№ 145
гр. Пловдив, 22.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Анна Д. Стоянова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20215001000412 по описа за 2021 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260033 от 02.03.2021 година, постановено по т. дело №
51/2020 година по описа на Окръжен съд – П., е осъден СТ. Б. Т., ЕГН
**********, от гр.К., обл. П., ул. „Ц.“ № 3, да заплати на З. АД – гр. С., на
осн. чл. 274, ал.2 от КЗ /отм./ във вр. с пар. 22 от действащия Кодекс за
застраховането, влязъл в сила от 01.01.2016 г., сумата от 25 000 лв.,
представляваща платеното от застрахователя обезщетение за неимуществени
вреди, претърпени от пострадалия В.Г.К. в резултат от ПТП, причинено от
ответника на 16.05.2011 г., заедно със законната лихва от 30.03.2020 г./датата
на постъпване на исковата молба в съда/ до окончателното плащане.
Отхвърлен е предявеният иск за разликата до 39 045,49 лв., включваща
сумата от 12 013,19 лв., представляваща платените лихви за забава върху
обезщетението за периода от 16.05.2011 г. до 29.01.2016 г. / от увреждането
до момента на плащането/ и сума в размер на 2 032, 30 лв., представляваща
1
разноски, платени от застрахователя в полза на съда, увредения и
представлявалия го адвокат по гр. д. № 2921/2014 г. по описа на СГС.
Осъден е СТ. Б. Т. да заплати на З. АД – гр. С., разноски по делото в
размер на: 1 009,72 лв. /държавна такса съразмерно на уважената част от
иска/ и 96,04 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Постановено е на основание чл.127 ал.4 от ГПК присъдените парични
суми да се преведат по посочената от ищеца банкова сметка: ***.
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от З. АД в
отхвърлителната му част за разликата над 25 000 лева до пълния предявен
размер от 39045,49 лева, включващ 12031,19 лева лихви за периода от датата
на деликта 16.05.2011 година до изплащането на обезщетението на 29.01.2016
година, както и разноски за съдебното производство по гр. дело № 2921/2014
година на СГС в размер на 2032,30 лева. Рамките на въззивното
производство са очертани след оставяне на първоначалната въззивна жалба
без движение и приложената към молба вх. № 264931 от 17.05.2021 година
коригирана въззивна жалба.
Оплакванията във въззивната жалба са за неправилност, нарушение на
материалния закон и необоснованост на първоинстанционното решение в
обжалваната част. Поддържа се, че регресното право на застрахователното
дружество се урежда от материалния закон, действал към момента на
настъпване на застрахователното събитие по риска „Гражданска
отговорност“, в случая – настъпването на ПТП, като с оглед разпоредбите
на чл. 274 ал. 1 т. 2 от КЗ / отм./ застрахователят имал право да получи от
делинквента С.Т. всичко, което е платил на пострадалия К., включително
лихвите от датата на ПТП 16.05.2011 година до датата на изплащане на
обезщетението 29.01.2016 година и съдебните разноски в пълен размер. Във
въззивната жалба жалбоподателят се е позовал на разпоредбите на чл. 223 ал.
1, чл. 227 т. 2 и чл. 267 ал. 4 от КЗ/ отм./, както и на съдебната практика на
ВКС. Искането е да се отмени решението в обжалваните части и да се
постанови ново по същество, като се присъдят на жалбоподателя сумите от
12013,19 лева заплатени от него лихви за посочения период от 16.05.2011
година до 29.01.2016 година, заплатените съдебни разноски от 2032,30 лева,
както и да му се присъдят в пълен размер разноските за първоинстанционното
2
производство, включително юрисконсултско възнаграждение и направените
разноски във въззивното производство, включващи и юрисконсултско
възнаграждение.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ответника С.Т.
чрез процесуалния му представител адвокат П.Х.. В него се изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба. Има позоваване на
направеното пред първоинстанционния съд възражение за изтекла кратка
тригодишна погасителна давност за претенциите за лихви съгласно чл. 111 б.
„в“ от ЗЗД. Твърди се, че съдът правилно е приел, че началният момент за
тази регресна претенция за лихви е 29.01.2016 година – датата на плащането
от застрахователя и тригодишната давност е изтекла на 29.01.2019 година, а
искът е предявен едва в края на март 2020 година. Поддържа се също, че
направените разноски за съдебното производство не се дължат по регресния
иск, тъй като не сме изправени пред хипотезата на чл. 227 т. 1 от КЗ /отм./, а
именно умишлено причиняване на увреждане от водача на МПС. Искането е
да се потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част и да се
присъдят на ответника направените разноски съобразно представен списък по
чл. 80 от ГПК.
