РЕШЕНИЕ
№ 374
гр. Варна, 08.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ивелина Владова
Членове:Антония Якимова
мл.с. Елица Н. Желязкова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Антония Якимова Въззивно гражданско дело
№ 20253100500263 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 94977/25.11.2024 г., подадена
от С. З. И. (ответник в първоинстанционния процес), действащ чрез
назначения му особен представител адв. В. В.-П., срещу решение №
3897/04.11.2024 г., постановено по гр.д. № 13315/2023 г. по описа на
Районен съд – Варна, 10-ти състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с
решение № 57/06.01.2025 г., в частта, с която е осъден въззивникът С. З. И.
да заплати на С. Х. С. следните суми:
- сумата от 3420 лева, представляваща дължимата наемна цена за
периода от 15.04.2021 г. до 15.11.2022 г., въз основа на сключения между тях
договор за наем, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на предявяване на исковата претенция - 16.10.2023 г. до окончателното
изплащане на задължението, на основание чл. 232, ал.2, предл.1 ЗЗД;
- сумата от 373,43 лева, представляваща дължимата лихва за забава за
заплащането на дължимия месечен наем за периода от 16.11.2022 г. до
15.10.2023 г. вкл., на основА.е чл. 86 ЗЗД;
- сумата от 474,92 лева, представляваща дължима ел. енергия за
периода от 15.04.2021 г. до 05.11.2022 г., въз основа на сключения между тях
договор за наем, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на предявяване на исковата претенция – 16.10.2023 г. до окончателното
изплащане на задължението, на основание чл. 232, ал.2, предл.2 ЗЗД;
- сумата от 53,18 лева, представляваща дължимата лихва за забава за
1
заплащането на дължимата ел. енергия за периода от 06.11.2022 г. до
15.10.2023 г. вкл., на основА.е чл. 86 ЗЗД;
- сумата от 300 лева, представляваща дължима сума за
водоснабдителни услуги за периода от 15.04.2021 г. до ноември 2022 г., въз
основа на сключения между тях договор за наем, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата претенция –
16.10.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.
232, ал.2, предл.2 ЗЗД;
- сумата от 32.76 лева, представляваща дължимата лихва за забава за
заплащането на дължимите водоснабдителни услуги за периода от 16.11.2022
г. до 15.10.2023 г. вкл., на основание чл. 86 ЗЗД.
Със същото съдебно решение ответникът (въззивник) е осъден да
заплати на С. Х. С. сумата от 1838 лв. разноски, извършени в хода на
първоинстанционното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
С въззивната жалба особеният представител на въззивника оспорва
решението в посочените негови осъдителни части като неправилно и
необосновано. Поддържа, че той своевременно е оспорил представения към
исковата молба договор за наем от 15.10.2020 г. като антидатиран, тъй като в
същия е посочена лична карта на ответника, издадена на 15.04.2021 г., тоест
шест месеца след датата на договора. Твърди, че първоинстанционният съд е
презюмирал наличието на наемен договор от въпросната дата на издаване на
личната карта - 15.04.2021 г., но без да са събрани никакви доказателства в
тази връзка. Намира, че тази дата е най-ранната възможна, но не и
действителната такава, на която е сключен процесният договор. По този повод
изтъква, че на практика рядко документът за самоличност се получава от
притежателя му в деня на издаването. Поддържа, че началната дата на
сключване на договора е останала недоказана в процеса. За недоказан намира
и периодът на ползване на наетия обект, като счита за противоречиви и
недостоверни кредитираните от съда свидетелски показания в тази връзка.
Поддържа, че наемният договор е реален и действителността му зависи от
реалното предоставяне на имота. Отделно твърди, че на основание чл. 21, ал. 1
от допълнителните условия на договора същият е развален по право след
втората незаплатена наемна вноска, тоест от началото на 2021 г., респ. ищецът
би имал вземане само за два наема в размер на 360 лв., ведно с разходите за
ток и вода за съответните два месеца. Оспорва като неправилен и извода на
съда, че ползването на имота е продължило след изтичането на тези два
месеца и имотът е обитаван от ответника до крайната дата на исковия период -
15.11.2022 г. Тези факти счита за недоказани.
