Решение по дело №220/2024 на Административен съд - Враца

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуален кодекс /АПК/, вр. с чл. 63в от Закон за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Образувано е по касационна жалба на Директор на Д. „Инспекция по труда“ Враца, против Решение № 363 от 29.11.2023 г., постановено по АНД № 359/2023 г. по описа на Районен съд – Враца, с което е отменено издаденото от касатора НП № 06-2300030/13.03.2023 г.

В жалбата са изложени твърдения, че оспореното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, в противоречие с доказателствата и действителната фактическа и правна обстановка. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се потвърди НП. Претендират се разноски.

В с.з. касаторът се представлява от ст. ю.к. М. К., която поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения.

Ответникът „НИКОЛОВИ ТРАНС“ ЕООД [населено място], представлявано от управителя И. П. Н., в писмен отговор чрез адв. П. И. и в с.з. чрез адв. Е. И., намира касационната жалба за неоснователна, а оспореното решение, като правилно и законосъобразно моли да бъда оставено в сила. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Представителят на Окръжна прокуратура - Враца дава заключение за допустимост и основателност на жалбата. Според него независимо, че се касае за едни особени отношения, които могат да бъдат уреждани по друг ред, след като законодателят е преценил, че няма да ги изключи от административнонаказателна отговорност при неизпълнение на тези задължения, то с оглед характера и по-засилената защита в КТ, при установено нарушение, такава отговорност следва да се търси. Пледира жалбата да бъде уважена.

Настоящият касационен състав, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, изразените от страните доводи и съображения и след извършване на служебна проверка на обжалваното решение, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в съответствие с установения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и същата е процесуално допустима. Разгледана по същество е и основателна по следните съображения:

Предмет на инстанционен контрол за законосъобразност е Решение № 363 от 29.11.2023 г., постановено по АНД № 359/2023 г. по описа на Районен съд – Враца, с което е отменено издаденото от Директор на Д. „Инспекция по труда“ Враца НП № 06-2300030/13.03.2023 г.

С оспорения пред въззивната инстанция санкционен акт е ангажирана отговорността на „Николови транс" ЕООД [населено място] затова, че при извършена проверка от Д „ИТ" Враца на 06.02.2023 г., в офиса на дружеството в [населено място], от представените ведомости за заплати за месец октомври 2022 г., е установено, че работодателят не е изплатил на работника В. Н. Г. в установените срокове /окончателно всеки месец до 25-то число на месеца следващ месеца на начисляване/, съгласно трудов договор № 150/29.04.2022 г., уговореното трудово възнаграждение за месец октомври 2022 г. в размер на 446.01 лв. По време на проверката не са представени други валидни платежни документи на името на работника Г. с ясен, недвусмислен и конкретен запис за изплащане на трудовото възнаграждение по размер равен на начисленото по ведомост по месеци /разходни ордери, банкови преводи на лична банкова сметка, разписки и др./ Прието е, че по този начин ответното дружество, в качеството му на юридическо лице - работодател по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на Кодекса на труда, е извършило нарушение на чл. 128, т. 2 от КТ, поради което и на основание чл. 399 и чл. 416, ал. 5 от КТ и във връзка с чл. 414, ал. 1 от КТ му е наложено административно наказание имуществена санкция в размер от 1500,00 лева. За дата на нарушението в санкционния акт е посочено 28.11.2022 г. - първият работен ден, след изтичане на срока уговорен в трудовия договор за изплащане на трудовото възнаграждение, а като място е посочено [населено място]. Същото нарушение било установено и за месеците май, юни, юли, август и септември 2022 г.

В хода на извършената служебно проверка, РС не е констатирал допуснати нарушения на процесуалните правила при съставянето и оформянето на АУАН и издаването на обжалваното НП, представляващи основания за отмяната му. Двата документа са издадени от компетентни органи, в сроковете по чл. 34 от ЗАНН и съдържат всички задължителни реквизити по чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН, в т.ч. ясно и недвусмислено описание на нарушението със съответните съставомерни елементи и нарушената законова норма, вида и естеството на конкретно вмененото нарушение, мястото на извършването му, също е достатъчно точно индивидуализирано в АУАН и НП.

