Р Е Ш
Е Н И Е
№ 692 / 05.12.2018 година, гр. Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд Първи граждански състав
На пети ноември през две хиляди и осемнадесета година
В публичното заседание в следния състав:
Председател : Мария Ангелова
Членове :
Съдебни заседатели:
Секретар Г. Докузлиева
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия Мария Ангелова
Гражданско дело номер 991 по описа за 2018
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422
ал.1, вр. чл.415 ал.1 т.1 от ГПК, вр.
чл.356 ал.2 от ТЗ, вр. чл.286 от ЗЗД, вр. чл.79 ал.1 от ЗЗД, от „Аполон Дрийм”
ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Бургас, ж.к. „Меден Рудник” бл. 55 вх.6 ет.8 ап.120, представлявано
от управителя В. Т. В.;
против Г.К.Т. с ЕГН ********** ***.
Ищецът твърди, че на
05.09.2014 г. сключил с ответницата договор за поддръжка, по силата на който
ищецът се задължил да поддържа собствения на ответницата и съпруга й апартамент
Д14 с идентификатор 61056.56.46.1.25 в к-с „Аполон 5“, като охранява и
организира пропускателен режим, поддържа двора, комуникациите, общите и зелени
части и растителност. Според чл.11 от договора, собствениците на имота следвало
да заплащат годишна такса от 478 евро, като при сключване на договора заплатили
една годишна такса – за поддръжка до 04.09.2015 г., а останалите такси не били
заплатени. Ищецът отправил покана до ищцата за плащането им, получена на
15.09.2017 г. Последвал отговор, с който се оспорвала представителната власт,
договорът се считал само за една година, възразявало се, че не е уговорен падеж,
оспорвал се размерът на задълженията, направило се изявление за прекратяване на
договора, считано от 05.09.2017 г. Тези възражения ищецът счита за
неоснователни. Както се сочело в този отговор, към този момент налице било
висящо съдебно производство, по което било представено пълномощно, вкл. за
получаване на пари, като посочени били няколко начина за плащане. Според ищеца,
договорът бил безсрочен, т.к. нямал клауза за определен срок, а и таксата по
цитирания текст била годишна, т.е. периодична, а не еднократна. Не уговорили
падеж, тъй като датата на плащане следвала от самото задължение. Таксата била
уговорена като годишна, а договорът бил сключен на 05.09.2014 г. и първата
годишна такса била платена на тази датата, при което следващите се дължали на същата
дата през следващите години. Ако се приемело, че задължението е без срок,
ищецът можел да поиска изпълнение, по аргумент на чл.69 от ЗЗД. Ответницата не
платила нито след поканата, нито след връчване на заповедта по чл.410 от ГПК, която
съдържала покана за плащане. Относно размера на задълженията, ищецът не претендирал
плащане от двамата съпрузи на пълната такса. В поканата посочил пълния размер
на задължението, т.к. отговорността на съпрузите била солидарна, на основание
чл.32 ал.2 от СК, но това било без значение за делото, т.к. заявявал разделна
отговорност. Според ищеца, ответното изявление за прекратяване на договора от
05.09.2017 г. по съществото било признание, че договорът е бил валиден до тази
дата. Той подал заявление по чл.410 от ГПК за сумата 239 евро, представляваща дължима
от ответницата ½ част от годишната такса с общ размер от 478 евро по
договор за поддръжка от 05.09.2014 г. за периода 05.09.2016 г. – 04.09.2017 г.,
ведно със законната лихва от датата на заявлението 11.10.2017 г. до окончателното
изплащане, както и направените по делото разноски от 25 лв. за държавна такса и
от 300 лв. за адвокатско възнаграждение. По това заявление образувано било
ч.гр.дело № 2792/2017 г. на РС-Хасково, по което ответницата подала възражение,
което пораждало правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия иск.