По същество особеният представител моли за отмяна на обжалваното
решение в осъдителните му части и отхвърляне на исковете за посочените
суми.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна – С. Х. С. (ищец в
първоинстанционния процес) е депозирал отговор на въззивната жалба, в
който излага становище за нейната неоснователност. Намира за правилни
изводите на съда относно началната дата на процесния договор за наем –
15.04.2021 г. и периода на ползване на наетия обект - от 15.04.2021 г. до
15.11.2022 г. Счита, че за този период се дължат и режийните разноски за
ползвана ел.енергия и ВиК услуги, чиито конкретен размер е доказан от
приетото заключение на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза.
2
По същество моли за потвърждаване на обжалваното решение и
претендира разноски.
В открито съдебно заседА.е особеният представител на въззивника адв.
В. В.-П. поддържа жалбата и моли да й бъде изплатено възнаграждение за
представителството на страната пред въззивната инстанция.
Въззиваемият, чрез процесуалния му представител адв. Е. А., поддържа
депозирания отговор на жалбата и представя списък на разноски по чл. 80
ГПК. В определения срок по чл. 149, ал. 3 от ГПК представя писмена защита.
Съдът констатира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от С. Х.
С. срещу С. З. И. обективно кумулативно съединени осъдителни искове за
заплащане на следните суми, дължими въз основа на сключения между
страните договор за наем от 15.10.2020 г., а именно:
- сумата от 4200 лева, представляваща наемна цена за периода от
05.12.2020 г. до 15.11.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на исковата претенция – 16.10.2023 г. до окончателното
изплащане на задължението;
- сумата от 458.60 лева, представляваща лихва за забава върху
главницата за наемна цена, начислена за периода от 16.11.2022 г. до 15.10.2023
г. вкл.;
- сумата от 662.25 лева, представляваща стойност на потребена
ел.енергия за периода от 21.10.2020 г. до 05.11.2022 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на предявяване на исковата претенция – 16.10.2023 г.
до окончателното изплащане на задължението;
- сумата от 69.84 лева, представляваща лихва за забава върху главницата
за потребена ел. енергия, начислена за периода от 06.11.2022 г. до 15.10.2023 г.
вкл.;
- сумата от 300 лева, представляваща стойност на потребени ВиК услуги
за периода от м. ноември 2020 г. до м. ноември 2022 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на предявяване на исковата претенция – 16.10.2023 г.
до окончателното изплащане на задължението, както и
- сумата от 32.76 лева, представляваща лихва за забава върху главницата
за потребени ВиК услуги, начислена за периода от 16.11.2022 г. до 15.10.2023
г.
В исковата молба ищецът твърди, че на 15.10.2020 г. е сключил с
ответника договор за наем на собствения му апартамент, находящ се в гр.
Варна, ул. „Еделвайс“ № 22, при уговорена месечна наемна цена в размер на
180 лева. Твърди, че ответникът не е плащал редовно нито дължимата наемна
цена, нито разходите за ток и вода. След сключването на договора му е
заплатил единствено сумата от 300 лв., с която е погасил задължението си за
наем за периода до 05.12.2020 г. Останал е задължен за посочените главници за
наемна цена, потребена ел.енергия и ВиК услуги. Претендира заплащането
им, ведно със законна лихва от датата на исковата молба, както и изтеклата до
предявяването на исковете лихва за забава върху всяка главница за посочените
периоди.
По същество моли за уважаване на исковите претенции и присъждане на
разноски по делото.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
3
особеният представител на ответника изразява становище за неоснователност
на предявените искове. Оспорва наличието на наемно правоотношение между
страните. В тази връзка оспорва автентичността на процесния договор в
частта, носеща подписа на ответника, както и достоверността на посочената в
него дата на сключване – 15.10.2020 г., доколкото в текста на документа е
отразена лична карта на ответника, издадена по-късно – на 15.04.2021 г.
Намира също, че наемодателят не е индивидуализиран надлежно в договора.
