РЕШЕНИЕ
№ 701
гр. Пловдив, 18.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20225330109363 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********,
против З. Р. Х., ЕГН **********, с която са предявени обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и осъдителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за
потребителски кредит № ****** от 13.07.2020 г., по силата на който на ответника била
предоставена сума в размер на 1200 лева, при уговорен ГЛП – 41 % и ГПР – 48.76 %.
Съгласно чл. 4 от Общите условия към договора ответникът следвало да заплати договорно
възнаграждение, като страните се споразумели същото да се разсрочи във времето и да се
погасява в рамките на погасителния план. Съгласно параметрите на процесния договор и чл.
15 от Общите условия кредитополучателят дължал заплащане на допълнителни услуги „Ф.“
в размер на 360 лева и „Ф.“ в размер на 576 лева. Задължението по кредита и по пакета от
допълнителни услуги било в общ размер на 2549.79 лева, която сума ответникът следвало да
върне за срок от 18 месеца, с месечна погасителна вноска по погасителен план в размер на
141.66 лева.
Твърди се, че на ответника била предоставена своевременно информация за
параметрите на договора, както и разяснения от страна на кредитен експерт от дружеството,
за да може клиентът да прецени доколко предлаганият договор за потребителски кредит
съответства на неговите възможности и финансово състояние. Били направени разяснения и
за допълнителния пакет от услуги, който ищцовото дружество предлага.
Сочи се, че съгласно параметрите на договора и чл. 15 от Общите условия, клиентът
може да избере да закупи една или повече допълнителни услуги към договора, в който
случай за него възниква задължение да заплати дължимото за избрана услуга/услуги
възнаграждение, като същото се разсрочва за плащане в погасителния план, като част от
погасителната вноска. Твърди се, че този избор е на клиента, като закупуването на
1
допълнителните услуги не е задължително условие за сключването на договора.
Ищецът поддържа, че страните са постигнали съгласие да сключат договор за кредит,
като ответникът е пожелал закупуването на услугите „Ф.“ и Ф.“ и е поел задължение да
заплати определеното възнаграждение за тяхното предоставяне.
Във връзка със закупената услуга „Ф.“ ответникът получил приоритетно разглеждане
на искането за отпускане на кредит, като представителите на ищеца извършили всички
необходими действия за проучването на кредитното досие на длъжника, подготвили
нужните документи и сключили договора в максимално кратки срокове. Твърди се, че
посочената услуга е използвана от ответника.
Във връзка със закупената услуга „Ф.“ била предоставена възможност на ответника
за отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски, както и възможност за
смяна на падежната дата на вноските, но същият не се възползвал.
Твърди се, че ответникът не е изпълнявал поетите договорни задължения, като по
процесния договор били направени само шест пълни погасителни вноски и една частична
вноска.
Сочи се, че срокът за погасяване на кредита е изтекъл на дата 10.01.2022 г., с
изтичането на който е настъпила и изискуемостта на задължението в пълен размер.
Ищецът твърди, че към момента на подаване на исковата молба размерът на
погасеното от ответника З. Р. Х. задължение по Договор за потребителски кредит №
*******, е в общ размер на 972.20 лева. С извършените плащания били погасени част от
задълженията по договора, от които номинал в размер на 852.95 лева; 29.25 лева – лихви за
забава по кредита на основание т. 12.1 от Общите условия и 90.00 лева – за погасяване на
такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, съгласно чл. 17.4 от Общите
условия.
Изтъква, че потребителят се е съгласил с параметрите на договора и е усвоил
предоставената в заем сума, като не се е възползвал от възможността да се откаже от
кредита в срок от 14 календарни дни. Твърди се, че към момента на сключване на договора,
кредитополучателят е бил наясно с общата сума, която трябва да върне, с правото да се
откаже от сключения договор и с погасяването на кредита.
Предвид неизпълнение на задълженията от страна на ответника, ищецът се снабдил
със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2426/31.03.2022 г.,
издадена по ч. гр. д. № 4576/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІІІ граждански
състав, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпило възражение от длъжника, при
което за ищеца възникнал правен интерес да предяви установителни искове относно
вземанията по издадената заповед за изпълнение.
С оглед изложеното, от съда се иска да постанови решение, с което да признае за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми:
870.62 лева – главница, дължима по Договор за потребителски кредит № ******* от
13.07.2020 г.; 205.21 лева – договорно възнаграждение за периода 10.02.2021 г. – 10.01.2022
г.; 225.83 лева – лихва за забава за периода 11.08.2020 г. – 10.01.2022 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.03.2022 г.,
до окончателното изплащане на сумата.
