№ 1483
гр. С, 23.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА В. ПОПОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА Административно
наказателно дело № 20211110212907 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 - 63 ЗАНН.
Образувано е по жалба от АН. П. Г., ЕГН **********, срещу наказателно
постановление №9938 от 27.11.2020г., издадено от комисар Г.Г. - на длъжност Началник
на03 РУ - СДВР, с което на жалбоподателя, на основание чл.257, ал.1 от Закона за
министерство на вътрешните работи (ЗМВР) е наложено административно наказание
„Глоба“ в размер на 100,00 /сто/ лева за неизпълнено правно задължение по чл.64, ал.2 от
ЗМВР.
В депозираната жалба се оспорва оценката на обществената опасност на извършеното
от Г. и отказът на наказващия орган да приложи нормата на чл.28, б.“А от ЗАНН. Бланкетно
се споменават и възражения за допуснати съществени процесуални нарушения на
императивните разпоредби на чл.42 и 57 от ЗАНН. Формулирана е молба за цялостната
отмяна на наказателното постановление и се предявява претенция за присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение.
В проведеното открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се
явява и не се представлява. От упълномощения му адвокат, преди даване ход на делото пред
въззивната инстанция, е постъпило писмено допълнение към жалбата.
Въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща представител, който да вземе
отношение по фактите и приложимия закон.
1
Жалбата е подадена в законоустановения срок. В тази насока съдът намира, че
извършеното върху санкционния акт отбелязване относно връчване при условията на чл.58,
ал.2 от ЗАНН е необосновано и незаконосъобразно. Този извод се налага не само предвид
обстоятелството, че видно от приложените по делото документи, така и по повод
призоваването на въззивника в настоящото производство, жалбоподателят може да бъде
намерен на адреса за получаване на кореспонденция, посочен от него пред
административните органи. Противен извод досежно този факт не налага приобщената към
материалите по делото докладна записка на полицейски орган, доколкото описаните в нея
причини за невръчване на санкционния акт не могат да бъдат свързани с виновно поведение
на лицето, чиято отговорност е ангажирана. Отбелязаната лаконична констатация, че към
датата на еднократното посещение на адреса Г. не е намерена, съчетана със съобщеното от
касиера на входа, че много рядко я вижда, не дава нужната информация относно
обстоятелството, дали се касае до прекъсване на връзката между предоставения на органите
за кореспонденция административен адрес и въззивника, така че да обуслови извод, че
последният е напуснал трайно мястото и не съществуват други възможности за връзка с
него. Не е посочен час на посещение, поради което не може да се изключи вероятността
лицето да се е намирало на адрес по своята месторабота- подробност, която не е изследвана.
Изводът се налага на още по- голямо основание, тъй като настоящият съдебен орган е
призовал лицето редовно именно от така ангажирания адрес. Същевременно в материалите
по делото никъде не се открива сведение, жалбоподателката да е търсена допълнително.
Първият момент, за който съществуват убедителни доказателства, че санкционният акт е
станал достояние като съдържание на въззивника, е датата 17.08.2021г., отразена като такава
на генериране на справка от НАП за общите задължения на лицето. Спрямо него жалбата се
явява подадена в установения от чл.58, ал.1 от ЗАНН преклузивен 7-дневен срок.
Като допълнение следва да се сподели и принципното разбиране на този състав, че
при установяване на невъзможност да се връчи наказателното постановление за
административнонаказващия орган е възникнало задължението да предприеме активни
действия по създаване на организация за придобиване на информация от достоверен
източник относно неговото местонахождение. Наказващият орган е бил длъжен да събере
данни, още овече че разполага със служебен достъп до множество регистри, в които се
обработват лични данни за гражданите на Република България, относно възможните други
адреси, на които Г. би могла да се намира, включително и такива на работодател, което и
съгласно приложимите норми за връчване на книжа, установени с НПК, се явява и
единствено законосъобразната процедура. Този подход се налага от цялостния прочит на
формулировката на текста на чл.58, ал.2 от ЗАНН. Последната предвижда като
задължително изискуеми, кумулативно дадени две предпоставки за приложение на
цитирания нормативен текст, а именно – нарушителят да не бъде „намерен” на адреса и
новият му такъв да „не е известен”, което предполага инициатива на наказващия орган
категорично да се убеди, че не е възможно да връчи постановлението на лицето, което се
явява и единствена гаранция за законосъобразност. Като не е проявил активност, а
прибързано е възприел приложимостта на нормата на чл.58, ал.2 от ЗАНН, АНО е
2
предпоставил допускането на съществено процесуално нарушение, водещо до невъзможност
да настъпят правните последици, които законът свързва с проявлението на материалната
законна сила на издадения санкционен акт.