Предвид изложеното, ищецът
иска, съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че
ответницата му дължи следните сумите по издадената му заповед за изпълнение по ч.гр.дело
№ 2792/2017 г. на РС-Хасково, а именно: 239 евро, представляваща дължима от
ответницата ½ част от годишната такса с общ размер от 478 евро по
договор за поддръжка от 05.09.2014 г. за периода 05.09.2016 г. – 04.09.2017 г.,
ведно със законната лихва от датата на заявлението 11.10.2017 г. до
окончателното изплащане. Ищецът претендира да му се присъдят направените по
делото разноски, в т.ч. и по заповедното производство.
В допълнителна молба
по делото, в изпълнение указанията на съда, дадени му с определението по чл.140
от ГПК, ответникът уточнява, че предявява иска си въз основа на договор от 05.09.2014
г., като погрешно на някои места в исковата молба цитирал и договор от
11.05.2014 г. Уточнява още, че процесният договор
всъщност бил подписан само от съпруга на ответницата, но не и от нея, което
обаче не било от значение за основателността на претенцията му. Съпругът
действал като неин пълномощник или действията му са били потвърдени в
последствие, което личало от позицията на ответницата в настоящия процес.
Ответницата отговаряла солидарно със съпруга си за процесните
задължения, на основание чл.32 от СК. Искът бил предявен до размера, който се
признавал от съпрузите в изпратения от тях отговор на ищеца. В открито съдебно
заседание ищецът не изпраща свой процесуален представител.
Ответницата представя отговор на исковата
молба по чл.131 от ГПК в законоустановения едномесечен срок, като преди всичко
счита предявения иск за недопустим. Най-напред било образувано ч.гр.дело №
2095/2017 г. на PC – Хасково срещу ответницата и нейния съпруг В. Т., по което
се претендирало вземане в общ размер 478 евро, т.е. по 239 евро от всеки, без
да е посочен период на това вземане, а единствено се сочело, че е втора вноска
по същия договор от 05.09.2014 г., с лихва за периода 16.09.2015 г. -
27.07.2017 г. Ето защо, това вземане изцяло съвпадало с вземането, което се
претендирало от ответницата в настоящото производство. Длъжниците по цитираното
ч.гр.дело № 2095/2017 г. на PC – Хасково подали възражение, но заявителят не
предявил иск за установяване на вземането си, поради което издадената заповед
за изпълнение била обезсилена. Ако съдът счете искът за допустим, следвало да
го отхвърли като неоснователен. Ответницата оспорва редовността на връчената й
на 15.09.2017 г. покана, т.к. нямало доказателства за пълномощията към този
момента на адвоката, който я подал от името на ищцовото
дружество, при което от същата не произтичали правни последици. Претенцията по
поканата не съвпадала с процесната претенция на ищеца
– по размер, период и длъжник. Затова ответницата следвало да се счита за
поканена от дата на самото заявление по чл.410 от ГПК - 11.10.2017 г. и то само
за претендираната сума от 239 евро за периода
05.09.2016 г. - 04.09.2017 г. На следващо място, тя възразява, че липсва основание,
на което да дължи тази сума. Договорът бил нищожен, т.к. не била спазена
специалната форма – писмена с нотариална заверка на подписа, като не бил
сключен с инвеститора на обекта и собственик на земята ДИК 05 ООД, а с трето
лице. За комплекси от затворен тип, като процесния,
считано от 2009 г. имало специална уредба в Закона за управление на етажната
собственост /ЗУЕС/ - чл. 2 ал. 1 и 2, която в случая била нарушена по
гореизложените възражения за нищожност на договора, който и не бил вписан в АВписвания по местонахождението на имота, което било
задължително от 2011 г. Независимо от изложеното, не била спазена и уредбата за
обикновената етажна собственост /ЕтС/ по чл.11 от ЗУЕС, т.к. собствениците на обекти в ЕтС не били
вземали решение на ОС за подобна такса, за размера й и възлагането на
управлението и стопанисването на обекта на трето лице, различно от ивеститора – ищцовото дружество.
