не знае да е имало оплаквания на клиенти от него.
От свидетелските показания на Е. Й. К. се установява, че е била
колежка с Е. Т. в фирма „ТИМ 2000“, но били в различни офиси. Фирмата се
имала заложна дейност, като давала микрокредити срещу златни бижута,
черна техника и джиесеми. Свидетелката не знае фирмата да е давала заеми
срещу залог на недвижими имоти. Двете с Е. никога не са били близки, като
последната престанала да работи за фирмата около 2004 година и след това не
са поддържали връзка. Е. Т. й споделила, че търси да си купи апартамент, но
не знае никакви подробности по този въпрос.
От свидетелските показания на В. Н. В. се установява, че ответницата
М. В. от 2007 г. работи като готвач в заведение, което се стопанисва от
неговата фирма. Знае, че през 2008 г. М. е закупила апартамент с кредит от
банката, като той е обработил необходимите за целта документи. Закупеното
жилище се намирало в гр. ***, кв. ***, бл.*, ап.*. Самият свидетел е ходил
няколко пъти в апартамента, тъй като още от самото начало след купуването
5
му М. имала проблеми с него. Там живеел някакъв човек и тя следвало да
предприеме действия да го отстрани от имота. Въведена е във владение от
съдебен изпълнител през 2010 г. и свидетелят присъствал на действията като
помогнал и за организирането на транспорта за пренасяне на намерените
вещи. Имало останали много битови сметки за жилището и то се нуждаело от
сериозен ремонт. Отдавала го и под наем за известно време, а от 2014 г. самата
тя живее там, заедно със семейството си.
Въззивният съд приема за достоверни показанията на свидетелите, с
изключение на показанията на И. А. Б. в частта, че Е. Т. в лично качество е
дала заем на ищеца, за обезпечаване на който е бил заложен процесния
апартамент. В тази част свидетелските му показания са вътрешно
противоречиви, тъй като същият свидетел заявява, че вноските по заема са
плащани в заложната къща и бележки за плащанията са заверявани с печат от
заложната къща. В тази част свидетелките показания не съответстват и на
останалите събрани в производство доказателства, включително тези
представени от самия ищец (посочените по-горе копия от хартиени квадратни
документи, вероятно картончета, на които е положен печат на „Г-7“ ЕООД).
Освен това не може да бъде пренебрегната и възможната заинтересованост на
свидетеля И. А. Б. по смисъла на чл. 172 ГПК, предвид близката му родствена
връзка с ищеца.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд
намира от правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (противоречие със
закона) вр. с чл. 152 ЗЗД за обявяване нищожност на договора за покупко-
продажба от 19.11.2003 г. на процесния апартамент:
Ищецът по иск с правно основание 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 152 ЗЗД
следва да установи факта на съществуващо съглашение, в което е уговорен
начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона.
Когато се твърди, че сделката за прехвърляне на собственост върху имот е
извършена в обезпечение на паричен дълг, ищецът следва да установи
твърдяното главно правоотношение по договора за заем и обезпечаването му с
прехвърления имот, извод за които факти следва да бъде изведен от
съвкупната преценка на представените по делото доказателства. В този
смисъл е практиката на ВКС, обективирана например в решение № 33 от
28.05.2018 г. по гр. д. № 2112/2017 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, която се споделя от
настоящия съдебен състав.
В случая твърдението на ищеца е, че договорът за продажба от
19.11.2003 г. е нищожен поради противоречие със закона, тъй като обезпечава
изпълнение на задължението по договор за заем, сключен на същата дата
между него като заемател и Е. Д. Т. като заемодател - чл. 26, ал. 1 във вр. с чл.
152 ЗЗД. Ищецът не доказва по делото, че сключеният на 19.11.2003 г. между
него и Е. Т. договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот има за
цел обезпечаването на сключен между тях договор за заем. Единствените
доказателства в тази посока се извеждат от свидетелските показания на
свидетеля И. А. Б., който предвид факта, че е брат на ищеца, следва да се
приеме за заинтересован от изхода на делото по смисъла на чл. 172 ГПК.
Освен това неговите свидетелски показания не се подкрепят от другите
писмени и гласни доказателства. На първо място не е доказано по делото, че Е.
Д. Т. в качеството си на физическо лице е сключвала договор за заем с Х. А. Б..