Сочи, че договорът е сключен за срок от две години, поради което намира, че
наемодателят няма право да претендира никакви суми за периода след
15.10.2022 г., когато е изтекъл този срок. Твърди, че в клаузата на чл. 21, ал.1
от договора е уговорено, че с неплащането на две наемни вноски договорът се
прекратява по право, поради което намира, че същият е прекратен в началото
на 2021 г. Счита, че при тези условия ответникът дължи само две месечни
наемни вноски в общ размер на 360 лв. Оспорва дължимостта и на вземанията
за комунални услуги. Сочи, че според приложените разписки ел.енергията е
платена от трети лица без данни за връзката им със страните по наемния
договор.
По същество моли за отхвърляне на исковите претенции.
С решението по делото първоинстанционният съд е уважил частично
предявените искове за горепосочените суми и периоди, а за разликите е
отхвърлил исковете. В отхвърлителната част решението не е обжалвано и е
влязло в законна сила.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, настоящият съдебен
състав намира за установено от фактическа страна следното:
Към исковата молба е представен писмен договор за наем, сключен на
15.10.2020 г. между ищеца С. Х. С., в качеството му на наемодател, и
ответника С. З. И. - наемател, последният притежаващ посочена в договора
лична карта № *********, издадена на 15.04.2021 г. Съгласно клаузите в
договора наемодателят се задължава да предостави на наемателя за временно
и възмездно ползване собствения му имот на адрес: град Варна, ул. „Еделвайс“
№ 22, състоящ се от стая, коридор, тоалетна и душ (чл. 1), срещу уговорен
месечен наем в размер на 180 лв. (чл. 4). Договорът е сключен за срок от две
години (чл. 2), като е уговорена възможност за продължаването му с
неопределен срок ако използването на имота продължи със знА.ето и без
противопоставянето на наемодателя (чл. 8). Уговорено е задължение на
наемателя да плаща в срок определения наем и разходите, свързА. с
ползването на имота (ток, вода, телефон, ТЕЦ и др.) – чл. 6, както и съответно
право на наемодателя да получава наема в началото на всеки календарен
месец, от 1-во число до 5-то число на същия месец, в брой или по банкова
сметка (чл. 16). Предвидена е възможност за едностранно прекратяване на
наемния договор с едномесечно предизвестие, отправено по подходящ начин,
който да гарантира и доказва уведомяването на другата страна (чл. 20).
Според чл. 21, ал. 1 ако наемателят не изплати наема до два месеца след
датата, на която е трябвало да го заплати, договорът се разваля по право
(автоматически) без да е необходимо писмено предизвестие от страна на
наемодателя, като в този случай наемателят напуска имота незабавно.
Договорът е двустранно подписан, като особеният представител е
4
оспорил своевременно автентичността на документа в частта, носеща подписа
на ответника. В тази връзка с протоколно определение от 13.06.2024 г.
първоинстанционният съд е открил производство по чл. 193 от ГПК за
проверка истинността на документа и е допуснал провеждането на съдебно-
почеркова експертиза.
От приетото и неоспорено от страните експертно заключение се
установява, че подписът, положен за „наемател“ в процесния договор, е
изпълнен от ответника С. З. И.. При изслушването на вещото лице Е. А. по
реда на чл. 200 от ГПК експертът пояснява, че и ръкописният текст в
началната част на документа е написана от него.
Представени от ищцовата страна са и 26 бр. разписки, издадени в
периода 08.02.2021 г. – 24.11.2022 г., за извършени плащА.я на потребена в
ел.енергия в отчетния период 21.10.2020 г. – 05.11.2022 г. за обекти на
потребление с клиентски номера ********** и **********, находящи се на
адрес: гр. Варна, ул. „Еделвайс“ № 22, ап. ч.8 и ап. ч.9.
