Решение по адм. дело №1567/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/ във връзка с чл. 145 и следв. от АПК.

Делото е образувано по жалба на Р. Б. Й., с [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], срещу Решение № 1040-15-198 от 10.07.2025г. на директора на ТП на НОИ Пловдив, с което е отхвърлена като неоснователна жалба с вх. № 1012-15-259/18.06.2025г. против разпореждане [номер]-00-12249-3/29.05.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ и същото е потвърдено като правилно и законосъобразно.

В жалбата са наведени доводи за неправилност и незаконосъобразност на Решението на Директора на ТП на НОИ, като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Твърди се, че неправилно административният орган е приел, че България не е държавата по обичайно пребиваване на жалбоподателката. В жалбата са развити подробни аргументи в тази насока. Иска се отмяна на обжалвания административен акт.

В съдебно заседание жалбоподателката, чрез процесуалният си представител адв. П. поддържа така депозираната жалба. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение.

Ответникът - Директор на ТП на НОИ Пловдив, чрез процесуалния си представител - юрисконсулт А., моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна. Иска се обжалваното решение да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Жалбата е подадена от лице с правен интерес от обжалване на оспорения административен акт, за което същият е неблагоприятен. Същата е депозирана в законоустановения срок, както и срещу акт, който подлежи на съдебно обжалване, поради което жалбата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за основателна.

От фактическа страна от събраните по делото доказателства се установява следното:

Производството пред ТП на НОИ - Пловдив е стартирано по подадено от жалбоподателката заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО, подадено по електронен път чрез електронните административни услуги на НОИ с вх. № 9033-15-241/23.11.2024г., с рег. № 151-00-12249/23.11.2024 г. в ТП на ПОИ – Пловдив, в която е декларирана дата на прекратяване на трудовото ѝ правоотношението в Гърция на 14.11.2024г., както и същата не получава пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68а КСО или професионална пенсия по чл. 168 КСО, не е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в България.

Оспорващата посочила, че не упражнява трудова дейност и за тази цел има създадена регистрация като безработно лице в Агенцията по заетостта. Към заявлението си жалбоподателката приложила Декларация за определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 от 23.11.2024г., два броя заявления за удостоверяване на осигурителни периоди от други държави-членки от 23.11.2024г., копие на преносим документ U1, издаден от КИ на Белгия, удостоверени осигурителни периоди от КИ на Белгия за времето от 25.04.2016 г. до 30.06.2024 г., както и документи, удостоверяващи заетостта на жалбоподателката в Гърция, включително и фишове за работни заплати.

В последствие, в отговор на писмо изх. № У-151-00-12249-1/26.11. 2024г., от Й. била подадена декларация за промяна в обстоятелствата за изплащане на ПОБ чрез електронните административни услуги на НОИ с вх. № 9016-15-409/05.12.2024г., в която били приложени документи, удостоверяващи осигурителен стаж от Гърция, а именно: анкетна карта за Гърция, копия на документи относно извършвана трудова дейност в Гърция и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и СЕД U004, с което желае да бъдат удостоверени следните осигурителни периоди в Гърция: от 21.08.1998г. до 15.09.2004г. и от 12.07.2024г. до 13.11.2024г.

На основание чл. 54г, ал. 4 КСО производството по отпускане на паричното обезщетение за безработица било спряно с разпореждане [номер]-00-12249-1/20.12.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица до получаване на отговор от чуждата институция във връзка с изпратени формуляри СЕД U001СВ и СЕД U003 за удостоверяване на декларираните от лицето осигурителни периоди, доход и причина за прекратяване на трудовото правоотношение.

С вх. № 9016-15-191/14.05.2025 г. чрез електронните административни услуги на НОИ Р. Й. представила копие на преносим документ U1, издаден от КИ на Гърция. С цел последваща обработка на административната преписка, с разпореждане [номер]-00-12249-2 от 19.05.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при Т11 на НОИ Пловдив производството по отпускане на ПОБ е възобновено на основание чл. 55 от АПК. С документа U1 от КИ на Гърция бил потвърден осигурителен период от 12.07.2024 г. до 13.11.2024 г.