По горните аргументи, съдът намира, че жалбата срещу наказателното
постановление, доколкото съществуването на последното като факт е узнато едва няколко
месеца по- късно и предвид липсата на други обективни данни относно датата на узнаването
за него извън наведените от самия жалбоподател, се явява подадена в законоустановения 7-
дневен срок. Същата изхожда от процесуално легитимирано лице и съдържа всички
изискуеми реквизити обуславящи нейната редовност, което предпоставя пораждането на
предвидения в закона суспензивен и деволутивен ефект. Разгледана по същество се явява
ОСНОВАТЕЛНА, макар и само по част от аргументите, изложени в нея.
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
С Решение на Народното събрание на РБ от 13.03.2020г. в страната било обявено
извънредно положение. След отмяната му, с Решение № 325 на Министерски съвет от 14
май 2020 г., била обявена извънредна епидемична обстановка, чийто срок бил удължаван с
поредица от решения на същия държавен орган, едно от които и Решение № 673 на
Министерския съвет от 25 септември 2020 г. Във връзка с тези решения министърът на
здравеопазването издавал различни заповеди за въвеждане на противоепидемични мерки на
територията на Република България, в които било установено като правило и носенето на
защитна маска за лице за еднократна или многократна употреба на закрити обществени
места.
На 20.11.2020г., около 20:15 часа, в гр.С, АН. П. Г., ЕГН ХХХ, се намирала,
придружена от неустановено лице от мъжки пол, на перона на метростанция „С.“. Тя не
била поставила на лицето си защитна маска за еднократна или многократна употреба,
покриваща носа и устата.
По същото време свидетелят Ц.Д. Ц. – старши полицай при сектор „Метрополитен“,
ООП – СДВР, изпълнявал служебните си задължения на метростанция „С.“. Той забелязал
придвижващата се без поставена на лицето маска Г.. Приближил се към нея и придружаващо
я лице, легитимирал се и я поканил да сложи предпазното средство или да напусне
метростанцията. Тя отказала да изпълни рапореждането. Полицейският служител обаче
нястоял за подчинение, при което Г. му отвърната с обиди, отказвайки да представи дори
документите си за самоличност.
Поведението на жалбоподателката мотивирало свид. Ц. да потърсил съдействие от
свои колеги чрез дежурната част на СДВР. По този повод на метростанция „С.“ пристигнал
свид. КР. В. Б. – старши полицай към сектор „Метрополитен“, ООП – СДВР, който по
същото време изпълнявал служебните си задължения на разположен в близост пост.
Вторият полицейски служител възприел поведението на Г. от разказа на своя колега, като
3
лично наблюдавал и продължаващите й откази да постави маска или да напусне
метростанцията. Жената била задържана и отведена в сградата на 03 РУ – СДВР, където в
нейно присъствие и в това на свид. Б., свид. Ц. съставил акт за установяване на
административно нарушение Серия АА №644399/20.11.2020г., за това, че: „На 20.11.2020г.,
около 20:15 часа, в гр.С, бул.“М.Л.“ и бул.“Т.А.“, на метростанция „С.“, на перона, при
извършена полицейска проверка и многобройните устни разпореждания да напусне
метростанцията, лицето отказа и отказа да постави предпазно средство или аналогично,
което да покрива носа и лицето.“ Като накърнена била посочена разпоредбата на чл. 64, ал.
2 от ЗМВР. Въззивникът отказал да подпише АУАН и да приеме копие от него, което било
удостоверено с подписа на свид. П.Б. П. – служител на 03 РУ - СДВР. В срока по чл.44, ал.1
от ЗАНН не постъпили възражения срещу акта в писмена форма.
