Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 04.04.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на единадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
АНЕТА ИЛЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 5849 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от И.Н.П.,
чрез упълномощения адв. П.С.М. от САК, срещу съдебно решение № 343575 от 20.02.2018г.,
постановено по гр. дело № 46854/2015г. по описа на Софийския районен съд (СРС),
ІІ ГО, 54 състав.
С обжалваното решение са уважени частично
осъдителни искове с правно основание чл.79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 150
и сл. от ЗЕ и чл.86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД против И.Н.П. за следните
суми: 4175.61 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за
периода от м.05.2012г. до м.04.2014г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ул. „**********5, аб. № 330343, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба – 06.08.2015г. до окончателното изплащане на вземането, а на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 416.31 лв., представляваща обезщетение
за забава при погасяване цената на топлинната енергия за периода от
30.06.2012г. до 04.11.2014г., като е отхвърлил иска с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 и сл. от ЗЕ за разликата над сумата от 4175.61
лв. до пълния предявен размер от 4181.70 лв. и иска с правно основание чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 416.31 лв. до пълния предявен размер от
489.78 лв. Със същото решение И.Н.П. е осъден на основание чл. 78, ал. 1, във
вр. с ал.8 от ГПК да заплати на ищеца сумата от 508.46 лв. представляваща
разноски по делото.
В отхвърлителната част решението на
СРС, 54-ти състав е влязло в сила, като необжалвано.
Във въззивната жалба са изложени твърдения,
че обжалваното решение, в частта в която са уважени исковете, е неправилно,
постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и в
нарушение на материалния закон. С молба от 28.05.2018г. въззивника поддържа, че
оспорва решението в осъдителната част за сумата 4175.61 лв., представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2012г. до
м.04.2014г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „**********5, аб.
№ 330343 и сумата от 416.31 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода от 30.06.2012г. до 04.11.2014г. Счита, че по делото не е установено
наличието на облигационна връзка между И.Н.П. и „Т.С.“ ЕАД. Твърди, че не
следва да се начисляват лихви върху прогнозни сметки, за периоди в които се
начисляват изравнителни сметки. Иска от съда да отмени обжалваното решение в
обжалваната част, като се постанови решение по съществото на спора и се
отхвърли изцяло исковата претенция на „Т.С.“ ЕАД, като неоснователна и
недоказана. Сочи доказателства при хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК.
Въззиваемата страна - „Т.С.“ ЕАД,
както и третото лице - помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват становище по жалбата. Не
сочат доказателства и не претендират разноски.
С молба от 16.10.2018г. „Т.С.“ ЕАД,
чрез представител по пълномощие, иска да бъде отхвърлена въззивната жалба,
както и да бъдат присъдени разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и за неговото
основание и за реално осъществяване на престацията.
Във въззивното производство е събрано
ново писмено доказателство.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт намира, че фактическата обстановка по делото,
установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е
описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо отново да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
От приетото във въззивното производство
доказателство – протокол за допълнителен отчет за имот на адрес в гр. София,
ул. „Бряст“ №**********, с аб. № 330343 с клиент И.Н.П. (лист 7 от делото), не
се установяват релевантни за спора факти, тъй като от този документ не може да
се установи за какъв период е съставен отчета, респ. не може да се прецени
неговата относимост към спора.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен интерес от обжалването
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото
от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери
спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността на обжалваното
решение.
Обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимостта на обжалваното
решение, в обжалваната част.
Решението е допустимо в обжалваната
част, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по предявените
искове с който е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от
поисканото.
ІІІ. По съществото на спора съдът приема
следното:
Настоящият съдебен състав споделя мотивите,
изложени в обжалваното решение, като препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на
наведените във въззивната жалба доводи, съдът излага следните съображения:
Предявени са за разглеждане кумулативно
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 150 от ЗЕ и чл.86, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд
следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение.
От събраните в първоинстанционното
съдебно производство доказателства се установи, че ищецът „Т.С.“ ЕАД е поискал
да бъде осъден ответника да му заплати сумите: 4181.70 лв., представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2012г. до
м.04.2014г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „**********5, аб.