За да отмени НП, въззивният съд е приел от материалноправна страна, че вмененото нарушение на чл. 128, т. 2 от КТ, не би могло да бъде основание за ангажиране на административно-наказателната отговорност на ответника по чл. 414, ал. 1 от КТ, тъй като това задължение не представлява такова от публичен характер, не е безусловно, императивно задължение „нарушаващо установения ред на държавно управление“ от работодателя, поради което и неизпълнението му не съставлява административно нарушение по смисъла на чл. 6 от ЗАНН. Само задължението, регламентирано в чл. 245, ал. 1 от КТ, предвиждащо гарантирано изплащане на трудовото възнаграждение в размер на 60 на сто от брутното трудово възнаграждение, но не по-малко от MP3 за страната, при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения от работника/служителя, представлява подобно задължение от публичен ред и установява чрез императивна правна норма държавната намеса в регулирането на трудовите правоотношения. Визираните в чл. 124 и чл. 128 от КТ задължения, регламентират само общи задължения на работодателя, които освен, че нямат публично-правен характер, не са и безусловни, а зависят изцяло от спецификите и индивидуалните особености на всяко конкретно трудово-правно отношение. В този смисъл задължението по чл. 128, т. 2 от КТ, само по себе си не представлява годен, самостоятелен обект на административно нарушение, съгласно чл. 6 от ЗАНН, съответно не представлява годно основание за ангажиране на отговорност по чл. 414, ал. 1 от КТ.

Решението е валидно и допустимо - постановено е по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, произнасянето е извършено от компетентен съд, в рамките на дадените му от закона правомощия, но е неправилно.

Въззивният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателствени средства, но не е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, неправилно е интерпретирал законодателната воля, изразена в цитираните в санкционния акт разпоредби от КТ, което е предпоставило и формирането на неправилен извод за незаконосъобразност на НП.

Не може да бъде споделено възприетото в оспореното решение, че нарушението на чл. 128, т. 2 от КТ, не би могло да бъде основание за ангажиране на административно-наказателната отговорност на ответника по чл. 414, ал. 1 от КТ, тъй като това задължение не представлява такова от публичен характер, не е безусловно, императивно задължение „нарушаващо установения ред на държавно управление“ от работодателя. Точно обратно, материалната норма на чл. 128, т. 2 от КТ с императив нормира договорните отношения, в частта на изплащане на трудовото възнаграждение, като разписва задължение за работодателя да изплаща трудовите възнаграждения в установените срокове. Поставянето на задължение за това поведение е част от установения ред на държавно управление и обуславя публичноправен, а не гражданскоправен характер на тази норма. Дали или не работникът ще предяви иск срещу дружеството за неизплатени трудови възнаграждения, е свързано с гражданската отговорност на дружеството, а не с административнонаказателната му за неизпълнение на задължения предвидени в законодателството ни. Гражданската и административно наказателната отговорност подлежат на кумулация и наличието на едната не изключва носенето на другата, тъй като двете преследват различна цел – едната има репарационен характер /имуществената или още наречена гражданска/, а другата – чисто санкционен, превъзпитателен такъв /административнонаказателната/, като дори наличието на финансови затруднения за работодателя, което в случая не се твърди, не е обстоятелство, което е в състояние да го оправдае за извършеното противоправно деяние и да бъде изключена втората.

Съгласно чл. 6 от ЗАНН административно нарушение е това деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавно управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред. Нормата на чл. 414, ал. 1 от КТ предвижда административно наказателна отговорност за работодател, който наруши разпоредбите на трудовото законодателство, поради което нарушението на чл. 128 от КТ, обратно на възприетото от въззивния съд, подлежи на административнонаказателно санкциониране.

В тази връзка неоснователно съдът е приел, че единствено регламентираното в чл. 245, ал. 1 от КТ, предвиждащо гарантирано изплащане на трудовото възнаграждение в размер на 60 на сто от брутното трудово възнаграждение, но не по-малко от MP3 за страната, при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения от работника/служителя, представлява задължение от публичен ред, установено чрез императивна правна норма, което да позволява държавната намеса в регулирането на трудовите правоотношения.

При използвания в закона израз „се гарантира“, изрично не са посочени адресатите на нормата и средствата, чрез които се осигурява въведената със закона гаранция, няма и уредено препращане към детайлизираща правна уредба. Разбира се по тълкувателен път могат да бъдат индивидуализирани тези адресати и това са работодателите, компетентните контролни органи по спазването на трудовото законодателство, правоохранителните и правораздавателни органи, както и без съмнение трудово наетите лица, които черпят и упражняват своите права.