От приетото и неоспорено от страните заключение на допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че консумираната ел.енергия за
претендирания период от м. октомври 2020 г. до м. ноември 2022 г. на база
индивидуален електромер в наетото помещение е в размер на 743,76 лв. (от
която 268,84 лв. за периода м.11.2020 г. - м.март 2021г., вкл. и 474,92 лв. за
периода м.04.2021 г. – м.11.2022 г.), а консумираната вода за същия период,
разпределена на база живущи от общ водомер, е в размер на 374,26 лв. (от
която 29,26 лв. за периода м.11.2020 г. - м.март 2021г., вкл. и 345 лв. за периода
м.04.2021 г. – м.11.2022 г.). Вещото лице определя дължимата лихва за забава
върху главницата от 743,76 лв. за потребена ел.енергия за процения период на
начисляване на лихвата от 06.11.2022 г. до 15.10.2023 г. в размер на 83,27 лв., а
дължимата лихва за забава върху главницата от 374,26 лв. за потребена вода за
процесния период от 16.11.2022 г. до 15.10.2023 г. – в размер на 40,86 лв.
От приобщената във въззивната инстанция справка от Национална база
данни „Население“, извършена по отношение на въззивника (ответник) С. З.
И., се установява, че същият разполага с лична карта № *********, издадена
на 15.04.2021 г. от МВР-Варна, с който документ за самоличност е
индивидуализиран в процесния договор за наем.
За установяване на обстоятелствата относно предаването на наетия имот
и неговото ползване от ответника пред ВРС са допуснати гласни
доказателствени средства чрез разпита на водения от ищеца един свидетел Б.
И. (без дала и родство със страните). От неговите показания се изяснява, че
същият от седем години живее в имота на ищеца, като обитаваното от него
жилище е съседно на наетото по процесния договор („съседни помещения“,
„една до друга врата“). Описва жилището с три стаи, които се ползват от
отделни наематели, и общи за тях коридор и тоалетна с баня. Спомня си, че
ответникът е бил наемател там около година, година и нещо, като е живял
заедно с приятелка. В този период ищецът го е търсил за неплатени сметки и
се е оплаквал, че му дължи пари („няколко хиляди“). Свидетелят рядко е
контактувал с ответника и не си спомня кога точно е напуснал имота.
Последно го е виждал преди половин или една година (считано от разпита му
през м.10.2024 г.).
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат
5
следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
от ГПК, от надлежна страна – ответник в първоинстанционния процес и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от
обжалване, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на
преценка относно нейната основателност.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания
в жалбата.
В обхвата на така посочените въззивни предели, съдът намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на неговата
правилност, съобрази следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основания чл. 232, ал. 2, предл. първо и второ от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД за заплащане на наемна цена и консумативни разходи, свързани с
ползването на наетата вещ (потребена ел.енергия и ВиК услуги), дължими по
сключен между страните договор за наем, както и законна лихва за забава
върху всяка от просрочените главници.
Договорът за наем е неформален и консенсуален, а не реален, каквито
съображения са изложени от особения представител във въззивната жалба,
поради което съгласието на страните е достатъчно, за да се породят правните
последици на сделката. Предаването на наетата вещ не е елемент от
сключването на договора, а е в изпълнение на вече породените от него
договорни задължения на наемодателя и условие за възникване на насрещното
задължение на наемателя за заплащане на уговорената наемна цена.
Следователно основателността на исковете е обусловена от наличието
на следните кумулативни материалноправни предпоставки, а именно: 1.)
валидно възникнало между страните наемно правоотношение, 2.) изпълнение
на задължението на наемодателя (ищец) да предостави наетия имот на
наемателя (ответник), 3.) настъпила изискуемост на задължението на
последния да заплати дължимата наемна цена и разходите, свързани с
ползването на вещта, както и 4.) неговото неизпълнение, респ. забавата на
ответника. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест
в процеса, обективирани в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на
ищеца е да проведе пълно и главно доказване на положителните факти,
правопораждащи съдебно предявените вземания. В негова тежест е да
установи още и размера на паричните му претенции. По отношение на
неизпълнението, което е отрицателен факт от действителността, е достатъчно
твърдението на ищеца, като ответната страна носи доказателствената тежест
да установи положителния факт, който го изключва, а именно точно
изпълнение на задълженията му и/или настъпването на други
правопогасяващи или правоизключващи факти.