Отделно от това, в самия договор не била уговорена таксата, която се
претендирала понастоящем от ищцата, предвид тълкуването на чл.11 и 12 от същия,
което тълкуване не можело да бъде разширително за наличие на периодична такса.
Ответницата възразява, че уговорена била само една годишна такса, която била
заплатена и договорът служел като разписка за плащането й. Налице били пречки
за посоченото разширително тълкуване. Сключвани били договори за стопанисване
на обекта за всяка година – общо 6 с процесния от
дати - 07.08.2009 г., 07.08.2010 г., 07.08.2011 г., 07.08.2012 г., 15.09.2013 г.
и 05.09.2014 г., съдържащи напълно идентични клаузи и предмет. Първите 4
договора били сключени с фирмата собственик и строител ДИК 5 ООД, а за
останалите договори на ответницата и на съпруга й било обяснено, че нищо няма
да се промени от съществените клаузи на договора, като във всеки от договорите
се променяла единствено стойността на таксата, която винаги била една на брой и
годишна, като договорите винаги имали значението и на разписка за получаването
й. Така според ответницата през септември 2015 г. не е постигнато съгласие за
новата такса с ищеца и от този момент насетне такава не се дължала от тях. Нещо
повече, тогава възникнал конфликт помежду им за размера на таксата, поради
което именно не подписали нов договор – поради прекомерност на таксата и поради
съмнения у ответницата за неравно третиране на всички собственици.
Предложението й за 6 евро на кв.м. било отхвърлено от ищеца и до подписване на
договор не се стигнало за исканата от дружеството цена - 8 евро на кв.м. за
период м.09.2015 г. – м.09.2016 г. Ситуацията се повторила и през септември
2016 г., както и през септември 2017 г., относно следващи 1-годишни периоди,
когато вече ищецът изпратил писмена покана и завел първото заповедно дело.
Тогава писмено ответницата и съпругът й заявили, че за периода 2015 – 2017 г.
вече има дело, за периода 2017 -2018 г. - не желаят ищецът да стопанисва обекта
им и не желаят да им начислява такса едностранно, като считат договора за
прекратен за в бъдеще. Същевременно, ищецът имал възможността, на основание
чл.4 от договора, да спре изпълнението му поради неплащането на авансовата
такса за новата година, когато още през м.09.2015 г. му е направено възражение
от съпрузите, че такса от 8 евро те не приемат, няма да заплатят и не желаят
той да стопанисва обекта им. Ако въпреки това ищецът продължавал с услугите си,
същият извършвал работата на свой собствен риск, така както било уговорено в
договора от 2014 г. - със заплащане само на 1 годишна такса. Ответницата
възразява още против ищцовото твърдение, че макар да
нямало уговорен падеж - датата на плащане следвала от самото задължение и била
ежегодно на 05.09., според датата на договор и първото плащане на 05.09.2014
г., като приложим бил чл.69 от ЗЗД. Тя отново възразява, че договорът съдържал
уговорка само за една годишна такса, платена с подписване на договора и същият
играел ролята на разписка за плащането й, като допълнително се дължали само разходи
за ел. енергия, вода и извършени ремонтни работи срещу представени разходооправдателни документи.