Въз основа на съставения АУАН било издадено атакуваното наказателно
постановление №9938 от 27.11.2020г., с което на основание чл.257, ал.1 от ЗМВР, при
упоменаване единствено датата и мястото и обобщаване на фактологията относно
механизма на нарушението с дословен цитат на част от диспозицията на санкционната
норма на чл.257, ал.1 от ЗМВР („Лицето не е изпълнило издаденото му полицейско
разпореждане и след надлежно предупреждение, съзнателно пречи на полицейски орган да
изпълни задължението си по служба“), на жалбоподателката е наложено наказание „Глоба“
в размер на 100,00 /сто/ лева. НП не било връчено на наказаното лице, като за издаването му
то разбрало след генерирана спрака от НАП за задължения на 17.08.2021г.
Изложената фактическа обстановка се установява от събраните по делото
доказателствени материали: гласните доказателства, съдържащи се в показанията на
разпитаните по делото свидетели Ц., Б. и П., писмените доказателства по делото: докладна
записка и извлечение от регистър на НАП, приобщени по реда на чл.283, ал.1 от НПК.
Съдът от първа инстанция кредитира показанията на свидетелите Ц., Б. и П., като ги
намира за логични, достоверни и безпротиворечиви относно реда за иницииране и
провеждане на проверката спрямо Г. и съставянето на АУАН. Ц. и Б. изрично потвърждават
обстановката, в която е реализирано нарушението, в частност демонстративното поведение
на жалбоподателя, с което е отказал да изпълни издадените към него устно ясни
разпореждания от полицейски орган. Категорични са те, че макар свидетелят по АУАН да е
пристигнал по- късно на метростанцията, той лично е успял да възприеме поведението на
Годподинова, такова, каквото му е било пресъздадено и от неговия колега. В този смисъл не
се споделят възраженията на въззивника досежно степента на участието на свид. Б. в
процедурата по съставяне на АУАН.
В показанията на свидетелите не се откриват белези на преднамерено отношение към
Г.. Принадлежността на свидетелите към структурата на МВР не е достатъчен аргумент, за
да се обосновава недостоверност на техните сведения и заинтересованост от изхода на
делото. Противното разбиране е поставено в ярко противоречие с основен принцип на
наказателния процес, установен в нормата на чл.14, ал.2 от НПК, приложим по аргумент от
чл.84 от ЗАНН и в производството по ЗАНН, съгласно която доказателствата и средствата за
4
тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Административнонаказателното производство е строго формален процес, доколкото
чрез него в значителна степен се засягат правата и интересите на физическите и юридически
лица. Последното обуславя и съдебният контрол, установен с разпоредбите на ЗАНН и
предвиден за издадените от административните органи наказателни постановления, да се
съсредоточава върху тяхната законосъобразност. По аргумент от чл.84 от ЗАНН, вр. с чл.14,
ал.2 от НПК съдът е длъжен служебно да издири обективната истина и приложимия
материален закон, като съобразява императива относно извършването на обективно,
всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, независимо от
наведените от жалбоподателя аргументи, респ. фактическите констатации, заложени в
АУАН или наказателното постановление.
Съдът след извършена проверка на съставения АУАН и издаденото въз основа на
него НП прие, че не са налице процесуални нарушения относно компетентността на
длъжностните лица, които са ги издали. Административнонаказателното производство е
образувано със съставянето на АУАН в предвидения от ЗАНН 3-месечен срок от откриване
на нарушителя, респективно 1-годишен срок от неизпълнението на правното задължение. От
своя страна обжалваното наказателното постановление е постановено в 6 – месечния
давностен срок. Ето защо са спазени всички срокове, визирани в разпоредбата на чл. 34
ЗАНН, досежно законосъобразното ангажиране на административнонаказателната
отговорност на жалбоподателя от формална страна.
Този съд не споделя основателността на част от релевираните от процесуалния
представител на въззивника в допълнението към жалбата възражения, по- конкретно за
нарушение на императивното правило на чл.43, ал.5 от ЗАНН. Категорично е установен не
само отказ на Г. да подпише АУАН, но и релевиран такъв да приеме препис от него,
надлежно удостоверено с подписа на един свидетел. В тази хипотеза за актосъставителя не
възниква допълнително задължение да настоява за връчване на екземпляр от документа на
лицето, чиято отговорност се ангажира. Доколкото въззивникът сам е възпрепятствал
ползването на това свое право, той не може да се позовава на допуснато процесуално
нарушение.