Страните не сочат нови доказателства пред въззивната инстанция.
Апелативният съд, като се запозна със събраните по делото
доказателства и доводите на страните, намира, че въззивната жалба е
процесуално допустима. Тя е подадена от лице, имащо право на въззивно
обжалване, а именно от ищеца в първоинстанционното производство, който
обжалва решението в отхвърлителната му част. При подаване на въззивната
жалба е спазен предвидения в чл. 259 от ГПК двуседмичен срок.
Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна по
следните съображения:
Искът, с който е сезиран Пазарджишкия окръжен съд по т. дело №
51/2020 година е регресен иск, предявен от З. АД срещу ответника СТ. Б.
Т.. Искът е за общата сумата от 39045,49 лева, ведно със законната лихва от
датата на исковата молба 30.03.2020 година, представляваща сбора от сумите,
изплатени от застрахователното дружество въз основа на решението по гр.
дело № 2921/2014 година на СГС, присъдени на В.Г.К. като обезщетение за
3
вредите, причинени му от ответника С.Т. при ПТП, станало на 16.05.2011
година. В това производство като трети лица –помагачи на страната на
застрахователя са участвали родителите на ответника, който към онзи
момент не е бил пълнолетен. В общия размер на исковата претенция са
включени главница от 25 000 лева, лихви върху главницата в размер на
12013,19 лева за периода от 16.05.2011 година / датата на увреждането/ до
29.01.2016 година – датата, на която е изплатено обезщетението, както и
присъдените с цитираното решение на СГС разноски в размер на 2032,30
лева, включващи 124 лева разноски на ищеца В. К., 1000 лева държавна такса
и 908,30 лева адвокатско възнаграждение, заплатено на процесуалния
представител на ищеца на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
В исковата молба се твърди, че ответникът СТ. Б. Т. е управлявал
застрахованото при ищеца МПС – лек автомобил *** рег. № *** без валидно
свидетелство за правоуправление, тъй като е бил непълнолетен.
Ищцовото застрахователно дружество заплатило исковите суми на
29.01.2016 година след влизане в сила на решението на СГС и образуваните
две изпълнителни дела, като плащането било извършено в срока за
доброволно плащане след получаване на поканата за доброволно изпълнение.
При така изложените обстоятелства ищецът се е позовал на
разпоредбата на чл. 274 ал. 2 от Кодекса за застраховането /отм./, даваща му
право да предяви регресен иск срещу виновния водач С.Т. за исковите суми.
Изложените в исковата молба обстоятелства са безспорни между
страните и се установяват от представените писмени доказателства по
делото.
Въз основа на решение от 19.11.2015 година, постановено по гр. дело
№ 2921/2014 година на СГС З. АД е осъдена да заплати на В.Г.К. - пострадал
при ПТП, станало на 16.05.2011 година, исковите суми, посочени по-горе, а
именно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000 лева, ведно
със законната лихва от 16.05.2011 година до окончателното му изплащане,
както и 124 лева разноски за производството по делото, 1000лева държавна
такса и 908,30 лева адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА. По
делото не са представени доказателства, но от служебната справка, направена
в Портала за достъп до съдебни дела се установява, че гр. дело № 2921/2014
4
година на СГС е образувано въз основа на искова молба с вх. № 24902,
подадена на 28.02.2014 година. Служебно установената дата на исковата
молба съвпада с тази, посочена във въззивната жалба на З. АД.
На 15.01.2016 година въз основа на така постановеното решение е
издаден изпълнителен лист за дължимото обезщетение по чл. 226 ал. 1 от КЗ /
отм./ във връзка с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД - 25 000 лева ведно със законната лихва
от 16.05.2011 година. Поканата за доброволно изпълнение по
изпълнителното дело, образувано въз основа на този изпълнителен лист, а
именно *** на ЧСИ с рег. № ***, е получена от ищеца на 28.01.2016 година,
като в нея е посочено, че размерът на лихвите до този момент е 12013,19
лева. Тези суми, ведно с дължимите разноски по изпълнителното дело / общо
41616,14 лева/, са изплатени от ищеца на 29.01.2016 година.
Представени са и доказателства за: издаден изпълнителен лист за
адвокатското възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА на адвокат В.А. в размер
на 908,30 лева, образувано изпълнително дело по този изпълнителен лист №
2016****** на ЧСИ с рег. № ***, изпратена покана за доброволно
изпълнение, получена от ищеца на 28.01.2016 година и превеждане на
дължимата сума на следващия ден – 29.01.2016 година ведно с разноските за
изпълнителното производство / общо 1083,30 лева/.