В открито съдебно заседание ответницата се
представлява от пълномощник, който поддържа отговора на исковата молба и иска
отхвърляне на предявения иск изцяло като му се присъдят направените по делото
разноски. Прави и допълнителни възражения, че не е упълномощавала съпруга си,
да подписва процесния договор, предвид на което не я
обвързал. Следвало да се има предвид и влязлото в сила решение по иск от ищеца
против съпруга на ответницата, с което същият бил отхвърлен по съображения, че
с процесния договор съпрузите не са поели задължение
за заплащане на такси за бъдещ период.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност, приема за установено от
фактическа страна следното:
Не е спорно по делото, че
ответницата и свидетелят В. И. Т. са съпрузи, като през време на брака си са
закупили процесния недвижими имот - апартамент Д14 с идентификатор 61056.56.46.1.25 в с. Равда, общ. Несебър,
по силата на представения нотариален
акт от 22.07.2008 г. за покупко-продажба на недвижим имот № 23 том 10 рег. №
7285 дело № 1763/2008 г. на нотариус М. Б.. Относно стопанисването на този имот
са представените по делото множество писмени договори, които се сочат за сключени
между „ДИК 5“ ООД- Несебър, като изпълнител, и двамата
съпрузи В.И.Т. и Г.К.Т., като възложители, а именно договори от - 07.08.2009 г.,
07.09.2010 г., 07.09.2011 г. и 13.09.2012 г. По силата на първите три договора,
възложителят се е задължил да извършва цялостно стопанисване на обекта на
съпрузите, срещу заплащането на годишна такса от по 6 евро на кв.м. или общо
358 евро, която е изплатена в деня на подписване на съответния договор, имащ силата на разписка /чл.11/.
Размерът на таксата по четвъртия договор е различен - 8 евро на кв.м. или общо
478 евро, от които 360 евро платени в деня на
подписване на договора и остатъкът от 118 евро – в срок до 30.07.2013 г.
/чл.11/. Останалите представени по делото договори за стопанисването на имота
се сочат за сключени между ищцовото дружество, като изпълнител, и двамата
съпрузи, като възложители, а именно договори от - 15.09.2013 г. и процесният от
05.09.2014 г., със съдържание, идентично на договорите с предходното
дружество. В първия от договорите е уговорена такса от 8 евро
на кв.м. или общо 478 евро + остатък от 118 евро от 2012 г., общо 596 лв.,
която сума е изплатена в деня на подписване на договора, имащ силата на
разписка /чл.11/. С процесния договор е уговорена такса от 8 евро на кв.м. или
общо 478 евро, която сума е изплатена в деня на подписване на договора,
имащ силата на разписка /чл.11/. Представеният от ищеца екземпляр от този
договор съдържа за възложител един подпис, за който не е спорно, а и от гласните доказателства по делото се установи, че е на
съпруга на ответницата. Представеният от ответницата
екземпляр от същия не съдържа подписи за възложител. Ищецът е изпратил до
ответницата покана, въз основа на процесния договор, че е платила само първата
от таксите по него, но не и следващите годишни такси от по 478 евро за
следващите три години, като я е поканил да ги заплати. Поканата е получена лично на 15.09.2017 г., видно от оформеното за това
пощенско известие за доставяне. На 22.09.2017 г. чрез куриер
съпрузите са изпратили своя отговор до ищеца, в който излагат съображенията си за
недължимост на претендираното, идентични с ответните в настоящото производство.
За процесното си вземане против ответника, ищецът
в настоящото производство е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК с вх.рег. № 38160/ 11.10.2017 г., въз основа на
което е образувано ч.гр.дело № 7619/2017 г. на РС- Бургас, изпратено по
подсъдност на РС-Хасково, образувал ч.гр.дело № 2792/2017 г. По това дело е
издадена заповед № 1459 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от
06.11.2017 г. на ХРС, по силата на която е разпоредено, длъжникът – ответницата
в настоящото производство да заплати на кредитора – ищецът в настоящото
производство сумата от 239 евро, представляваща половината от годишната такса
за периода 05.09.2016 г. – 04.09.2017 г. по договор за поддръжка от 05.09.2014
г., със законната лихва от 11.10.2017 г. до окончателното изплащане и
направените по делото разноски от 25 лв. за държавна такса и 300 лв. за
адвокатско възнаграждение. В законоустановения срок е
постъпило възражение по чл.414 от ГПК от длъжника с вх.рег. № 27047/28.11.2017
г., че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. На
08.12.2017 г. заявителят е получил указания, да предяви иск за установяване на
вземането си, което той е сторил в срок с настоящата искова молба вх. № 732/05.01.2018
г.