От представените от ищеца копия от хартиени квадратни документи, вероятно
6
картончета, може да се предположи, че през 2004 г. и 2005 г. между него и „Г-
7“ ЕООД е съществувало заемно правоотношение, по което Х. А. Б. е дължал и
връщал предоставени му на заем парични суми. Не е доказано обаче, а и не се
твърди такава, връзка между извършената продажба през 19.11.2003 г. и
сключен договор за заем с „Г-7“ ЕООД по това време или преди това. Освен
това в случая не е доказано, че уговорка по смисъла на чл. 152 ЗЗД между
ишеца и ответницата Е. Т. е била постигната преди или едновременно с
възникване на задължение по договор за заем, който се твърди, че е обезпечен
чрез процесният договор за продажба. Както беше посочено, има данни само
за наличие на заемно правоотношение от 2004 г., което е след сключването на
процесния договор за продажба и то със страна, различна от Е. Т.. Поради
изложени съображения разгледаният иск е недоказан и правилно е отхвърлен
от първоинстанционния съд като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 26, ал.1, пр.2 (заобикаляне на закона)
ЗЗД за обявяване нищожността на договор за покупко-продажба от 19.11.2003
г.:
Този иск се основава на същите фактически твърдения на ищеца, както и
предходния такъв, като същите се интерпретират в друга посока, а именно, че
с позволени от закона средства е постигнат забранен резултат. За
основателността на този иск ищецът е следвало да докаже, чрез сключените
между него и ответницата Е. Т. съответно договори за заем и за покупко-
продажба е нарушена забраната на чл. 152 ЗЗД вр. с чл. 209 ЗЗД. Както вече
беше посочено, в случая не е доказано сключването на договор за заем между
ищеца и ответницата Е. Т., респективно съществуването на заемното
правоотношение между тях, преди или по време на сключването на договора
за покупко-продажба от 19.11.2003 г. Поради това изложеното и този иск се
явява недоказан и следователно неоснователен.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД (противоречие с
добрите нрави) за обявяване нищожността на договора за покупко-продажба
от 19.11.2003 г.:
Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които
съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за
оценка на сделките. В практиката на ВКС се приема, че нееквивалентността
на престациите като конкретен пример за нарушение на добрите нрави води до
нищожност на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Законодателят
допуска, че цената на недвижимия имот може да бъде по-ниска от данъчната
оценка. В същото време понятието добри нрави предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие
се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. ВКС счита,
че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена
до липса на престация (решение № 452 от 25.6.2010 г. по гр. дело № 4277/2008
г., I г. о. , решение № 119/22.3.2011 г. по гр. дело № 485/2011 г. I г. о., решение
№ 29 от 22.3.2017 г. по гр. дело № 2955/2016 г. I г. о., решение № 24 от
9.2.2016 г. по гр. дело № 2419/2015 г. на III г. о., решение № 65 от 21.3.2017 г.
по гр. дело № 639/2016 г., IV г. о. и др.). Следователно значителна и явна
нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради
противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е
практически незначителна. По този начин би се накърнил принципът на
свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД), защото еквивалентността на
престациите поначало се преценява от страните и се съобразява с техния
7
правен интерес.
От съдържанието на нотариален акт № 131, том V, рег. №7913, дело №
739/2003 г. от 19.11.2003 г. на нотариус В. И. , се установява, че проценият
апартамент е продаден за сумата от 15 000 лв., като данъчната му оценка
възлиза тогава на 26 884,40 лв. Въззивният съд намира, че разликата между
двете посочени стойности е в рамките на допустимата обективна
нееквивалентност, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за
равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния
интерес. Ищецът, който както по време на продажбата, така и понастоящем, е
пълнолетно дееспособно физическо лице, е взел решение за се разпоредби с
правото на собственост върху своя апартамент срещу цена, която е по-ниска
от данъчната оценка. В процения случай неравностойносттта на престацията
на купувача не е практически съществена/нулева, като може единствено да се
разсъждава дали договора не е сключена при крайна нужда и явно неизгодни
условия по смисъла на чл. 33 ЗЗД. Такъв иск за унищожаване на договора
обаче не е предявен от ищеца. Изложените доводи водят до извод за
неоснователност и на този иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД (липса на съгласие) за
обявяване нищожността на договора за покупко-продажба от 19.11.2003 г.:
Последователно в практиката на ВКС (решение № 94/13.09.2016 г. по гр.
3768/2014 г. на II т. о., решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на
IV г. о., решение № 136/30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на III г. о. и др.)
се приема, че липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е
налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. „съзнавана липса на
съгласие“ (например - изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за
обвързване - на шега, като учебен пример и др.). При липсата на съгласие
волята се изразява изрично, но тя е толкова негодна, че изобщо не може да
породи правни последици. Едната или двете страни осъзнават, че външно
правят изявления, които формално осъществяват фактическия състав на
договора, но без намерение за обвързване. В разглеждания случай от
събраните по делото доказателства не се установява, че ищецът, действайки
като продавач, въпреки изявената външно воля пред купувача и нотариуса, не
е имал намерение да прехвърли правото на собственост имота срещу сумата
от 15 000 лева. Както вече беше многократно посочено, не са доказани
твърденията, че между ищеца и ответницата Е. Т. е съществувало заемно
правоотношение, за чието обезпечаване е сключен процесния договор за
покупко-продажба. Ето защо не може да се установи, че ищецът при
сключването на договора на 19.11.2003 г. не е имал намерение да прехвърли
имота, а само да обезпечи другата сделка. С оглед изложеното и този иск
следва да се отхвърли като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на
договора за покупко-продажба от 19.11.2003 г., като сключен поради измама:
На първо място предявения конститутивен иск на основание чл. 29, ал. 1
ЗЗД е погасен по давност съгласно чл. 32 ЗЗД. В тази насока с отговора на
исковата молба ответницата ответницата Е. Т. е оправила основателно
възражение, че са изтекли много повече от три години от момента на
установяване на измамата – 2009 г., когато ищецът е сезирал прокуратурата с
такива оплаквания, до предявяването на процесната искова молба през 2021 г.