По отношение на държавната такса от 1000 лева, присъдена с
решението по гр. дело № 2921/2014 година на СГС в тежест на З. АД,
доказателствата за заплащането й са представени от ищеца в
първоинстанционното производство едва след обявяването на делото за
решаване като приложение към писмените бележки на юрисконсулт Л..
Доколкото възможността за представяне на писмени доказателства на този
етап от производството е преклудирана, съдът няма да обсъжда приложените
към писмените бележки доказателства. Следва да се посочи, че
заплащането от ищеца на сумата от 1000 лева, представляваща дължима
държавна такса, присъдена с решението по гр. дело № 2921/2014 година на
СГС, преди завеждането на настоящото дело, е безспорно обстоятелство
между страните.
Спорът по делото, очертан с подадената въззивна жалба и с писмения
отговор е правен. Той се свежда до това за кои от заплатените суми
5
застрахователната компания-ищец има регресно право, както и погасена ли е
по давност регресната претенция за заплатените лихви върху обезщетението
от 25 000 лева в размер на 12013,19 лева за периода от 16.05.2011 година до
29.01.2016 година.
Становището на процесуалния представител на ответника в
първоинстанционното производство, което се поддържа и пред въззивната
инстанция е, че вземането на застрахователната компания за лихви в размер
на 12013,19 лева е погасено по давност . Според него по отношение на тази
искова претенция е приложима кратката тригодишна погасителна давност
по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, която е започнала да тече от момента на
извършеното плащане на 29.01.2016 година и е изтекла на 29.01.2019 година,
т.е. преди завеждането на делото на 30.03.2020 година.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите за
недължимост на заплатените от застрахователя лихви поради изтекла
погасителна давност.
Регресното право се урежда от закона, действал към момента на
неговото пораждане. Правото да получи обезщетение от застрахователя
възниква за увреденото лице от момента на деликта, съобразно действащата
към този момент нормативна уредба, което обуславя приложението на тази
нормативна уредба и към регресното право на застрахователя по отношение
на прекия причинител. Моментът на плащане на обезщетението е свързан не
с възникването, а само с изискуемостта на регресното право. В тази насока е
налице съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 от ГПК – решение
№ 70/23.06.2011 година по т. дело № 624/2010 година на І т.о. на ВКС,
решение № 75/13.06.2011 година по т. дело № 643/2010 година на І т.о. на
ВКС, решение № 192/14.08.2012 година по т. дело № 768/2010 година на ІІ
т.о. на ВКС.
В случая правата на застрахователя по регресния иск се уреждат по
отменения КЗ, а не от новия КЗ, в сила от 01.01.2016 година, действащ към
момента на предявяването на иска. Видно от справката на стр. 8 от
първоинстанционното дело, отговорността на ищеца З. АД спрямо
пострадалия при ПТП на 16.05.2011 година В. К. е ангажирана по застраховка
„Гражданска отговорност“ за автомобил с рег. № *** сключена на 27.08.2010
6
година с период на валидност от 29.08.2010 година до 28.08.2011 година. С
оглед на това и като се има предвид, че ПТП, станало на 16.05.2011 година, е
причинено от непълнолетен към онзи момент и в този смисъл
неправоспособен водач на МПС, регресната отговорност се урежда от чл. 274
ал. 2 от КЗ / отм./. Според тази разпоредба застрахователят има право да
получи платеното обезщетение от лицето, управлявало моторното превозно
средство без свидетелство за управление.
Началният момент, от който започва да тече погасителната давност за
регресните претенции на застрахователя, е моментът на изплащане на
обезщетението. По въпроса за началото на давностния срок за регресния иск
на застрахователя има задължителна съдебна практика – т. 14 от ППВС №
7/77 година, която приема, че за регресните искове важи общата давност по
чл. 110 и сл. от ЗЗД, а течението й започва от момента на изплащането на
застрахователните обезщетения на правоимащите лица.