Тъй като със Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
2426/31.03.2022 г., издадена по ч. гр. д. № 4576/2022 г. по описа на Районен съд, било
отхвърлено заявлението за присъждане на сумите, претендирани за неплатени
възнаграждения за закупени и използвани услуги „Ф.“ и „Ф.“, с исковата молба предявява
срещу ответника и осъдителни искове за осъждането му да заплати сумата в размер на
237.01 лева – възнаграждение за закупена услуга „Ф.“ по Договор за потребителски кредит
№ ******* от 13.07.2020 г, както и за сумата в размер на 384 лева – възнаграждение за
закупена услуга „Ф.“ по същия договор, ведно със законната лихва върху сумите, считано от
датата на подаване на заявлението в съда, до окончателното им изплащане.
2
Предвид изложеното, моли предявените искове да бъдат уважени. Претендират се
сторените в заповедното и в настоящото производство разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника З. Р. Х. е постъпил писмен отговор, с който
оспорва предявените искове.
Не оспорва, че между страните е сключен процесният договор. Твърди, че обслужва
кредита и извършва плащания по същия, като по главницата е изплатила сумата от 1177
лева. Счита, че остатъкът от задължението й е в размер на 33 лева, ведно със законна лихва.
Излага, че ищецът изисква да му заплати допълнително още 1922.67 лева, което в случая
означавало, че в случая претендират 300 % лихва.
Изтъква, че в заповедното производство съдът е отказал да издаде заповед за
изпълнение относно търсените суми за услугите „Ф." и "Ф.“.
Счита, че не дължи претендираните от ищеца суми в настоящото производство.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 4576/2022 г. по описа на ПРС, ІІІ гр.с. в полза на
ищцовото дружество е издадена Заповед № 2426/31.03.2022 г. за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу ответника, за следните суми: 870.62 лева – главница по договор за потребителски
кредит № ****** от 13.07.2020 г.; 205.21 лева – договорна лихва за периода от 10.02.2021 г.
– 10.01.2022 г.; 225.83 лева – обезщетение за забава за периода от 11.08.2020 г. до 10.01.2022
г.; 36.27 лева - обезщетение за забава за периода от 10.01.2022 г. до 29.03.2022 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до изплащането, както и за
разноски. С влязло в законна сила, разпореждане, инкорпорирано в заповедта, е отхвърлено
заявлението за сумата от 237.01 лева – неплатено възнаграждение за закупена и използвана
услуга Ф., както и за сумата от 384 лева – неплатено възнаграждение за закупена услуга Ф..
Заповедта е връчена на длъжника, като в срок е постъпило възражение и съдът е
указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от
връчването на съобщението. Установителните искове са предявени в месечния срок по чл.
415, ал.1 ГПК. Относно сумите, за които е отхвърлено заявлението, са предявени осъдителни
искове.
Предвид изложеното, предявените искове са допустими и подлежат на разглеждане
по същество.
Относно тяхната основателност, съдът намира следното:
За да бъдат уважени така предявените искове, ищецът следва да установи при
условията на пълно и главно доказване: че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит от посочената дата, по който е била
предоставена и усвоена от ответника твърдяната парична сума, че е настъпил падежът на
вземането; наличието на валидно постигната договореност между страните за връщане на
заема с лихва, като установи вземанията си и по размер; наличието на валидна уговорка за
начисляването на възнаградителна лихва и нейния размер, наличието на валидна уговорка за
начисляването на възнаграждение за услуга „Ф.“ и възнаграждение за услуга „Ф.“, както и
техният размер, както и фактически извършване на действията, за които е предвидена
дължимост на посочените възнаграждения.
Ответникът следва да проведе насрещно доказване, както и да докаже обстоятелства,
които изключват, унищожават или погасяват процесните вземания, а при установяване на
горните предпоставки от ищеца - следва да докаже, че е погасил задълженията си в срок.
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан
Договор за потребителски кредит № ******* от 13.07.2020 г., по който на ответника е
3
предоставена сумата от 1200 лева. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 11722/28.10.2022 г./.
Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите
писмени доказателства.
От приетия като писмено доказателство по делото, Договор за потребителски
кредит № ****** от 13.07.2020 г. /л.5-11/, се установява, че между страните е подписан
Договора, по което предоставената сума е усвоена. С процесния Договор, на ответника е
предоставена сума в размер на 1200 лева. Уговорена е между страните договорна лихва.
Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 41.00 %, а годишният процент на
разходите (ГПР) е 48.76 %. Ответникът се е задължил да върне сумата на 18 месечни
погасителни вноски в размер 89.66 лева всяка, като общият размер на всички плащания е
записан, че възлиза на 1613.79 лева. Било е уговорено и закупуването на допълнителни
услуги „Ф.“ на стойност 360 лева и „Ф.“ на стойност 576 лева, като сумата за допълнителни
услуги, е разсрочена на равни части, по 52 лева към всяка вноска. Посочено е, че общото
задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на 2549.79 лева, по
141.66 лева всяка вноска.
Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ответникът е усвоил заетата
сума. Ищецът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а
именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата
дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв
начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 48.76 %, а възнаградителната лихва – 41.00 %, но от съдържанието на договора не може да
се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 7 % между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това
именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово
основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата
сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с разходите по ГПР, а е в
4
размер на 2549.79 лева. Изрично е отбелязано, че в тази обща сума е включена стойността
на закупени допълнителни услуги, по които се дължи възнаграждение за предоставените от
ищеца на ответника услуги „Ф.“ и „Ф.“ в общ размер на 936 лева.
Относно възнаграждението за допълнителни услуги, съдът намира, че не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Според Общите условия, допълнителната услуга „Ф.“ представлява приоритетно
разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит (чл.15.1), а допълнителната
услуга „Ф.“ (чл.15.2)– се отнася до възможността да се променя погасителния план при
определени условия, включваща възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски; възможност за намаляване на размера на определен брой погасителни вноски;
възможност за промяна на датата на падежа на погасителните вноски.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение
към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната
сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения
падеж.
В настоящия случай, услугата „Ф.“ представлява действие по усвояване на кредита
във времево отношение, а тези по „Ф.“ имат за предназначение да улеснят
взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора да управлява
по-добре договора и изплащането на сумите по него. Доколкото се касае за възнаграждения
по усвояването и управлението на кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат
включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така, с
тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в
договора годишен процент на разходите от 48.76 % не отговаря на действителния такъв.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този
смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.,
Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33
от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Не е спазено и последното изискване на т. 10 - да се посочат и взетите предвид
допускания, използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да
включва всички разходи на финансовата институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора.
5
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и
ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 – 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална
недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите
при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл.
23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по заема, но
не и лихви или други разходи, като платените суми следва да бъдат отнесени за
погасяването на главницата.
Относно размера на задълженията и погасените суми, по делото ищецът сочи, че
ответникът е заплатил сумата в общ размер на 972.20 лева, за което е представено
Извлечение по сметка към договора за потребителски кредит /л.18/. Ответницата, от своя
страна, представя доказателства за заплатени суми в общ размер на 977 лева /л.16 от
заповедното дело/, като представената разписка /л.46 от делото/ за плащане, чрез кеш –
терминал, на сума в размер на 200.30 лева, със заплатена такса за оператора от 1.20 лева, е
от дата 11.01.2021 г., което плащане е отразено в приложената справка на л. 16 от
заповедното дело.
Ето защо съдът, приема, че извършените от ответникът плащания по процесния
договор за кредит е в общ размер на 977 лева, с която сума следва да се покрие част от
претендираната главница в размер на 870.62 лева, като остава непогасен остатък за главница
в размер на 223 лева. (1200 лева – 977 лева). В този смисъл е и практиката на ПОС: Решения
по в.гр.д.№ 1063/20г.; в.гр.д.№ 653/2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г.; в.гр.д.
№ 1389/2020г. и в.гр.д.№ 1222/2020г.
Ето защо и, предявеният установителен иск за заплащане на сумата от 223 лева –
главница по Договор за потребителски кредит № ***** от 13.07.2020 г., следва да бъде
отхвърлен за разликата над 223 лева.
При това положение съдът намира, че предявеният установителен иск следва да се
уважи, като се признае за установено съществуването на вземането на ищеца за сумата от
223 лева – главница, представляваща задължение по Договор за потребителски кредит №
****** от 13.07.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 30.03.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.
След като съдът достигна до извод за недействителност на договора, съгласно чл. 23
ЗПК – сумата за възнаградителна лихва не се дължи, поради което предявения иск за
заплащане на възнаградителна лихва от 205.21 лева, за периода от 10.02.2021 г. – 10.01.2022
г., ще се отхвърли също като неоснователен.
По делото не са ангажирани доказателства за покана до ответника за връщане на
посочената сума, преди датата на подаване на заявлението – 30.03.2022 г., което се счита, за
покана за връщане на сумата при начална липса на основание.
Поради тази причина, ще се отхвърли предявения иск за заплащане на обезщетение за
забава в размер на 225.83 лева, за периода от 11.08.2020 г. – 10.01.2022 г., като
неоснователен.
След като съдът достигна до извод за недействителност на договора, съгласно чл. 23
ЗПК – сумите, за които са предявени осъдителни искове за заплащане на възнаграждения за
допълнителни услуги „Ф.“ в размер на 237.01 лева и за „Ф.“ в размер на 384 лева, ще се
отхвърлят също като неоснователни.