За установяване наемното правоотношение между страните ищецът е
ангажирал писмен договор за наем от дата 15.10.2020 г. В срока по чл. 131 от
ГПК същият е оспорен от ответната страна като неавтентичен в частта,
носеща подписа на ответника – наемател, и като антидатиран.
В хода на откритото производство по чл. 193, ал. 2 от ГПК за проверка
истинността на документа, от който ищецът е заявил изрично, че желае да се
6
ползва, е доказана автентичността му. Този извод следва от заключението на
съдебно-почерковата експертиза, което съдът кредитира напълно като
компетентно изготвено, правилно и обосновано, установяващо с
категоричност, че подписът за „наемател“ в процесния договор е изпълнен от
ответника С. З. И..
Договорът е сключен в обикновена писмена форма и представлява
частен документ, който се ползва с доказателствена сила само по отношение
на авторството му, което е и потвърдено в процеса – арг. от чл. 180 ГПК. Такъв
документ не доказва нито фактите, които са предмет на направеното
изявление, нито датата и мястото на съставянето му. Затова и при оспорване
на посочената в договора дата на неговото сключване, същата подлежи на
доказване по общите правила на ГПК. Когато това установяване на точното
датиране на договора касае отношенията между страните по него, явяващи се
издатели на документа, доказателствената тежест се носи от страната, която
черпи благоприятни последици от твърдяната от нея дата на съставяне на
документа (така - решение № 60256/07.03.2022 г. по гр.д. № 3590/2020 г. на
ВКС, ІV г.о., решение № 32/18.06.2019 г. по т.д. № 1109/2018 г. на ВКС, І т.о. и
др.).
В разглеждания случай особеният представител на ответника е оспорил
посочената в процесния наемен договор дата на сключването му и
антидатирането на документа е доказано по делото. От приобщената пред
въззивната инстанция справка от Национална база данни „Население“ се
установява, че ответникът притежава лична карта № *********, издадена на
15.04.2021 г., поради което процесният договор, в който е посочена тази лична
карта, явно не е съставен на отразената в него дата – 15.10.2020 г.,
предшестваща с шест месеца издаването на документа за самоличност с този
сериен номер и дата. Обстоятелството, че данните относно личната карта на
ответника, не са съществен елемент от съдържА.ето на наемния договор, на
което се позовава ищецът (въззиваем) в хода на устните състезА.я пред
въззивната инстанция, е ирелевантно. В случая не се касае до грешка в
описанието на документа за самоличност, която не би се отразила на
действието на договора поради несъществения характер на този договорен
елемент, а до доказано от индивидуализацията на документа погрешно
датиране на договора.
Въпреки антидатирането на процесния писмен наемен договор, при
доказаното негово авторство и реалното ползване на наетия имот, установено
от свидетелските показания на св. Б. И., които съдът кредитира като дадени от
безпристрастно лице с непосредствени лични впечатления, съдът приема, че
между стрА.те е налице валидно облигационно правоотношение. Спорен е
моментът, от който това правоотношение е възникнало. Настоящият съдебен
състав счита, че този момент съвпада с най-ранния възможен такъв -
15.04.2021 г., когато е издадена отразената в договора лична карта на
ответника. Този извод следва от обстоятелството, че договорът е попълнен
лично от ответника, вкл. той е изписал грешната дата на сключване на
сделката и данните за собствения му документ за самоличност, в който смисъл
е заключението на съдебно-почерковата експертиза. При това положение с
подписването на документа страната е изразила съгласие да се обвърже от
съдържанието му и тази договорна връзка следва да бъде зачетена именно към
първата обективно възможна дата, към която освен това по делото е доказано
7
от свидетелските показания и заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, че наетият имот фактически е обитаван от ответника и в него е
отчитано реално потребление на ел.енергия и ВиК услуги, тоест че е
започнало вече изпълнението на договора.
От свидетелските показания е доказано не само предаването на наетия
имот, но и ползването му от ответника поне до края на исковия период на
15.11.2022 г. (според св. Б. И. ответникът е напуснал имота през 2023 г.).