Освен това този конститутивен иск е неоснователен и поради своята
недоказаност. По делото от събраните доказателства не се установява, че
8
ответницата Е. Т. е въвела в заблуждение продавача, че сключеният договор за
продажба цели само обезпечаване на договор за заем и че ако получената сума
по последният бъде върната, продажбата няма да породи своето правно
действие. В съдебното производство не е въобще установено, че между
страните по договора за продажба е било възникнало заемно правоотношение.
По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване по
отношение на ответницата И. В. В., че ищецът е собственик на процесния
апартамент:
От изложените до тук съображение може да се заключи, че договорът за
покупко-продажба от 19.11.2003 г. е валиден, поради което е породил своето
вещно-транслативно действие. Поради това, считано от 19.11.2003 г., носител
на правото на собственост върху апартамента е ответницата Е. Т., а от тогава
ищецът го е загубил. От своя страна ответницата И. В. на 04.08.2006 г. е
придобила това право чрез договора за договора за продажба, сключен с
продавача Е. Т. и обективиран в нотариален акт № 53, том IV, рег. № 8255,
дело № 555/2006 г. на нотариус В. И.. Обстоятелството, че ищецът е
упражнявал фактическа власт върху апартамента до 2010 г. не може да доведе
до придобиването отново от него на правото на собственост, например
съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. Същият не твърди и не доказва, че е добросъвестен
владелец на апартамента, считано от 19.11.2003 г. до момента на
осъществения на 31.05.2010 г. въвод във владение на правоприемника на И. В.
- М. Н. В..
По иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен срещу ответницата М.
Н. В., за установяване, че ищецът е собственик на процесния апартамент и за
осъждането на последната да му предаде владението върху имота:
От събраните по делото доказателства се установява, че правото на
собственост върху апартамента е преминало от патримониума на И. В. в
патримониума на М. В., като всички сключени договори за неговата покупко-
продажба, сключени съответно на 19.11.2003 г., на 04.08.2006 г. и на
02.07.2008 г., са породили своя вещно-правен ефект. Ето защо същите са
годни основания по смисъла на чл. 77 ЗС за транслиране, респективно
придобиване правото на собственост върху процесния апартамент.
Изложеното води до извод, че ищецът се е разпоредил валидно с правото на
собственост върху него на 19.11.2003 г., понастоящем не е негов собственик, а
такъв е ответницата М. В., която го владее на годно правно основание,
считано от 31.05.2010 г. За по-голяма яснота следва да бъде посочено, че дори
и да беше установена нищожност на първия договор за продажба от
19.11.2003 г., ответницата М. В. би могла да придобие правото на собственост
върху апартамента на оригинерно правно основание съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС –
продължило давностно владение от 31.05.2010 г. до момента на предявяване
на процесната искова молба – 04.11.2021 г. В тази връзка следва да изтъкне, че
предявеният иск на основание чл. 108 ЗС, по който е било образувано гр. д. №
11009/2011 г. описа на СГС, не би могъл да прекъсне давностното владение на
М. В. съгласно чл. 116 , б. „б“ ЗЗД, тъй като исковата молба на Х. Б. е била
върната с влязло в сила определение от 25.01.2012 г.
По иска по чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД за обявяване
нищожността на договора за учредяване на ипотека, обективиран в
нотариален акт № 168, том VII, рег. № 15969, дело № 1283/2008 г. на нотариус
В. Б.:
От изложеното по отношение на разгледаните вече искове става ясно, че
9
ответницата М. В., която на 02.07.2008 г. е придобила правото на собственост
върху процесния апартамент, валидно на същата дата е учредила върху него
ипотека в полза на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД съобразно изискването на
чл. 167, ал. 3 ЗЗД. С договора за ипотека е обезпечен сключения между същите
страни договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 37348 от
02.07.2008 г. Поради това неоснователен се явява и този предявен от ищеца
иск.
Тъй като правните изводи, до които настоящата съдебна инстанция
достига, съвпадат изцяло с крайните правни съждения на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното решение да бъде изцяло потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор пред въззивната инстанция на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемите следва да
бъдат присъдени сторените във въззивното производство съдебни разноски,
за които са представени надлежни доказателства и списъци по реда на чл. 80
ГПК. Процесуалният представител на въззивника не е оспорил като
прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК заплатените от въззиваемите
размери на адвокатски възнаграждения, поради което съдът не следва да се
произнася по този въпрос.
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3344/06.06.2024 г., постановено по гр. д.
№13343/2021 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК Х. А. Б.,
ЕГН **********, да заплати на Е. Д. Г., ЕГН **********, сумата от 2 000 лв.,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК Х. А. Б.,
ЕГН **********, да заплати на И. В. В., ЕГН **********, сумата от 1 500 лв.,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК Х. А. Б.,
ЕГН **********, да заплати на М. Н. В., ЕГН **********, сумата от 500 лв.,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 273 ГПК Х. А.
Б., ЕГН **********, да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК
*********, сумата от 200 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство във въззивното
производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
10
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11