Допълнителен аргумент за този извод е и фактът, че разпоредбите на чл.10а ЗПК
дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и
комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора.
6
Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по
договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с
договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.
В настоящия случай, услугите представляват действия по усвояване на кредита във
времево отношение и имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между
кредитор и потребител и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и
изплащането на сумите по него.
Събирането на такси и комисиони за дейности, свързани с усвояването и
управлението на кредита обаче е изрично забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Доколкото се касае за възнаграждение по усвояването на кредита, с нея реално се
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват
разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил
законовото ограничение. Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора,
защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително
възнаграждение.
Ето защо са налице неравноправни клаузи, с които реално се заобикаля забраната на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност между страните и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и
потребителя – чл. 143 ЗЗП и води до неоснователно обогатяване за кредитора.
Съдът намира тези клаузи за нищожни и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Според тази
разпоредба всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
Визираните клаузи, предвиждащи заплащане на възнаграждения за допълнителни
услуги „Ф.“ и „Ф.“ имат за цел да заобиколят ограничението на чл. 10а ЗПК, съгласно което
кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита.
Доколкото противоречията между клаузите за заплащане на възнаграждения за
допълнителните услуги и добрите нрави е налице още при сключването на договора,
съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не
е породил правно действие, а нищожността на тези клаузи е пречка за възникване на
задължение за заплащане на възнаграждения за допълнителните услуги.
Следователно, в конкретния случай, ответникът не дължи на ищеца, сумата от 360
лева, представляваща задължение на ответника за възнаграждение за допълнителна услуга
„Ф.“ и сумата от 576 лева, представляваща задължение на ответника за възнаграждение за
допълнителна услуга „Ф.“ по Договора за потребителски кредит от 13.07.2020 г., поради
което и предявените осъдителни искове за заплащане на сумата от 237.01 лева – за
възнаграждение за допълнителна услуга „Ф.“ и за сумата от 384 лева – за възнаграждение за
допълнителна услуга „Ф.“ – ще се отхвърлят като неоснователни.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат и на
двете страни по съразмерност, на основание чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е направил
искане и е представил доказателства за сторени такива в размер на – 223.24 лева – ДТ.
Претендира и юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство и за
заповедното производство, което е дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а съдът го
определя по реда на чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25, ал.1, вр. с ал. 2 НЗПП на сумата от 100 лева за
настоящото и 50 лева за заповедното, предвид конкретната фактическа и правна сложност.
От разноските от общо 323.24 лева, по съразмерност, за исковия процес на ищеца се
дължат 37.49 лева.
Следва да се присъдят и разноски за заповедното производство /т. 12 на ТР № 4/2013
7
на ОСГТК на ВК/. Те са в общ размер на 89.18 лева, от които по съразмерност се дължат
10.16 лева.
Ответникът претендира разноски за исковото производство за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева, от които следва да му се присъди сумата в размер на
353.60 лева, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че З. Р. Х., ЕГН
********** дължи на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, сумата: 223 лева
/двеста двадесет и три лева/ – главница по Договор за Договор за потребителски кредит №
***** от 13.07.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 30.03.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за установяване на
дължимост на главница на сумата над 223 лева до пълния предявен размер 870.62 лева, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за установяване на дължимост на сумата от 205.21 лева –
договорна лихва за периода от 10.02.2021 г. – 10.01.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ предявения
иск за установяване на дължимост на сумата от 225.83 лева – обезщетение за забава за
периода от 11.08.2020 г. – 10.01.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК № 2426/31.03.2022 г. по ч.гр.д. № 4576/2022 г. по описа на ПРС, ІІІ гр.с..
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********
против З. Р. Х., ЕГН **********, искове за осъждането на ответника да заплати на ищеца:
сумата от 237.01 лева – неплатено възнаграждение за допълнителна услуга „Ф.“ и сумата
от 384 лева – неплатено възнаграждение за допълнителна услуга „Ф.“ по Договор за
Договор за потребителски кредит № ****** от 13.07.2020 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда.
ОСЪЖДА З. Р. Х., ЕГН ********** да заплати на „Профи Кредит България”
ЕООД, ЕИК *********, следните суми: 37.49 лева /тридесет и седем лева и четиридесет и
девет стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото производство и 10.16 лева /десет
лева и шестнадесет стотинки/ - разноски по съразмерност за заповедното производство по
ч.гр.д. № 4576/2022 г. по описа на ПРС, ІІІ гр.с..
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК ********* да заплати на З. Р. Х.,
ЕГН **********, сумата от 353.60 лева /триста петдесет и три лева и шестдесет стотинки/ -
разноски по съразмерност за настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/п/______________
8