Не се възприема като основателен и упрекът, касаещ участието при съставяне на
АУАН на свидетелите. При сравнително тълкуване на нормите на чл.40, ал.1 и ал.3 от ЗАНН
и чл.43, ал.1 от ЗАНН, се налага извод, че неспазване изискването за броя на свидетелите,
които присъстват в процедурата, влече негативни последици единствено в хипотезата, в
която документът не е подписан въобще от посочената категория лица. В конкретния случай
е видно, че актът е подписан от свид.Б., присъствал както при установяване на нарушението,
така и при съставяне на акта, което бе убедително доказано посредством събраните по
5
делото свидетелски показания.
Съставът на настоящата инстанция обаче намира, че в хода на
административнонаказателното производство са допуснати съществени процесуални
нарушения, довели до ограничаване правото на посоченото като нарушител лице да разбере
фактическите параметри на предявената му отговорност.
Съставеният в конкретния случай АУАН не отговаря на императивните изисквания
на разпоредбата на чл.42, т.5 от ЗАНН, доколкото извършеното описание на приетото за
реализирано от жалбоподателя нарушение не кореспондира на приложената към него
материална правна норма, посочена като накърнена. Не са удовлетворени изискванията за
пълнота на обвинителната теза и адекватното упражняване на реципрочното й право на
защита на лицето, срещу което се насочва административнонаказателната принуда. Този
порок е пренесен и в издаденото въз основа на акта наказателно постановление, в което на
отделно основание се констатират допълнителни пропуски - бланкетност на неговата
формулировка, недопустимото й допълване с нови, непредявени до този момент твърдения
и отсъствието на самостоятелен анализ, с коя деятелност точно жалбоподателят е
реализирал елементите на състава на вмененото му нарушение, всички, обосноваващи
незаконосъобразността на санкционния акт.
Прочитът на акта за установяване на административно нарушение показва, че макар
словесно фактите, относими към състава на нарушението, да са изложени в нужната степен,
за да бъде разбрана неговата същност, те не са отнесени към правилно подбрана правна
квалификация. Порокът е пренесен и в наказателното постановление. Извършеното от Г. е
представено като неизпълнение на визирано в нормата на чл.64, ал.2 от ЗМВР правно
задължение. Последната обаче регламентира правомощия на полицейските органи във
връзка с издавани от тях актове, като по своята същност въвежда законова делегация в тази
насока. Текстът не установява позитивно правило за поведение, скрепено със санкция в
случай на неизпълнение. Редакцията на нормата предвижда, като изключение от писмената
форма, установена в текста на първата алинея, възможност за полицейските органи да
издават разпореждания „устно или чрез действия“ до държавни органи, организации,
юридически лица и граждани, когато това е необходимо за изпълнение на възложените им
функции. Разпоредбата на чл.64, ал.2 от ЗМВР обаче не е диспозитивна по своя характер и
не предписва правило за поведение, адресирано към конкретни правни субекти. Доколкото
тя регламентира ред за упражняване на правомощия на държавни органи, а не установява
задължения за гражданите да се подчинят на издадените разпореждания, тя не може да бъде
и нарушена. Задължението за изпълнение на визираните в тази норма властнически актове е
ситуирано в чл. 64, ал. 4 от ЗМВР, съгласно който разпорежданията на полицейския орган са
задължителни за изпълнение, освен ако налагат извършването на очевидно за лицето
престъпление или нарушение. Именно неизпълнението на посоченото задължение
съставлява административно нарушение по смисъла на чл. 6 от ЗАНН. Неправилно
въведената материална разпоредба препятства изпълването на правната квалификация на
възведеното нарушение и съществено накърнява възможността на привлеченото към
6
отговорност лице да разбере правните рамки на предявеното му административно
обвинение. Същото обуславя, както наличието на порок във волята на актосъставителя и
административнонаказващия орган по смисъла на чл.42, т.5 от ЗАНН и чл.57, ал.1, т.6 от
ЗАНН, така и материална незаконосъобразност на издаденото наказателно постановление,
като отнема възможността за постигане изискуемо единство между факти и право. Този
пропуск не може да бъде саниран едва на стадия на въззивното производство, доколкото
подобен подход би обосновал недопустимо противоречие с принципа reformatio in pejus.