При така установените факти следва, че договорът не е прекратен на
основание чл. 21, ал. 1 от него и възраженията на особения представител в
тази насока са неоснователни. Посочената клауза е уговорена в полза на
наемодателя, но последният е допуснал оставането на ответника в имота,
въпреки неплащането на следващата му се наемна цена за два и повече
месеца, при което действието на договора не се счита прекъснато на това
основание. Във всеки случай на продължило ползване на наетия имот, вкл.
след изтичане на уговорения срок на договора, наемателят дължи насрещна
парична престация – арг. от чл. 236 от ЗЗД.
По изложените мотиви и на основА.е чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за периода от
15.04.2021 г. до 15.11.2022 г. за ответника е възникнало задължение по
процесното наемно правоотношение да заплаща уговорената наемна цена,
както и разходите, свързани с ползването на вещта, каквито в случая се явяват
потребените в имота ВиК услуги и ел. енергия. Падежът на наемната цена е
уговорен съгласно чл. 16 от договора на 5-то число на месеца, за който се
дължи, а консумативите са платими през месеца, следващ отчетния период, за
който са издадени съответните фактури от доставчиците на услугите (съгласно
общоизвестните Общи условия на „Енерго-Про Продажби“ АД и
„Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД и приложените по делото
разписки, в които са обективирани издадените фактури за ел.енергия за
обсъждания отчетен период).
При така определения срок за изпълнение и съобразно посочения
период, за който са дължими вземА.ята за наем и консумативи, по делото е
установена също и тяхната изискуемост, настъпила преди предявяването на
исковете. Така предявените главни искове с правно основА.е чл. 232, ал. 2,
предл. първо и предл. второ от ЗЗД за наемна цена за периода от 15.04.2021 г.
до 15.11.2022 г., ел.енергия за периода 15.04.2021 г. – 05.11.2022 г. и ВиК
услуги за периода 15.04.2021 г. – м.10.2022 г., вкл. са доказани по основание.
При уговорения в договора месечен наем от 180 лв., размерът на
дължимата наемната цена за включените в периода от 15.04.2021 г. до
15.11.2022 г. общо 19 месеца възлиза на 3420 лв.
Размерът на консумативите се установява от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, според което отчетената на база индивидуален
електромер в наетото помощение ел.енергия за периода м.04.2021 г. –
м.11.2022 г. е на стойност 474,92 лв., а консумираната вода за същия период,
разпределена на база живущи от общ водомер – на стойност 345 лв. Съдът
цени заключението в тази му част като правилно, съответно на останалия
доказателствен материал.
Доколкото срокът за изпълнение на задълженията за заплащане на наем
и консумативи е определен, на основА.е чл. 84, ал. 1, изр. първо ЗЗД
ответникът е изпаднал в забава в деня след изтичането му. От тогава е
възникнало и акцесорното му задължение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
8
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху просрочената
главница.
Изчислена посредством програмен продукт „Апис финанси“, законната
лихва върху дължимите главници за претендирА.те периоди възлиза на
следните суми: 373,43 лв. лихва върху наемната цена от 3420 лв., начислена на
периода от 16.11.2022 г. до 15.10.2023 г.; 53,18 лв. лихва върху стойността на
ел.енергията от 474,92 лв., начислена на периода от 06.11.2022 г. до 15.10.2023
г.; 32,76 лв. лихва върху претендираната част от 300 лв. от стойността на ВиК
услугите (общо 345 лв.), начислена на периода от 16.11.2022 г. до 15.10.2023 г.
Върху неизплатените главници се дължи и законна лихва, считано от датата на
исковата молба – 16.10.2023 г., до окончателното им изплащане.
С оглед на гореизложеното, предявените искове са доказА. по основА.е
и размер за сумите и периодите, за които са уважени с обжалваното съдебно
решение, респ. последното е правилно.
Поради съвпадение между крайните изводи на настоящата съдебна
инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението в обжалваната
негова част следва да бъде потвърдено, на основА.е чл. 272 от ГПК.
В полза на особения представител адв. В. В.-П. следва да бъде
изплатено адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство на
въззивника в размер на 400 лв. от внесения за целта депозит.