№ 330343, както и сумата от 489.78 лв., представляваща обезщетение за забава
при погасяване цената на топлинната енергия за периода от 30.06.2012г. до
04.11.2014г., като се е позовал на облигационно отношение, възникнало с
ответника въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи
условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 от ЗЕ са обвързали потребителите без да
е необходимо изричното им приемане. Поддържал е, че съгласно тези общи условия
е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия, като купувачът не
е престирал насрещно, т.е. не е заплатил дължимата цена, формирана на база
прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово
разпределение. Твърдял е също, че съгласно общите условия купувачът на топлинна
енергия е длъжен да заплащат дължимата цена в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който е доставена енергията.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК пред
първата инстанция ответника е депозирал писмен отговор на исковата молба, като
е оспорил наличието на облигационна връзка с ищеца, доколкото за имота не му е
открита партида, както и предвид обстоятелството, че на други лица е учредено
вещно право на ползване върху имота. Оспорва в имота да е потребена топлинна
енергия, тъй като същият е необитаем. Възразил е, че начисленото от ищеца
количество топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване е произволно
определена.
По основателността на подадената
въззивна жалба досежно правилността на оспорения съдебен акт настоящият съдебен
състав намира следното:
Въззивната жалба е неоснователна.
Доводите на въззивника за оспорване
на постановеното решение са в насока на неправилна преценка на доказателствата
и необоснованост на правните изводи на съда, както и допуснати нарушения на
материалния закон.
Спорните отношения между страните по
делото са в периода от м.05.2012г. до м.04.2014г. През този период отношенията
се регулират от ЗЕ (обн. в ДВ бр.107/09.12.2003г.) и съответните наредби за отчитане
на ТЕ, за ползване на ТЕ, и за топлоснабдяване, както и общите условия,
изработени от ищеца и обвързващи него и неговите потребители, които не са
възразили в срок срещу тях. Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. По делото няма данни и твърдения въззивникът - ответник в
срока и по реда на чл.150, ал.3 от ЗЕ да е възразил срещу ОУ и да е подписал
индивидуално споразумение за доставка на ТЕ между страните.
За да се приеме, че ответникът дължи
сумите, търсени като стойност на доставена ТЕ, ищецът следва да установи при
условията на главно и пълно доказване, че И.Н.П. е потребител на ТЕ, че в абонатната
станция (АС) в сградата, където е имота на ответника има монтиран топломер,
годно средство за търговско измерване (СТИ), че дяловото разпределение е
извършвано законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети
на индивид. разпределители от ФДР - „Т.с.“ ЕООД (ако има такива в имота) и
правилно изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената
на доставената ТЕ.
Въззивният съд приема въз основа на
приетите от първата съдебна инстанция доказателства, че въззиваемата страна -
ищец е доказал в първоинстанционното производство, че ответника има качеството
потребител на ТЕ. От събраното от първата инстанция писмено доказателство -
нотариален акт за дарение на недвижим имот № 1, том XXXXVI, дело № 8937 от
28.04.1993г. (лист 83-85 от делото на СРС) се установява, че И.Н.П. е придобил
собствеността по отношение на процесния недвижим имот, представляващ апартамент
№ 5, находящ се в гр. София, ул. „**********5, а прехвърлителите – негови
родители, са си запазили правото да ползват апартамента до края на живота си.
Настоящият съдебен състав приема, че ответникът е направил съдебно признание на
неизгоден за него факт, обективирано във възражение от 17.06.2015г. по ч.гр.д.
№ 11690/2015г. на СРС, 54 състав (приложено към делото на СРС), че родителите
му, т.е. ползвателите на същия имот, са починали към м.юли 2005г., откогато
имотът е необитаем. Съдът приема този факт за доказан по делото и приема за
установено, че за процесния период от м.05.2012г. до м.04.2014г. правото на
ползване върху процесния имот е било погасено със смъртта на ползвателите с
учредено вещно право на ползване, а ответникът като собственик на имота, намиращ
се в сграда, присъединена към абонатна станция, е страна по неформален договор
за покупко-продажба на топлинна енергия с ищцовото дружество, осъществявана при
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР
(съгласно чл. 150 от ЗЕ). В този смисъл е неоснователно възражението на
въззивника, поддържано с въззивната жалба и в отговора на исковата молба, за
липса на облигационна връзка с „Т.С.“ ЕАД през процесния период.