В следващ план, докато в АУАН е описано неизпълнение на устно полицейско
разпореждане, в текстовата част на наказателното постановление вече е изведено, че
жалбоподателят не е изпълнил, отправено му полицейско разпореждане и едновременно с
това се твърди, че след отправено му предупреждение той съзнателно пречи на орган да
изпълни задължението си по служба. Така ангажирана фактологията не само насочва към
недопустимо изменение на първоначално поставените рамки на обвинението, доколкото се
ангажират нови факти, по които субектът на отговорност не се е защитавал, но съдържа и
противоречие, поради допуснато смесване на две различни хипотези на несъобразено със
закона поведение. Последното се налага и при сравнителен прочит на санкционните норми
на чл.257, ал.1 от ЗМВР (приложена в случая) и тази на чл.264, ал.1 от с.з. Докато първата
визира „неизпълнението на полицейско разпореждане”, то втората категорично е дадена с
оглед санкциониране на „противозаконно пречене изпълнението на функциите на
полицейските органи”, каквото е вменено и в текстовата част на НП. Като е релевирал
твърдения за едновременното наличие и на двете хипотези, които се сакционират на
различни основания, наказващият орган е възпрепятствал възможността да се извърши
преценка, дали приетото поведение на жалбоподателката действително е годно да реализира
състав на нарушение и какво точно, с оглед своето съдържание. Тук е мястото да се посочи,
че докато текстът на чл.257, ал.1 от ЗМВР предвижда бездействие, то този на чл.264, ал.1 от
ЗМВР визира действие, като възможна форма на изпълнително деяние. Отразеното в НП,
наред с твърдението за неизпълнение на полицейско разпореждане, пречене на полицейски
орган да изпълни задълженията си по служба, категорично не кореспондира със
санкционната норма на чл.257, ал.1 от ЗМВР, което сочи на накърняване императивното
правило на чл.57, ал.1, т.6 от ЗАНН. Предложената формулировка възпрепятства
възможността, както на нарушителя, така и на съда да узнае действителната воля на
наказващия орган, дали санкционира жалбоподателя за проявеното неподчинение да
изпълни издаденото му разпореждане, или за това, че е попречил да се извърши полицейска
проверка. Не на последно място, изложението в един текст на обективни елементи,
относими към два различни състава на простъпки и налагането само на една санкция за тях,
противоречи на императивното правило на чл.18 от ЗАНН, съгласно което за всяко
нарушение се налага отделно наказание.
Не на последно място, макар в АУАН словесното описание на фактите да очертава
вида и характеристиките на нарушението, предявено на Г., в наказателното постановление
органът единствено е упоменал датата и мястото на деянието, но без да представи описание
7
на обективните и субективните признаци от неговия фактически състав и тяхното
проявление в поведението на санкционираното лице. Липсва изрично отразяване на
конкретни действия или бездействие, предприети от нарушителя - в какво се е изразило
неизпълнението на полицейското разпореждане и/или противозаконното пречене. Отсъства
пояснение на вида на разпореждането – писмено или устно, на органа, който го е издал,
ведно с изричното упоменаване, че това е извършено в изпълнение на функциите му, както
и допълнението, че постъпката не представлява престъпление. Бланкетното, при това
частично, изписване на признаците на административното нарушение, при дословен цитат
на текста, установен от законодателя в съответната правна норма, без да бъдат ангажирани
фактите, с които се изпълват отделните й елементи, възпрепятства възможността да се
извърши преценка, дали приетите за неизпълнение действия или бездействия действително
са годни да реализират състав на нарушение, както с оглед своето съдържание, така и с
оглед интензитета си. В тази връзка обективно е отнета и възможността да се анализира
извършеното в контекста на предпоставките за приложение на нормата на чл.28 от ЗАНН,
въвеждаща маловажен случай на административно нарушение. Така очертаните факти
следва задължително да присъстват в обстоятелствената част на наказателното
постановление, като те не биха могли да се тълкуват и допълват въз основа приобщените
към делото доказателствени материали. Съдът намира за необходимо да отбележи, че
елементи от състава на нарушението е незаконосъобразно да се извеждат по подразбиране
и/или по предположение, още по- малко за неговото установяване да се използва техника на
препращане към съдържанието на документи или изявления, съществуващи като факти
извън материализираното волеизявление на наказващия орган. Последните биха могли да се
ползват единствено с оглед тяхната доказателствена стойност за установяване