Ищецът в настоящото производство е подал и друго предходно заявление, по
което е издадена заповед № 1102 за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК от 23.08.2017 г. по ч.гр.дело № 2095/2017 г. на ХРС, като е разпоредено
– двамата съпрузи да заплатят на дружеството сумата от 478 евро, представляваща
дължима втора годишна такса по договор за поддръжка от 05.09.2014 г., която
следвало да се плати на 05.09.2015 г., а така също неустойка, обезщетение за
забава, законната лихва върху главницата и направените по делото разноски. В
законоустановения срок е постъпило възражение по чл.414 от ГПК от длъжниците,
че не дължат изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. На
заявителя е било указано, да предяви иск за установяване на вземането си, което
той не е сторил в срок. Ето защо с разпореждане № 9165/16.11.2017 г., на
основание чл.415 ал.2 от ГПК, съдът е обезсилил заповедта за изпълнение, което
не е било обжалвано и е влязло в сила.
По искане на ответницата, по делото се събраха и гласни доказателства, чрез
разпита на съпруга й В. И.Т.. Той сочи, че след
закупуване на процесния имот,
той и съпругата му ежегодно сключвали договори за поддръжката му, за което
заплащали. Отначало договаряли
с фирмата „ДИК 5“ ООД по 4 договора, а впоследствие с
ищеца – по 2 договора в 2013 г. и 2014 г. Но за периода 2016 – 2017 г. те нямали сключен договор. Таксата, която плащали била еднократна за
съответната година. По принцип съпрузите всяка година през септември ходили в
Равда, плащали си таксите и си почивали. През 2015 г. отишли с идеята да
предоговорят цената, тъй като от други собственици в комплекса разбрали, че не всички плащат еднаква такса, а
някои дори и нищо не плащали, което не било честно. Не успяли обаче са
постигнат съгласие с ищеца, не му платили и не
подписали нов договор. През 2016 г. и 2017 г. също не успяли да предоговорират
цената и нови договори не се подписали. На св. Трайков
съдът предяви процесния договор от 05.09.2014 г., находящ се на л. 5 и 6 от
делото. Той потвърди, че това е процесният договор, на който виждал само свой,
но не и на съпругата си подпис, като не бил упълномощаван от нея, да действа и
от нейно име.
В настоящото производство се представи
решение № 481/03.08.2018 г. по гр.дело
№ 453/ 2018 г. на ХРС, влязло в сила на 17.09.2018
г., с което е отхвърлен искът по чл.422 от ГПК от ищцовото
дружество против св. Т. за неговата ½ ид.ч., идентична по размер и основание с търсената в настоящото
производство от съпругата му
сума. В мотивите си решаващият
съд е приел, че за процесния период не е съществувал
претендираният договор, на който
ищецът основава вземането си.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи по основателността на предявения иск:
Преди всичко, съдът счита предявения иск за допустим, като подаден в
законоустановения за това в чл.422 ал.1, вр. чл.415
ал.1 т.1 от ГПК, срок и от надлежна активно легитимирана за това страна. Неоснователно
в тази връзка е ответното възражение за неговата недопустимост, предвид
предходното ч.гр.дело № 2095/2017 г. на PC – Хасково за същото вземане - по заявление
от ищеца срещу ответницата и нейния съпруг В. Т.. Установява се, че това
производство, макар и основаващо се на процесния
договор, касае друг период, а именно - дължима втора годишна такса по договор
за поддръжка от 05.09.2014 г., която следвало да се плати на 05.09.2015 г.;
докато настоящото производство е за ½ част от
годишната такса по договора за следващия период
05.09.2016 г. – 04.09.2017 г. В този смисъл претендираните в двете производства
вземания не са идентични, а и дори да бяха – настоящият иск отново би бил допустим по съображенията, вече изложени от настоящия
съдебен състав в определението по чл.140 от ГПК с №
1070/ 17.07.2018 г., които не следва да се преповтарят.