От всички постъпили документи, включително и от подадената от жалбоподателката декларация за определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 от 23.11.2024г., ръководителят на обезщетението при безработицата при ТП на НОИ – Пловдив приел, че България се явява държава по произход, но не е държава по пребиваване и нейното законодателство не било приложимото към момента на последната заетост на лицето. Вследствие на това с разпореждане [номер]-00-12249-3 от 29.05.2025г. на Р. Й. било отказано отпускането на обезщетение за безработица по чл. 54а КСО на основание чл. 54ж, ал. 1 вр. чл. 11, пар. 3, б. „а“ и чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) 883/2004.

В мотивите на разпореждането си органът се позовал на данните, установени от преносими документи U1, с които били потвърдено осигурителни периоди от 25.04.2016г. до 30.06.2024г. за Белгия и от 12.07.2024г. до 13.11.2024г. за Гърция, като приел, че от тях се установявал център на икономически интереси, различен от България, съобразно характера на извършваната трудова дейност, дългата продължителност и непрекъснатост на пребиваване на лицето извън България и жилищното положение на лицето – същото живяло под наем в Гърция. Отчел като ирелевантен фактът, че адресната му регистрация била в България.

В разпореждането били застъпени мотиви, че предвид чл. 11, пар. 3, б. „а“ от Регламент (ЕО) 883/2004, приложимото законодателство в този случай било това на Гърция, като Разпореждането е връчено чрез лицензиран пощенски оператор на 06.06.2025 г.

С жалба вх. № 1012-15-259/18.06.2025 г., Р. Й., чрез адв. А. П., обжалвала разпореждане [номер]-00-12249-3 от 29.05. 2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив. Изразила съображения, за неправилност на разпореждането и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон.

С Решение № 1040-15-198 от 10.07.2025г. директора на ТП на НОИ – Пловдив отхвърлил жалбата като неоснователна. За да формира този извод, решаващият орган е приел, че от съществено значение за прилагане на разпоредбите на чл. 61-65 от Регламент (ЕО) 883/2004 е правилното определяне на пребиваването на конкретното лице, тъй като то оказва влияние спрямо компетентността на институцията по отношение отпускането на паричното обезщетение за безработица. Цитирал е подробно нормативната уредба, приложима за този вид обществени отношения, а именно - чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, както и приложими във връзка с него разпоредби на чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) 883/2004 и чл. 11 от Регламент (ЕО) 987/2009. Като е възприел изцяло мотивите на ръководителя на осигуряването за безработицата при ТП на НОИ Пловдив, решаващият орган приел, че от събраните и налични данни следвало да се обоснове еднозначен извод, че лицето Р. Й. не попада в обхвата на чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, тъй като Република България, която се явява страна по произход, не е държава по пребиваване или страна по последна заетост. Решението било връчено на 14.07.2025г., а на 18.07.2025г. била подадена и процесната чрез ТП на НОИ – Пловдив.

В хода на съдебното производство, наред с оригинали на документи на чужд език са представени и приобщени преведени копия на български език.

При така установената фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:

Обжалваните в настоящото производство актове на органите на НОИ - разпореждане [номер]-00-12249-3/29.05.2025г. и потвърждаващото го Решение № 1040-15-198/10.07.2025 г. на директора на ТП на НОИ - Пловдив са издадени от материално и териториално компетентни органи на социалното осигуряване, в изискуемата писмена форма. Същите съдържат правни и фактически основания за издаването им. Актовете, обаче, са постановени в противоречие на европейското законодателство – Регламент (ЕО) 883/2004, уреждащ обществените отношения във връзка с координацията на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза и Регламент (ЕО) 987/2009 за приложението му, както и в противоречие на материалния закон – КСО и в противоречие с целта на закона.

Като такива подлежат на отмяна.

Основният спорен въпрос между страните е правен. Той се състои в това кое е мястото на обичайното пребиване на Р. Б. Й. след прекратяване на трудовото ѝ правоотношение с гръцкия работодател и прибирането ѝ в България.

Правилното определяне на мястото на обичайното пребиваване дава отговор на въпроса коя е компетентната държава да разгледа и определи правото и размера на паричното обезщетение за безработица за лице, чиято последна заетост е в друга държава членка на ЕИО, в случая – Гърция.