Настоящият съдебен състав счита, че
придобитото веднъж качество на потребител на ТЕ законът не свързва със срок и
не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания (формални
или не) за пораждане на търговски отношения с нови потребители на ТЕ. Загубването
на това качество става при отчуждаване на топлоснабдения имот или настъпване на
други законоустановени факти, прекратяващи облигационни отношения. Доколкото
няма данни между страните да е сключен индивидуален писмен договор уреждащ
техните отношения, то като съдържание на съществуващото между тях отношение
следва да се считат посочените в ЗЕ и в общите условия права и задължения на
страните, против които въззивника не е възразил по смисъла на чл. 150, ал.3 от
ЗЕ. Законът приема фактическите отношения по потреблението на ТЕ за договорни отношения,
като приема, че ако физическо лице ползва ТЕ за битови нужди, а „Т.С.“ ЕАД му
доставя такава ТЕ, то между тези страни съществува договорна връзка,
неформална, със съдържание посочено в закона и в ОУ. По силата на този договор
дружеството – ищец има задължение да доставя ТЕ, а ответника има задължение да
заплаща реално доставената му ТЕ. Предвид изложеното въззивният съд приема, че
правилно районният съд е приел наличието на договорна връзка между страните и
при постановяването на този извод не е допуснато нарушение на материалния
закон.
Въззивникът не се освобождава от
качеството „потребител на ТЕ” поради факта, че не ползва ТЕ в жилището си, вкл.
и когато е демонтирал отоплителните тела (радиаторите и др. конструктивни елементи)
от помещенията в топлоснабдения имот. Съгласно чл. 153, ал. 2 и ал. 3 от
действащия ЗЕ, за да се изгуби качеството на потребител на топлинна енергия, е
необходимо най-малко две трети от собствеността в сградата - етажна
собственост, да са поискали прекратяване на топлоснабдяването. В този смисъл
изцяло неоснователни са възраженията на въззивника, че между страните не е
налице облигационна връзка, тъй като радиаторите в жилището са спрени, а топла
вода не се ползва, тъй като имота е необитаем от 2005г. Т.е. съдът приема
извод, че въззивника-ответник не е изгубил качеството на потребител на ТЕ през
процесния период от факта, че не използва ТЕ в имота поради това, че не ползва
този имот.
По така изложените съображения съдът
счита, че през процесния период въззиваемото дружество е имало задължение да
доставя топлоенергия в имота на жалбоподателя, а той - да я заплаща. Следователно,
установено е съществуването на облигационно договорно правоотношение между
страните в разглеждания период, произтичащо от договор за продажба на топлинна
енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия в имота на ответника,
което е достатъчно за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко
точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището
на ответника е от значение единствено към доказването размера на иска, като
евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно
чл.162 от ГПК.
За исковия период в сила са Общи
условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови
нужди в гр. София, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008г., както и Общи
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***,
приети от топлофикационното дружество на 28.03.2013г. и одобрени с решение №
ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР (лист 35-36 от делото на СРС), които при липса на
твърдения и представени доказателства за сключено индивидуално споразумение
между страните по реда на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, обвързват страните и без
изричното им писмено приемане с изтичане на 30-дневен срок от публикуването им
в един централен и един местен всекидневник (съгласно чл. 150, ал. 2 от ЗЕ).
Следва също да се отрази, че откриването на партида на конкретно лице не води
до промяна на страната на купувача по правоотношението, освен ако не е
направено във връзка с промяна в правото на собственост/ползване. Този извод
следва и от разпоредбата на чл. 149 от ЗЕ, който текст не изисква сключването
на писмен договор между топлопреносното предприятие и потребителите – етажни
собственици.
От събраните доказателства следва, че
в сградата, в която е имотът на въззивника И.Н.П. дяловото разпределение се извършва
от „Т. С.” ЕООД. Страните не спорят, което се установява и от събраните
доказателства, че за процесния период сградата, в която се намира имотът на
ответника е била топлоснабдена и ищецът е доставял топлинна енергия до
обслужващата я абонатна станция, както и че отчитането и разпределението на
топлинната енергия между потребителите в сградата – етажна собственост, за
процесния период е извършвано от юридическо лице, вписано в публичния регистър
по чл. 139а от ЗЕ. Договорът с „Т. С.” ЕООД е от 20.10.2001г. и е сключен с
представителите на етажната собственост на адрес: гр. София, ул. „******, след
проведено на 10.10.2001г. Общо събрание
за избор на фирма за дялово разпределение от етажните собственици на сградата в
режим на ЕС (видно от протокол за проведеното събрание лист 22-24 от делото на
СРС).
С оглед установеното извършване на
доставка на топлинна енергия до сградата, в която се намира собствения на
въззивника-ответник имот, включително до неговия имот, то за И.Н.П. е
възникнало задължение да заплаща като насрещна престация цената на ТЕ на
основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.