По разноските:
На основА.е чл. 78, ал. 3 от ГПК, предвид изхода на делото и
направеното искане, в полза на въззиваемата страна С. Х. С. следва да бъдат
присъдени разноски за въззивната инстанция в общ размер на 900 лв., от които
400 лв. за депозит за особен представител (л. 33) и 500 лв. за адвокатско
възнаграждение, доказателства за реалното заплащане на което са представени
по делото – договор за правна защита и съдействие, съдържащ разписка за
получено плащане в брой (л. 34).
Съобразно изхода на делото, разноски на въззивника не се следват, а
такива не се и претендират.
По арг. от т. 7 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.
№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС въззивникът С. З. И., представляван в процеса
от особен представител, следва да бъде осъден да заплати държавна такса за
въззивно обжалване по чл. 18, ал. 1 във вр. чл. 1 от Тарифата за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 143,40 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3897/04.11.2024 г., постановено по гр.д.
№ 13315/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, 10-ти състав, поправено
по реда на чл. 247 ГПК с решение № 57/06.01.2025 г. по същото дело, в
частта, с която е осъден С. З. И., ЕГН **********, с адрес: **********, да
заплати на С. Х. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Е.“ ***,
следните суми:
- сумата от 3420 лв. (три хиляди четиристотин и двадесет лева),
представляваща наемна цена за периода от 15.04.2021 г. до 15.11.2022 г.,
9
дължима въз основа на сключения между страните договор за наем, ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата претенция -
16.10.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.
232, ал.2, предл.1 ЗЗД;
- сумата от 373,43 лв. (триста седемдесет и три лева и четиридесет и
три стотинки), представляваща законна лихва за забава, начислена върху
главницата за дължима наемна цена за периода от 16.11.2022 г. до 15.10.2023 г.
вкл., на основание чл. 86 ЗЗД;
- сумата от 474,92 лв. (четиристотин седемдесет и четири лева и
деветдесет и две стотинки), представляваща стойност на потребена ел.
енергия за периода от 15.04.2021 г. до 05.11.2022 г., дължима въз основа на
сключения между страните договор за наем, ведно със законната лихва,
считано от датата на предявяване на исковата претенция – 16.10.2023 г. до
окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 232, ал.2,
предл.2 ЗЗД;
- сумата от 53,18 лв. (петдесет и три лева и осемнадесет стотинки),
представляваща законна лихва за забава, начислена върху главницата за
дължима стойност на ел. енергия за периода от 06.11.2022 г. до 15.10.2023 г.
вкл., на основание чл. 86 ЗЗД;
- сумата от 300 лв. (триста лева), представляваща стойност на
потребени ВиК услуги за периода от 15.04.2021 г. до м. октомври 2022 г.,
вкл., дължима въз основа на сключения между страните договор за наем,
ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата
претенция – 16.10.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, на
основание чл. 232, ал.2, предл.2 ЗЗД;
- сумата от 32,76 лв. (тридесет и два лева и седемдесет и шест
стотинки), представляваща законна лихва за забава, начислена върху
главницата за дължима стойност на ВиК услуги за периода от 16.11.2022 г. до
15.10.2023 г. вкл., на основание чл. 86 ЗЗД.
В останалата част, с която са отхвърлени частично предявените
искове, първоинстанционното решение не е обжалвано и същото е влязло
в законна сила.
ОСЪЖДА С. З. И., ЕГН **********, с адрес: **********, да заплати
на С. Х. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Е.“ ***, сумата от 900
лв. (деветстотин лева) за съдебно-деловодни разноски за въззивното
производство, на основА.е чл. 78, ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА С. З. И., ЕГН **********, с адрес: **********, да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд – Варна,
сумата от 143,40 лв. (сто четиридесет и три лева и четиридесет стотинки) за
държавна такса за въззивно обжалване.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. В. А. В.-П., вписана в АК-Варна с личен
номер *** и в Националния регистър за правна помощ под № 7311,
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. (четиристотин лева) за
осъщественото процесуално представителство на въззивника С. З. И. във
въззивното производство, от внесения за целта депозит.
10
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11