Според съда неправилно ръководителят на осигуряването за безработица и директорът на ТП на НОИ Пловдив са достигнали до извод, че не България, а Гърция е държавата на обичайното пребиваване н жалбоподателката и гръцкото законодателство е приложимо по отношение на нея.

Европейското законодателство, в това число и правилата за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, е задължително за приложение от всички държави-членки на ЕС, в това число и България, като всяка членка има свободна преценка да реши кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство, кои са осигурените социални рискове, какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията. В настоящия момент тези общи правила и принципи за координация на системите за социална сигурност се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентите подлежат на пряко приложение във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата. Освен това, те имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Съгласно чл. 3 вр. чл. 1, б. "л" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства относно посочените клонове на социална сигурност, в т. ч. и по отношение на обезщетенията за безработица (чл. 3, пар. 1, б. "з").

По делото не възниква спор, че Р. Й. е гражданка на Република България - държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което Регламент (ЕО) № 883/2004 г. намира приложение.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 са въведени четири основни принципа в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки във връзка с механизма на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица. Те са следните: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

Общият принцип за определяне на приложимото законодателство по отношение на обезщетенията за безработица е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Отделно от това, регламентът предвижда и специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица. Тези специални правила са регламентирани в чл.65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

В процесния случай правният спор между страните е свързан с правилното тълкуване и прилагане на юридическия термин „пребиваване“. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, пар. 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) 883/2004 – това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето), се определя съгласно чл. 11, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в разпоредбата критерии. Съгласно пар. 2 на същата разпоредба от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е неговото намерение, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

Понятията пребиваване и престой се различават по своята правна същност, като в чл. 1, б. „й“ и б. „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 са дадени разграничителните дефиниции на тези два термина.

В наръчника, изготвен съвместно с държавите-членки, се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки.

Правото на ЕС е категорично по отношение на факта, че може да има само едно обичайно място на пребиваване и само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните - в държавата членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. Наръчникът разглежда специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице. Такива са: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.

Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.

В конкретния случай налице е неправилно тълкуване и приложение на европейското законодателство от страна на органите на НОИ – Пловдив.

Видно от декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, попълнена от Й., установява се, че тя не възнамерява да се установи трайно в държавата по последна заетост, а именно Гърция. Декларирала е, а и същото се установява и от представената справка от НБД „Население“ на ГД „ГРАО“, че постоянният ѝ адрес към настоящ момент е в България – обл. Пловдив, община Асеновград, [населено място], [улица], посочила е, че през последните пет календарни години преди годината на прекратяване на последната ѝ заетост и през годината, през която е прекратена последната ѝ заетост, е работила в определени времеви диапазони в Белгия и в Гърция. В периоди между 2016г. и 2024г. е работила като магазинер в Белгия, а от 12.07.2024г. до 13.11.2024г. е работила като сезонен работник в Гърция.

Установява се, че преобладаващата част от роднините ѝ за посочения период са живели в Република България /това обстоятелство се установява и от справката от ГД „ГРАО“/. Р. Й. е разполагала с постоянно жилище в България, плащала е данъци върху доходи от последна заетост в Гърция, където е живяла под наем. През периодите на последната ѝ заетост, жалбоподателката е посочила, че се е завръщала в България.

От горните факти, както и от представени преводи на документи от Държавна Служба по Заетостта в Република Гърция, даващи информация за назначаване, вкл. и копия на документи относно извършваната трудова дейност в Гърция и фишове за работни заплати, се налага изводът, че Р. Й. е наемана на работа и е осигурявана за процесния период. Работодател е бил лицето М. Й., а характера на трудовата дейност бил мияч на чинии. Жалбоподателката била назначена на работа на дата 12.07.2024г./л.99/, на 5-дневна работна седмица.

Установява се още от справката на НБД „Население“ на ГД „ГРАО“, че през периода на трудова заетост на жалбоподателката в Белгия, същата се е завръщала в България всяка година. Освен това, през периода от 10.02.2020г. до 09.09.2024г. Й. многократно/ежемесечно, а в някои случаи и по-често/, видно от Банково удостоверение-изх.№ 0369-94-010706 от 11.06.2025 г. /л.13 и сл./ на „Уникредит Булбанк“ е извършвала парични преводи към банкова сметка на лицето В. И. Й. /нейн съпруг/, който е пребивавал на територията на Република България. Тук следва да се посочи, че тези действия трябва да бъдат разгледани като предприети от жалбоподателката в аспекта на разглежданото намерение за обичайно пребиваване и установяване на център на жизнени интереси, по отношение на Р България.