За установяване на обстоятелството
дали е доставена съответна топлинна енергия за процесния отопляем имот на
ответника и в какво количество, както и дали е измерена по нормативно
определения начин, съответно правилно ли са начислени дължимите суми за нея,
първоинстанционният съд е назначил СТЕ по искане на топлофикационното
дружество. Приетото заключение на вещото лице въззивният съд кредитира изцяло,
доколкото същото е изготвено компетентно, при пълно и ясно излагане на
изводите, кореспондира с останалите доказателства по делото и е подробно и
професионално обосновано. Вещото лице е посочило подробно начина за изчисляване
на топлинната енергия и дължимите суми за отопление на имота и за сградна
инсталация. Подробно са посочени отчетените стойности на тази енергия. По
отношение количеството потребена ТЕ, от заключението на вещото лице се
установява, че доставената топлинна енергия до абонатната станция на сградата с
адрес гр. София, ул. „******, е отчитана на първо число на всеки месец чрез общ
топломер в абонатната станция, както и че от доставеното в абонатната станция
количество топлинна енергия са отчислявани за сметка на топлофикационното
дружество технологичните разходи, по математическа формула, предвидена в
приложение към чл. 61, ал. 1, т. 4.1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.,
верността на който математически модел е потвърден от вещото лице след надлежна
проверка. Съдът приема, че въззивникът-ответник, като потребител на топлинна
енергия в сградата, в която се намира неговия топлоснабден имот се е
разпределяло само количество топлинна енергия, реално достигнала до
инсталацията в сградата и до описания имот. Този извод се обосновава от
заключението на СТЕ, че за имота на ответника за процесния период е начислявана
топлинна енергия, отделена от сградната инсталация на база пълен отопляем обем
на имота по проект от 152 куб.м., а топлинна енергия за отопление на имот е за
три броя радиатора без ИРРО и щранг-лира, за които е начислявана служебна
енергия по максимален специфичен разход на сградата поради липса на монтирани
индивидуални разпределители на уредите за отопление и ТЕ за битово горещо
водоснабдяване за един брой потребител с разход 140 л/денонощие поради липса на
узаконен водомер за периода. Според чл. 62 от Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването задължение на потребителя е да инсталира индивидуални
разпределители на топлинната енергия върху всички отоплителни тела и/или
индивидуални топломери за имотите, съответстващи на действащите в страната
стандарти и нормативни актове, както и общ водомер за студена вода пред
подгревателя за битово горещо водоснабдяване и индивидуални водомери за топла
вода на всички отклонения от сградната инсталация за битово горещо
водоснабдяване към имотите на клиентите. В случай, че не изпълни това свое
задължение, при липса на средства за дялово разпределение за отопление в
отделен имот и/или в отделно помещение, топлинната енергия за отоплението се изчислява,
като инсталираната мощност на монтираните в тях отоплителни тела се умножи с
максималния специфичен разход на сградата, определен по реда на наредбата по чл. 125, ал. 3 от ЗЕ (съгласно чл. 144, ал.
6 от ЗЕ), а при липса на узаконен водомер изразходваното количество гореща вода
от отделните потребители се определя по водомерите им за гореща вода, а когато
такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп за отчитане – при
норма за разход на гореща вода 140 л на обитател за едно денонощие на
потребление (чл. 69, ал. 2 от Наредбата за топлоснабдяването). От заключението
на вещото лице се установи, че за процесния период в имота на ответника не е
имало монтирани уреди за дялово разпределение, както и узаконен водомер, поради
което и начислената по максимален специфичен разход служебна енергия за
отопление на имот (за три броя радиатори без ИРРО) и топлинна енергия за БГВ за
един брой потребител при разходна норма от 140 л/денонощие, е правилно и се
явява в съответствие с действащата нормативна уредба на ЗЕ и Наредба № 16-334
за топлоснабдяването. Видно от същото заключение на СТЕ стойността на дължимата
за исковия период топлинна енергия, определена по посочения начин (за сградна
инсталация, отопление на имот и БГВ) се равнява на сумата от 4175.61 лв. (лист
100 от делото на СРС). В този случай е ирелавантно за спора дали до имота е
осигуряван достъп на фирмата за дялово разпределение, доколкото е установено,
че липсват уреди за дялово разпределение и изправен водомер, чиито показания да
бъдат отчитани. Вещото лице изрично е посочило, че всички суми за ТЕ са без
предишни просрочени или неплатени сметки, без изравнявания за периоди извън
процесния и без лихва. Следователно искът за осъждане на ответника за заплащане
на цена на топлинна енергия за периода м.05.2012г. до м.04.2014г. е основателен
и следва да се уважи за сумата от 4175.61 лв., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба – 06.08.2015г. до окончателното изплащане на
вземането. Като е достигнал до същия правен извод, районният съд е постановил
законосъобразен съдебен акт.