В случая застрахователната компания е заплатила на 29.01.2016
година обезщетението за неимуществени вреди от 25 000 лева, ведно със
законната лихва в размер на 12013,19 лева, изчислена за период от датата на
увреждането 16.05.2011 година до плащането. От този момент започва да тече
петгодишната погасителна давност за регресния иск за заплатеното
обезщетение. Т.е. към момента на предявяване на иска на 30.03.2020 година
давността не е изтекла, включително и за заплатената сума, представляваща
изтекли лихви за периода от увреждането до плащането. Регресният иск на
застрахователя няма за предмет дължими лихви за определен период от
време, за да се приеме, че е приложима кратката тригодишна погасителна
давност по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД. Става дума за регресна претенция за
заплатеното обезщетение, част от което е и обезщетението за забава в размер
на законната лихва от датата на увреждането. Отговорността на
застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди произтича от
сключения застрахователен договор по застраховка „Гражданска
отговорност“. Тя е функционално обусловена от отговорността на прекия
причинител на вредите и включва и обезщетение за забава от датата на
увреждането съгласно чл. 84 ал. 3 от ЗЗД.
Според разпоредбите на КЗ / отм./, приложими в отношенията между
страните по настоящия спор, забавата за заплащане на дължимото
7
обезщетение е в пряка и непосредствена причинна връзка с поведението на
делинквента само до момента, в който той уведоми застрахователя, респ. в
който бъде предявен прекия иск на пострадалия срещу застрахователя за
заплащане на обезщетение.
Обемът на отговорността на застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност“, респ. на дължимото от него обезщетение е
очертан с разпоредбата на чл. 223 ал. 2 от КЗ /отм./, според която
застрахователят заплаща обезщетение, включително за пропуснати ползи,
които представляват пряк и непосредствен резултат от непозволено
увреждане, и за лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното
плащане пред увреденото лице.
Въз основа на разпоредбите на чл. 267 ал. 4 от КЗ /отм./, според която
присъдените срещу застрахователя лихви за забава и за съдебни разноски не
се ограничават от размера на застрахователната сума и чл. 227 т. 2 от КЗ /
отм./, според която застрахователят има право на регресен иск срещу
застрахования за платените лихви за забава, съответстващи на периода от
датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаване
на обстоятелствата по чл. 224, ал. 1 от застрахованото лице или до датата на
предявяване на прекия иск по чл. 226, ал. 1, освен ако застрахованото лице не
е изпълнило задълженията си по причини, които не могат да му се вменят във
вина, следва да се приеме, че регресният иск срещу прекия причинител на
вредата за лихвите за забава е основателен от увреждането до момента на
уведомяване на застрахователя, респ. до предявяване на прекия иск от
пострадалия. До този момент извършеното от застрахователя плащане на
обезщетение, включително такова за забава, е по застрахователния договор.
След този момент отговорността за забавеното изплащане на обезщетението е
за самия застраховател на основание чл. 86 ал. 1 от ЗЗД / решение № 199 от
10.05.2016 година по т. д. 3137/2014 година на І т.о. на ВКС, решение № 6 от
28.10.2010 година по т. д. 705/2009 година на ІІ т.о. на ВК; решение № 18 от
22.03.2017 година на ВКС по т. дело № 1935/2015 година на ІІ т.о./.
Имайки предвид гореизложените мотиви, съдът намира, че в случая
регресната претенция на застрахователя срещу прекия причинител на вредите
за лихви е основателна за периода от увреждането - 16.05.2011 година до
8
28.02.2014 година - датата на предявяване на прекия иск на пострадалия,
доколкото ответникът по регресния иск не твърди и не установява по делото
да е уведомил застрахователя в по-ранен момент. При присъдено
обезщетение за неимуществени вреди от 25 000 лева, обезщетението за
забава в размер на законната лихва за посочения период е в размер на 7163,38
лева / изчислена с помощта на електронен калкулатор за изчисляване на
законна лихва/. Предявеният регресен иск е основателен до този размер и
неоснователен за разликата над 7163,38 лева до 12013,19 лева.
Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска за
сумата от 7163,38 лева, представяваща обезщетение за забава за периода от
16.05.2011 година до 28.02.2014 година е неправилно и следва да бъде
отменено, като се постанови ново решение по съществото на спора, с което
тази сума се присъди на ищеца ведно със законната лихва от датата на
исковата молба – 30.03.2020 година до окончателното й изплащане. В
останалата част / за разликата от 7163,38 лева до 12013,19 лева/ решението
следва да бъде потвърдено.
Що се отнася до претенцията на жалбоподателя за сумата от 2032,30
лева, включваща присъдени и заплатени разноски и държавна такса в
исковото производство срещу него, образувано по иска на увредения / гр.
дело № 2921/2014 година на СГС/, тя е неоснователна и решението на ОС – П.
следва да бъде потвърдено.