Към момента на подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО, подадено по електронен път чрез електронните административни услуги на НОИ с вх. № 9033-15-241/23.11.2024г., с рег. № 151-00-12249/23.11.2024 г. в ТП на ПОИ – Пловдив, Й. е безработна, и същата има регистрация като безработно лице в Агенцията по заетостта.

Горното налага извода, че мястото на обичайно пребиваване на оспорващата е в Република България, в [населено място], където е настоящият ѝ адрес, където живее и семейството ѝ. В духа на приложимата нормативна уредба на ЕС, а именно цитираните по-горе норми на разпоредбите на чл. 65, пар. 2, чл. 1, б. „й“ и б. „к“, чл. 1, пар. 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) 883/2004 и чл. 11, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането, и като взе предвид семейното положение и роднинските връзки на лицето, продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответните държави-членки, състоянието на трудова заетост, наличието на постоянно жилище на лицето на територията на България, причините за преместването, както и намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства, съдът намира, че именно Република България е центърът на жизнените и икономическите интереси на оспорващата.

В периода на заетост в Белгия и Гърция, жалбоподателката е била в преобладаващата си част на територията на тези страни, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудови правоотношения, и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно пребиваване" и „център на жизнени интереси“.

Следователно, в оспорваното решение и в потвърденото с него разпореждане незаконосъобразно и неправилно е позоваването на чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съгласно който, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност, като заето или като самостоятелно заето лице, е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Р. Й. е пребивавала за времето на последната си трудова заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно, в Гърция. Оспорващата не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал в тази държава-Гърция, на чието законодателство за последно е била подчинена, за това и не се е регистрирала, не се е поставила на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване за времето на трудова заетост - Гърция, а се е регистрирал в Република България, където се е завърнала трайно и където обичайно пребивава.

В конкретния случай приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващата, на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Именно България се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от Р. Б. Й. правилно е поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл. 65, пар. 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Въз основа на изложеното, съдът намира жалбата за основателна. Същата следва да бъде уважена.

Решението, оспорено пред настоящата съдебна инстанция и потвърденото с него разпореждане следва да бъдат отменени, поради допуснато от административните органи нарушение на материалния закон/неправилното тълкуване и прилагане на разпоредбите от Регламент (ЕО) 883/2004 и Регламент (ЕО) 987/2009/, и поради несъответствие с целта на закона.

Преписката, на основание чл.173, ал.2 от АПК следва да бъде върната на административния орган за ново произнасяне по същество при съобразяване на дадените от съда указания по тълкуване и прилагане на материалния закон, в 14 – дневен срок от съобщаване на решението.

При този изход на спора и с оглед направеното в допълнително становище от 29.09.2025г. възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът взе предвид следното: Преценката за прекомерност на уговореното възнаграждение следва да се съобрази с това дали същото съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, като се отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава спецификите на конкретния пазар. Съдът констатира, че в конкретния случай е представен договор за правна защита и съдействие за сумата в размер на 600 /шестстотин/ лв. за адвокатско възнаграждение, което не е прекомерно и не следва да са намалява.

Воден от горното, Административен съд – Пловдив, Х състав,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 1040-15-198 от 10.07.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив и потвърденото с него разпореждане [номер]-00-12249-3 от 29.05.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по заявление на Р. Б. Й., с [ЕГН].

ИЗПРАЩА делото като преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив за ново произнасяне по направеното пред него искане за отпускане на ПОБ с вх. № 9033-15-241/23.11.2024 г., с рег. № 151-00-12249/23.11.2024 г. в ТП на НОИ - Пловдив от Р. Б. Й., с [ЕГН], съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване по прилагане на закона, в 14 – дневен срок от съобщаване на решението.

ОСЪЖДА ТП на НОИ – Пловдив да заплати на Р. Б. Й., с [ЕГН], разноски по делото в размер на 600 /шестстотин/ лева за адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.