Следва обаче да се подчертае, че двете алинеи на чл. 245 от КТ регулират един частен случай, а не общо правило, уреждащо заплащането на труда. Затова и целта на предвиденото с чл. 245, ал. 1 от КТ е да се осигури допълнителна гаранция за изплащането на трудовите възнаграждения, предимно в случаите на възникване на определена категория форсмажорни за работодателя обстоятелства, най-често обективирани като финансови затруднения, при които обаче все още не са налице предпоставките за обявяване на работодателя в несъстоятелност. В последния случай ще намери приложение специалният закон - Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност.

Затова цитираната разпоредба на КТ има за цел да гарантира получаването на възнаграждение за положения труд в размер, който да гарантира поне базисни условия за осигуряване на минимален жизнен стандарт на работника или служителя. Нито в конкретния случай, нито при другите разпоредби с гаранционна функция в нормативната система на страната, се предвижда освобождаване от задължението за пълно изпълнение на дължимото, нито се възприема гаранцията като вид субективно право на длъжника /работодателя/.

Предвид изложеното съдът намира, че правилно наказващият орган е приложил материалния закон и е съотнесъл установените фактически констатации към хипотезата на чл. 128, т. 2 от КТ, съгласно която работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа, лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя – на негови близки или чрез превеждането му на влог в посочената от него банка. От анализа на посочената правна норма се налага извод, че изпълнителното деяние на описаното в оспореното пред районния съд НП административно нарушение, се осъществява чрез бездействие – неплащане на уговореното трудово възнаграждение в установения срок, в случая до 25-то число на месеца следващ месеца, за който се дължи. Съдът намира, че щом работната заплата е следвало да се изплати до 25-то число на месеца, следващ месеца, през който е положен трудът т.е. до 25.11.2022 г., то нарушението е довършено на следващия ден след тази дата. В случая срокът е изтекъл в неприсъствен ден – 26.11.22 г. /събота/, поради което правилно е прието от АНО, че нарушението е довършено в първия работен ден, а именно 28.11.2022 г.

Следва да се отбележи, че доказателства, опровергаващи тези констатации, не са събрани нито в хода на АНП, нито в производството пред районния съд. Обстоятелството, че на работника редовно са изплащани „служебни аванси“ е без правно значение, доколкото предназначението на същите е за пътни, дневни, [жк], свързани с командировките на работника и по никакъв начин не удовлетворява изискването по чл. 128, т. 2 от КТ, нито това по чл. 245, ал. 1 от КТ.

Липсва и възможност, с оглед степента на неговата обществена опасност, нарушението да бъде квалифицирано като маловажен случай било по текста на чл. 28 от ЗАНН, било по специалния текст на чл. 415в от КТ.

Като е стигнал до изводи, различни от изложените и като е обосновал краен резултат за отмяна на издаденото НП, районният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. След отмяната му и доколкото делото е изяснено от фактическа страна на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, касационният съд следва да се произнесе по съществото на спора. При осъществяване на това свое правомощие и по изложените по-горе съображения настоящият състав на съда намира, че наказателното постановление следва да бъде изцяло потвърдено.

При този изход на спора и предвид своевременно направеното искане от страна на касатора пред районния и пред административния съд за присъждане на разноски, на основание чл. 63д, ал. 1, ал. 4 и ал. 5 ЗАНН, вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, вр. с чл. 27е НЗПП, в полза на касатора се дължи юрисконсултско възнаграждение за осъществената защита за две съдебни инстанции в общ размер от 200 лева /по 100 лева за всяка инстанция/, които следва да бъдат заплатени на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" /по аргумент от чл. 2, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 1 от Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“/.

Водим от горните мотиви и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, А. съд - Враца

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 363 от 29.11.2023 г., постановено по АНД № 359/2023 г. по описа на Районен съд – Враца, с което е отменено НП № 06-2300030/13.03.2023 г. на Директор на Д. „Инспекция по труда“ Враца и

В. Н. П.:

ПОТВЪРЖДАВА НП № 06-2300030/13.03.2023 г. на Директор на Д. „Инспекция по труда“ Враца.

ОСЪЖДА „НИКОЛОВИ ТРАНС“ ЕООД [населено място], ЕИК: *********, представлявано от управителя Ина Пламенова Николова ДА ЗАПЛАТИ на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ [населено място], сумата от 200 /двеста/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.