По-горе съдът изложи подробни мотиви за това, че отношенията
между страните по настоящия спор се уреждат въз основа на разпоредбата на
чл. 274 ал. 2 от КЗ / отм./. Тази разпоредба дава право на застрахователя да
получи платеното от него обезщетение, но не и разноските, направени в хода
на съдебното производство за неговото определяне. Регресното право на
застрахователя в хипотеза като настоящата / управление на МПС от лице без
свидетелство за управление/ по отменения КЗ се различава от това по сега
действащия КЗ - чл. 500 ал. 2, където изрично е предвидено, че той има право
и на разноски. В тази връзка съдът споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд, че регресното право по отменения КЗ включва
всичко платено на увредения, включително разноските, само в хипотезата
на чл. 227 т. 1 във връзка с чл. 226 ал. 3, а именно при умишлено увреждане,
пред каквато не сме изправени в случая. По тези съображения следва да бъде
9
потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен
регресния иск за разноските, направени в производството по гр. дело №
2921/2014 година по описа на СГС.
Следва да бъде разпределена и отговорността за разноските,
направени от страните в първоинстанционното и във въззивното
производство.
В първоинстанционното производство разноски са претендирани само
от ищеца З. АД и те включват заплатената държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда в размер на 150 лева. С решението си
първоинстанционният съд е присъдил разноски в размер на 1009,72 лева
заплатена държавна такса и 96,04 лева юрисконсултско възнаграждение.
Допълнително за първоинстанционното производство следва да бъдат
присъдени 286,54 лева разноски за държавна такса и 27,52 лева за
юрисконсултско възнаграждение / при дължим общ размер на
юрисконсултското възнаграждение съобразно изхода на спора от 123,56 лева
и присъдени с първоинстанционното решение 96,04 лева/.
Общият обжалваем интерес във въззивното производство е 14045,49
лева. Въззивната жалба е основателна за 7163,38 лева, респ. неоснователна за
останалите 6882,11 лева. Направените от жалбоподателя разноски включват
281 лева заплатена държавна такса и юрисконсултско възнагарждение, което
съдът определя на 150 лева, или общо 431 лева. От тях с оглед изхода на
спора ответникът по жалбата С.Т. следва да бъде осъден да заплати на
жалбоподателя 219,82 лева разноски за въззивното производство. От своя
страна З. АД дължи на С.Т. разноски за въззивното производство в размер на
245 лева при общ размер на направените и реално заплатени разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260033 от 02.03.2021 година, постановено по
т. дело № 51/2020 година по описа на Окръжен съд – П., В ЧАСТТА, С
10
КОЯТО е отхвърлен иска на З. АД – гр. С. против СТ. Б. Т., ЕГН
**********, от гр.К., обл. П., ул. „Ц.“ № 3, за сумата от 7163,38 лева -
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.05.2011
година до 28.02.2014 година върху сумата от 25 000 лв., представляваща
платеното от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени от пострадалия В.Г.К. в резултат от ПТП, причинено от
ответника СТ. Б. Т. на 16.05.2011 г., ведно със законната лихва върху тази
сума от 30.03.2020 година до окончателното й изплащане, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА СТ. Б. Т., ЕГН **********, от гр.К., обл. П., ул. „Ц.“ № 3,
да заплати на Застрахователна компания „Л.“АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление град С., п.к.1700, бул. „С.“ № 67А, сумата от 7163,38
лева - платено от застрахователя обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 16.05.2011 година до 28.02.2014 година върху
сумата от 25 000 лв., представляваща заплатено от застрахователя
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от пострадалия В.Г.К. в
резултат от ПТП, причинено от ответника СТ. Б. Т. на 16.05.2011 г., ведно
със законната лихва върху тази сума от 30.03.2020 година до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260033 от 02.03.2021 година,
постановено по т. дело № 51/2020 година по описа на Окръжен съд – П. В
ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
ОСЪЖДА СТ. Б. Т., ЕГН **********, от гр.К., обл. П., ул. „Ц.“ № 3,
да заплати на Застрахователна компания „Л.“АД, ЕИК ***, допълнително
разноски за първоинстанционното производство / наред с присъдените с
първоинстанционното решение/ в размер на 286,54 лева заплатена държавна
такса и 27,52 лева юрисконсултско възнаграждение, както и разноски за
въззивното производство в размер на 219,82 лева съобразно изхода на спора.
ОСЪЖДА Застрахователна компания „Л.“АД, ЕИК ***, да заплати на
СТ. Б. Т., ЕГН **********, от гр.К., обл. П., ул. „Ц.“ № 3, разноски за
въззивното производство в размер на 245 лева съобразно изхода на спора.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
11
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12