съществуването на твърдени обстоятелства. Подобен подход е равнозначен на допълване на
властническата воля на АНО, което се явява недопустимо. Това разбиране е установено
и в задължителната съдебна практика на върховната инстанция, в частност ТР № 2
от 2002г. на ОСНК на ВКС, приложимо и в конкретния случай, доколкото се касае за
наказателна по характера си процедура, която субсидиарно, по силата на чл.84 от
ЗАНН се подчинява на правилата на НПК. Всички задължителни елементи от състава на
нарушението задължително следва да фигурират в санкционния акт, тъй като носят
информация за фактите, обуславящи съставомерността на деянието и участието на
нарушителя в осъществяването му. Именно наказателното постановление определя
окончателно „административното обвинение“ и фиксира параметрите на реципрочната
функция, свързана с упражняване правото на защита на жалбоподателя. Коментираните
пропуски и несъответствия са довели до съществено процесуално нарушение, доколкото не
предпоставя условия за пълноценно и ефективно упражняване правото на защита на
привлеченото към отговорност лице. Тук следва да се посочи, че изискването към всеки
гражданин да познава действащото в страната законодателство, не дерогира задължението
на органите да съблюдават минимално изискуемото съдържание на своите актове, в
случаите на иницииране на наказателни процедури, доколкото подобно разбиране
противоречи не само на императивните правила на ЗАНН и приложимите по силата на чл.84
8
от ЗАНН разпоредби на НПК, но и на нормите на Европейската конвенция за защита
правата на човека и основните свободи.
С оглед на изложените аргументи се достига до извод, че при съставяне на АУАН е
нарушено императивното изискване на чл. 42, т. 5 от ЗАНН, а при постановяване на НП са
нарушени разпоредбите на чл. 57, ал. 1, т. 5 и т.6 от ЗАНН, които пороци са тежки и
неотстраними на този етап от производството. Критерият за определяне на съществени
нарушения на процесуалните правила винаги е този, че нарушението е съществено, когато
ако не е било допуснато, би могло да се стигне и до друго решение по въпроса, или когато е
довело до ограничаване на правата на страните, в която и да е фаза на процеса. Такъв е и
настоящият случай, в който наказващият орган е неглижирал напълно установения от закона
минимален задължителен старт, обуславящ законосъобразността на неговия акт от
формална страна. Това съдът приема за съществен процесуален порок, който води до
незаконосъобразност на издаденото наказателно постановление.
Само за пълнота, съдът намира за необходимо да сподели кратки аргументи по
същество на казуса. Не се възприема становището на жалбоподателя за доказателствена
необезпеченост на изведената в издадените процесуални актове фактология. В хода на
производството, от приобщените гласни доказателствени средства се доказа по безсъмнен
начин, че АН. П. Г. не е изпълнила устно разпореждане, издадено от полицейски орган, в
изпълнение на функционалните му задължения, да постави на лицето си предпазна маска,
покриваща носа и устата или да напусне метростанцията. С това свое бездействие,
доколкото то не съставлява престъпление, тя е консумирала състава на нарушението на
чл.257, ал.1, във връзка с нормата на чл.64, ал.4 от ЗМВР, макар последната да не е
ангажирана от наказващия орган. Допуснатите в хода на производството обаче съществени
процесуални нарушения и невъзможността, поради липса на легален способ за това, съдът
като контролираща инстанция, да ги санира, възпрепятства и реализацията на
административнонаказателната отговорност на жалбоподателя.
Съдът констатира, че съобразно изложените фактически и правни доводи, така
протеклите фази на административнонаказателното производство по установяване на
административно нарушение и по налагане на административно наказание са опорочени
поради допуснати съществени процесуални нарушения, довели до липсата на адекватно
организирана защита от страна на жалбоподателя, а това предпоставя цялостната отмяна на
атакуваното наказателно постановление като незаконосъобразно.
Така мотивиран, на основание чл. 63, ал. 2, т.1 ЗАНН, Софийски районен съд, НО,
2-ри състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ наказателно постановление №9938/27.11.2020г., издадено от комисар Г.Г.
– Началник на 03 РУ - СДВР, с което на основание чл. 257, ал. 1 от ЗМВР на АН. П. Г., ЕГН
**********, е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 100,00 /сто/ лева за
9
нарушение на чл.64, ал.2 от ЗМВР, като незаконосъобразно и неправилно.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд - С град, на
основанията предвидени в НПК, и по реда на Глава Дванадесета от АПК, в 14-дневен срок
от получаване на съобщението за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10