По отношение претенцията за заплащане
на мораторна лихва върху главницата за цена на топлинната енергия, следва да
бъде установено изпадането на длъжника в забава за плащането му на главното
задължение – за цената на потребената ТЕ. За периода за който се претендира
вземането са били в сила ОУ от 2008г., както и ОУ от 2014г. Съгласно чл. 32,
ал. 1 от ОУ от 2008г. ответникът е изпаднал в забава за плащането на всяка
месечна вноска с изтичане на 30-дневен срок след изтичане на месеца, за който
се отнасят, а съгласно чл. 33, ал. 1 на ОУ от 2014г. – в 30-дневен срок от
датата на публикуването на месечните дължими суми на интернет страницата на
продавача съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2014г. Доколкото задължението за
заплащане на главницата е с падеж на определен ден, то длъжникът е изпаднал в
забава след изтичането му (арг. от чл. 84, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД). Разпоредбата
на чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014г. постановява, че продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.
32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т.е. в случаите на просрочени
задължения обезщетението за забава се изчислява след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки въз основа на
фактурата за потребено количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база на изравнителните сметки (чл. 32, ал. 2 от ОУ).
С оглед на тази приложима уредба, въззивният
съдебен състав приема, че размерът на дължимата лихва, изчислен като сбор от
лихвите за забава върху всяка месечна сума по фактури за периода от м.05.2012г.
до м.04.2013г., когато в сила са били ОУ от 2008г., определен по реда на чл.
162 от ГПК чрез използване на ел. калкулатор за периода от падежа на всяка
вноска до 04.11.2014г. е в размер от 389.52 лв. За отоплителен период от
м.05.2013г. до м.04.2014г., според чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014г., продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т.е. в
случаите на просрочени задължения обезщетението за забава се изчислява след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки въз основа на фактурата за потребено количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база на изравнителните сметки (чл. 32, ал. 2 от
ОУ). Стойността на потребената топлинна енергия за периода от м.05.2013г. до
м.04.2014г. след изготвяне на изравнителните сметки е в размер на 1849.32 лв.,
което се установява от представеното съобщение към фактурата и извлечението от
сметка, като от падежа на заплащане на това задължение – 14.09.2014г. до
04.11.2014г. размерът на дължимата мораторна лихва, изчислена от съда на
основание чл. 162 от ГПК, е в размер на 26.79 лв. Следва, че общо дължимата
лихва за забава върху главницата за исковия период от 30.06.2012г. до
04.11.2014г. се равнява на сумата от 416.31 лв., която е формирана от сбора на
сумите 389.52 лв. и 26.79 лв. По изложените съображения съдът приема, че искът
за мораторна лихва е основателен и следва да се уважи сумата от 416.31 лв.
Неоснователно е възражението на
въззивника, че са му начислени лихви върху прогнозните сметки, за периоди в
които се начисляват изравнителни сметки. По делото се установи, че дължимите
лихви за забава са съобразени с действащите между страните общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, които са
неразделна част от установеното между страните валидно облигационно договорно правоотношение.
Други възражения във въззивната жалба
не се излагат, а въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на
императивна материалноправна норма при постановяване на оспореното
първоинстанционно решение.
По така изложените съображения,
въззивната жалба е неоснователна. Тъй като изводите на въззивната инстанция
съвпадат с тези на районния съд, решението следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
ІV. По разноските:
Разноски във въззивното производство
са претендирани своевременно от страната, която има право на такива, поради
което съдът дължи произнасяне и за разноските пред СГС.
С оглед липсата на реално извършени
процесуални действия във въззивното производство, настоящият съдебен състав
приема, че на въззиваемия-ищец не следва да се присъждат разноски пред СГС.
Предвид цената на исковете и на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 343575 от 20.02.2018г., постановено по гр. дело № 46854/2015г. по описа на Софийския районен съд, ІІ ГО, 54 състав, в обжалваната част, с която на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 и сл. от ЗЕ И.Н.П., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******сумата 4175.61 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2012г. до м.04.2014г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „**********5, аб. № 330343, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 06.08.2015г. до окончателното изплащане на вземането, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и сумата от 416.31 лева, представляваща обезщетение за забава при погасяване цената на топлинната енергия за периода от 30.06.2012г. до 04.11.2014г.
Решение № 343575 от 20.02.2018г., постановено по гр. дело № 46854/2015г. по описа на Софийския районен съд, ІІ ГО, 54 състав, в останалата част е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице – „Т.с.“ ЕООД, помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.