Разгледан по същество, искът се явява изцяло неоснователен и недоказан. Въпреки
указаната му доказателствена тежест, ищецът не проведе пълно и главно доказване
на соченото от него обстоятелство, че по силата на процесния
договор, за ответницата съществувало дължимо и непогасено задължение за
заплащане на половината от дължимата за имота й в СИО такса за поддръжката му от
ищеца, конкретно за периода 05.09.2016 г. –
04.09.2017 г. След съвкупния анализ на събраните по делото писмени и гласни
доказателства, налага се категоричният извод, че този договор не е действал
през претендирания период. След закупуване на имота от двамата
съпрузи през 2008 г., считано от 2009 г. те ежегодно са сключвали договори за
стопанисването на същия, представляващи по същността си комисионни договори –
първоначално с друго дружество на датите 07.08.2009 г., 07.09.2010 г.,
07.09.2011 г. и 13.09.2012 г., а впоследствие и с ищцовото дружество на датите
15.09.2013 г. и 05.09.2014 г. Съдържанието на
всички тези договори е неизменно, като различия има
единствено в размера на дължимата за услугата такса по чл.11 от тях, която
такса обаче винаги е уговаряна като годишна такава, като е изплащана в деня на подписване на съответния договор, имащ силата на
разписка, с изключение на четвъртия договор, според който таксата се дължи на
два пъти. Така и с процесния договор е уговорена такса от 8 евро на
кв.м. или общо 478 евро, която сума е изплатена в деня на подписване на
договора - 05.09.2014 г., имащ силата на разписка. Както се посочи, останалите
клаузи на този договор са идентични с тези на
предходните, като не предвижда и автоматично подновяване срока на договора,
нито има възможност за превръщането му в безсрочен. Липсва
основание да се приеме, при идентично съдържание на всички договори, че
действието на процесния е било уговорено да е безсрочно, противно на вече установената практика между съконтрахентите,
а напротив – налага се категоричният извод, че този договор е бил срочен за
една година - 05.09.2015 г., с настъпването на която дата действието му е
приключило. От гласните доказателства
се установява и причината
за липсата на нови договори с ищеца
за следващи периоди, в т.ч. за процесния
– страните не са постигнали съгласие за таксата за следващи периоди, като ответницата
и нейният съпруг са имали възражения,
че досегашната такава е прекомерна. В този смисъл, категорично е липсвала
воля у една от страните
по облигационното правоотношение – у двамата съпрузи – за сключването и за съществуването
на договорна обвързаност с ищеца за спорния период и то в сочения от ищеца смисъл. Най- сетне, налице
е влязло в сила съдебно
решение, според мотивите на
което, процесният договор
не е съществувал за процесния
период от време.
Горепосочените съображения, без да е необходимо да се изследват
останалите доводи и възражения на страните, са достатъчни, съдът да приеме, че
ищецът не доказа твърденията си, че между него и ответницата е съществувало
соченото от него договорно отношение през претендирания период от време, при
което тя не му дължи търсената за същия период сума. Ето защо предявеният иск, като
неоснователен и недоказан следва да се отхвърли изцяло.
На основание чл.78 ал.3, вр.
чл.80 от ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответницата деловодни
разноски в размер на 360 лв. за адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран така,
съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от „Аполон
Дрийм” ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Бургас, ж.к. „Меден Рудник” бл. 55 вх.6 ет.8 ап.120, представлявано от управителя В. Т. В.; против
Г.К.Т. с ЕГН ********** *** - да се
приеме за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 239 евро, представляваща дължима ½
част от годишната такса с общ размер от 478 евро по
договор за поддръжка на имот
от 05.09.2014 г. за периода 05.09.2016 г. – 04.09.2017 г., ведно със законната
лихва от датата на заявлението 11.10.2017 г. до окончателното изплащане;
за която сума е била
издадена заповед № 1459 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от
06.11.2017 г. по ч.гр.дело № 2792/2017 г. на Районен съд – Хасково.
ОСЪЖДА „Аполон Дрийм” ЕООД с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на Г.К.Т. с ЕГН ********** деловодни
разноски в размер на 360 лв. за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Хасково в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: Ц.С.